Кинг Конг

Глава XVIII

Тълпата беше задръстила четири квартала в самото сърце на Бродуей. Полицаите отчаяно жестикулираха и се мъчеха да разпръснат небивалата навалица, но не постигаха никакъв успех. Там, където оживлението беше най-голямо, пред входа на едно грамадно здание висяха големи разкошно осветени букви, които известяваха на света:

Кинг Конг, осмото чудо!

На улицата копринени шапки от Парк авеню се блъскаха с дребни търговчета от Бронкс; изискани парижки костюми се смесваха с фабрични работници; пуловери се допираха до фракове, смачкани бомбета от Тен авеню се удряха във високите дъна на цилиндрите от Ривърсайд Драйв. Интересът беше небивал. Развълнувани млади момичета се промъкваха напред.

— Какво животно е това? — запита висок цилиндър.

— Казват, че била някаква необикновена горила — отвърна смачкан мазен каскет.

— Била по-голяма и от слон — додаде с увереност чиновническа фуражка. — Току-що го научих от един хлапак, брат на един от техническите служащи.

— О, наистина ли? — намеси се красива пеперудка. — А какво ли ще прави? Навярно разни фокуси?

— Мила моя! — промърмори изискан парижки костюм. — Бъди по-търпелива.

— Чухте ли го какво казва? Да бъда търпелива, след като съм дала пет долара за едно правостоящо място!

В тази минута при главната входна врата един разпоредител почтително се поклони и се отдръпна, за да стори път на Анна. Тази Анна беше съвсем различна от онази, която читателят познава от дивия страховит остров в Индийския океан.

Анна беше облечена в черна кадифена рокля, която стигаше чак до посребрените токове на пантофите й. Само белите рамене и ръцете й не бяха покрити, а така също и буйната й златиста коса.

— Да не сядаме много близко до сцената, Джек — настоя тя. — Не мога да го гледам, макар че е вързан. Ще ме обхване същото ужасно чувство, което изпитах на острова през онзи паметен ден.

— Ти не трябваше да идваш — каза замислено Дрискъл.

— Но Денхам настоя. Ако сме били и ние, ефектът щял да бъде по-голям.

И човекът до нея не беше старият Дрискъл. Това бе Дрискъл, облечен в изискан вечерен костюм и изглеждаше много по-строен, отколкото на борда на „Скитникът“. Гладко избръснат, но все така жизнерадостен и подвижен.

Денхам се показа на вратата. И той бе доста променен. Носеше дълъг редингот и чер цилиндър. Но все още самоуверен.

— Здравей, Джек! — обърна се той към Дрискъл. — Как си, Анна! Точно на време идвате. Приятно ми е да съобщя, че грамадните разноски ще се покрият.

Дрискъл подсвирна.

— И това е само началото. Същото ще се повтаря всяка вечер.

На вратата, която водеше към сцената, старият разпоредител беше препречил пътя на дузина посетители, облечени в костюми. Това бяха журналисти.

— Пусни ги, Джо — извика Денхам.

— Представителите на печата — обясни той на Анна и Дрискъл. — И вие двамата ще бъдете интервюирани.

— Отговаряла ли си някога на въпросите на журналистите, мила? — запита Дрискъл зачервен и изпотен.

— Не си спомням — усмихна се Анна.

— Мис Дароу, господа — заяви Денхам, като посочи тържествено младата жена — И мистър Дрискъл, героят от експедицията на „Скитникът“.

— Чудесно! Поздравления! Кой знае какви страхотии сте преживели — извика един журналист.

— Научих, че сте били ранен, мистър Дрискъл — информира се представителят на „Тайм“.

— Да, и то само, за да спаси едно нещастно момиче — намеси се Анна. — Сам, защото моряците бяха вече загинали — той ме намери и освободи.

— Не съм сторил нищо особено — отговори младият човек.

— Но ние сме дошли за снимки — намеси се един нетърпелив фотограф.

— След малко — съгласи се Денхам, — ще ви позволя да направите някои снимки на самата сцена. Това ще бъдат първите снимки, които се правят на Осмото чудо на света. А сега, може да снимате мис Дароу и Дрискъл, както са застанали един до друг.

— Разбира се — обади се един фотограф.

— Прието — додаде друг, — но не ми харесва да се дава преднина на Лион, представителя на „Таймс“.

— За мене ли говориш? — извика Лион. — Но една подобна снимка едва ли ще бъде от много голяма полза. Шефът ми Барнет няма дори да й обърне внимание.

— Само че с нея ще запълни цели четири колони.

— Я ми кажете — намеси се журналистът на „Сън“.

— Здраво ли сте вързали тази гигантска горила? Питам — прибави той, — защото съм облякъл новия си костюм и не искам да го измачкам и скъсам.

Веселият и силен смях на Денхам подействува успокоително върху журналиста.

— Вижте сами! — Той ги поведе към тъмната част на сцената.

Конг беше там. Сега обаче не бе волният страшен цар. Той се превиваше в стоманена клетка, цял обвързан с вериги, които бяха запоени в пода. Грамадните лапи стояха безпомощни и неподвижни. Само главата му беше свободна. Тя мълчаливо се клатеше към онези, които го наблюдаваха. Денхам им обясни, че в продължение на няколко дни звярът не бе издавал никакъв звук.

— Въпреки това — заяви скептичният представител на „Сън“, — ще отстъпя мястото си на по-прилежните репортери.

— Анна! — обърна се Денхам към младата жена, — и ти, Дрискъл, искам да бъдете на сцената, когато завесата се вдигне.

Анна неохотно се присъедини към Дрискъл и се отправи към предната част на сцената. Фотографите започнаха да настаняват апаратите си и предните светлини.

