Кои сме ние?

Вечността е пред нас

Изгряващото слънце светеше през вдигнатите щори на прозореца направо върху постелята, то ме събуди. Хубаво се наспах! Отвътре сили необичайни имаше у мен, даже ми се прииска гимнастика да направя или нещо друго физическо. И настроението ми беше повече от отлично. От кухнята се носеше подрънкване на съдове. «Какво става, — помислих аз, — нима Анастасия се опитва да приготви закуска. Тя не знае как трябва да борави с кухненските уреди и как да включи газта. Може би трябва да й помогна?» Облякох си анцуг, отворих вратата към кухнята и като видях Анастасия, изведнъж нещо като гореща вълна пробяга в мен.

За пръв път виждах отшелницата от тайгата Анастасия, не в сибирската гора, не на нейната полянка в тайгата, не на морския бряг, а в най-обикновена за градската жена обстановка — в кухнята. Тя се беше навела над газовата плоча и се опитваше да регулира притока на газ. Ту увеличаваше, ту намаляваше, но старата газова плоча не се регулираше добре.

В кухнята Анастасия изглеждаше като съвсем нормална жена. И защо ли вчера така я изплаших с моето преклонение, сигурно бях пил много или бях много изморен.

Анастасия почувства, че я гледам и се обърна към мен. Едната й буза беше малко изцапана с брашно, на леко изпотеното чело беше залепнал кичур, измъкнал се от завързаните й коси. Анастасия се усмихна. И гласът… нейният чуден глас…

— Добро утро Владимир, прекрасен е настъпващият ден. А аз вече почти всичко приготвих за закуската. Мъничко остана. Докато се миеш, всичко ще е готово. Ти се мий, не се притеснявай, аз нищо няма да разваля, оправих се…

Не отидох веднага в банята. Стоях и като омагьосан гледах Анастасия. За пръв път от години познанство с нея, виждах истински колко е красива тази жена. Не може да се опише красотата й. Даже с изцапана с брашно буза, даже без прическа, просто със завързана на опашка коса, и с прости дрехи, не модерни, въпреки всичко е необикновено красива.

Отидох в банята, старателно се обръснах, взех душ, а Анастасия не ми излизаше от главата със своята красота. От банята влязох в стаята, седнах на вече оправеното легло и не отивах в кухнята, ами за нея продължавах да мисля с вълнение, за Анастасия.

Пет години познавам тази жена — отшелницата от сибирската тайга. Пет години… А колко се измени живота ми за тези пет години! Рядко се виждаме, я сякаш винаги е до мен. И все тя! Разбира се, благодарение на нея се подобриха отношенията ми с дъщеря ми. Сега имаме прекрасни отношения. И жена ми, макар нито веднъж за тези пет години да не съм си ходил в къщи, но съм се обаждал на жена ми и по гласа й чувствам, че без обида и без студенина говори с мен жена ми по телефона. Разказва че всичко е нормално в семейството.

Анастасия… Тя ме излекува. Лекарите не можаха, но тя можа. Аз разбирах, че мога и да умра, а тя ме излекува, и ме направи знаменит. Сега ми предлагат високи хонорари за книгите, а там са нейните думи. И винаги говори толкова ласкаво, никога не се ядосва. Дори да й се разсърдиш не се ядосва. Разбира се тя съществено промени живота ми, но го промени за добро. Тя ми роди син. Разбира се положението е нестандартно — в тайгата на нейната полянка живее моят син, но на него сигурно му е добре с нея. Тя е много добра. Трябва да й кажа нещо хубаво и да направя нещо добро за нея. Само че какво? Нищо не й трябва на нея. Не знам как се получава така — и половината свят да владееш, тя все ще има повече. Но въпреки всичко ми се прииска да й подаря нещо. Отдавна й бях купил перли. Не изкуствени, а истински и много едри. Реших ей сега да отида и да й ги подаря. Извадих от куфара си кутийката, извадих от нея перлите, но вместо да тръгна към кухнята веднага, започнах да се преобличам. Вместо анцуга облякох панталони, бяла риза и вратовръзка си сложих. После сложих в джоба на панталоните си перлите, а от вълнение все още не можех да отида в кухнята. Застанах до прозореца и така си стоях целият издокаран. После се взех в ръце. «Ама какво е това, в края на краищата, — мислех в себе си, — какво е това глупаво вълнение» — и тръгнах към кухнята.

Седящата в очакване на подредената маса Анастасия стана да ме посрещне. И тя вече беше сресана и стегната. Стана и мълчаливо ме загледа с ласкавия поглед на своите сиво-сини очи. А аз стоя и не зная какво да кажа. После казах, не знам защо на «вие»:

— Здравейте Анастасия. — Това «вие» съвсем ме обърка. А тя все едно че не забеляза, ми отговори сериозно:

— Здравей Владимир. Седни, моля те, закуската вече те чака.

