Клуб „Анонимни ергени“

1

Във вторник сутринта Джо Пикъринг бе поел към приятеля си Джери Никълс. Движеше се замислено, с вид, наподобяващ повече този на сомнамбул, отколкото на жизнен млад мъж, владеещ напълно крайниците си. В главите на пешеходците, с които се сблъскваше, се зараждаха недотам приятелски мисли за него, но ако те имаха на разположение пълните факти около състоянието му, щяха да разберат, че му трябва съчувствие, а не упрек. Защото като се събуди в неделя сутринта, Джо установи, че миналата вечер му се е случило това, което на практика се свежда до любов от пръв поглед, а това естествено тревожеше духа му и се отразяваше неблагоприятно на координираните движения на всеки един негов крайник.

В подобно положение той не би позволил да изпадне нито един от героите му, които създаваше вечер след работа, защото все пак беше писател, макар и неуспял. Любовта от пръв поглед, мислеше си Джо навъсено, трябва да се остави на ония, които пишат за милозливи девойки — Роузи М. Банкс, например, авторката на „Марвин Кийн, светският лъв“, или Лейла Дж. Пинкни, написала „Пролетни ухания“ и „Цветче на хълма“.

И все пак несъмнено това се бе случило, колкото и погрешно да е според всички артистични правила. Беше виждал въпросната девойка само два пъти, но любовта, ако цитираме Роузи М. Банкс („Целувка по здрач“, Глава трета), „бе изплела златните си мрежи около него“. Симптомите бяха безпогрешни.

Разбира се, човек не би имал нищо против любовта от пръв, че и от втори поглед, но ако е решил да се захваща с тая работа, по-добре би било да знае името и адреса на обекта на своята страст. Адресът на Сали беше пълна загадка за Джо, а колкото до името й, помнеше само частта със Сали — какво следваше напълно бе изхвръкнало от главата му. Не запомни и името на вестника, за който тя работи. Имаше една теоретична възможност да изкупи всички седмичници в Лондон и да ги изчете, докато намери интервюто на Сали Еди-коя си, но едва ли след неуспеха на пиесата някой редактор ще си направи труда да го публикува.

Ето защо той пристигна при Никълс, Еридж и Тръбшоу в мрачно разположение на духа. За щастие приятелят му Джери, жизнерадостен младеж, който винаги беше весел за двама, днес изглеждаше в още по-добро настроение от обикновено. За разлика от своя посетител, той създаваше впечатлението, че целият свят му се струва от хубав по-хубав. След началните поздрави, които се отличаваха с особена сърдечност, той обърна разговора към темата на писмото си.

— Нещо направи ли ти впечатление, Джо? — запита той с вид на прясно откъсната репичка.

— Само, че е много мило да се сетиш за мен — изхъхри младежът с глас, който можеше мигновено да спаружи всеки един зеленчук.

— И нищо по-особено? — продължи все в същия дух Джери.

— Не. Имаше ли нещо?

— Беше подписано от „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“ — изцвили домакинът.

— Е, нали така се казва кантората?

— „Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс“.

На Джо му просветна и мрачните му мисли определено се разведриха. Той умееше да се радва на успеха на приятелите.

— Искаш да кажеш, че са те направили партньор?

— Точно това. Младши, но все пак партньор. По-голяма заплата, повече самочувствие, уважение от страна на подчинените и тям подобните му.

— Е, това е чудесно. Моите поздравления.

— Благодаря. И много мило, че не питаш защо. Но аз ще ти кажа. Мисля, че баща ми най-накрая разбра — фирмата има нужда от някой, който да говори като нормален човек, а не да грачи с правния речник на Еридж, Тръбшоу и на него самия. Някой, който да предразполага по-нервните клиенти.

— И ще предразполагаш ли някого тази сутрин?

— Само теб и едно момиче, което се обади, че ще дойде. Но да не говорим повече за моя триумф. Нека да се заемем с Луелин.

— Това, за което ми писа в писмото?

— Точно това. Според мен, открива ти се прекрасна възможност. Разбира се, има и риск, но какво ли няма на тоя свят.

— И какъв е рискът?

— Ами ще трябва да напуснеш работа, което ще те остави с пръст в устата, ако Луелин реши, че не си подходящият човек. Тогава ще останеш без средства за препитание, а в днешно време е трудно да намериш такива. Нямам нищо против да си призная, че ако баща ми не беше една от най-големите правни акули в Лондон, едва ли щях да мога да ям три пъти на ден.