Денхам леко тупна Анна по рамото.

— Няма да бъде за дълго — успокои я той. — Ще отида да кажа няколко думи. След това завесата ще се вдигне. Вие двамата ще стоите няколко минути и след това ще се оттеглите.

Денхам излезе пред завесата и весело махна с ръка.

— Госпожи и господа — долетя до тях гласът на Денхам. — Тази вечер искам да ви разправя една странна история, толкова странна, че няма да повярвате. Но, госпожи и господа, не ще се опитвам да ви убеждавам; вашите очи ще сторят това. Ние — аз и моите приятели — сме донесли най-сигурното потвърждение за нашата експедиция, в която дванадесет души от членовете й срещнаха ужасна и страховита смърт. Тези дванадесет съвсем не са плод на фантазията ми. Те бяха добри момчета и храбро посрещнаха мъченическата си смърт.

— Но преди да продължа, госпожи и господа — додаде Денхам, — ще ви позволя сами да се убедите. Ще ви покажа най-чудната и страховита гледка, каквато някога сте виждали. Ще ви покажа едно същество, което бе цар и бог на своята земя, но което идва в цивилизования свят като пленник, за да задоволи ненаситното човешко любопитство. Госпожи и господа! Вижте Конг, осмото чудо на света.

Завесата се вдигна и публиката като един човек се изправи на крака. Възклицания, шепот, изплашени, потиснати викове се разнесоха из огромната зала. Денхам се усмихна.

На сцената главата на Конг се заклати и веригите слабо задрънкаха, като че ли той цял трепереше.

— А сега — високо каза Денхам, — позволете ми да ви представя мис Анна Дароу — най-смелото момиче, което някога съм срещал.

— Тука — продължи той, след като бурните аплодисменти на публиката затихнаха, — е Красотата. Там е Звярът. Мис Дароу, госпожи и господа, е преживяла приключения и ужаси, каквито никоя жена не е сънувала и които ще ви опиша по-късно. Тя бе изтръгната от ръцете на звяра от храбрия офицер на „Скитникът“, мистър Джон Дрискъл.

Зачервен и слабо нервиран, Дрискъл стоеше до Анна и публиката, увлечена в тази романтична и чудна история, с възхищение ръкопляскаше на русата стройна девойка и приятния млад човек до нея.

— Накрая — продължи Денхам, — преди да ви разправя цялата страховита история, фотографите на нюйоркските вестници ще се качат на сцената и вие, първите, които виждате Конг, ще имате привилегията да наблюдавате първите снимки, които ще правят на този допотопен звяр.

Веригите на Конг продължаваха слабо да дрънкат, когато представителите на печата го заобиколиха от всички страни.

Денхам приближи Анна до клетката. Тя мълчаливо го помоли да се откаже от намерението си, но се опита да скрие страха си, след като той заканително й кимна с глава. Фотографите шепнешком я караха да се усмихне и тя стори всичко, което бе по силите й. Магнезият светна и залата се изпълни с ослепителна светлина.

Конг сви дебелите си бърни и неочаквано изрева.

След толкова дни най-после той издаде звук. Когато гръмотевичният рев се разнесе из театъра, публиката наскача, а Дрискъл нервно сви устни. Анна потисна писъка и отстъпи една крачка, така че се намери зад гърба на приятеля си. Денхам, обаче, самоуверено се засмя.

— Не се плашете, госпожи и господа! Веригите на Конг са направени от хромова стомана.

Ревът на животното се превърна в неясен шум. Но сега веригите задрънкаха още по-силно.

— Приближете се, мис Дароу, фотографите чакат.

Ослепителната светлина повторно изпълни залата.

Анна се дръпна и закри лицето си с ръце. Дрискъл нетърпеливо погледна към Денхам.

— Мисля, че можем да се оттеглим, Анна — обърна се той към младата жена.

— Почакайте! Застанете пак един до друг.

Силната светлина отново блесна. Конг разтвори устата си и страшно изрева. Когато Дрискъл протегна ръка към Анна, за да я успокои, животното — божество яростно се размърда. Неговата ярост беше ужасна и бе обхванала цялото му същество.

— Господи! — прошепна Денхам. — Той мисли, че я нападаш, Джек! По-скоро! По-скоро! — каза развълнувано той и се обърна към фотографите.

Конг се надигна. Грамадното тяло, което до този момент стоеше свито, следствие на стягането на веригите, внезапно се изправи.

Главата на звяра се блъсна в покрива на клетката и го проби. Ръцете му хвърлиха разчупените вериги и започнаха страшно да барабанят по широките гърди. Той с неимоверна сила разклати железните пръчки, които го отделяха от Анна.

Страшна паника настъпи сред публиката. Те се трупаха един върху друг при входовете.

Дрискъл грабна Анна в ръцете си и се спусна край слисаните фотографи, към вратата на сцената. Зад него стоманените пръчки на клетката изпращяха.

— Бързо в моя хотел, който е точно срещу театъра — извика Дрискъл в ухото й.

— Пусни ме — отвърна задъхана Анна. — Ако тичам, ще стигнем по-скоро.

Те се спуснаха по тесния коридор, който водеше към улицата. След минута влетяха в хотела. Дрискъл погледна назад. Конг току-що излизаше от вратата на театъра.

— Асансьор! — извика младият човек и вмъкна вътре Анна.

Когато се намериха зад затворената врата на асансьора, Конг влетя в залата на хотела. Един детектив изпразни пистолета си в грамадното чудовище и със смайване погледна оръжието си, когато Конг се обърна към изхода, без да прояви и най-малък признак на отпадналост.