Кои сме ние?

Две цивилизации

Ние все бързаме нанякъде, все към нещо се стремим. Всеки от нас желае да изживее щастлив живот, да срещне любовта си, да създаде семейство. Но на много ли от нас се удава да постигнат желаното?

От какво зависи нашето удовлетворение или неудовлетворение от живота, нашият успех или провал? В какво е смисълът на живота на всеки човек и на цялото човечеството изобщо? Какво ни очаква в бъдеще?

Тези въпроси съществуват отдавна, но никой не им е дал разбираем отговор. А би било добре да знаем в каква страна ни предстои да живеем след пет или десет години? В какъв свят ще живеят нашите деца? Но ние не знаем, да, навярно и не сме много способни да си представим бъдещето си, защото всички ние нанякъде бързаме, но накъде?

Удивително, но е факт: за пръв път ясна представа за бъдещето на нашата страна аз получих не от учените-аналитици или от политиците, а от отшелницата от тайгата Анастасия. И тя не просто показа картина на прекрасно бъдеще, но и аргументирано доказа, че то е възможно, още за нашето поколение. Фактически тя представи свой проект за развитието на страната.

Когато вървях из тайгата от полянката, на която живее Анастасия към реката, у мен се появи твърда увереност: нейният проект може много неща да измени в света. Ако се вземе предвид, че всичко моделирано в нейните мисли, след това винаги се въплъщава в реалния живот, то фактически ние вече живеем в страна, бъдещето на която може да бъде само прекрасно. Вървях през тайгата и мислех над думите на отшелницата за прекрасното бъдеще на страната, в която може би ще успее да поживее и нашето поколение. В страна, където няма да има регионални конфликти, бандитизъм и болести, няма да има бедни. И макар че не всички нейни мисли ми бяха понятни, но този път нищо от казаното от Анастасия не ми се искаше да поставям под съмнение. Напротив, искаше ми се да докажа на всички нейната правота.

Твърдо реших да направя всичко, което е по силите ми за въплъщението на проекта. Външно той изглеждаше съвсем прост: необходимо е всяко семейство да получи хектар земя за пожизнено ползване и да устрои на нея свое родово място, свое късче Родина. Но детайлите на този проект завладяха мислите ми. Те бяха пределно прости и в същото време невероятни.

Ама че работа! Не учените-агрономи, а отшелницата от тайгата доказа, че при правилно разположение на насажденията върху участъка само след няколко години няма да е необходимо да се наторява земята, нещо повече, даже неплодородната почва ще започне да се подобрява.

Като основен пример Анастасия използва тайгата. От хилядолетия съществува тайгата, всичко расте в нея, а никой не тори земята в тайгата. Анастасия казва, че всичко растящо на земята се явява материализирана мисъл на Бога, и Той всичко така е устроил, че на човек да не му се налага да се затруднява с проблеми по добиването на храната. Трябва само да се постарае да разбере мисълта на Създателя и да твори прекрасното с Него.

А и аз мога да приведа свой нагледен пример. На остров Кипър, където ми се случи да отида, почвата е камениста. Но не винаги е била такава. Преди много векове на острова са расли прекрасни кедрови гори, плодни дървета, в многото реки е текла прясна и най-чиста вода, и островът приличал на земен рай. Римските легиони превзели острова, започнали да изсичат кедрите и да строят от тях своите кораби, така изсекли кедровите гори на острова. Сега на по-голямата част от острова има съвсем рядка растителност, трева изгаряща още през пролетта, летните дъждове са станали рядкост и не достига прясната вода. На кипърците им се налага да доставят плодородна почва по море със своите баржи. Ето какво се получава: не е подобрил човекът създаденото, а с варварското си вмешателство го е развалил.

Анастасия, детайлизирайки своя проект, казваше, че на участъка задължително е нужно да се посади родово дърво и да се погребва починалият човек не в гробище, а на облагороденият от самия него прекрасен участък родова земя. Никакви надгробни паметници не са нужни. Споменът за човека трябва да е живото, а не мъртвото. Спомен за роднините ще бъдат живите творения на човека, тогава ще може и Душата му отново да се въплъти в материя, в земната райска градина.

Погребаните в гробище не ще могат да попаднат в рая. Душите им не могат да се въплътят в материя, докато съществуват мислите на родини и приятели за тяхната смърт. Надгробната плоча е паметник на смъртта. Ритуалът на погребението е измислен от тъмните сили и целта му е поне за известно време да се заточи Душата човешка. Никакви страдания и даже скръб нашият Отец не е измислил за своите любими деца. Всички Божествени творения са вечни, самодостатъчни, сами себе си възпроизвеждат. Всичко живеещо на Земята, от външно простата тревичка до човека, представлява само по себе си хармонично единно и вечно цяло.

