Кои сме ние?

Градът на Нева

— И в Петербург ли са станали такива промени както в Москва?

— Малко по-различно в града, който е на Нева-река издигнат, са станали събитията. В него децата по-рано от възрастните са усетили потребност сами бъдещето си различно да устроят. И сами децата започнали да променят. Без да чакат указите от властта.

— Ето пак децата. И откъде е започнало всичко?

— На ъгъла на крайбрежната улица на река Фонтанка и Невски проспект строители изкопали траншея, и в нея паднало момче на единадесет години и си наранило крака. Докато не можело да ходи, то дълго край прозореца седяло в дома с номер 25, на крайбрежната улица на река Фонтанка. Прозорците на апартамента гледали не към реката, а към двора. Пред прозореца имало ожулена тухлена стена, а до нея пристроена къща, с петна ръжда по покрива.

Веднъж момчето опитало баща си:

— Все още ли нашият град се смята за най-хубавия в страната?

— Разбира се, — отговорил бащата, — и в света не е от последните.

— А защо е най-хубав?

— Как защо? В него има различни паметници, музеи, архитектурата в центъра на града възхищава всички.

— Но ние също живеем в центъра, а през прозорците само ожулена стена се вижда, че и ръждивия покрив на къщата.

— Стена… Е да, не ни е провървяло в изгледа.

— Само на нас ли?

— Е, може би и на други, но общо взето…

Момчето фотографирало изгледа от прозорците на апартамента, а когато можело отново да ходи на училище, показало снимката на своите приятели.

Изгледът от прозорците си заснели всички деца от неговия клас и сравнили снимките. Общата картина не радвала окото. С приятелите си момчето отишло в редакцията на вестник с въпроса, който първо задало на баща си:

— Защо нашият град се смята за по-прекрасен от другите?

Опитвали се да му обяснят за Александрийския стълб, за Ермитажа, разказвали му за Казанския събор, за легендарния Невски проспект…

— Какво му е красивото на Невски? — питало момчето. — На мен ми се струва, че прилича на каменна траншея с изпотрошени краища.

Опитвали се да му обяснят достойнствата на архитектурата, за апликациите по фасадите. За това, че засега градът няма достатъчно средства за да реставрира всички здания едновременно, но скоро ще има пари и тогава ще видят всички, колко е прекрасен Невски.

— Но нима може да бъде прекрасна каменната траншея, ако ще и да е подновена? Освен това тя отново скоро ще се ожули и отново някой ще се занимава дупчиците да замазва и да прикрепва счупеното.

Момчето с приятелите си ходело по редакциите, показвало вече огромната колекция от снимки на различни изгледи и все един и същ въпрос задавало. Неговата настойчивост отначало дразнела журналистите. И в коридора един репортер от младежки вестник му казал веднъж:

— Пак ли си при нас? Че и мъкнеш със себе си единомишленици, а те все повече стават. Не ви харесва града, изгледът от прозорците ви, но вие сами поне нещо способни ли сте да направите? Да критикува и без вас ще се намери кой. Марш по къщите си, не пречете да работим!

Чул строгият разговор с децата и стар журналист. Той, гледайки към излизащите деца, замислено казал на младия репортер:

— Знаеш ли, не знам защо, но тази настойчивост ми напомня една приказка.

— Приказка ли? Каква? — попитал репортерът.

— «Кралят е гол» — има такива думи в тази приказка.

Момчето повече не безпокоило редакциите със своите въпроси и не показвало, изваждайки от раницата си множество снимки. Завършила учебната година, започнала друга. По всички редакции се разнесла новината:отново се е появило момчето заедно със своите приятели. За кой ли път разказвал с възхищение старият редактор на своите колеги в Дома на журналиста:

— Той се появи… Да-а… Представете си, добра се до прием. И не сам. Те заедно седяха тихо в приемната около три часа. И аз ги приех. Предупредих ги да говорят бързо, да се вместят в две минути. Те влязоха и на масата ми разтвориха лист.Аз погледнах този шедьовър и онемях Гледах без да се откъсвам и мълчах. Така и изминаха навярно двете минути, защото момчето каза на всички:

— Време ни е. Времето тук вече не е наше.

— Какво е това? — викнах аз, когато те вече излизаха през вратата. Той се обърна, и аз почувствах върху себе си поглед от друго време. Да-а… предстои ни много да осмислим… Да-а… Той се обърна.

— Е, поне нещо не каза ли?

— Не ни мъчи, смята ли пак да дойде? — питали събралите се, а старият редактор отговарял: «Пред вас е нашият Невски. Засега е само на рисунка. После целият град ще стане такъв» — и вратата се затвори.

За кой ли път се навеждали над проекта журналистите и се възхищавали на чудната красота.

Къщите на Невски проспект вече не се долепвали една до друга, образувайки плътна каменна стена. Част от старите здания останали, всяко второ здание било премахнато. В пространството образувало се между къщите, излъчвали аромати великолепни зелени оазиси. На брезите, и боровете, и кедрите гнездили птици, и на гледащите картината им се струвало, че чуват тяхното пеене. Седящите под короните им хора били обкръжени от красиви цветни лехи, малинови и касисови храсти. Зелените оазиси стъпвали и са самия проспект и Невски изглеждал не като каменна траншея, а като чудесна жива алея. По фасадите на къщите бяили монтирани множество огледала.

Хиляди слънчеви зайчета се отразявали в тях, играели в струйките на малките фонтанчета, построени във всеки зелен оазис. Хората пиеели вода със слънчеви зайчета и се усмихвали…

— Анастасия, а момчето не се ли появило повече?

— Кое момче?

— Ами това, което все ходело из редакциите със своя въпрос.

— Момчето си заминало завинаги. Велик строител станало. Заедно със своите приятели — сподвижници творил прекрасните градове на бъдещето. Градове и села, в които започнали да живеят щастливи хора. А неговото първо прекрасно творение станал сътвореният от него град на Нева.

— Анастасия, кажи ми, през коя година ще дойде в Русия нейното прекрасно бъдеще?

— Ти можеш сам да определиш годината, Владимир.

— Как така сам? Нима подвластно е на човек времето?

— Деянията на всекиго подвластни са на времето. Всичко, което е с мечта сътворено, вече го има във пространството. Мечтанията на души човешки много — твои читатели — ще въплътят в материалното мечтата Божествена. Видяното от теб може да се въплъти и след триста години, но може и сега, във този миг.

— В мига?… Но за миг не ще да построиш, ни къща, нито градината ще израсте дори за година.

— Но ако там, където ти сега живееш, в квартирата си, посадиш в саксия с пръст семенце, от което ще израсне кълнът на родовото ти дърво, което ще се възвисява в имението родово във бъдещето…

— Сама казваш, че ще бъде, а не че го има. Значи не може за миг мечтата да се материализира.

— Как да не може, нали е материално семенцето от теб посадено, то е и началото на въплъщението. С пространството цяло взаимодейства кълнчето, мечтата ти ще материализира, енергии прекрасни и светли тебе ще обгърнат, и пред Отеца ти ще станеш като въплътена Негова мечта.

— Да, интересно. Значи трябва да се действа веднага.

— Разбира се.

— Само че откъде слова такива да намеря, на хората това понятно да им обясня?

— Слова ще се намерят, ако пред хората ти можеш да бъдеш искрен и правдив.

— Там както се получи, но ще действам аз. Допадна на душата ми твоята мечта Анастасия. И много ми се иска видяното бъдеще по-бързо да превърна в реалността.