— Сега ще седна… Първо исках да ти кажа… Да ти кажа ето какво… — но не си спомнях думите.

— Говори Владимир.

Но аз бях забравил какво исках да кажа. Приближих се до Анастасия плътно и я целунах по бузата. И цялото ми тяло пламна като от жарава. А бузите на Анастасия се покриха с руменина, и тя замига бързо. И аз проговорих сякаш не с моя, а с някакъв сподавен глас.

— Това е за теб от всички читатели, Анастасия. Много от тях ти благодарят.

— От читателите? Много благодаря на всички читатели. Много голямо благодаря, — тихо прошепна Анастасия.

И тогава аз бързо я целунах и по другата буза и казах:

— А това е от мен. Ти си много добра и хубава, Анастасия. Ти, Анастасия си много красива. Благодаря ти, че те има.

— Смяташ ме за красива ли Владимир? Благодаря ти. Така ли смяташ?…

Тя също се вълнуваше. Не знаех какво да направя след това. Но после си спомних за перлите в джоба си. Бързо-бързо ги извадих и започнах да завивам закопчалката.

— Това е подарък за теб Анастасия. Това са перли, истински… не са изкуствени. Знам, че не обичаш изкуственото, но това са истински перли.

Закопчалката не се отваряше, аз я дръпнах и нишката се скъса, а перлите се посипаха по кухненския под и се затъркаляха в разни посоки. Аз клекнах да ги събирам, и Анастасия също се зае да ги събира, но тя се справяше по-бързо. Гледах я как подрежда в шепата си мънистата. Разглеждаше всяко едно внимателно, и аз се любувах на движенията й. Седях си направо на пода, подпрян на стената и гледах като омагьосан. Седях и си мислех колко е обичайна обстановката в стандартната кухня, но колко ми е необичайно и прекрасно всичко в душата. От какво? Сигурно от това, че в тази кухня е тя — Анастасия. Съвсем близо е до мен, а да я прегърна не ми достигаше решителност. Тази, изглеждаща ми отначало там в тайгата, преди пет години, не съвсем нормална отшелница, сега вече е звезда, сякаш слязла от небето за минутка. Съвсем близо е тя, а като звезда е недосегаема. И годините… Ех, тези мои години… Гледах без да отмествам очи, как Анастасия стана, как изсипа в чинийката на масата събраните мъниста. После обърна глава към мен. А аз като омагьосан все така си седях на пода, подпрян на стената и гледах сиво-сините й очи.И тя не отместваше своя ласкав поглед.

— Ти си до мен Анастасия, а не мога сега да те докосна. Имам чувството, сякаш си далечна звезда в небето.

— Звезда? Такова усещане ли имаш? Защо? Ето! В краката ти е тя — звездичката стана обикновена жена.

Анастасия бързо коленичи и седна до мен на пода. Сложи двете си ръце на раменете ми и притисна глава към мен. Аз слушах как бие сърцето й, само че моето се блъскаше много по-силно. А косите й ухаеха на тайга. Дъхът й като топъл ветрец упояваше с аромат на цветя.

— Но защо Анастасия не те срещах в младостта си? Колко си млада ти, а аз на колко години съм вече. Почти половин век съм проживял.

— Към твоята блуждаеща Душа аз векове пътя съм си проправяла, от себе си не ме гони сега.

— Скоро ще остарея аз Анастасия. Животът ми ще свърши.

— Докато остарееш, ти ще успееш родово дърво да посадиш, основи да положиш на бъдещ и прекрасен град за хората и чудесна градина.

— Ще се постарая. Жалко само, че аз самият ще поживея само малко в тази градина. Докато тя расте ще минат не една години.

— Основите като положиш, винаги в нея ще живееш ти.

— Винаги?

— Разбира се. Ще остарее тялото ти, ще умре, но ще излети Душата.

— Ще излети Душата на умрелия, това го зная. Ще излети Душата ми и край на всичко.

— О, колко е прекрасен днешния ден! Защо Владимир сътворяваш бъдеще безрадостно? Сам сътворяваш го за себе си.

— Не аз го сътворявам. Такава е реалността. Настъпва старост и после за всички — смърт. И даже ти, мечтателко ти мила моя, не ще измислиш друго.

Анастасия потрепера цялата, отдръпна се едва, очите й весели и добри ме гледаха, сияеха с увереност и радост напук на всичко.

— Да го измислям не е нужно, една е истината. Смърт има за плътта: това е ясно. За плътта! В останалото сън е само смъртта, Владимир.

