Клуб „Анонимни ергени“

Глава четиринадесета

Джо се намръщи.

— Говориш за жената, която обичам — каза той нацупено.

Сали навлезе в детайлите.

— Но ще продължиш ли, ако ти кажа какво направих?

— Какво да продължа?

— Да ме обичаш.

— Разбира се, че ще продължа. Любовта побеждава, както би се изразил Траут. А, между другото! Траут!

— Какво за него?

— Трябва да сме много внимателни какво му казваме. Той никога не трябва да узнае, че Джаклин е бил женен. Мисли си, че победата му изцяло се дължи на неговото красноречие и на силата на неговия характер. Ще бъде доста коварно кроше за достойнството му, ако научи ужасната истина.

— Не виждам защо трябва толкова да се суетим около чувствата на Траут. Та той едва не съсипа живота ни.

— Но с най-добри намерения.

— По всичко личи, че все пак май успя да съсипе моя.

— И по какво съдиш?

— Заради него може да те загубя.

— Какво те кара да мислиш, че може да загубиш своя Пикъринг?

Сали преглътна. Беше настъпил моментът за изповед, а той, както и на повечето хора, й бе неприятен.

— Какво значение имат парите за теб, Джо?

— Много малко, скъпа — призна Джо. — Смет, така ги наричам понякога.

— Щеше ли да ме обичаш, ако нямах и пукнат грош?

— Не задавай глупави въпроси.

— Щеше ли, щеше ли?

— Разбира се, че щях — бързо отвърна Джо и се замисли за онези никому ненужни двадесет и пет хиляди лири и непоправимите последици върху женския мозък.

— Е, това е добре. Защото нямам — прекъсна мислите му Сали и го загледа с очи, изпълнени с очакване.

Съществуват забележки, които обикновено препъват разговора и потапят и най-оживения диалог в блатото на мъртвото мълчание. Човек би могъл да предположи, че последната ще бъде точно от тях, но Джо, макар и стреснат, посрещна новината хладнокръвно. Истината бе, че въпреки уверенията на Джери Никълс, той не беше успял напълно да преодолее безпокойството си, породено от дълбоката пропаст между финансите на Сали и своите. Колкото и да бяха чисти мотивите му да я направи своя жена, имаше неприятното чувство, че хората, които не знаят тези мотиви, ще го поставят в групата на Джак Уорнър. Благодарение на господин Луелин, този съвременен Дядо Мраз, това неудобство беше престанало да го терзае. Той проговори с абсолютно спокойствие:

— Нямаш пукнат грош?

— Не.

— Но какво стана с наследството? Не може да си похарчила двадесет и пет хиляди лири за шоколад и сладолед от миналия вторник.

Сали се усмихна мило, но това беше болезнена усмивка. Изповедта едва сега започваше, а тя я мразеше повече от всякога.

— Господин Никълс не ти ли каза за наследството?

— Не в подробности. Споменах му, че те обичам, а той каза „А, наследничката“ и прибави, че някой ти оставил куп пари.

— Да, госпожица Карбъри. Казвах ти за нея.

— Противничката на тютюна, за която си работила?

— Да. Тя ми остави парите при условие, че няма да пуша. А Дафни Долби трябваше да живее с мен, за да види дали спазвам условието. Ако ме хване да пуша, всичко отива в Ан ти никотиновата лига. Така че внимавах да не го правя.

— Много разумно. Много мъдро. Но май имаш още за разправяне.

— Имам. Днес го направих. Запалих цигара.

— С онази Долби, слухтяща и дебнеща наоколо като хрътка!

— Не дебнеше. Там е цялата работа. Излезе около пет минути след вас. И забрави да си вземе табакерата. Стоеше ето там на тази малка масичка. Зърнах я и внезапно почувствах, че ще умра, ако не си дръпна веднъж. Всичко е заради Траут.

— Точно тук не те разбирам много добре. Какво общо има Траут?

— Ами начинът, по който говореше. Не помниш ли? Всичките тия приказки, че не можел да гарантира успех, защото не трябвало да забравяме, че въпросният случай бил съпътстван от непосредствени трудности. Звучеше като че ли няма много надежда.

