Клуб „Анонимни ергени“

Глава четвърта

Пръснати из не толкова модните лондонски квартали, тук-там се издигаха огромни къщи, строени по времето, когато семействата са имали по десет-дванадесет деца, много пари и изобилие от слуги и роби. Някои от тези къщи, поради невъзможността си да влязат в употреба като частни домове, главно защото слугите и робите в днешно време знаят едно-друго и предпочитат да си изкарват прехрана другаде, са се превърнали в жилищни сгради, други пък са станали общежития за студенти и работещи младежи. Всяко от тях има обща дневна и трапезария, а отделният обитател притежава своя спалня. Общият ефект е на непретенциозен и доста уютен клуб. Един от тези млади трудещи се беше Сали Фич.

В неделята, последвала вечерта, когато обувките й се оказаха толкова несигурни, тя си беше в стаята и обсъждаше с приятелката си Мейбъл Потър брачните проблеми на последната.

Мейбъл беше секретарка на Едгар Сампсън, театралният директор, но скоро се женеше и щеше да напуска, освен ако не сметнеше за по-уместно да остане на работното си място и след сватбеното пътешествие. Беше дошла да поиска мнението на Сали по кой път да тръгне. Изглежда Чарли, който печелеше достатъчно за двама като борсов агент, искаше Мейбъл да напусне и да се концентрира върху дома им, но тя се колебаеше, защото й харесваше да е секретарка.

— Сами е страшно готин като шеф, а и на подобно място срещаш толкова интересни хора. Онзи ден имаше някакъв журналист, който получи делириум тременс точно пред бюрото ми. Представяш ли си? — Мейбъл закърши ръце и неочаквано се вторачи в Сали. — Обичаш ли работата си, скъпа?

— Обожавам я — призна младото момиче.

— Ти също сигурно срещаш много интересни хора.

— Непрекъснато. Срещала ли си някога поет екзистенциалист? Струва си да му хвърлиш един поглед. Този, когото срещнах, ми предложи абсент. А във вторник имам уговорка с Айвър Луелин, онзи от киното. Сигурно е добър. Бедата в тая работа е, че всичко минава-заминава.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами срещнеш някого, хареса ти, побъбрите малко и се разделяте завинаги. Никога не го срещаш отново.

— Е, не можеш да очакваш от знаменитостите да ти се кълнат във вечна дружба.

— Вестник като нашия не се занимава точно със знаменитости, макар че Айвър Луелин май е такъв. Аз самата не го бях чувала. Ние обираме по-дребните риби. Мислех си за Джо Пикъринг.

— Кой е той? — полюбопитства Мейбъл и за миг забрави сериозните си проблеми.

— Името едва ли ти говори нещо. Поставиха първата му пиеса в „Регал“ и тя се провали. Много ми беше тъжно за него. Срещнах го отново снощи, но само за минута. Едва ли ще го видя някога пак, а не познавам мъж, който така да ми е харесал от пръв поглед. Разбирахме се, като че сме от една майка.

— Хубавец, а?

— Ни най-малко. Той се боксира, а това обикновено променя външния вид. Но от мен да знаеш, драга ми Мейбъл. Външността не е всичко. Клепналото ухо не означава нищо, ако под него се крие топло сърце, каквото, доколкото разбрах, Джо има. Не му беше приятно, че го интервюирам, но остана любезен до края, дори когато ровех из личния му живот.

— Не се ли чувстваш неловко да се изръсиш при някой непознат и да го питаш каква му е религията, дали обича жена си и коя му е любимата закуска?

— Постепенно свикваш, като при хирурзите е.

— Сами казва, че журналистите трябва да бъдат удавени в кофа вода. Да се накиснат и да им се натиска главата, докато не изпуснат и последното мехурче въздух. Е, — додаде Мейбъл, като с това показа, че интересът й към тази част от литературния свят е изчерпан, — ти продължавай, ако ти харесва. А какво мислиш, че трябва да направя аз? Какво би сторила на мое място? Става дума за Чарли?

— Не можеш да се ръководиш от мен — каза Сали. — Аз съм от послушните и хрисимите. Бих си казала, че ако съм обещала да почитам и слушам господинчото, по-добре е да започна веднага. Предполагам, много зависи и от съпруга. Чарли прилича ли на ония костеливи, властни мъже, които удрят по масата и реват: „Слушай сега. Веднъж и завинаги…“

— О не, изобщо не е такъв. Казва ми: „Избери това, което ще те направи щастлива.“

— Но иска да напуснеш работата си?

— Да.

— Тогава я зарежи, драга, зарежи я. За такъв мъж си струва да се жертваш.

— Мисля, че ще го направя.

— Точно така. Разбира се, това означава, че животът ти ще загуби част от удоволствието, но какво от това? Щом веднъж си видяла един от пишещите братя в делириум тременс, значи си ги видяла всичките. Твоят Чарли изглежда е златно момче. Явно е от ония, всеотдайните. За такъв бих се оженила и аз.

— А ти защо не се ожениш, Сали? Сигурна съм, че ще ти хареса.

— Никой не ми е предлагал, поне не напоследък. Веднъж бях сгодена, но не се получи.

— Скарахте ли се? Някакво недоразумение? И сте били твърде горди да се изясните? — въодушеви се Мейбъл, която четеше разкази в женските издания, като това на Сали, когато нямаше работа или не гледаше журналисти в делириум тременс. — Кой беше той? Някой духовник?