— Може ли Луелин да вземе решение за една седмица?

— Предполагам може. Защо една седмица?

— Защото тъкмо съм по средата на двуседмичния си отпуск, така че няма да се налага да си връчвам веднага оставката.

— Звучи добре.

— Това решава най-належащото. А сега сигурно ще ми кажеш какво иска Луелин и кой, по дяволите, е той.

Джери изглеждаше изненадан.

— Не си ли чувал за Луелин?

— Никога.

— Голямата клечка от киното?

— А, да. Виждал съм името на екрана, преди да започне филма. „Супер Луелин Продъкшън“.

— Точно така.

— Но за какво съм му аз, ако ме одобри? Какво ще правя?

— Ще играеш ролята на постоянен бодигард, струва ми се.

— От какво ще го пазя?

— Не каза. Стана малко свенлив, когато опитах да зачекна този въпрос. Но ако отидеш на „Енистън Гардънс“ 8, където живее, и му кажеш, че аз те изпращам, предполагам, че ще ти каже.

— Навярно го преследват тайни врагове.

— Възможно.

— Човек като него сигурно ги въди като бълхи върху смърдяща котешка кожа. С десетки за секунда.

— Със стотици.

— И всичките с меки шапки и дъждобрани.

— И с автомати. Макар че, ако ме питаш, му трябва само някой, който да му отговаря с „Да“, когато трябва. Както и да е, дава тлъсто заплащане, така че иди и виж.

— Ще отида. И благодаря, Джери.

— Няма защо. Очаквам бъдещите ти успехи с огромен интерес.

— Ако трябва само да казвам „Да“, аз съм неговият човек.

Вътрешният телефон иззвъня. Джери скочи да се обади.

— Да, татко?… Веднага, татко… Там съм за секунда, татко. Това беше баща ми, Джо. Иска да ме види за нещо — избъбри Джери и изчезна със скорост, равна на скоростта на подплашен млад звяр на квадрат. Защото когато шефът на една фирма повика младшия съдружник, очаква бърза реакция.

Джо остана потънал в размисли. Той беше оптимист по природа и несгодите на съдбата, които до настоящия момент играеха такава значителна роля в живота му, не бяха съсипали напълно надеждата, че, както беше казал Мак, все някога слънцето ще се покаже и за него. И сегашната възможност изглежда показваше какви точно са намеренията на слънцето.

Причините на господин Луелин да търси неговите услуги тепърва щяха да се изясняват. Вероятно иска някой да танцува пред него, както Давид танцувал пред Саул5, да го забавлява с трикове с карти или просто да се върти наоколо и да казва на неканените посетители, че шефът е на конференция. С две думи, човекът явно се нуждае от дясна ръка и в лицето на Джо Пикъринг щеше да намери точно това. Той се виждаше как влиза под кожата на господин Луелин, как става толкова незаменим за него, че последният няма да има друг избор, освен да му довери някоя от многобройните си примамливи служби, които са в ръцете на всеки магнат от неговия калибър. Това ще даде възможност на Джо, след като е поставил финансите си на здрава основа, да се ожени за любимото момиче и да живее щастливо до края на живота си.

Първо, разбира се, ще трябва да се осведоми за името и адреса й, което изисква известна проучвателна работа, но това можеше да стане с помощта на частни детективи.

В картината, която беше нарисувал в съзнанието си, не съзираше и един-единствен дефект, затова затвори очи да й се наслади.

Точно в този момент вратата се отвори и в стаята безшумно влезе Сали.

2

Докато Сали минаваше през стаята, се чувстваше нервна, макар че не осъзнаваше защо. Разбира се, нямаше никакви причини. Никълс и останалите от тайфата я бяха поканили да се обади, тя бе отговорила, че ще го направи и ето я сега тук. Всичко беше съвсем по реда си. Само дето в една адвокатска кантора винаги има нещо, което внушава на посетителя усещането, че макар нещата да вървят гладко за момента, в следващия той може вече да бъде обвинен в някоя щуротия и да е невъзможно да изличи петното, изцапало го неочаквано посред бял ден като птича курешка.

Сали не успя да се почувства по-спокойна и от това, че адвокатът, който трябваше да я приеме, изглежда дремеше, изтощен несъмнено от тежък труд по усуканото дело на Попджой срещу Дружеството на плетачките. Но тя беше храбро момиче и каза „Добро утро“, при което Джо подскочи, като че ли тези обикновени думи бяха нажежен ръжен, приложен към някои по-меки части от телосложението му.

