Кои сме ние?

Нашата действителност

Жената, която ни отвори вратата беше много привлекателна. На вид около тридесет годишна и малко повече, по женски мека, леко смущаваща се топка. Не, не беше дебела. Тялото пазеше и дори подчертаваше формите, винаги възбуждащи мъжете. Тънкият халат не ги прикриваше. Нейният глас, приличащ не детски, приветливата усмивка, веднага предразполагаха към нея.

— Здравейте пътници. Влизайте, влизайте моля. Светлана ми разказа за Вас. Тя ми каза че искате да видите града, да вечеряте в ресторанта.

— Искаме. Ние всичко искаме и непременно с Вас, красавици, — задърдори Владислав, — Как е моята Светлана, да не се е запиляла?

— Че кога и с кого да се запилеем ние? Явно ни остава само да чакаме цял живот…

— Какво ще чакате? Аз съм тук, и приятел съм довел. Сибиряк е той, предприемач, сто на сто. Запознай се.

Тя пооправи стегната си тъмна плитка, вдигна смутено наведените си ресници, откри блесналите си сякаш от страст и желание очи и ми протегна ръка.

— Аз съм Лена. Здравейте.

— Владимир, — представих й се аз, като стиснах пухкавата й ръка.

Докато Лена приготвяше в кухнята кафе за всички, ние се измихме в банята и разгледахме двустайния й апартамент. Апартаментът ми хареса много. Обичайна планировка, като повечето, но поддържано беше всичко, чистотата и уюта бяха необичайни. Всичко си беше на мястото, нямаше нищо излишно. В спалнята имаше резедави тапети на цветя, пердета с ресни на прозорците, в тон с тапетите, килимът и покривката на широкото легло също бяха в тон. И цвета и акуратността някак успокояваха, леглото сякаш мамеше да си полегнеш. Седнахме в креслата на по-голямата стая, Владислав включи, изглежда скъпо струващия магнитофон на стопанката име попита:

— Е, как ти хареса стопанката?

— Хубава е. Само че защо не се е омъжила?

— А защо не са омъжени милиони други жени? Не си ли чувал, че ние, мъжете, за всички не стигаме?

— Чувал съм, но тя не като всички. Хубава е и е можала да превърне апартамента си в уютно гнездо.

— Да, можала е. Добре печели. Тя е първокласен фризьор. Не просто фризьорка, а стилистка. Участва в конкурси, при нея дамичките, които са по-богати, на опашка се записват и добре й плащат.

— Може да походва.

— Не ходи тя с никого. Светлана ми казваше, че още когато са учили в училище, Ленка дружила с един двойкаджия от по-горния клас, после, след училището го зарязала, а той дълго ходел по петите й, биел се с всеки, който се опитвал да я изпрати. Пред очите на Ленка жестоко претрепвал човека с приятелите си. Даже са го съдили за хулиганство. Тя го жалела, никога не свидетелствала срещу него. Винаги казвала, че не е бил в нормално състояние и нищо не помни. Затова и само един път са могли да го осъдят за телесна повреда на синчето на голямо бате.

— Е, тогава сигурно е фригидна, не й трябват мъже.

— Хайде сега пък, фригидна. Ти какво, не забеляза ли, как те мерна веднага с очищата си. Като боа зайче. Веднага за кревата е готова.

— Не преувеличавай.

— А ти кусури не търси, по-добре се наслаждавай, използвай момента. Уговорихме се да се отпуснеш, ами ето, отпускай се.

Лена внесе чашките с кафе върху красив поднос. Беше се преоблякла в красиво прилягащ на тялото й сукман и леко се беше гримирала:

— Ако искате да хапнете, мога бързичко да приготвя нещо.

— Не,-отговори Владислав,-ще ядем в ресторанта. Ти се обади предварително, там където сметнеш, че е по-добре, запази маса за четирима.

Докато пиехме кафе, Лена се обади в ресторанта и запази маса чрез свой, очевидно познат администратор, защото говореше на «ти» с него и го съветваше: «Постарай се да е на хубаво място, ще бъда с много приятни кавалери».

В ресторанта отидохме вечерта, след като се бяхме разходили из града и околностите му с колата, бяхме разгледали местните забележителности.