— Адвокатите винаги говорят така. Да беше чула Шусмит от „Шусмит, Шусмит, Шусмит и Шусмит“. Вродена предпазливост. Застраховат се, ако мога да се изразя така. Ако нещата се издънят, ще могат да кажат: „Предупреждавах ви, че това можеше да се случи“. Ако се уредят, ще си помислиш колко е кадърен адвокатът, щом се е справил въпреки всички трудности.

— Е, аз не знаех това. Да ме беше видял след като излязохте — треперещо кълбо от нерви.

— Обаче страхотно кълбо!

— … и тъкмо се чудех как да се взема в ръце и да избягам от това ужасно чувство за обреченост, когато погледът ми падна върху табакерата на Дафни.

— И посегна към нея.

— Посегнах.

Джо поклати глава разбиращо.

— Всяко момиче на твое място би го направило. После Долби се върна за табакерата и те завари да пафкаш?

— Да.

— Така си и помислих. Аз съм драматург, а ние драматурзите имаме шесто чувство. Е, като казвам, че съм драматург, имам предвид, че „Братовчедката Анджела“ все пак има шестнадесет представления. Много автори са се задоволявали с откриване в петък и закриване следващата събота. А като говорим за „Братовчедката Анджела“…

— Да я беше видял само, непоклатима като скала.

— Като говорим за „Братовчедката Анджела“…

— Мислех си, че като сме станали приятелки, ще се престори, че не е забелязала, но когато нещо било свързано с работата й, нямало място за приятелство.

— Много похвално. Но исках да ти кажа за „Братовчедката Анджела“. Имам новина, която може да ти върне цвета на бузите. Луелин ще прави филм по нея.

Беше прав за бузите. Стана точно както го предрече. Сали издаде звук, който от някое не чак толкова симпатично момиче би прозвучал като съвсем обикновено квичене.

— Можеше да ми кажеш по-рано — погледна го тя с укор.

— Изскочи ми от ума.

— Преживях същински ад.

— Добре е за адреналина.

— Колко?

— Още не сме уговаряли условията.

— Но тези филмови къщи винаги плащат стабилно, нали?

— Без изключение.

— Ще бъдем богати и без моите пари.

— Прилично осигурени.

— И няма да има опасност от това да ти е криво, че аз плащам сметките.

— Съпругът винаги трябва да има пари. Питай всеки съпруг.

— Да. Иначе остава с наранена гордост, или както французите я наричат amourpropre.

— Божичко. И френски ли? Взимам си учена жена. Сигурно си ходила на много екскурзии до Булон.

— Наистина ходих веднъж.

— Да не би да си срещнала човек на име Бингъм?

— Не си спомням.

— Щеше да си спомняш, ако го беше срещнала. Паднал е зад борда. Щеше да забележиш. Е, извини ме за момент.

— Къде отиваш?

— Само до телефона. Мисля, че трябва да позвъня на Луелин и да го питам как я кара. Той е в болницата.

— Болен ли е?

— Не. Само се крие от Вира Далримпъл. Ще ти обясня по-късно.

От впечатленията си за Айвър Луелин, придобити по време на интервюто, което взе за вестника си, Сали би могла да предположи, че всеки телефонен разговор, в който той взима участие, продължава неопределено дълго. Представяше си го като човек, който винаги има много да каже и обича да слуша гласа си. Но точно този разговор свърши преди още да е започнал. Джо каза: „Айви? Пикъринг.“ и толкоз. След като слуша не повече от минута, остави слушалката и се отдалечи от инструмента, тъй като от другата страна Луелин явно бе оставил своя.

Това озадачи Сали. Тогава видя лицето на Джо и озадачението бе заменено с ужас.

— Джо! — извика тя. — Какво има?

Джо бе разтегнал устни в крива усмивка, усмивката на човек, който е видял как светът се срутва под краката му, но знае, че трябва да се покаже твърд като камък и хладен като стомана.

— Искаш ли да ти го кажа малко по малко?

— Не!

— Ще бъде голям удар.

— Не ме е грижа.

— Е, ще трябва да те осведомя, че Луелин ме уволни и няма да направи филма.

Тя не припадна, но когато си спомняше по-късно за този момент, се чудеше как е успяла да не го стори. Подът се надигна като океанска вълна, а за момент Джо се превърна в двама Джоновци и двамата с размити очертания. Измина цяла вечност преди да може да проговори и когато го направи, успя да произнесе:

— Но защо?

