Глава шеста

1

На улицата пред кантората на Никълс, Еридж и Тръбшоу, понастоящем „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“, Сали спря за секунда и се замисли. Подготвяйки се за разговора, тя ей беше сложила най-хубавата рокля. Но макар че й стоеше добре, не беше достатъчно бомбастична за великолепието на хотел „Бариболт“, където стандартите бяха високи. Тя погледна часовника си. Беше още рано и имаше достатъчно време да отиде до най-добрия магазин в Лондон и да купи нещо наистина поразяващо. Нейният кавалер й беше направил изключително впечатление и тя искаше да бъде достойна за него. След като установиха самоличността й, Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс й бяха предплатили значителна сума, така че нищо не й пречеше да започне да сее злато с шепи. И тя повика такси.

Когато Сали излезе с покупката си от един от най-скъпите магазини в Лондон, времето беше напреднало доста, но не чак толкова, че да осуети едно бързо посещение на „Фаунтън корт“. Естествено, беше любопитна да види новия си дом. Повика друго такси.

„Фаунтън корт“ направо й взе дъха. Джери Никълс го беше нарекъл шик и това си беше самата истина. В добавка към парите, госпожица Карбъри имаше и отличен вкус. Всичко си беше на мястото — мебелите, завесите, възглавниците, килимите, книгите, картините. За човек, свикнал с „Лабърнъм роуд“ 18, ефектът беше умопомрачителен, затова Сали се отпусна в един от луксозните столове и се опита да осъзнае, че цялото това великолепие е нейно.

Трябваше да мине известно време, за да се промъкне подло в бляновете й една не чак толкова приятна мисъл: това великолепие върви с неотлъчната компания на непознатата госпожица Дафни Долби. Сали се запита, не без известна тревога, що за жена ще се окаже тази Дафни Долби и в същия миг успя да установи поне как изглежда, тъй като госпожица Долби влезе през вратата, която очевидно водеше към спалните помещения.

Въпреки това, което Джери й каза, Сали не беше прогонила от съзнанието си картината на детектива-жена, изобразяваща същество страховито и зловещо. Ето защо видът на този екземпляр я накара да въздъхне с облекчение. Новодошлата можеше и да се окаже по-късно змия в райския кът, но поне изглеждаше добре, всъщност бе много привлекателна. Беше доста млада, с кръгло приятно лице и кафяви очи, на които липсваше онова пронизващо свойство, което обикновено се свързва с представителите на детективската професия. Външността й беше съвсем нормална, макар че един познавач би видял във формата на устата и брадичката й признак на решителност и силна воля. Това не бяха уста и брадичка на някоя глезла.

— Госпожица Фич, струва ми се — каза тя. — И ако си мислиш, че аз съм госпожица Долби, значи си познала. Посещаваш стария дом?

— Моля?

— Не работехте ли тук с госпожица Карбъри? — поинтересува се Дафни.

— О, не, тя го купи след като се разделихме.

— И го е държала, докато е била в Южна Америка? Какво нещо е да имаш пари! Е, харесва ли ти?

— Чудесен е.

— И аз бях поразена. Надявам се да се чувстваме удобно тук. Дано компанията ми не ти развали удоволствието. Знам, че съм напаст и досада, но ние от тая професия доста често сме такива. Ще се помъча да стана незабележима, доколкото мога.

Сали, която харесваше почти всички, вече бе започнала да храни топли чувства към посетителката си. Тя отвърна сърдечно:

— Изобщо не си напаст и досада. Ще се радвам да останеш при мен.

— Вярвам, че наистина го мислиш — поклати глава Дафни и се отпусна на един фотьойл.

— Разбира се, че го мисля. Ще пълзиш ли по пода, за да събираш малки предмети и да ги слагаш в пликове?

— Ще го правя, ако кажеш. Цялата съм на твое разположение.

— И ще ми разкажеш всичко за твоите случаи?

— Не са много интересни.

— Няма ли рубини на махараджи и секретни договори?

— Всъщност, работата ми е доста скучна. Предимно търчане. Ако имаш здрави крака, значи си добре. Но вече не се занимавам с това. Бизнесът си е мой.

— Как стигна толкова високо?

— Имах влияние. Баща ми беше началник в Скотланд Ярд. Когато трябваше да се пенсионира, основа тази агенция и я разработи в нещо наистина голямо. Накарах го да ме вземе като детектив и така научих всичко за здравите крака. Бях повишена до партньор. После татко отиде на Чанъл Айлъндз6 да отглежда домати и аз станах шеф. Ето ти историята на Пепеляшка, която станала принцеса.