Вратата на ресторанта ни отвори с широк жест услужлив портиер в богата униформа. Метр д’отелът ни заведе до масата, която беше на противоположната страна на залата. Мястото наистина беше добро, на невисоко възвишение, и целият ресторант се виждаше добре, и естрадата. Залата, с красиво изваяни стени и таван, на очевидно скъпия ресторант, вече беше почти запълнена. По всяка вероятност, само материално състоятелни хора биха могли да си позволят да си отдъхнат тук. И ние решихме да не си отказваме нищо, поръчахме си скъпи мезета, хубаво вино, а аз си поръчах бутилка водка. Когато оркестърът засвири танцувална мелодия, някакво танго, Владислав веднага предложи всички да отидем да танцуваме, и ние отидохме. Меко се полюляваше в ръцете ми уютното и снажно тяло на Лена. Вече леко опиянен, аз още повече се опиянявах от аромата на парфюма й и от очите й. Наведените ресници от време на време се вдигаха, и очите й ласкаво ме гледаха в упор, и струваше ми се, че горят с огъня на предстояща страст. И, сякаш засрамила се от страстта в погледа си, тя отново навеждаше очи.

Когато се върнахме на масата, вече бях позабравил своите митарства и търсения. Беше ми по пиянски хубаво и бях благодарен и на Владислав и на Лена, и въобще на всичко. Значи, може да се живее добре, ако не се ровиш много в живота, а използваш благата му.

Налях на всички вино, на себе си — водка и исках да предложа на всички да пийнат и да произнеса тост, но Владислав ми попречи. След танца със своята Светлана той изобщо се върна някак нервен. Веднага запали цигара, пепелта от цигарата падна в салатата, без да чака другите отпи от виното и замълча, само се въртеше на стола. Тъкмо исках да вдигна чаша и да произнеса тост, а той задърдори:

— Чакай малко, тук една такава работа… Една такава работа се получи. Хайде да излезем. Трябва да поговорим, — без да чака отговор, той рязко стана. — Момичета поклюкарствайте засега. Ние за минутка.

Излязохме в просторния хол на ресторанта. Владислав ме замъкна в далечния ъгъл зад фонтана и със злоба и с приглушен глас ми каза:

— Ама че мръсница! Не случайно ти… Ама че мръсница.

— Кой е мръсница? Ако си се скарал с твоята Светлана, не разваляй вечерта на другите.

— Не Светлана… Ленка ни изложи, по-точно тебе, но и аз ще го отнеса. Няма да те изоставя.

— Можеш ли смислено да ми обясниш, как е могла мен или нас да изложи? Пред кого, защо?

— Докато танцувахме Светлана ми разказа. Бях й говорил за тебе. И на нея й станало жал за теб… Щом те видяла… И по време на танца ми разказа всичко.

— Какво ти разказа?

— Ленка е мръсница. Изглежда е мазохистка. Извратена е. Ти представяш ли си, мъжете се лепят по нея, тя кокетничи с тях, после отива на ресторант. Масата непременно тя поръчва, чрез своя познат, а той веднага на онзи мафиот съобщава.

— Какъв мафиот?

— Ами оня, оставача, с който още като ученичка е ходела. Казвах ти, че той годениците й още на млади години е претрепвал. А сега е нещо като местен мафиот и се занимава с рекет. Ами най-общо, тя знае, че щом поръча маса чрез своя познат, той веднага ще съобщи за това на оня мафиот. И той идва или направо в ресторанта, а по-често после, в някое усамотено място причаква със своите бандити и пребива почти до смърт Ленкиния ухажьор. Цялата тази екзекуция става задължително пред очите на Лена. Тя се кефи, а може и да свършва. Светлана казва, че това се е превърнало в болест. Тя веднъж й признала, че получава оргазъм от тези сцени.

— А той, този оставачът, двойкаджията, защо прави това?

— Че знае ли някой защо? Може би все още я обича, а може и на него да му доставя някакво извратено удоволствие. Светлана казва: Ленка се прави на невменяема, а той след тази екзекуция отива у тях и остава по цяла нощ. А какво правят там не е ясно.

— Че защо не се ожени за нея?