Изпълнявайки подскока, той обърна лице към Сали, което й даде възможност да открие стар приятел там, където е очаквала възрастен непознат с хладен поглед и суха кашлица. Облекчението й беше огромно. Не й дойде наум да намери присъствието на Джо за странно. Той й беше казал, че работи в адвокатска кантора и това очевидно бе тъкмо тази.

— Виж ти, здравей — каза тя.

За секунда Джо остана безмълвен. През последните две седмици за пръв път усети, че мисли с умиление за Съдбата. Що се отнася до комедиите в три действия, там тя го бе изпързаляла яко, но сега явно се беше потрудила здравата. Чудото, че момичето, изпълващо мислите му от едно известно време насам, като че ли падна от небето, до такава степен го разтърси, че можеше само да стои ням като риба пред нагорещен тиган. А дори и когато възвърна говора си, съвсем не се прояви като оратор.

— Хм,… по ддд…

— „По дяволите“ мисля, че е думата, която търсиш. Предполагам има някакво съвпадение.

— Това е най-чудното нещо, което се е случвало някога в световната история.

Не беше присъщо на Джо дълго да се задържи ням, нито да говори несвързано. Той беше младеж с подвижен ум и скоро започна да се съвзема и да се връща към обичайното си еуфорично състояние. Чудеше се как изобщо е могъл да стане жертва на отчаянието. При това стечение на обстоятелствата слънцето не само му се беше усмихнало. То направо се беше ухилило като тиква.

— Няма ли… да седнеш, както се казва в театъра? — попита той.

— Благодаря. Не е ли по-добре да започнем със свидетелството ми за раждане?

— Ами да, разбира се. Винаги ме питат дали съм чел напоследък някое добро свидетелство за раждане.

— То доказва, че аз съм Сара Фич…

— Фич! Разбира се. Фич.

— … родом от Мъч Мидълфолд, графство Устършир, за която бяхте пуснали обявата — продължи Сали.

— И какъв е адресът?

— Къде живея сега ли ме питаш?

— Именно. Очевидно не си в графство Устършир, значи трябва да си другаде — както изглежда някъде в столицата.

— А, да. Живея в едно общежитие. „Лабърнъм роуд“ 18, нагоре към Нотинг Хил. Важно ли е?

— Извънредно — кимна Джо. — Извънредно.

Той въздъхна от облекчение, че ще се размине с частните детективи, към чиито услуги вече беше планирал да прибегне. Детективите бяха в по-голямата си част тъпи и взимаха немалко.

— Цигара? — предложи той гостоприемно.

— Благодаря — засмя се Сали.

— Какво му е смешното?

— Само си помислих какво би казала госпожица Карбъри, ако ме види сега.

— Какво да каже? Екстра си.

— Да, но пуша.

— А, да, спомням си, че ми каза за нея.

— Веднъж ме хвана с цигара и ми дръпна такава лекция, че после се чувствах, като че съм се признала виновна в убийство, палеж, бунт в открито море и притежание на куче без разрешително едновременно. Значи тука работиш — каза Сали и се огледа наоколо. — Не е лошо.

Джо се изкашля.

— Страхувам се, че трябва да изправя една малка грешка. Не работя тук. Моите шефове са Шусмит, Шусмит, Шусмит и Шусмит, които кръволочат малко по на изток. Аз съм само безпризорно пале на прага на Никълс, Еридж, Тръбшоу и Никълс. Понякога ме пускат вътре да се стопля, когато вън бушува снежна буря. Всъщност, отбих се да видя един приятел, Джери Никълс. Извикаха го при големия шеф преди малко, но ще се върне бързо. Той е човекът, струва ми се, когото трябва да видиш, ако имаш важни правни дела. Имаш ли такива? Не че искам да си пъхам носа?

— А, не, не съм си и помислила. Както и да е, за мен са важни. При условие, че съм същата Сара Фич, за която се отнася обявата.

— Трябва да си същата. Нали си имаш свидетелство за раждане и разните му там бумаги.

— И без съмнение съм родом от Мъч Мидълфолд, графство Устършир.

— Послушай ме, в кърпа ти е вързано. Никаква конкуренция. Всички останали ще са само прах в краката ти. Трябва да ми разкажеш всичко на обяд.

— Обяд?

