Клуб „Анонимни ергени“

Глава тринадесета

На Джаклин Уорнър не му вървеше. Освен че вече беше семеен, което никак не му се нравеше, имаше отвратителен махмурлук, а и дължеше петдесет лири на един букмейкър. Точно този дълг имаше той предвид, когато каза на бъдещата си невеста, че дължи двадесет. Така и не му стигна смелост да си признае пълната сума.

Отгоре на всичко букмейкърът не беше един от ония любезни букмейкъри със златни сърца, които съчувстват на финансово затруднените младежи и позволяват сметките им да останат неуредени неопределено дълго време. Когато Джаклин го информира, че може доста да се забави с плащането, той пое остро въздух и погледна свирепо:

— О, надявам се, че това няма да се случи, сър. Знам, че е глупаво да си суеверен, но не мога да забравя, че всеки мой клиент, който ме е метнал с пари, е претърпял някакъв инцидент. Всеки път се случва едно и също. И отново, и отново. Като че ли е някаква орисия. Ето, ония дни имаше един човек с рижи мустаци на име Уитърспун. Дължеше ми петдесет и искаше отсрочка. След по-малко от седмица, можеш ли да повярваш, го намериха безчувствен на улицата — сигурно се е бил забъркал в нещо — и шестте шева не му се разминаха. Не, седем бяха. Забравих оня над лявото око.

Този разговор се проведе в къщата на кредитора и Джаклин си бе тръгнал оттам с чувството на млад нервозен член на пиратската банда на капитан Кид, на който току-що са прочели смъртната присъда. Като стигна до дома си в Челси, завари там господин Траут, който чукаше на вратата и вече беше започнал да се опасява, че ще трябва да си тръгне с празни ръце.

— Сър Джаклин Уорнър? — попита той.

Обикновено когато някой посетител зададеше този въпрос, Джаклин отговаряше отрицателно, защото смяташе, че най-добре е да не поема рискове, но видът на господин Траут така силно миришеше на Ръката на Закона, че все пак реши да рискува. Той имаше просперираща рода из цяла Англия и спокойно някой от тях можеше скоропостижно да е хвърлил топа и да му е оставил малко мангизи, а този адвокат да е тук с тъжната новина.

— Да — отвърна той. — А вие кой сте?

— Името ми е Траут. От правната кантора „Траут, Уап-шот и Едълстейн“, Холивуд, Калифорния, Съединени американски щати.

Надеждите на Джаклин се изстреляха във висините. Той си спомни, че чичо му Юстис беше заминал набързо за Америка по времето, когато полицията го търсеше, за да помогне в разследването на едно мошеничество. Чичо Юстис винаги е обичал племенника си и какво по-вероятно от това да е пуснал котва в Холивуд, да е натрупал купища пари, да се е споминал от преливане и да е оставил въпросните купища на въпросния племенник. С разтуптяно сърце Джаклин превъртя ключа.

— Влизайте — рече той. — Влизайте направо.

Като прекрачи прага след него, господин Траут бе окуражен от гледката, която издаваше явна бедност. Човек с толкова оръфано жилище, помисли си той, със сигурност ще се огъне пред едно парично предложение и макар да бе готов, ако е необходимо, да се бръкне по-дълбоко за щастието на двамата влюбени, Траут се надяваше, че това няма да се наложи. Беше от ония хора, които винаги предпочитат минималните разходи.

След като седна, той пристъпи към въпроса без предисловия.

— Вие сте сгоден — започна той, — за моята клиентка госпожица Сара Фич.

Друг на мястото на Джаклин без съмнение би обяснил, че тъй като е станал жертва на брачна церемония, на практика с дуло опряно в челото, годежът му със Сали вече не е в сферата на реалните намерения. Но вроденото му благоразумие го възпря. Шестото чувство, което му беше в услуга от детинство, му подсказваше, че посещението на този адвокат е свързано по някакъв начин с пари и ще бъде прибързано да му се довери безрезервно.

— Сгоден съм — потвърди той.

— Баща й не одобрява този годеж.

— Така ли?

— И е готов да плати разумна сума, ако го приемете за невалиден.

Ако Джаклин е изпитал съмнение, че един скромен провинциален свещеник като бащата на Сали може да пръска пари по тоя начин, той не го изрази, предполагайки, че преподобният Фич може напоследък да е спечелил на комар или да е заложил на печеливш кон. Затова той не протестира, както биха направили някои мъже, че никога в живота си не е бил обиждан толкова жестоко. С мисли, насочени изключително към нещастника с рижите мустаци и шестте шева, той каза:

— Какво наричате разумна сума?

— Петдесет лири.

— Дадено.

Както господин Траут бе казал на Джо — не му беше за пръв път да води подобни преговори с безпарични младежи, но никой досега не беше взимал решение с такава умопомрачителна скорост и това го накара да зяпне. Може да се каже, че петдесет лири беше отправната му цена и не се съмняваше, че сумата ще послужи само за начало на пазарлъка. Моменталното съгласие на Джаклин с офертата го остави с чувството на човек, който слиза по стъпала в тъмното и кракът му увисва там, където е очаквал последното стъпало.