— Какво те интересува тебе — защо не се жени? Казвам ти, че е като болест това у Ленка. Сякаш младостта си продължава. А ако се ожени само бит ще й остане. Така се кефи, а в бита за какъв кеф може да става дума? Болна е, така казва Светлана. Нас какво ни интересува, за теб трябва да помислим, как да се измъкнем сега.

— Хайде да се махнем от този ресторант, щом казваш, че ще съобщят на този бивш оставач.

— Късно е. Той вече тук със своите биячи. Наблюдават ни… Светлана казва, че той първо ще дойде на масата ни и много вежливо ще поиска разрешение да танцува с Ленка, ще танцува, ако не му откажат, а ако откажат, спокойно ще се махне. Но краят винаги е един и същ, причакват и пребиват почти до смърт, и ако има ценни вещи после ги отмъкват. Аз вече дадох на Светка часовника си, «Ролекса». Ако имаш нещо такова, дай го, ще й го предам.

— Нямам нищо ценно. Слушай, а не се ли страхуват от милицията?

— Казвам ти, че всичко е обмислено… адвокат си има… На всичко отгоре, всичко така могат да представят, че уж са защитавали жената от насилие.

— А Лена, значи, мълчи като свидетел?

— Мълчи мръсницата, преструва се, че не помни нищо, все едно е била в шок или е припаднала. Виновен съм аз пред тебе. Загазихме, но ми се струва, че измислих… Измислих! Хайде да направим нещо, да се сбием, да се скараме и ще ни закарат в милицията. По-добре да преседим в изтрезвителното, глоба да платим, затова пък няма да ни осакатят.

— А, не. Няма да наказвам сам себе си в угода на тях. Хайде да излезем през черния вход, после ще позвъниш на твоята Светка, ще й извикаш такси.

— Няма да се измъкнем, те са вече там. Тръгнем ли си, ще ни върнат. Два пъти повече ще си изпатим тогава. Че ще ни и обвинят, че сме искали да избягаме без да платим.

— Ако няма изход, тогава давай да се веселим. Поне ще поиграем по нервите на тези гадове. Жалко че такава вечер се развали, хубаво ми беше.

— Че как да се веселим сега, как?

— Да отидем и хубаво да му пийнем, да плюем на всичко, да се отпуснем докато имаме време. Ти само не показвай предварително, че си нервен.

— Че аз да не би за себе си да нервнича? За теб се страхувам.

— Да вървим.

Ние тръгнахме към нашата маса. Разкошния голям ресторант блестеше с великолепието на изисканите тоалети на дамите, и от техните, изглежда, истински накити. Много съвсем млади красавици сред възрастни мъже също блестяха със скъпоценности. Гуляеха тези, които наричат «нови руснаци». Но те също са Русия. Значи, гуляеше Русия, както само тя може да го прави. С размах и лудешки. И размахът предстоеше да се покаже, засега всичко беше чинно великолепие и разкош. Когато седнахме на нашата маса, аз веднага напълних до горе чашите и казах: «Нека да пием за удовлетворението. Нека всеки от нас, седящите тук, да достави поне миг удовлетворение на другия. За удовлетворението.» Ние с Владислав изпихме до дъно чашите, жените наполовина. Аз преместих стола си плътно до Ленкиния, бързо я прегърнах, сложих ръка на полуразголените й гърди и й заговорих тихичко на ухото:

— Ти си красива и уютна Лена, би могла да станеш добра съпруга и майка.

Тя, отначало сякаш се смути от моята прегръдка и лежащата на гърдите й ръка и се опита да се отстрани, но не настоятелно и веднага след това напротив, леко наведе към мен глава. Така започна играта по техните, или нейни правила. И аз играех в нея, както можех, без да осъзнавам защо го правя, сякаш специално в угода някому, на някакви тъмни сили, приближавайки печалната развръзка. И тя настъпи.

От масата до естрадата се надигна здрав мужик с бича шия. Известно време без да откъсва очи ни погледа, а като засвири танцова музика, закопча сакото си и уверено се насочи към масата на нашата компания. На половината път, той изведнъж спря и започна да гледа, все така без да откъсва очи, в друга посока. И мнозина от седящите в залата започнаха да обръщат глави. Няколко жени и мъже дори се надигнаха от местата си, сякаш поразени от нещо ставащо. Аз също погледнах натам, където всички се бяха втренчили и се вцепених от изненада.