— Забравих да ти спомена. Ще обядваш с мен в ресторанта на „Бариболт“ в един часа. Освен ако не приложиш това, което Шусмит, Шусмит, Шусмит, Шусмит, Еридж, Тръбшоу и двамата Никълс биха нарекли „солидно опровержение“.

— Без опровержения — каза Сали. — Звучи чудесно.

И тя смачка цигарата. Беше си запланувала кифла с масло и кафе в някоя сладкарничка и макар че никога не беше посещавала световноизвестния ресторант на „Бариболт“, знаеше репутацията му.

— Ако закъснея — добави тя, — почакай малко.

— Ще чакам, докато изстинат пясъците на пустинята — обяви тържествено Джо.

В този момент Джери се върна в стаята. Във вида му се четеше облекчение, като че ли разговорът с баща му бе минал неочаквано добре. Господин Никълс старши беше перфекционист, който никога не се колебаеше да говори каквото му е на ума, когато поведението на сина му заслужаваше упрек.

— А, ето те и теб, Джери — каза Джо. — Как беше татенцето?

— Мек като перце. Искаше само да ми даде инструкции за някоя си госпожица Фич, ако се появи.

— Това е госпожица Фич, ако имаш предвид онази, родом от Мъч Мидълфолд, графство Устършир.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Има си свидетелство за раждане и всичко останало.

— Добро утро, госпожице Фич. Аз съм Никълс.

— Младши.

— Аз съм един от партньорите.

— Младшият — добави Джо. — А ако беше дошла преди ден-два, нямаше даже и това да е. Все пак е голям сладур, в чийто ръце можеш спокойно да оставиш всичко. Не знам друг, на който мога с такова доверие да покажа свидетелството си за раждане. Е, тъй като имате да си говорите за куп неща, аз ви напускам. Да ти опресня паметта: ресторантът на „Бариболт“, един часа. Ще запазя маса. Довиждане, Джери.

И в следващия момент Джо вече го нямаше.

3

— Това беше Джо Пикъринг — поясни Джери.

— Знам. Интервюирах го за вестника, където работя.

— Жалко за пиесата му.

— Онази Далримпъл я оплеска.

— О, така ли?

— Крадяла реплики и разрушила баланса — поясни Сали.

— Господи, каква гадост!

— Не се печели популярност по такъв начин.

— Не — потвърди Джери. — А сега… ъ-ъ… — добави той, усещайки, че колкото и приятна да е тази размяна на мнения относно драмата, баща му ще има какво да каже, ако го чуе. — Да преминем ли…

— Към това, което, предполагам, би нарекъл същността? Да, би трябвало, нали? Защо ме повикахте?

— Става дума за завещанието на покойната госпожица Летиша Карбъри.

Сали зяпна.

— Покойната?

— Страхувам се, че да — Джери се опита да докара нужния тембър, но не успя.

— О, наистина съжалявам. Толкова бях привързана към нея, а тя бе така мила с мен. И как се е случило?

— Сърцето, струва ми се — този път успя и остана доволен от себе си.

— О, боже.

— Искаш ли чаша вода?

— Не, благодаря. Добре съм.

Последва мълчание. На Джери му се искаше разнасянето на лошите новини да бе поверено в ръцете на Алекзандър Еридж или Б. Дж. Тръбшоу. Една сълза се спускаше по бузата на Сали, а плачещите жени винаги го караха да се чувства като че се е навлякъл с вълнена камизола в лятна жега. Но си напомни, че бизнесът си е бизнес и че е стабилен партньор в голяма правна кантора. Затова продължи:

— Госпожица Карбъри беше много богата жена.

— Знам. По онова време се налагаше да пиша всичките писма, касаещи инвестициите й.

— Работела си за нея?

— В продължение на две години като секретарка.

— И отношенията ви винаги са били приятелски?

— Разказвах на господин Пикъринг, че тя ми беше повече като леля, отколкото като работодател.

— Това обяснява нещата.

— Нещата?

— Потвърждаваш ли, че си дъщерята на преподобния Хърбърт Фич, свещеник в Мъч Мидълфолд?

— В графство Устършир? Да, аз съм.

— Мога ли да видя свидетелството ти за раждане за момент?

— Заповядай.

— Изглежда изправно, и тъй като явно има десетки хора в Мъч Мидълфолд, които ще гарантират за теб, изглежда няма да е нужно продължително… ъ-ъ… как е думата…

— Допитване?