— Не бих си помислила, че шефът ще се нагърби с такава неблагодарна работа. Звучи ми повече като задача за някой със здрави крака.

— Това беше предложение на Джери Никълс. Той ми каза, че няма да ти хареса някоя детективка да ти душа във врата. И е съвсем прав. Моите момичета са симпатяги, но нямат склонност към контактуване, докато при мен, както виждаш, не е така. Ако ти е приятно, ще си бъбрим за какво ли не през дългите зимни вечери.

— Очаквам ги с нетърпение. Такова разрешение на въпроса обичайна практика ли е?

— Не мога да ти кажа. Никога не го бях чувала преди. Но идеята ти е ясна. Антиникотиновата лига иска да докопа двадесет и петте хиляди, а няма никакъв шанс, ако оспори завещанието. Затова възлагат надеждите си на тая клауза с пушенето. Лакоми прасета — тръсна глава Дафни. — Вместо да са доволни от това, което получават… Но такъв е животът. Както и да е, желая ти късмет.

— Благодаря. Радвам се, че си на моя страна.

Дафни Долби внезапно стана сериозна. Тези думи изглежда я обидиха.

— Не съм на ничия страна — каза тя.

— О, съжалявам.

— Разбирам те — продължи госпожица Долби, като поомекна. — Желая ти добър живот, свобода и щастие и ще извикам три пъти „ура“, ако всичко мине успешно. Но аз съм като рефер на футболен мач. А той не може да взима страна. Даже да му се иска момчетата с розовите шорти да разбият онези в зелените гащи на лилави райета, не може да си позволи това да влияе на решенията му. Същото е и с мен. Работата е моята религия.

— Разбирам какво имаш предвид. Въпрос на лоялност.

— Именно. Може да съм на твоя страна, но ако те хвана да пушиш, не мисли, че няма да те разоблича. Дългът на първо място.

— Разбирам. Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. Какво имаш там?

— Нова рокля. Ще обядвам в „Бариболт“.

— Вече се целиш нависоко, а? Съвсем правилно. Забавлявай се, докато имаш възможност. Аз ще хапна сандвич с кафе в офиса. Освен ако годеникът ми не ме заведе някъде на обяд. Но не мисля, че ще го направи. Джоба му винаги е празен. Все залага на губещи коне като покойния си баща. Мога ли да те закарам до „Бариболт“? На път ми е.

— Не, благодаря. Връщам се до общежитието.

— Тогава тръгвам. Между другото, не се поддавай на изкушението да запалиш цигара, докато си далече от очите ми. Ще искам от теб да ми дъхнеш в най-неочаквани моменти.

— Да ти дъхна? — подскочи Сали.

— Предохранителна мярка. Трябва да съм сигурна.

— Наистина си последователна.

— Гордея се с това — отвърна госпожица Долби.

2

Първата спирка на Дафни Долби, преди да се върне в офиса си, бе „Мърфис Мюз“ 5, разположен в западналата част на Челси и населен с някои от най-съмнителните лондонски типове. Част от тях сигурно имат златни сърца, но най-доброто, което може да се каже за болшинството, е че точно в този момент не се издирват от полицията, макар че е само въпрос на точна хипотеза кога ченгетата ще закопнеят за тяхната мила компания. Един от въпросните типове бе годеникът на Дафни, Джаклин Уорнър. Той живееше тук от няколко седмици и щеше да продължи да живее, докато хазяинът бе готов да приема дар слово и подкупващи маниери вместо пари в брой.



Когато пристигна на очукания вход на номер 5, Дафни не почука. Джаклин, който винаги се чувстваше неспокоен, когато се чука на вратата му, я беше помолил да не го прави. Като пъхна два пръста в устата си, тя изсвири силно и Джаклин се появи по риза и с чаша в ръка.

— О, здравей, Даф — каза той. — Слава на бога, че дойде.

Тези, които познаваха и Джаклин, и покойния му баща, непрекъснато спореха кой от двамата е по-неуловим. Някои сочеха първия, други — втория, но общото заключение бе, че не се различават много. Всички споделяха мнението на патилите от тяхното безчестие, че двамата са способни да се скрият дори и зад вита стълба. Единствената разлика между баща и син бе, че шестият баронет бил безцеремонен, прям и постигал целите си като потупвал хората по гърба, докато седмият си взимал своето, като си надявал печална патетична маска. Точно това правеше и сега.

— Даф — започна той, като придаде на гласа си онова трепетливо звучене, което знаеше, че действа безотказно на жените, — аз съм в ужасна беда.