Откъм входната врата към естрадата вървеше Анастасия. И нейната свободна, даже предизвикателно свободна походка и това, с което беше облечена не можеха да не поразят. Облечена! Тя си беше със старичката си чиста блузка и пола, и маминия шал, но този път те изглеждаха така, сякаш най-известен световен моделиер, в порив на вдъхновение беше създал специално за нея супер костюм, затъмняващ всички, до този момент изглеждащи изискани модни тоалети на жените.

Може би изглеждаше така, защото нейните обичайни дрехи се допълваха от необичайни накити или от походката, от маниера на поведение?

От ушите на Анастасия висяха като клипсове, две малки зелени клончета с пухкави иглички. Сплетената на плитчица от някакви треви панделка, като диадема обхващаше главата, придържайки гъстата и златиста коса. На челото, в лентата беше вплетено, горящо като рубин малко цвете. И беше гримирана, на клепките й имаше зелени сенки. Полата беше същата като преди, но с цепка почти до бедрото. На талията и имаше колан, направен от шала, завързан на панделка. Немислимият костюм се допълваше от необикновена супермодерна чанта, в каквато се беше превърнал платненият й вързоп. Те беше завързала тъканта към краищата на необелена от кората пръчица, направила от тревички дръжка, и се беше получила хипарска чанта. И така облечена, тя освен това някак свободно и уверено се движеше, както на супермодела или макенекенката няма и да им хрумне.

Анастасия стигна до площадката, където няколко двойки започваха да танцуват бърз танц, и изведнъж весело, в такт с музиката се завъртя няколко пъти, като извиваше цялото си тяло. При това гъвкавото й тяло с всичките си части извършваше красиви движения, ръцете й се вдигнаха над главата и плеснаха, а в залата гръмнаха мъжки аплодисменти. Анастасия се насочи към нашата маса. Двама келнери побързаха да я попитат нещо, тя показа с ръка към нашата маса, и един от келнерите взе резбован стол и тръгна след нея. Като минаваше покрай тръгналия към нас Ленкин познат с бичата шия, Анастасия се поспря, погледна го в лицето, намигна му и продължи към нас.

А аз седях прегърнал Лена като онемял и само наблюдавах какво става. А и всички на масата бяха млъкнали, и те гледаха.

Анастасия се доближи до масата ни и сякаш нищо не се беше случило, сякаш е трябвало да бъде тук, поздрави:

— Здравейте, приятна Ви вечер. Здравей Владимир. Разрешете… Нали няма да възразите ако седна при Вас за малко?

— Да, разбира се сядай Анастасия, — заговорих аз вече съвзел се от неочакваното й появяване, и станах за да й отстъпя мястото си, но услужливият келнер вече поставяше донесения за нея стол. Вторият келнер премести моята чиния и постави пред Анастасия чиста, предложи й меню.

— Благодаря, — каза Анастасия, — засега не съм гладна.

Тя бръкна в хипарската си чанта, извади загънати в голям лист горски плодове, сложи ги в чинията,премести я към средата на масата и ни каза:

— Почерпете се, моля.

— Как се озова изведнъж тук, Анастасия? Да не би да си тръгнала по ресторанти?

— На гости при теб дойдох Владимир. Почувствах че си тук, и реших да намина. Много ли ти попречих?

— Изобщо не ми пречиш. Само че защо си се нагиздила така необичайно, гримирала си се?

— Не бях нагиздена и гримирана, но когато исках да вляза в ресторанта, стоящия на врата човек не ме пусна. Другите пускаше, отваряше им вратата, покланяше се, а на мен каза: «Стой настрани лелко, не ти е мястото тука.» Аз отидох встрани в сянката и наблюдавах, защо пуска другите. Разбрах, че са облечени различно и се държат различно от мен. Бързо разбрах. Намерих две подходящи клончета, разцепих им краищата с нокти и ги сложих на ушите си като украшение. Виж, — обърна се Анастасия настрани и ми показа своето изобретение, — как е, добре ли е станало?

