Кои сме ние?

Житейска философия

На гости у този човек бях три пъти. Той живее в престижен вилен район в Подмосковието. Неговите двама синове, заемащи доста високи постове в държавните структури, са построили за своя престарял баща голяма двуетажна къща, наели са домашна помощница да се грижи за къщата и за бащата. Навестяват баща си в най-добрия случай за рождения му ден.

Той се казва Николай Фьодорович, вече е на осемдесет години. Краката му са болни, и затова повечето време прекарва в своето вносно кресло-количка. Половината от първия етаж, обзаведен в най-добър европейски стил е заета от неговата библиотека с голямо количество книги на различни езици. Книги, основно на философски теми, скъпи издания. Николай Фьодорович, до излизането си в пенсия е преподавал философия в престижен Московски университет, имал е високи научни степени. Когато остарял, се заселил във вилата и почти цялото си време прекарвал в своята библиотека като четял и размишлявал.

Запознах се с него благодарение на настойчивостта на неговата домашна помощница — Галина, която дойде на една от моите читателски конференции. Сега съм й благодарен за това запознанство.

Николай Фьодорович беше прочел книжките за Анастасия и с него беше интересно да се разговаря. Независимо от научните си степени, този стар човек можеше с прост и разбираем език да обясни не винаги ясното в изказванията на Анастасия или да открие в тях нови измерения.

След излизането на третата книжка «Пространството на любовта», секретариатът на Фонда ми предаде няколко писма, в които различни ръководители на някакви духовни обединения в много агресивна форма се изказваха по адрес на Анастасия. Наричаха я глупачка, негодница, а един от тях беше написал дълго писмо пълно с нецензурни думи.

Не можех да разбера: защо Анастасия изведнъж започна да предизвиква направо агресия у някои ръководители на духовни обединения — и препратих няколко такива писма до Николай Фьодорович, за да ми каже мнението си. След два месеца, след като ме откри в хотела, се появи неговата домашна помощница Галина и развълнувано и настоятелно започна да ме моли, незабавно да отида при Николай Фьодорович, да поговоря с него, защото започнала да се безпокои за здравето му. Трудно беше да се устои пред натиска на Галина.

Домашната помощница на Николай Фьодорович е жена с едро и пищно телосложение, не дебела, а просто едра и физически силна руска жена на около четиридесет — четиридесет и пет години. Цял живот живяла в някакво украинско село, работила като трактористка, шофьор, животновъдка. Добре готви, познава тревите и е много внимателна. Когато се вълнува говори с ясно изразен украински акцент.

Не знам откъде са я намерили синовете на Николай Фьодорович и я поставили като бавачка край баща си, но беше странно да се гледа, как интелигентният стар професор по философия общува с необразованата селска жена. Галина живееше в една от стаите на неговата вила. Добре би било да се занимава само с домашната си работа, тя добре се справяше с нея, но освен това на нея й беше нужно непременно да слуша за какво си говорим ние с Николай Фьодорович. Тя задължително си намираше някаква работа около нас, праха започваше да бърше, че и коментираше на глас, сякаш за себе си, чутото.

Този път Галина дойде да ме вземе с «Нива», която бяха купили синовете на Николай Фьодорович, за да може тя да ходи когато е нужно до града за продукти, за треви в гората и за лекарствата на техния баща. Отложих ангажиментите си и заминах с нея. Докато пътувахме из Москва, Галина мълчеше, защото караше напрегнато колата, даже капчици пот избиха по челото й докато стигнем околния път. Като излезе на познато трасе, Галина каза: «Ох, измъкнахме се». По-нататък започна да кара по-спокойно и започна бързо да разказва за своите тревоги, като смесваше украинската и руската реч.

— Такъв спокоен човек беше. В количката си по цели дни седеше спокойно човекът, книжки четеше, мислеше. Аз сутрин каша от грис или овесена ще му сваря, ще го нахраня и можех спокойно да отида на пазар, или в гората да събера тревички, лечебни за здравето. Със спокойна душа можех да замина, знаех, че той в своята количка ще седи, мисълта си да мисли или книжка да си чете. Сега всичко различно стана. Донесох му писмата, които ти му изпрати. Той ги прочете. Само два дни минаха след като ги прочете и ми казва: «Ето ви пари, Галина, идете, книжките за Анастасия да купите, после идете на пазар и не бързайте да се връщате в къщи. Останете на пазара и наблюдавайте хората. Като видите тъжен човек или с болка, подарете му книжка.» Така и направих веднъж, два пъти, а той не се успокоява. «Вие не бързайте с обеда Галина Никифоровна, — казва. — Ще се оправя аз сам, ако поискам да ям.» Но аз все пак успявах до обед.