Джо отвърна, че господин Луелин не му е разяснил.

— Само рече: „Пикъринг, а? Точно този, когото исках да чуя. Уволнен си, Пикъринг, и ако мислиш, че ще направя филм от проклетата ти пиеса, жестоко се лъжеш.“

— И нищо повече?

— Само инструкции да преместя незабавно идиотския си багаж от „Енистън Гардънс“ 8.

— Но какво си му направил?

— Нищичко.

— Враждебно ли се държеше с тебе?

— Напротив, гледаше на мен с най-добро око. Искаше да се скрие от Вира Далримпъл, която се бе обадила да каже, че ще го навести, и аз предложих да отиде в болница. Благодарността му беше неизмерима.

— Е, тогава нищо не разбирам.

— А аз разбирам. Това е злият дух, който ме преследва от седмици и превръща всяко мое дело в грешка.

— Не всяко. Ти намери мен.

— Но не можем да се оженим.

— Защо да не можем? Само се опитай да ме спреш.

— С какво ще живеем?

— Аз имам работа.

— А аз нямам.

— Ще си намериш.

— Кой казва това?

— Аз го казвам. Ще се оправим. Трябва ни само разум и икономичност. Сега иди и си събери нещата, а после можеш да ме заведеш на вечеря в „Бариболт“. Дължиш ми я тази вечеря.

Като стигна до местоназначението, Джо се чувстваше, макар и малко, но по-добре. И най-кратката раздяла със Сали си беше чиста мъка, но все пак друго си е, реши той, да може човек да остане на спокойствие и без да го прекъсват. Много мисли му тежаха и уединението в „Енистън Гардънс“ 8, му даде възможност да се вдълбочи.

Една от темите за размисъл беше, разбира се, мистерията около внезапната враждебност на Айвър Луелин, която, както би казал Шерлок Холмс, несъмнено представляваше известен интерес. Защото когато човек ти е благодарил — при това задъхан от вълнение — за това, че си му показал изход от неприятна дилема, не очакваш пет минути по-късно да започне да се държи с теб като с прокажен, който се опитва да изкрънка нещо.

Явно, обаче, в ерата на голямото движение, човек рядко може да остане дълго време необезпокоен. Джо едва беше впрегнал сивите си клетки на работа по темата „Необяснимото раздразнение на филмовия магнат“, когато телефонът иззвъня. Джо въздъхна и си помисли колко хубаво би било да има някой, както господин Луелин винаги имаше, на когото да каже: „Виж кой звъни. Ако е за мен, няма ме“. После посегна към слушалката и чу познат глас:

— Джо?

— О, здравей, Джери.

— Обаждам се да питам дали всичко е минало добре. Да си призная, не очаквах, че ще те намеря на „Енистън Гардънс“. Мислех си, че ще си във „Фаунтън Корт“.

— Сега се връщам там.

— Според плана ли се развиха нещата?

— Да.

— Последва ли съвета ми?

— Да.

— Взе ли я в прегръдките си?

— Да.

— Изпукаха ли й ребрата?

— Да.

— Помирихте ли се окончателно?

— Да.

— Не звучиш много ентусиазиран.

— Имам неприятности с Луелин.

— Това ли е всичко?

— Предостатъчно за мене.

— Не се оставяй да ти развали настроението. Тия неща винаги се изглаждат. И моят баща понякога започва да вдига врява. Ние само седим мирно и го оставяме да вилнее, защото знаем, че накрая ще му минат бесовете и всичко ще си дойде на мястото. Е, толкоз, Джо. Всъщност, трябва да бягам. Отивам да похапна с едно маце.

Джери се оттегли, но старото правило, че ако искаш да бъдеш оставен на спокойствие, за да обмислиш проблемите си, телефонът непременно ще иззвъни, беше доказано още веднъж в следващата минута. Този път беше господин Траут.

— Пикъринг? Добра ти вечер, Пикъринг. Радвам се, че си там, Пикъринг. Можеше и да не те намеря, а искам да си кажем две думи.