— Хубаво е.

— И чанта набързо измайсторих, и колан от кърпата, и се гримирах със сок от листа и цветни листенца, само че ми е жал, че се наложи да разпоря полата по шева…

— Не е трябвало толкова много да я разпаряш, чак до бедрото. До коляното щеше да е достатъчно.

— Исках да е по-хубаво и да ме пуснат.

— А червилото откъде взе? На устните ти има истинско червило.

— Това вече беше тук. Когато човекът до входа ми отвори вратата, аз се доближих до огледалото в хола за да се видя. Интересно е все пак. Жени стояха край огледалото и ме гледаха. Една от тях се приближи и някак развълнувано ме попита: «Откъде измъкна такава премяна? Хайде да си ги сменим. Пръстена и дрънкулките си също ще ти дам. Ако искаш със зелено ще ти доплатя.»

Аз й обясних, че може и сама да си измайстори такава премяна, започнах да й показвам клонките-клипсове, и жените ни заобиколиха също да гледат. Едната все повтаряше: «Виж ти, виж ти.» Друга ме питаше откъде да намери списание с такива модели, къде е показан този стил. А тази която първа се приближи, каза, че ако ще заработвам тук, то тя е главната и не признава никакви сутеньори, защото те са свободни…

— Анка-курвичката е била, — съобщи Света, — тя е много дръзка, от нея действително се плашат. Ако някой започне да налита, тя може да устрои такава разправия, такива интриги, така може да обърква всички глави, че да се чудиш откъде ти е дошло.

— Дръзка… — замислено произнесе Анастасия, — а очите й са тъжни, стана ми жал за нея. Исках да направя за нея нещо. Като ме помириса и започна да ме пита за парфюма ми, аз и подарих пръчица, с ефирно масло от кедър вътре, научих я как да го използва, а тя веднага парфюмира и приятелките си, а на мен ми подари червило, моливче за устните. Отначало не можах да се справя, и много се смяхме, после тя ми помогна и каза: «Ако има нещо да се обръщам към нея.»… Предлагаше ми отделна маса в залата, но аз й отговорих, че съм дошла само да се видя с моя… — Анастасия се обърка, после помисли и каза: — да се видя с теб, Владимир и с Вас. Може би ще можеш да се поразходиш с мен из града. Ветрец подухва на крайбрежната улица, там въздухът е по-хубав. Или ти се иска още да останеш, Владимир, с твоите приятели? Аз ще почакам докато свършиш всичко. Или аз… много ли ти попречих?

— Изобщо не си попречила Анастасия, много се радвам да те видя. Просто отначало се вцепених от изненада при твоето появяване.

— Наистина ли? Тогава може, тогава ще отидем да се разходим край морето? Двамата или всички заедно? Как искаш?

— Да вървим Анастасия. Двамата ще отидем.

Но да си тръгнем просто така не ни се удаде. Към масата се приближаваше познатият на Елена. Той навярно се беше оттеглил също заради неочакваното появяване на Анастасия. «Трябваше по-рано да си тръгнем, веднага.»-помислих аз, но вече беше късно. Те пристъпваха към своя извратен сценарий. И Елена сякаш вътрешно се приготви, изправи се, наведе очи, театрално започна да се оправя косата.

Той се приближи до масата, но не към своята Елена, а към Анастасия. Поклони се леко и каза, без да забелязва друг освен Анастасия. Елена даже отвори уста, когато той предложи на Анастасия:

— Момиче, разрешете ми да ви поканя на танц.

Анастасия стана, усмихна се и отговори:

— Благодаря Ви много за поканата. Седнете моля ви на моето място. Вие ще липсвате тук. А аз не съм в настроение да танцувам сега. Ние с моят… с моя кавалер решихме да отидем да се поразходим на чист въздух.

Той се подчини на думите й, и без да откъсва поглед от Анастасия седна на нейния стол. Ние двамата се отправихме към изхода.