Тези дни се върнах от пазара, отидох в книжната му стая да му дам отвара да пие… Що да видя, количката празна, а той на килима ничком лежи. Аз хукнах към телефона, хванах слушалката да извикам лекаря, както синовете ми наредиха. Номер някакъв ми дадоха специален, не като другите. Аз го набрах. «Помогнете», — викам в слушалката. А той вдигна глава от килима и ми казва: «Отменете повикването, Галина Никифоровна, всичко ми е наред, занимавам се с физически упражнения, надигам се от пода.» Скочих аз към него, веднага го вдигнах от пода, на количката го сложих. Как ще стане сам от пода, като краката му са болни. «Какви са тези упражнения,-казвам му, — когато лежи човек без да мърда на пода?» А той ми отговаря: «Ами че аз вече бях свършил упражненията и просто си почивах. Напразно се безпокоите.»

На другия ден пак се смъкнал от количката си за своите упражнения. Тогава му купих гирички, не гирички, ами еспандер май се наричаше. С дръжки и ластици — ако искаш един ластик закрепяш, за да ти е по-леко да правиш упражнения, ако искаш-четири, когато се появи повече сила. Значи купих му аз еспандер, а той въпреки това все напира да става от количката си, направо като дете неразумно, та нали сърцето му вече не младо. А като не е младо, то не бива изведнъж с нещо тежко да се занимаваш, по малко трябва, по трошичка. А той е като дете неразумен. Скоро ще станат пет години откакто работя при него, а такова не се е случвало никога. И сама не знам какво ми става на душата. Поговори с него, кажи му по — полека да се занимава със своите упражнения, щом толкова му харесва. Кажи му по трошичка…

Когато влязох в просторния кабинет на Николай Фьодорович там гореше камината. Старият професор по философия седеше, не както обикновено в своето кресло-количка, а зад голямо бюро и пишеше и чертаеше нещо. Даже външния му вид говореше за станалите в него промени. Той беше облечен не както обикновено с халат, а с риза и вратовръзка. Поздрави се с мен по — темпераментно от обикновено, бързо ми предложи да седна и веднага без предисловия попита «Как е живота» и продължи да говори. Горещо и темпераментно заговори този път Николай Фьодорович.

— Знаете ли Владимир, какви прекрасни времена идват за земята? Не да умра, а да живея на такава земя ми се иска. Прочетох кореспонденцията с ругатните по адрес на Анастасия. Благодаря Ви, че ми я изпратихте. Много неща разбрах благодарение на това. Отшелницата от тайгата Анастасия наричаха вещица, магьосница, а тя е най-великият воин. Да, да, представете си, Анастасия е най-великият воин на светлите сили. На потомците ни предстои да осъзнаят значимостта и величието й. Човешкото съзнание, разумът и чувствата в дошлите до нас предания, митове и легенди, не са успели дори да си представят величието на този воин. Вие само не се учудвайте, Владимир, моля ви, не заставайте нащрек както обикновено спрямо Анастасия. Тя е и човек, и жена с цялото, абсолютно цялото човешко естество, с всички женски слабости и достойнства, майчинско предназначение, но едновременно с това тя е и велик воин. Сега! Ще се опитам да се изясня не така хаотично. Цялата работа се заключава във философската концепция. Виждате ли, Владимир, много книги има в моите шкафове. Това са философските трудове на мислители от различни времена и от различни части на света.

Николай Фьодорович показваше с ръка различните книжни рафтове и изброяваше:

— Това са античните риторици, говорещи за живото одушевено тяло на космоса. До тях е това, което е написано за Сократ, самият той не е писал нищо. Ето отдясно — са Лукреций, Плутарх, Марк Аврелий. Малко по-долу на лавиците са петте поеми на Низами Ганджеви. По-нататък — Арани, Декрат, Франклин, Кант, Лаплас, Хегел, Стендал. Всички са се опивали да разберат същността на нещата, да се докоснат до законите на Вселената. За тях Дюран е казал: «Историята на философията е по същество описание на усилията на велики хора да предотвратят социалната дезинтеграция по пътя на осъзнаването на естествените морални санкции, заменящи свръхестествените санкции, които те сами са разрушили.»