Дори и на разстояние от него, Джо не се затрудни да постави диагноза на душевното състояние на събеседника си. Гласът на господин Траут беше глас на човек, който залагайки всичко или нищо, бе спечелил всичко. Силата му беше доказателство. Какво друго можеше да накара адвоката да пробие тъпанчето му, ако не това, че любимата е пристанала. Забравяйки своите проблеми за момент, Джо се зарадва на добрия шанс на ближния си. Господин Траут може и да беше от ония, за които лудниците ще се изтрепят, но той му желаеше доброто.

— Разбирам от гласа ти, че си поискал ръката й и си я получил. По време на кафето ли го направи?

— Не, Пикъринг, по време на стридите. Не можах да чакам до кафето. Преглъщайки петата стрида, аз я метнах на седлото си, ха, ха, ха, и я отвлякох. Ще пием кафе, като свърша разговора. Надявах се да чуя и Луелин.

— Той е в болницата.

— Така ми каза и Амилия. Тя му е била сестра. Но вече не е там. Обадих се в „Сейнт Суитинс“, той си е тръгнал.

— Тръгнал ли си е?

— Ни вест, ни кост. Имал проблем с някой си, който искал да му вземе кръв. Предполага се, че е на път за „Енистън гардънс“. Е, ако дойде, искам да му кажеш за мен и Амилия. Кажи му го тактично, защото ще бъде страшен шок.

— Защо?

— Когато напускал болницата, й предложил да се ожени за него.

— Не думай!

— Напротив, напротив. А тя казала, че ще си помисли. Ще си помисли! Ха! — отсече господин Траут. — Не й дадох много време да си помисли. Направо трябва да съм я влудил.

Джо го погледна с възхищение. Разбира се ефектът от този поглед до голяма степен бе намален поради факта, че говореха по телефона.

— Казах ти, че жените обичат стремителните мъже.

— Колко прав си бил, момчето ми.

— Ти и Ерол Флин сте като две капки вода.

— Май е така.

— Поздрави бъдещата госпожа Траут.

— Ще я поздравя.

Сега трябваше само да се появи господин Луелин, за да се затвори кръгът от близките на Джо. Скоро след като каза дочуване на господин Траут, списъкът беше попълнен. Чу се превъртане на ключ и филмовият магнат влезе с неспокойния вид на човек, който току-що е избягал от болницата без съгласието на болничния персонал. Косата му беше разчорлена и бе пропуснал да си сложи връзка.

Даже и за разсеяния наблюдател можеше да стане ясно, че господин Луелин не е между обожателите на Джо. В погледа, който му отправи като влезе, се четеше откритата неприязън, която демонстрира индийски гражданин, когато се подготви за сутрешната баня и намери кобра във ваната си. Дори и сестрата, която искала да му вземе кръв, не е била удостоена с такъв страховит взор.

— А, ти ли си — процеди той.

Джо не отрече.

— Какво правиш тука. Казах ти да се омиташ.

Джо отвърна, че си събира багажа.

— Както бях инструктиран — добави той. Отговаряше рязко, тъй като от разговора им насам вече не хранеше много светли чувства към бившия си работодател. Що за безобразие, да уволнява добрите хора само ей така, заради моментен каприз!

— И знаеш ли защо ти казах да се омиташ?

— Опитвах се да проумея.

— Ще ти кажа.

Господин Луелин се беше надул като жаба и погледът му бе станал още по-настървен.

— Защото ти най-официално настоя да отида в оная проклета болница, след като би трябвало да знаеш какъв ще бъде резултатът. Днес следобед се случи неизбежното. Направих предложение на моята сестра. Тя каза, че ще помисли. А трябва да ти е ясно, че след като помисли, няма начин да не каже „да“. Нито една жена, на която съм правил предложение, не е казвала друго. Не могат да ми устоят. Следователно утре ще бъда сгоден, а от там до женитбата има само една крачка. Не казвам нищо срещу Амилия Бингъм, нея си я бива, но аз не искам да се женя, а благодарение на тебе ще ми се наложи. Още ли се чудиш защо съм те уволнил? И защо, по дяволите, се хилиш като малоумна маймуна?

Той имаше предвид леката усмивка, която се бе появила на лицето на Джо при споменаването на името Амилия Бингъм.

— Мога ли да кажа една дума?

— Не.

— Исках само да…

— Не искам и да знам.

— Само…

Телефонът иззвъня.