Реших да се отдалечим повече от ресторанта, малко да се поразходим, както искаше Анастасия, а после да вземем такси и да се приберем в квартирата. Беше десет часа вечерта. По сенчестата алея ние се спуснахме към каменистия бряг на морето. Още не бяхме стигнали до водата когато чух скърцането на спирачки и се обърнах. От спрелия встрани от пътя джип, към нас вървяха петима здравеняци. Когато ни обкръжиха, яз видях между тях и оставача с бичата шия, той остана малко встрани от заобиколилите ни четирма, но той именно започна разговора:

— Да се беше върнал в кръчмата мужико. Дамата там без теб скучае.

Аз не му отговорих и той пак заговори:

— Глух ли си, що ли, на тебе говоря, трябва да се върнеш при дамата си. А ти обърка дамите и си замина. Ние сега ще ти помогнем да се върнеш.

Най-близкия мъж пристъпи към мен и аз се реших… Викнах «Бягай Анастасия» — и реших първи да го фрасна и да се бия до последно, за да може Анастасия да избяга. Опитах се първи да нанеса удар на приближилият се до мен, но той ми хвана ръката, удари ме в слънчевия сплит, после и по лицето. Паднах на камъните. Сигурно щях да си ударя главата, но Анастасия подложи дланта си и омекоти удара.Главата ми се въртеше и ми беше трудно да дишам. Лежах и виждах как се приближават към лицето ми краката на пияния, обут в боти с метални кантове. «Сега с краката ще действа» — мярна се мисъл. Като дойде почти до мен той замахна с крак, и тук Анастасия направи това, което в подобна ситуация е присъщо на повечето жени, тя закрещя. Но викът й!… Той само в първия миг беше нормален. Звукът му веднага изчезна, и беззвучния й вик диво се вряза в тъпанчетата. Виждах как обградилите ни изтърват от ръцете си някакви предмети и се хващат за ушите. Трима паднаха и се загърчиха на колене. А тя с длани запушваше ушите ми и отново поемаше въздух в дробовете си и пак крещеше. Викът й подобен на ултразвук, караше всички доближили се до нас да се гърчат на колене. Те не разбираха какво става, откъде идва този непоносимо режещ звук. И аз през дланите й усещах въздействието му, може би не така силно като другите, но все пак болеше. После видях, че отгоре, от пътя към нас тичаха група жени. Анастасия престана да вика, дръпна ръцете си и аз седнах на един камък. Тичащите към нас жени бяха въоръжени коя с бутилка, коя с инструмент от колата, една бягаше с милиционерска палка, друга с масивен свещник. Пред всички тичаше Анка-курвичката, тя държеше гърло на счупена бутилка от шампанско. Откъм двете «Жигули», с които те бяха дошли, спрени до джипа, бавно вървеше още една дебеланка по халат, очевидно направо от леглото и не беше успяла да се облече както трябва. По някакъв начин водачката на курвите беше успяла да събере по тревога всички свои приятелки от занаята.

Разрошената Анка спря на пет метра от нашата, идваща на себе си, живописно седяща и лежаща по камъните, група. Изправена беше само Анастасия и към нея се обърна Анка:

— Какво приятелко, много мъже си довела, не ти ли омръзнаха?

— С един само исках да поговоря, — спокойно отговори Анастасия.

— А останалите какво правят тук тогава?

— Дойдоха и аз не знам защо. Не зная какво искаха.

— Ти не знаеш. А аз знам, какво искат тези гадове, — отговори Анка и се разразиха ругатни по адрес на Лениния познат. — Колко пъти ти се казва дръвник такъв, да не пипаш ти говедо и кръвопиец, моите момичета.

— Тя не е твоя, — глухо отговори бившия оставач.

— Всички са мои, които са колеги, разбра ли недораслек такъв. И на тебе и на твоите подлизурковци, мутрите ви ще размажа, ако само на още една моя приятелка хвърли око сутеньорската ти мутра. Запомни го. Няма да търпя нито един сутеньор на своя територия, нито една гадина няма да изтърпя. Малко ли ти е, че кръвчицата на предприемачите пиеш? И с нас ли ти се прииска да търгуваш?

— Съвсем нагла си станала? Тя не е твоя. Новичка е. Аз само исках да пообщувам с нея. А ти, Анка минаваш всякакви граници. Какво се стряскаш? Какво ти пука за нея?

— Тя ми е приятелка. Ясно? А пък на тебе ти стига с твоята садистка да си общуваш.