И тук аз мисля, че тя е права. Вижте какво се получава, сега учените казват: човешката мисъл е материална, — но ако това е така, то получава се, че роднините на починалия, мислейки за него като за мъртъв, с това го държат в неговото мъртво състояние, мъчат Душата му. Анастасия твърди, че човекът, по-точно човешката Душа, може да живее вечно. Тя може постоянно да се въплъщава в ново тяло, но само при определени условия. Родовото място, устроено по нейния проект, създава такива условия. Аз просто повярвах в това, а да докажат или опровергаят по-квалифицирано твърденията на Анастасия за живота и смъртта, навярно ще могат учените-езотерици.

«Ох, много опоненти ще имаш», — казвах аз на Анастасия. А тя в отговор само се смееше: «Всичко сега ще стане много просто, Владимир. Мисълта на човека е способна да материализира, да видоизменя предметите, да предопределя събитията, да строи бъдещето, затова и опонентите, които ще се опитват да докажат тленността на човешката същност, сами себе си ще унищожат, тъй като ще произведат своята кончина със собствените си мисли.

Успелите да разберат своето предназначение и същността на безкрая, ще заживеят щастливо, превъплъщавайки се вечно, тъй като те със своите мисли ще произведат сами щастливата своя безкрайност.»

Освен това много ми хареса нейният проект, когато започнах да пресмятам неговата икономическа целесъобразност и се убедих, че всеки човек с помощта на основаното от него родово имение по проекта на Анастасия, може да си осигури безгрижно съществуване, както и за своите деца и внуци. Работата не е само в осигуряването на децата с качествени продукти за хранене и с жилище. Анастасия казваше, че оградата трябва да се направи от живи дървета и четвърт хектар трябва да заеме гората. Това са около триста дървета. След осемдесет-сто години е възможно те да бъдат отсечени. От тези дървета ще се получат около четиристотин кубика дъски, а добре изсушения и обработен дървен материал сега струва, най-малко сто долара за кубичен метър, а общо се получава четиридесет хиляди долара. Разбира се не бива да се изсича цялата гора, може да се вземе необходимата част от дърветата и на тяхно място веднага да се посадят нови. Общата стойност на родовото имение, уредено по проекта на Анастасия, може да се оцени на милион долара и повече, а да го построи може всяко семейство дори със средни доходи. Къщата, като начало може да бъде повече от скромна, главното богатство ще представлява правилно и красиво уредения участък земя. Състоятелните хора и сега плащат много пари на фирми, занимаващи се с дизайн на ландшафта. В Москва има около четиридесет такива предприятия и не стоят без работа. Правилното и красиво подреждане на сто квадратни метра земя около къщата струва хиляда и петстотин долара и нагоре.

Посаждането на едно иглолистно дърво високо шест метра струва петстотин долара, и който иска да живее в красиво уредено място, плаща тези пари. Плаща защото на родителите не им е дошло на ум да подготвят за своите деца родово имение. А пък за това не е нужно да си богат, а е необходимо само правилно да се подредят приоритетите в главата. Как можем да възпитаваме своите деца, ако сами не разбираме такива прости неща? Права е Анастасия като казва, че възпитанието трябва да започнем от себе си.

Много ми се прииска и на мен самият да имам свое имение: да взема хектар земя, да построя къща, а най-главното, да посадя наоколо различни растения, да облагородя своето късче Родина така, както го обрисува Анастасия, и да го обкръжават също прекрасно уредени участъци на други хора. И Анастасия със сина ни би могла да се засели там, или да идва на гости, а после внуците, правнуците. Може правнуците да поискат да работят в града, но тогава ще могат да идват в своето родово имение, за да си починат. А веднъж в годината, на празника на цялата Земя, може всички роднини да се събират в къщата. Мен, разбира се, няма да ме има вече по това време, но ще остане направеното от мен имение, растящите в него дървета, градини. Езерце малко ще изкопая, ще завъдя риба. Дърветата ще са посадени по специална планировка, както казваше Анастасия. Нещо ще се хареса на потомците, нещо ще поискат да преправят, но и в единия и в другия случай ще си спомнят за мен.