— Да, допитване. Макар че баща ми ще получи удар, ако разбере, че провеждам разследването толкова…

— Прибързано?

— Да, той е човек, на който му трябват няколко часа за подобно нещо. А също и на Еридж, и Тръбшоу. Аз предпочитам по-простите методи: Коя си? Как се казваш? Можеш ли да го докажеш? Можеш? Тогава, готово, нещата са ясни.

— Това говори добре за теб.

— Пести време — кимна с глава Джери.

— И няма ли да зададеш никакъв въпрос?

— Не.

— Е, аз ще задам тогава. Какви са тия „неща“, за които стана дума?

— Не те разбирам.

— Казах, че госпожица Карбъри ми е била като леля, а ти каза „Това обяснява нещата.“

— Имах предвид условията на завещанието на госпожица Карбъри. Голямата част от наследството отива за Антиникотиновата лига.

— Това е близо до ума.

— Но ти си един от по-малките наследници.

— Значи все пак получавам благоприятно известие?

— Наистина получаваш, но има и някои ограничения. Искам да знам дали пушиш?

— Не много.

— Целта на госпожица Карбъри е да те откаже напълно. Тя ти оставя това наследство при условие, че не палиш цигара в продължение на две години. За което време, се казва в завещанието, „тя ще се е изцерила напълно от порока.“ Аз самият не бих оставил пушенето, ако щат да ме направят и цар — добави Джери, изоставяйки методите на Еридж, Тръбшоу и баща си; — но ти може да мислиш другояче. Двадесет и пет хиляди лири са доста пари.

Стаята се завъртя пред очите на Сали. Рафтът с томовете по право, които Джери беше купил, за да впечатлява посетителите, заподскача като при земетресение. А самият Джери очевидно се беше върнал към двадесетте години, подрусвайки се в ритъма на танца, известен по онова време като Шими.

— Двадесет и пет хиляди лири?

— Дреболия за госпожица Карбъри. Вероятно не е могла да измисли нещо по-малко от това.

Сали все още не можеше да се свести. При едно по-малко привлекателно момиче това, което тя изпълняваше, можеше да се нарече пуфтене.

— По-добре щеше да бъде, ако не казваше тия неща толкова внезапно. Не можа ли да стигнеш до въпроса малко по малко, да предупредиш, или нещо подобно?

— Съжалявам. Мислех, че предпочиташ да стигнем до същината без разните му там „с оглед на туй“ и „предвид на онуй“, които би чула от Алекзандър Еридж или Б. Дж. Тръбшоу. Те биха те оставили да се гърчиш от нетърпение половин час. По моему човек трябва да схване веднага.

— Не съм сигурна, че аз наистина съм схванала. Не е за вярване. Двадесет и пет хиляди лири!

— И един много шик апартамент на „Фаунтън корт“, „Парк лейн“, който, между другото, ще делиш с госпожица Дафни Долби, една млада дама от детективската агенция „Орлов поглед“.

Сали застина. Въодушевлението в погледа й угасна.

— О, не! — извика тя.

— Казах ти, че има ограничения към завещанието.

— Не желая да съжителствам с никакви Дафнита.

— При настоящето положение, боя се, че ще трябва. Споменах, че голямата част от наследството на госпожица Карбъри отива в Антиникотиновата лига. Така че, ако нарушиш клаузата за пушенето, губиш твоите двадесет и пет хиляди, а Антиникотиновата лига е вперила в тях зорък поглед. Те искат да защитят интересите си и това може да бъде сторено само, ако имат свой човек под носа ти, който да те дебне непрестанно и да следи дали няма да си пафнеш една бърза цигарка, когато никой не те гледа? Записано е в завещанието. Предполагам, че Еридж или Тръбшоу, не знам кой от двамата го е изготвял, е изтъкнал пред госпожица Карбъри, че подобно уреждане на въпроса би било честно.

— Аз не бих го нарекла честно.

— Но Антиникотиновата лига би.

— Някакъв си детектив!

— Но не такъв детектив, за какъвто си мислиш. Ти си представяш не жена, а хищник, сумтяща като хрътка и с очи като ножове, която ще те накара да се чувстваш като че ли всеки момент ще ти надене белезниците и ще те повлече към дранголника. Тя изобщо не е такава. Напротив, очарователна е и не може да не я харесаш. След няколко дни вече ще я наричаш Дафи.

— Както и да е… казваш, че е записано в завещанието?

— Дума по дума.

— Тогава май нямам избор.