Великите мислители, всеки по свой път, са се опитвали да се доближат до понятието за Абсолюта. От техните философски концепции са възниквали и умирали философски течения, подобни на религии. В крайна сметка в нашия живот като преобладаваща концепция се е появила, накратко казано, концепцията за подчинение на някакъв висш разум. Не е важно къде се намира той, в безкрайни вселенски простори или е локализиран в същността на отделната човешка душа. Важно е друго, важно е преобладаването над всички концепции, на тази за подчинението и преклонението. После идват и частностите — подчинението пред учителя, наставника, ритуала. Има ги на тези рафтове и предсказанията на Нострадамус. Всички заедно, те формират философската концепция — човекът е тленен, човекът е порочен и нищожен, той трябва да учи много. Тази концепция именно човърка и унищожава човешката душа. Привърженикът на такава концепция не може да бъде щастлив. Нито един човек на земята не може да бъде щастлив при преобладаването на подобна концепция в човешкото съзнание.

Тя влияе и на философите, и на човека, не докосвал никога философски трудове. Тя влияе на току що роденото дете и на стареца. Тя влияе и на невиделият още светлина зародиш в майчината утроба. Много привърженици на тази концепция живеят днес. Имало ги е в различни времена, и днес техните последователи внушават на човешкото общество тленността и нищожността на човешката същност. Но не! Идват други времена! Като проблясък за мен бяха думите от Бога, които предава Анастасия. Вие сте ги записали Владимир, аз ги помня. Когато Адам попитал Бог:

«Къде е краят на Вселената? Какво ще правя аз, когато го достигна? Когато със себе си запълня всичко и помисленото сътворя?»

И Бог отговорил на своя син, отговорил е на всички нас:

«Мой сине, Вселената сама по себе си е мисъл, от мисълта родила се мечта, частично видима в материята тя е. Когато ти до края приближиш на всичко, начало ново и продължението му, ще ти открие мисълта. От нищото рождение ново и прекрасно ще възникне, Теб, твоите стремления, Душата и мечтата твоя ще отрази със ебе си. Мой сине, ти си безконечен, ти си вечен, в тебе са твоите творящи мечти.»

Велик, всичко обясняващ, обхващащ всичко, философски, точен и лаконичен е този отговор. Той стои по-високо от всичките взети заедно философски определения. Виждате ли, Владимир, има много в моята библиотека, но я няма главната книга, тази, която струва много по-скъпо от всички, някъде напечатани досега философски трудове взети заедно. Тази книга са виждали мнозина, но да я прочете не всекиму е дадено. Езикът на тази книга е невъзможно да бъде научен, но може да бъде почувстван.

— Що за език е това?

— Езикът на Бог, Владимир. Ще ти напомня какво казва Анастасия за него: «Толкова много думи с различен смисъл има у земните народи. Толкова много различни езици и наречия. Но има и език, един за всички. Един за всички е езикът на Божествените възвания. И той е изтъкан от шепот на листа, от пеене на птици и вълни. Божественият език има аромат и цвят. На този език, на всеки на молбата и на молитвата Бога дава отговор молитвен.» Анастасия чувства и разбира този език, но ние?… Как сме могли векове да не му обръщаме внимание? Логиката! Желязната логика говори за това, че ако Бог е създал Земята, заобикалящата ни жива природа, то тревичките, дърветата, облаците, водата и звездите не са нищо друго, а Неговите материализирани мисли.

Но ние не само не им обръщаме внимание, ние ги тъпчем, чупим, човъркаме, и при това говорим за вяра. За каква вяра? Кому се кланяме всъщност? «Редица земни правници, храмове каквито и да са издигнали, ще бъдат помнени от своите потомци единствено с това, че мръсотия са оставили. Критерият за всичко е водата».-така е казала Анастасия. Така може да говори само ней-велик философ, и над това си струва всички да се замислят. Помислете, Владимир, всяка една постройка, била тя и култова, е тленна, както и самата религия. Религиите идват и си отиват, отиват си заедно със своите храмове и философии. Водата съществува от сътворението на света, както и ние. Самите ние, в по-голямата си част се състоим от вода.

— Николай Фьодорович, а защо считате определенията на Анастасия за най-правилни?

— Защото са взети от главната книга. И логиката, Владимир, има философска логика. Има една фраза от името на Бог, в която на въпроса на всички вселенски същности: «Какво така горещо ти желаеш?» — Бог отговорил: «Творение съвместно и за всички радост от съзерцаването му».

Кратка фраза! Само няколко думи! С няколко думи се изразяват стремежите и желанието на Бог. Никой от великите философи не е могъл да даде по-точно и вярно определение. «Действителността е нужно да определяме със себе си.» — казва Анастасия. И нека всеки, обичащ своите деца родител да определи — не мечтае ли самият той за това. Кой от нас — синовете и дъщерите Божии — не би искал съвместно със своите деца творение и радост от неговото съзерцание?