— Съвсем оглупяваш, на тебе скоро всичките жени приятелки ще ти станат, тъй ли? Гласът на водача вече не беше приглушено изплашен. И аз разбрах защо.

Докато Анка говореше с него, приятелчетата му бяха дошли на себе си, и застаналия до водача си нисък младеж държеше в ръце пистолет, насочен към Анка. Вторият вече държеше на прицел групата проститутки зад Анка. Групата млади жени, въоръжени с каквото им падне, стоеше под дулата на бандитските пистолети. Разправията вече завършваше очевидно не в тяхна полза. Беше абсолютно ясно: още миг и те ще бъдат сломени морално, осакатени физически, да не говорим за това, че ще загубят свободата си или печалбите си. Много исках да повлияя някак на положението, да не допусна този страшен изход. Дръпнах за ръката стоящата до мен Анастасия, която внимателно наблюдаваше ситуацията, запуших си ушите и бързо й казах:

— Викай Анастасия. По-бързо викай.

Тя ми пусна ръката и попита:

— Защо да викам, Владимир?

— Ти какво не виждаш ли че това е саморазправа. Тези жени ей сега ще ги изпотрепят и осакатят. Те загубиха. За тях всичките това е финала.

— Не за всички. Духът на три от тях все още се бори.

— Каква полза от духа пред пистолетите, те са победени.

— Те не са победени още Владимир. Докато Духът им се бори, никой не бива да се намесва. Страничната намеса може да оправи ситуацията, но и да всели в тях неувереност в себе си и множество ситуации в този живот да се окажат не в тяхна полза. Те ще започнат да се надяват на чужда помощ.

— Плюй на философията си поне сега. Казвам ти, ясно е положението… — и аз замълчах, защото ми стана ясно, че не е възможно да се убеди Анастасия. И със съжаление помислих: «Ех да можех аз така да викам…»

Като видя приятелите си в готовност, Ленкиния ухажьор и сутеньор се ухили и вече с чувство на превъзходство заговори:

— Казвах ти аз на тебе Анка, съвсем си изкукала. Но този път ние сме по-силните. Хайде хвърляйте снаряжението си, крави. Хвърляйте и се събличайте, сега всички ви по ред ще изчукаме.

Анка прекара поглед по изправилите се и все още залегнали с пистолетите бандити в отговори с въздишка:

— Може пък не всички, а само аз да ви стигна?

— Аха, кучко. Друга песен запя, — през смеха на приятелчетата си отговори вожда. — Няма да ни стигнеш ти, всички ви ще прегледаме — сега вече ще работите за нас кучки.

— Че откъде ще се вземе у вас толкова мъжка силичка. Дали и за една ще стигне, — смеейки се отвърна Анка.

— Млъквай, курво. Всички ще изчукаме.

— Пък аз се съмнявам, мисля си, че и с една няма се оправите.

— Всички ви до сутринта ще чукаме.

— Ох, че ми омръзна ти на мене, гълъбче, с твоите обещания, не им вярвам, не вярвам аз във вашите мъжки достойнства.

— Сега ще повярваш кучко. Мутрата ще ти размажа аз на тебе-вече разярен изхриптя вожда и пристъпи към Анка, с надянат на ръката си метален бокс.

Аня направи стъпка назад и викна на своите:

— Отстранете се момичета.

Групата проститутки отстъпи няколко крачки, само намръщената дебеланка с халата остана настрани като вкопана, а когато горилата направи още няколко стъпки към Анка, мълчаливата дебеланка изведнъж вяло каза:

— Аня, ей Аня, ти какво… Дали да не започна?

— Пак нямаш търпение, Машка, — отговори отстъпваща Анка. — Ами започвай, щом не ти се чака.

Дебеланката спокойно и женствено разкъса полите на халата си, копчетата се разлетяха. Гърдите й се разголиха до съвсем плитките бикини, и освен това се оголи… Под халата на дебеланката имаше автомат Калашников със заглушител и с оптически мерник за нощно виждане. Тя щракна затвора, опря приклада на автомата на рамото си, притисна буза до приклада и се втренчи в мерника.