Първият му импулс, след като се съвзе, беше да каже на Джаклин какво мисли за него, но имаше среща за вечеря с жената, която обича, и макар тя да го бе предупредила, че може да позакъснее от болницата, не посмя да губи време в упреци към хора, които така са загубили чувството си за свян, че критиката би отишла на вятъра.

Затова той плати на Джаклин петдесет лири и напусна без да каже и дума. Не бе стигнал далече, когато дочу развълнувано дишане и в следващия момент видя от сенките да изниква Джо.

— Е? — подкани го той. — Добре ли мина?

Тревогата в гласа му развесели господин Траут. Струваше му се странно този млад приятел да храни каквито и да е съмнения относно успеха на мисия, възложена на Ефраим Траут от „Траут, Уапшот и Едълстейн“. Отвърна, че всичко е минало от гладко по-гладко. Бил огънал, както се очаквало, Джаклин Уорнър като крехка фиданка и го подчинил на волята си посредством своето неудържимо красноречие. От непоколебимия му вид Уорнър заключил, че всеки спор ще бъде безплоден и че тук се пипа здраво.

Джо го погледна с обожание.

— Траут, ти си чудо на чудесата.

— Полагам всички усилия, Пикъринг.

— Хванал си му цаката, предполагам, как да погледнеш човек право в очите и да го накараш да се предаде.

— Наречи го по-добре талант.

— Сигурно си прав. Както и да е, благодаря ти отново. Бих желал и аз да мога да направя нещо за тебе.

— Можеш. Ще ми дадеш ли един съвет?

— Какъв ти е проблемът?

— Днес вечерям с госпожа Бингъм и искам да се консултирам с теб дали е препоръчително да й предложа да се омъжи за мен.

Джо, който беше в приповдигнато настроение, чувстваше, че този свят ще стане още по-прекрасен, ако всеки започне да предлага брак на всеки. Затова отсъди, че това е чудесна идея.

— Не мислиш ли, че е прекалено рано?

— Какво искаш да кажеш?

— Една проява на мъжка пламенност може да я уплаши.

— Съмнявам се.

— Познавам я отскоро.

— Това е второстепенно, несъществено и маловажно. Жените обичат стремителните мъже.

— Така ли?

— Ами че колко е минало — някоя и друга година — откакто мъжете са грабвали жените на седлата си и са отпрашвали с тях нанякъде. А жените са обожавали подобно нещо. Жалко, че днес не се прави така.

— Много жалко.

— Сега, разбира се, те очакват да им предложиш. Важното е да не го правиш по време на супата. Чакай до кафето. Къде ще вечеряте?

— В Дорчестър.

— Ще те закарам дотам.

— Много мило. А защо не по време на супата?

— Не е романтично.

— Разбира се, разбира се, разбира се. Щях да направя голям гаф. Благодаря ти, Пикъринг.

— Няма защо. Тръгвай, Траут, и бог да ти помага.

Джо беше в настроението на оня джентълмен, който в песничката си пее „Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, бързам аз като стрела, на сватбата ми ти ела“. В това си настроение, след като достави господин Траут на местоназначението, той упъти таксито към „Фаунтън Корт“. Ако искаме да сме съвсем педантични, това не беше точно сватбата му, но този факт не се отрази много на завладялата го еуфория. На номер 3А беше посрещнат от Сали. Джо тутакси я сграбчи в обятията си, обиколи в това състояние с валсова стъпка четири пъти стаята и я информира, че този е най-щастливия му ден от цялата прекрасна година, защото тъмната угроза „Джаклин Уорнър“ е обезвредена.

— Всичко е уредено — каза й той. — Няма да обличаш сватбената рокля.

— Знам — отвърна Сали. — Той вече е женен.

Джо още веднъж усети онова особено чувство, като че някой го е млатнал по носа с мокър шаран. Той отхлаби здравата прегръдка и зяпна с недоумение.

— Той е какво? Кой ти каза това?

— Дафни. Точно за нея е женен. Каза ми след като ти и господин Траут тръгнахте.

— Коя е Дафни?

— Дафни Долби. Тя живее с мен.

— А, сладураната — Джо си спомни забележката на Джери Никълс.

— Тя наистина е сладурана — каза Сали, — но не за това Джаклин се е оженил за нея. Май е по-добре да ти обясня.

— Ако не искаш съвсем да се оплета като пате в кълчища, обяснявай.

— Всъщност, доста е просто.

— За ум като твоя, може би, но не и за мен.

— Дафни е била сгодена за Джаклин.

— Къде са й били очите?

— Била е решена да стане лейди Уорнър.

— А, разбирам.

— И когато й казах, че съм се сгодила за него, естествено се е размислила. Решила е, че трябва да действа бързо или ще го загуби, защото аз съм много по-изгодна партия от негова гледна точка. Току-що наследих двадесет и пет хиляди лири.

— Да. Джери Никълс ми каза.

— Така че тя го откарала в регистратурата и го принудила да се ожени за нея.

— Да, сега проумявам. Тя май е страхотно момиче.

— Такава е.

— Трябва да я поканим на вечеря, когато се установим в нашия малък дом.

— Страхувам се, че май наистина ще бъде съвсем малък.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да можем да си позволим повече. О, Джо — въздъхна Сали, — направих страхотна щуротия. Аз съм най-голямото диване на тоя свят.