— Пак ли? — измърмори момичето, погледна над чашата и заби ясните си очи в неговите. Тя не хранеше никакви илюзии относно мъжа, за когото смяташе да се омъжи. Връзката им не бе някакъв покъртителен романс. Беше се сгодила за него, защото така щеше да стане лейди Уорнър, а той я бе взел заради парите й.

Сега тя чакаше неизбежния момент в който ще има възможността да прехвърли част от тези пари в негови ръце.

— Този път нямам вина — продължи той с искрен глас. — Информацията ми беше сигурна сто процента и конят наистина победи, но постъпи възражение.

— Колко искаш?

— Десет лири.

— И това е всичко?

— Е, всъщност двадесет.

— Мога да го уредя.

— Слава богу.

— Само искам да отбележа, че след провала в „Кемптън Парк“ ти обеща никога повече да не залагаш.

— Знам, знам. Но когато ти попадне нещо абсолютно сигурно…

— Да, несъмнено си имал най-добри подбуди. Но ми се иска да си като гарвана7.

— Гарвана? Какво искаш да кажеш? Какъв гарван?

— Онзи, който казвал „Никога веч“.

— А, да. Ясно. Разбира се. Ха, ха. Боже мили, трябва да са минали петнадесет години, откакто не съм слушал това стихотворение. Докато бях малък, моят старец често ме караше да го рецитирам, когато беше на градус.

— Обзалагам се, че направо е падал под стола от възторг.

След като финансовия въпрос беше уреден, Джаклин се почувства с леко сърце и в настроение за игрив разговор.

— Е, сладурче — усмихна се той, — има ли нещо ново?

— Първо — адресът ми. Отсега нататък ще ме намираш на „Парк лейн“, „Фаунтън корт“ 3. Запиши си го.

— Шегуваш се.

— Не, ще живея точно там.

— Да не би да си получила наследство?

— Аз не, но друга — да. Ще живея с нея. Между другото, трябва да я познаваш, защото веднъж ви видях заедно в театъра. И обзалагам се — добави тя тихо, — че тя е платила билетите. Погледни си в малкия черен тефтер. Ще я намериш на „Ф“. Сали Фич.

— Сали Фич! За бога!

— Познаваш я, нали?

— Някога я познавах много добре. Баща й беше свещеник в едно село в Устършир и се опита да ми натъпче някои неща в главата. Обучаваше ме, когато се готвех за дипломатическа служба. Сали Фич! Е, да пукна дано! Но кой, за бога, ще й остави… Наследство ли каза?

— Е, така да се каже. Но във всеки случай, не е за пренебрегване. Двадесет и пет хиляди лири и този апартамент на „Парк лейн“. Ще живея там с нея.

— Защо?

— Защото ме наеха.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва.

— Не мога да схвана какво общо имаш с това.

— Има някои условия към наследството и аз ще следя дали ги изпълнява.

— Какви условия?

— Няма значение. Не те засяга. Е, трябва да тръгвам. Имам тежък ден в офиса. Сега, когато ще отсъствам толкова дълго, трябва да уредя много неща.

Тя остави Джаклин дълбоко замислен. Той беше мъж, който при споменаването, че негова позната е наследила двадесет и пет хиляди и апартамент на „Парк лейн“, се изпоти и мозъчните му клетки задействаха като пара в свирката на локомотив. Още докато годеницата му говореше, в съзнанието му проблесна мисълта, че ако побърза към „Лабърнъм роуд“ и поиска ръката на Сали, има всички шансове за успех. Те някога бяха сгодени и старата обич сигурно още не бе угаснала. Можеше да си представи картината на своето удивление, когато, сгушена в прегръдките му, тя му каже, че няма да се наложи да живеят на хляб, сирене и целувки, защото сега е наследничка.

Всичко това мина през главата му и той вече щеше да е изхвръкнал от „Мърфис мюз“ и да се е метнал на някое такси с бързината на светкавица, ако в този момент не се чу внезапно тропане на входната врата.

Устремът му секна. Както бе казал на Дафни, изнервяше се, когато някой чука на вратата му. Не се знаеше кой може да е. Може да е онзи, който събира наемите, може да е шивачът, към когото беше затънал в дългове до уши, а може и да е някой противник от хиподрумите. Който и да беше, Джаклин не желаеше да го среща. На всичко отгоре тия типове имаха гадния навик да чакат вън на тротоара с надеждата да го пипнат как се изнизва, след като погрешно е заключил, че хоризонтът е чист.