— Сън?

— Да, сън.

Анастасия застана на колене и заговори в очите ми направо като гледаше. И някак заговори тя така, че радиото в кухнята заглъхна, и замълчаха гласовете зад прозореца, стихна шума, когато с глас висок Анастасия произнесе:

— Любими мой! Пред нас е вечността. Животът влиза винаги в правата си. На слънчицето лъч ще блесне в пролетта, и в ново ще се прероди Душата. Но не напразно ще се прегърне тленното ни тяло със земята. Свежи цветя и трева от нашите тела през пролетта ще никнат. Ще слушаш вечно ти на птици песните, ще пиеш капки дъжд. В небето синьо облаците вечни ще те радват с танца си. Дори ако на прах се разпилееш по необятната Вселена, в неверие обхванат, от този прах, блуждаещ във вечността, любими мой, аз ще те събера. От теб дървото посадено ще ми помогне, в ранна пролет със своя клонка ще посегне то натам, където твоята Душа в покой безчувствен се намира. И комуто добро дарил си на земята, за теб ще си помисли, и с любов. Дори и ако цялата земна любов не стигне за новото ти въплъщение, тогава тя сама, ти я познаваш, и тя на всички планове на битието ще пламне с единствено едно желание — «любими, ти се въплъти», — за миг умирайки самата тя.

— Ти ли ще си това Анастасия? Ти сигурна ли си че можеш да направиш това?

— Така да стори всяка една жена ще може, ако успее да свие Логоса в чувства.

— А ти Анастасия. На тебе кой ще може да ти помогне да се върнеш пак?

— Сама ще мога аз, без да занимавам никой.

— А как ще те позная аз? Ще бъде друг живот.

— Когато ти, отново въплътил се на земята, пораснеш малко. Ще видиш малко момиченце с рижа косичка и сополивичко, в градината на твоята съседна. Кажи на мъничката с кривите крачета, дума добра, вниманието свое към нея обърни. Ти ще пораснеш, юноша ще станеш, красавици ще почнеш да заглеждаш. Но не бързай ти съдбата си със тях да съединяваш. В градината, на твоята съседна расте девойче, цялото в лунички, все още не красиво. Веднъж ще видиш как крадешком тя подир теб ще се загледа. Но ти не се смей, не я гони, когато плахо тя към тебе доближи се, да те отдръпне от красавици съзрели. Ще минат само три пролети и в красавица девойка ще се превърне съседското момиче. Веднъж ще я погледнеш и любов ще пламне. И с нея ти ще си щастлив. И тя ще е щастлива. Владимир, в избраницата тази твоя, Душата моя ще живее.

— Благодаря ти за прекрасната мечта, Анастасия, ти моя мила приказнице.

Внимателно я хванах за раменете и я привлякох към себе си. Искаше ми се да чувам как бие сърцето й, как ухаят косите на прекрасната жена, вярваща само в доброто, в безкрайността. А може би и да се задържа като за сламка за нейните невероятни мечти. От думите й за бъдещето всичко стана по-радостно около мен.

— Дори и ако това което казваш Анастасия са само думи, все пак те са прекрасни, и на Душата ми става по-радостно като ги слушам.

— Словата на мечтата енергия велика привеждат във движение. С мечтата своя и с помислите си сам бъдещето си човекът ще твори. Повярвай Владимир, тъй ще се случи всичко, което с думи нарисувах за нас двамата. Но си свободен ти в мечтата си, и можеш всичко да промениш, като изричаш други думи. Ти си свободен, ти си волен, и всеки сам си е творец.

— Аз нищо от словата казани от тебе не ще променям, Анастасия. Ще се старая да повярвам в тях.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За туй, че не разруши ти вечността за двама.

В този прекрасен слънчев ден ние се къпахме в морето, пекохме се на пустия морски бряг. Вечерта Анастасия си отиде. Както винаги ме помоли да не я изпращам. Стоях на балкона и гледах, как тя върви по тротоара покрай дома ми, главата й покрита със забрадка, с простички дрехи, със самоделната си платнена чанта. Вървеше, стараейки се да не се откроява сред другите минувачи, — жената, сътворила прекрасно бъдеще за цялата страна. То обезателно ще дойде, нейната мечта ще материализират хората и ще започнат сами да живеят в прекрасен свят.

Преди да завие зад ъгъла, Анастасия спря, обърна се към мен и ми помаха. И аз помахах за сбогом на Анастасия. Лицето й вече не можех да видя, но бях сигурен, че се усмихва. Тя винаги се усмихва, защото вярва и прави само добро. Може би така и трябва? Аз също й помахах с ръка и прошепнах като на себе си: «Благодаря ти, Настенка.»