— Отговори — нареди господин Луелин. — Ако е за мен, няма ме.

Джо едва не му отвърна: „Отговори си сам, проклетнико“, но все пак вдигна слушалката и с изненада чу гласа на големия любовник Траут. Мислеше си, че адвокатът има други занимания.

— Пикъринг?

— Да.

— Там ли е Луелин?

— Току-що се прибра.

— Каза ли му?

— Още не.

— Дай ми го. Горкият човек, голям удар ще бъде, като чуе, че аз съм спечелил Амилия, но сам си е виновен. Защо му е трябвало да я оставя да си помисли. Жените не се печелят така. Жените трябва…

— Знам. Да се метнат на седлото и така нататък.

— Именно.

Джо подаде слушалката на господин Луелин.

— Траут — започна той.

След като го нарече Бенедикт Арнолд и го попита не е ли предал още някой форт напоследък, Джо не бе изненадан да види как очите му просветват. Оттук нататък участието му в разговора беше само с ахкане и гъргорене, но скоро стана ясно, че добрите отношения между старите приятели са възстановени. Когато остави слушалката, лицето му имаше израза на човек, който в последния момент е избегнал ешафода, а гласът му така напомняше на чучулигини трели, че Пърси Биш Шели, ако бе между присъстващите, с пълно основание би се обърнал към него с небезизвестния си стих „Привет на теб, щастлива птичко“.

— Не ми казвай, че вече не се случват чудеса — запя той. — Колко съм грешал, като съм предполагал, че моят ангел-пазител е заспал някъде и не вижда. Знаеш ли какво?

— Да.

— Амилия Бингъм ще се жени за Траут.

— Да. Точно това се опитвах да ти кажа.

— Но това е върховно.

— Да.

— Това е сензационно.

— Да.

— Какво стоиш като истукан, Пикъринг. Не разбираш ли какво означава това за мен. Искаш ли да ти нахвърля набързо сценария на бъдещите си планове? Връщам се незабавно в Калифорния, където ще стана член на Анонимните ергени. Траут ще ми даде писмо до един негов приятел на име Рънсибъл и ме уверява, че ще ме приемат с отворени обятия. Господи, чувствам се като на седмото небе!

Джо се изсмя глухо и безрадостно.

— Може и да се чувстваш — каза той. — Но не и аз.

— На тебе пък какво ти е?

— Няма да правиш филм по пиесата ми.

— Кой го казва?

— Ти го каза.

— Дръж ме да не падна! — викна господин Луелин изненадано. — Да не би да вярваш на всичко, което ти каже шефът на някое филмово студио? Спомням си, че ти бях малко ядосан по едно време и се изразих порядъчно силно, което ми е присъщо, но не трябва да обръщаш внимание на това. Разбира се, че ще филмирам пиесата ти. Трябва само да се споразумеем. Какво ще кажеш за двеста и петдесет хиляди долара?

Джо изхвръкна петнадесет сантиметра нагоре с див рев, а господин Луелин изтълкува погрешно реакцията му. Често му се случваше филмови звезди да реват така диво в отговор на някоя оферта. Джо, обаче, не беше звезда и господин Луелин се обиди.

— По дяволите, не можеш да очакваш максимална цена за първия си филм. Двеста и петдесет хиляди съвсем не е лошо, питай всеки. Приемаш или дим да те няма.

— Приемам — отвърна Джо.

— Добре. Хайде сега да идем да вечеряме.

— Мислех да вечерям с годеницата си.

— Тогава и аз ще дойда — отсече господин Луелин, който знаеше какво удоволствие ще достави присъствието му на компанията.

Първо, обаче, по предложение на Джо, последният написа договора, а после сложиха подписите си. И тъкмо в този момент на вратата се позвъни. В резултат телесата и брадичката на филмовия магнат се разтресоха панически.

— Вира Далримпъл — заекна той.

Джо не сподели ужаса му. Мина времето, когато трепереше от страх пред всяко смръщване на въпросната дама. С този договор в джоба и с тия сватбени камбанки в ушите се чувстваше силен за една дузина Вири.

— Остави я на мен, Айви — потупа го той. — Бягай и се скрий в банята или под леглото, или където искаш. Аз ще се погрижа.

И с твърда стъпка закрачи към вратата.