— Само че Маша, недей с автоматичната. Тук не ти е гореща точка. Ти карай с единични. Сама си знаеш. Всеки патрон пари струва.-посъветва я Анка.

— Ъхъ, — отговори без да се откъсва от мерника дебеланката, — и веднага изстреля пет единични патрона през секунда. Но какви изстрели! Първия куршум откъсна тока на вожда, а може и да му рани крака. Той отскочи към морето накуцвайки. Другите четири куршума се забиха до всеки един от бандитите. Те веднага се скриха зад камъните, а който нямаше камък наблизо залегна по очи на земята.

— Аня, кажи им да пълзят към водата. Иначе рикошет може да ги уцели. — проговори дебеланката, без да отпуска автомата.

— Чухте ли гълъбчета. Хайде във водата. За куршумчетата, които рикошират Машенка още не се е научила да отговаря.-ласкаво съобщи Анка на вече пълзящите към водата пияни рекетьори — бандити.

След минута те всички, заедно с главатаря си стояха до кръста в морската вода.

Аня се приближи до Анастасия, и известно време те мълчаливо се гледаха в очите. Стояха и се гледаха, нищо не продумваха. После Аня с тъга каза:

— Ти, приятелко искаше да се поразходиш тук с твоят приятел. Поразходи се. Вечерта е прекрасна, тиха, топла.

— Да. Хубав въздух подухва към града,-отговори Анастасия и добави: — ти си изморена Аня, може пък да си починеш в твоята градина?

— Може… но ми е жал за момичетата, и злоба към тези… мъже ме разкъсва. А ти от село ли пристигна?

— Да

— Хубаво ли е твоето село?

— Хубаво е. Но не винаги е спокойно, когато на други места не на всички им е добре, както тук сега.

— Не обръщай внимание. Идвай. А аз ще тръгвам, трябва да се работи. Вие тук се разхождайте спокойно.

Аня тръгна към колите, след нея и компанията й. Когато минаваше покрай седнала на камък дебеланка, с автомат на голите си колене, Аня каза:

— Ти сега си почини Машенка. После ще ти изпратим кола.

— Клиент ме чака, аз направо от клиента си дойдох. Вече си плати.

— Ще го обслужим ние твоя клиент.

— Ще му кажем че те боли корема. Уж шампанското не е било добро.

— Аз пих водка. Само половин чаша.

— Е, изяла си да речем нещо…

— Не съм яла. Едно бонбонче съм си взела, и пирожка.

— Ето ти на, от пирожките е значи, не са били пресни. Колко изяде?

— Не помня.

— Ами че тя не яде по малко от четири наведнъж — каза едно от момичетата. — Нали, Маша?

— Може и така да е. Цигари ми оставете тогава. Иначе ще ми е скучно тук.

Аня сложи до дебеланката пакет цигари и запалка, и момичетата тръгнаха.

— Хей, — раздаде се глас откъм водата, — тая вашата на камъка, оставяте ли я?

— Оставяме я, гълъбчета, оставяме, — отвърна Анка, — нали ви казвах, че една ще ви е достатъчна. Вие всичките искахте. А с вас и на една от нас й е скучно.

— Мъже, ако се разбере за вашите зверства… Ако се разбере… Че с вас после никоя няма да легне. Няма да легне, ако ще и да си плащате.

Пет глухи гърмежа на равни къси интервали се чуха откъм камъка. Пет кръгчета се появиха върху водата, по едно около всеки от стоящите, като ги заставиха да влязат още по-навътре във водата. Аня се обърна.

— Вие момчета не ядосвайте Машенка. А с когото трябва ние ще бъдем ласкави и нежни. Верни като кученца ще бъдем. С когото трябва, разбрахте ли? А с когото… и изведнъж със звънък, отчаян глас, катерейки се по баира към пътя, Аня запя:

Обраснали са с трева пътечките

На моя мил краката откъдето минаваха.

И в тон с нейния глас, изпълнен с отчаяние и тъга, младите проститутки, катерещи се по баира също подхванаха:

Обраснаха с мъх и трева,

Явно се среща милият с друга.

Къде ходи милият, къде се губи:

Сърцето ми бедно плаче и страда.

И те си заминаха с песента за пътечката, заминаха на работа.