Ето защо Джаклин с неохота реши да отмени пътешествието си до „Лабърнъм роуд“, докато посетителят не си вдигне парцалите.

Като се утеши с мисълта, че едно писмо би било толкова ефективно, колкото и срещата очи в очи, той си напълни отново чашата и седна да пише.

Получи се едно наистина прочувствено писмо. Чудесно писмо.

3

Сали приключи тоалета си и се замисли за предстоящия обяд със смесени чувства. Новата рокля не я разочарова, но все още я преследваше страхът, че няма да се покаже в най-добрата си светлина. Възбудена от очакваната визита при Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс, тя спа лошо през нощта и резултатът бе тенденция към непрекъснато прозяване. Ще бъде катастрофално, помисли си тя, ако се поддаде на тази слабост на масата. Джо й се беше сторил мил младеж, но даже и на милите младежи не им се нрави, когато дамата им зее насреща им през цялото време. Подобни действия карат младите мъже да мислят, че дамата на тяхното сърце желае да ги глътне, а това ги изнервя.

Като се надяваше на най-доброто, Сали тръгна към вратата и там се засече с Мейбъл Потър, която бе избягала от работа и изгаряше от нетърпение да чуе последните новини.

— Сали! — изпищя тя като квачка, ритната ненадейно отзад от услужлив крак. — Страхувах се, че ще те изпусна. Ходи ли да видиш онези адвокати?

— Ходих.

— И какво? Научи ли благоприятната новина? — продължи тя, като че ли кракът отмерено си вършеше работата.

— О, да — отвърна Сали.

Тя не можеше и да мечтае за по-жадна публика. Любимото четиво на Мейбъл винаги са били романите на Роузи М. Банкс и Лейла Дж. Пинкни, които така дразнеха артистичния вкус на Джо Пикъринг, а в тях подобни неща се случваха непрекъснато. Би било направо чудо, ако на някоя бедна героиня не й падне изневиделица солидно наследство.

Цифрата я шашардиса.

— Двадесет и пет хиляди лири!

— И един апартамент.

— Къде?

— „Парк лейн“, „Фаунтън корт“.

— Звучи страхотно.

— Точно така изглежда.

— Видя ли го?

— Оттам се връщам.

— Хайде да ми го покажеш.

— Нямам време.

— Разбира се, че имаш — замоли се Мейбъл. — Искам само да му хвърля един поглед. Ще ни отнеме не повече от пет минути.

Скоро стана ясно, обаче, че пет минути са твърде смела преценка, „Фаунтън корт“ очарова Мейбъл. Тя пърхаше напред-назад, издавайки одобрителни писъци, докато Сали, на която клепачите вече се затваряха, се отпусна в едно от дълбоките кресла и затвори очи.

Това беше злополучен ход. Когато ги отвори наново, нададе учуден вик.

— Господи! Два часа е!

Мейбъл Потър, полегнала на съседната кушетка с вида на човек, който никога в живота си не се е чувствал толкова удобно, поклати кротко глава.

— Да, добре си дремна.

— Защо не ме събуди?

— Не ми дойде наум. Видях, че си изтощена, и нищо чудно — след цялото това вълнение. Един хубав сън щеше да ти дойде добре.

— Но аз изпуснах обяда.

— Много лекари казват, че това не е лошо. Чарли често пропуска обяда. Казва, че направо се чувства страхотно. Свеж е целия следобед.

— Той ще си помисли, че съм му извъртяла номер — закърши ръце Сали.

— Той? Кой ли пък ще е това?

— Един мъж на име Пикъринг. Беше написал пиеса, аз го интервюирах, а днес се срещнахме случайно при адвокатите. Приятел е на единия от партньорите.

— Сега ще трябва да го видиш и да му обясниш.

— Но аз не знам къде живее.

— Е, за бога, съвсем просто е. Само трябва да попиташ адвоката, неговия приятел. Хайде, позвъни му.

Сали си отдъхна. Не за пръв път практичните възгледи на Мейбъл й оказваха помощ. Вероятно секретарките на театралните директори трябва да са точно такива.

— Разбира се. Той няма как да не знае, нали? Но първо трябва да отида до „Бариболт“. Може да е още там.

— Пикъринг?

— Да.

— Кога трябваше да се срещнете?

— В един.

— А сега е два и петнадесет. Ако е седял там и е чакал час и петнадесет минути, което ще стане час и тридесет, докато стигнеш, той трябва да е невероятен.

И докато Мейбъл изричаше тези думи, Сали внезапно бе озарена от мисълта, че Джоузеф Пикъринг определено бе точно такъв.

Загрузка...