Ще бъда погребан в своето имение и ще помоля изобщо да не открояват гроба ми. Нека никой не лицемери над него със скръбен вид. А и въобще, нека няма никаква скръб. Нека няма гроб с плоча, а просто да израсте от тялото ми свежа трева и храсти, а може и плодове някакви, полезни за потомците ми — родственици. Каква полза от надгробните плочи? Само скръб. Нека ме помнят не с тъга, а с радост, като идват в имението направено от мен. Ех, аз там всичко така ще разположа за тях, така ще посадя…

Мислите ми се преплитаха в някакво радостно предчувствие за нещо грандиозно. Трябва по-бързо да се започне, да се действа, по-бързо да стигна до града, а имам още десет километра само до реката да вървя из тази гора. И тук изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, в паметта ми изплува информацията за горите на Русия, не всички цифри си спомних, ще приведа данните, които веднъж прочетох в статистическа справка.

«Горите са основния тип растителност в Русия, те заемат 45% от нейната територия. Русия притежава най-големите в света запаси от гори. През 1993г. площта на горският фонд е бил 886,5 милиона хектара, а общият запас дървесина — 80,7 милиарда, което представлява съответно 21,7 и 25,9% от световните запаси. Това, че втората цифра превишава по стойност първата говори за това, че Русия разполага с по-зрели и по-продуктивни гори, от останалата планета като цяло.

Горите играят огромна роля в газовия баланс на атмосферата и за регулирането на планетния климат на Земята. Общият баланс за горите на Русия, изчислен от Б.Н.Моисеев, съставлява за въглеродния газ 1789064,8 хиляди тона, а за кислорода-1299019,9 хиляди тона. Ежегодно в горите на Русия се депонират 600 милиона тона въглерод. Тези гигантски обеми на миграцията на газовете съществено стабилизират газовият състав и климата на планетата.»

Ето каква е работата! Някои хора говорят, че на Русия е определена някаква особена мисия, а тя не предстои, а вече се изпълнява.

Хората от цялата планета, кой в по-голяма степен, кой в по-малка, дишат въздуха на Русия. Кислород дишат, който се произвежда от тази гора, а аз сега просто си вървя из нея. Интересно само кислород ли дава на всички живущи на планетата хора или, може би и още нещо по-важно?

Сега тайгата из която вървях сам, не предизвикваше у мен, както по-рано, чувство на тревога. Усещането беше такова, както когато вървиш из безопасен парк. Разбира се в тайгата няма паркови пътечки, а пътят понякога преграждаха ту паднали дървета, ту гъсти храсти, но този път те не ме дразнеха.

Мимоходом аз откъсвах горски плодове и за пръв път с интерес разглеждах колко са различни по външен вид даже еднородните дървета. Как различно е разпределена растителността — няма две еднакви картини.

За пръв път внимателно гледах тайгата и тя ми се струваше по-добра. Навярно това чувство възникваше от съзнанието, че в тази тайга се е родил и живее на своята полянка моят малък син и Анастасия — жената, от срещата с която се промени целият ми живот.

В тази безкрайна тайга е малката полянка на Анастасия, която тя не иска задълго да напуска и която не би заменила и за най-шикозния апартамент. Сякаш обикновено празно място е тази полянка: нито къща, нито колиба, нито приспособления необходими за бита, а тя се радва още щом доближи до нея. И у мен, не знам защо, при третото ми посещение на полянката на Анастасия също се появи чувство, подобно на това, когато се връщаш в къщи, след труден път.

Странни изобщо работи стават в нашия свят. Хилядолетия човешкото общество уж се бори за щастието, за благосъстоянието на всеки човек, а ако помислиш, този същият човек, живеещ в центъра на обществото, в центъра на съвременния цивилизован град, все по-често се оказва беззащитен. Ту в пътно-транспортни произшествия попада, ту го ограбват, болести постоянно се лепят по него, без аптеки вече не може да живее, а заради някаква неудовлетвореност някои свършват живота си със самоубийство. Броят на самоубийствата именно в цивилизованите страни, с висок жизнен стандарт, нараства. По телевизията се изказват майки от различни региони, говорят, че няма с какво да хранят децата си, семейства гладуват.

Анастасия живее с малко дете в тайгата, сякаш в друга цивилизация. Нищо не иска от нашето общество, нито милиция, нито вътрешни войски са й нужни за охрана. Създава се впечатление, че на тази полянка нито с нея, нито с детето, може да се случи нещо лошо.

Да, разбира се, ние имаме различни цивилизации, и тя предлага да се вземе най-доброто от двата различни свята. И тогава ще измени начина на живот на много хора на земята, ще се роди ново щастливо човешко общество. Интересно ще бъде това съобщество, — ново, необикновено. Ето например…