— Защо пък духовник?

— Нали баща ти е бил свещеник. Около теб трябва да е било гъчкано с духовници. Или пък е бил доктор?

— Какво те кара да мислиш така?

— Не може да има голям избор в местенце като Мъч Мидълфолд. Или пък…

— Съдържателят на местната кръчма? Сезонният работник? Учителят? Не, не бяха те. Беше баронет, скъпа, при това седми баронет. Татко обучаваше няколко подбрани младежи, които щяха да кандидатстват за дипломати, и Джаклин беше между тях. Така се запознахме.

— Странно име.

— Наследствено. Предавано във фамилията от много години.

— Ти ли развали годежа?

— Не, той. Каза, че щели да минат години, преди да си позволим да се оженим и няма да е честно да ме кара да чакам.

— Не е имал пари ли?

— Да. По бързата процедура шестият баронет профукал всичко на залагания. Не им е лесно, Мейбъл, на седмите баронети.

— Той в Лондон ли е? Виждате ли се?

— Да не би да ме интервюираш? Да, в Лондон е и понякога го срещам. Ходим от време на време на театър.

— Надявам се да ти е минало.

— О, напълно.

Мейбъл стана и се протегна като котка, която се е събудила неочаквано и е видяла пред себе си паничка с прясна риба. Трябвало да се прибира в стаята си.

— Имаш да пишеш писма ли?

— Не пиша писма в почивния си ден. Ще почета неделните вестници. Има страхотно криминале в „Световни новини“.

Когато остана сама, Сали потъна в размисъл. Напоследък не се сещаше често за Джак Уорнър. Но сега, когато любопитството на Мейбъл беше извадило на повърхността спомените, с известна изненада откри, че е направила грешка, заявявайки толкова самоуверено, че магията му е престанала вече да действа. Старите чувства бяха все още живи в сърцето й. Един мъж може да не е обект на възхищение за строги мъжки критици като Мак портиера, но ако съчетава привлекателна външност, приятен език и патетична мечтателност, не може лесно да бъде изтрит от паметта на нежните създания, особено ако го виждат от време на време.

Вълшебните моменти от ония дни, прекарани в Мъч Мидълфолд, изплуваха в съзнанието й — разходки по поляните на лунна светлина, целувки в сенчести прикрития, екскурзии с лодката надолу по реката… Докато Мейбъл се върна, Сали вече беше изпаднала в настроение, което всеки би класифицирал като сълзливо. При това глупавото й състояние се задълбочаваше все повече и повече.

Влизането на Мейбъл подейства като коректив. Тя отвори вратата с такава сила, че прозорците зазвънтяха и се втурна към Сали, издавайки развълнувани писъци. Размахваше един вестник.

— Погледни това, Сали!

— Какво да погледна?

— За тебе е.

— Кое е за мене?

— Прочети. Ето тук, където е палецът ми.

Сали взе вестника и в същия миг миналото с нощните разходки и целувки изчезна като с магическа пръчица. Нямаше нужда да разчита на палеца на Мейбъл като пътеводител. В момента, в който хвърли поглед към страницата, собственото име изскочи като изплашен заек пред очите й.

— Дръж ме, че ще падна! — възкликна тя и коментарът на Мейбъл, че тая работа си е направо за едно хубаво падане, бе напълно оправдан.

Обявата гласеше, че ако госпожица Сара Фич, родом от Мъч Мидълфолд в Устършир, се обади в кантората на „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“, „Бедфорд роу“ 27, ще получи благоприятно известие. Ако и това не е достойно за гореспоменатото падане, то здраве му кажи.

Възбудата на Мейбъл беше достигнала нови висоти.

— Ти знаеш какво означава това, Сали. Някой ти е оставил наследство.

Сали беше започнала да идва на себе си след първото смътно усещане — като че ли някой я бе цапардосал по главата с доста твърда и при това голяма риба.

— Не може да бъде.

— Може, може. Когато адвокати пускат обява за благоприятно известие, означава точно това.

— Но не е възможно.

— Защо?

— Кой може да ми е завещал нещо?

Оказа се, че Мейбъл не е чела женски издания напразно.

— Дядо ти — заяви тя уверено. — Той лишил от наследство майка ти, задето се е оженила за свещеник, докато самият той уреждал брак с граф еди-кой си. Постоянно се случват тия неща.

— Но не и този път. Дядо ми винаги е обичал баща ми.

— О! — разочарова се Мейбъл.

— И още повече, той си е жив. Вчера получих писмо от него.

— О! — разочарованието на Мейбъл се задълбочи.

— А дори и да не беше, не би оставил пари на никого. Няма пукнат грош, освен пенсията си. Ако ме питаш, това е някаква тъпа шега. Някои от момичетата, с които работя, биха намерили номера за страхотен.

— Но ако беше така, щяха да изрежат обявата и да ти я покажат.

— Вярно.

— Както и да е, нали ще отидеш да се видиш с хората на „Бедфорд роу“?

— О, ще отида. Най-малкото, любопитно ми е. Ще отида във вторник сутринта. С господин Луелин имаме среща чак вечерта.

— А защо не утре?

— Утре не мога. Трябва да отскоча до Вали Фийлдс. Старата ми бавачка живее там и имам поръка да я виждам всяка седмица. Последния път пропуснах, затова сега ще трябва да ходя два пъти. Но не се безпокой. Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс ще си бъдат там и във вторник.