Величайши сила и мъдрост са заключени във философските определения на Анастасия. Те са съдбоносни за човечеството! Те са действени. На тях се опитват да противостоят пълчищата, предричащи тъма. Те ще се проявяват още, и не само както в изпратените по адрес на Анастасия ругателства. Те ще проявяват по различни начини. Множество хилави проповедничета, събрали край себе си шепа последователи, ще вещаят уж истината на хората, които са мързеливи да мислят самостоятелно.

Анастасия предварително казва за тях: «Ей вие, наричащите себе си учители на хорските души, смирете своя жар, сега да знаят всички нека: Създателят на всеки дал е всичко изначално, има изначална истина на всекиго в душата. И само не бива с тъма на постулати и измислици, на себе си в угода, да се закриват великите творения на Създателя.» Е, точно те ще се нахвърлят върху Анастасия. Защото Анастасия изгаря тяхната концепция. Отменя чрез своята концепция края на света. И това е днешната наша реалност, ние сме свидетели и участници в най-прекрасни деяния… Ние, на прага на новото хилядолетие, встъпваме в нова реалност. Ние вече живеем в тази реалност.

— Почакайте, Николай Фьодорович. За реалността аз нещо не разбрах и за действията. Е, нека един, някой си там философ да е казал нещо, друг също. Анастасия също говори, но какво засяга това реалността и действията? Само едни думи. Философите говорят, а животът сам си върви по реда си.

— Животът на всяко човешко общество винаги се е изграждал и сега се гради под въздействието на философски концепции. Философията на юдеите — е един начин на живот, философията на кръстоносците — друг. Хитлер е имал своя философия, у нас съветската власт — също своя. Революцията не е нищо друго освен смяна на една философска концепция с друга. Но всичко това са частности, обусловени от локалния обхват. Това, което вече е сътворила Анастасия е по-глобално. То ще повлияе на цялото човешко общество и на всеки негов член поотделно. Тя казва: «Ще пренеса човечеството през отрязъка време на тъмните сили». И го е направила, Владимир. Тя е прехвърлила мост през пропастта за всеки, и всеки е свободен: да мине по този мост или не.

Аз съм философ Владимир, сега добре виждам това, и освен това го и чувствам. На прага на новото хилядолетие като ярък лъч блясва нейната философска концепция. А всеки действа със своите постъпки ежечасно, така или иначе, в зависимост от своите философски убеждения.Ако философските убеждения се променят, то се променят и действията. Ето аз например, седях в кабинета си, препрочитах трудове разни философски, жалех цялото човечество, че безизходно се движи към своята смърт. Мислех, къде ще ме погребат, ще дойдат ли синовете и внуците ми на погребението, или ще бъде трудно на внуците на дойдат при дядо си. Жалех цялото човечество и мислех за своята смърт. После — Анастасия, нейната съвсем нова философска концепция, — и действията ми станаха други.

— Какви например, «други» са Вашите действия?

— Ами ето какви… Сега… Сега ще стана и ще започна да действам, благодарение на новата философска концепция.

Николай Фьодорович се подпря с ръце на масата и, държейки се ту за креслото, ту за шкафа, трудно, но се приджижи с болните си крака до един от шкафовете с книги. Той разгледа названията на кориците на книгите, после измъкна една от тях, в скъпа обложка и се насочи, подпирайки се на различните мебели в кабинета към камината. Той се добра до камината и като хвърли в пламъците книгата, снета от рафта, съобщи:

— Предсказанията на Нострадамус за всякакви катаклизми и края на света. Помните ли Владимир, думите на Анастасия? Трябва да ги помните. И аз ги запомних: «Не си предсказал, Нострадамус ти, на страшни катаклизми на Земята датите. Ти си ги създал със своя мисъл и мисълта човешка за страшно въплъщение си включил. Те и сега витаят над Земята, и плашат хората със своята безизходност.» Така може да каже само най-велик философ и мислител, разбиращ, че предсказаното не е нищо друго, а моделиране на бъдещето. Колкото повече хора повярват във всеобщата кончина, толкова повече мисли човешки ще започнат да я моделират, и тя ще се случи.

Може да се случи, защото човешката мисъл е материална и твори материално. И сами себе си изгарят цели секти в различни краища на света, изгарят, повярвалите в кончината, а живеят, вярващите в бъдещето. А тя, напук на безизходността, заявява, унищожавайки мисълта за края на света: «Но тя сега не ще се въплъти, и нека твоята мисъл с моята се срази. Аз съм Човек. Аз съм Анастасия. И съм по-силна от теб.» И още казва: «Цялото земно зло, делата свои остави, към мен се хвърли. С мен се срази, опитай.» И още: «Ще изгоря с лъча за един миг тъмата на вековни постулати». С несметни пълчища тя е влязла в борба. С онези милиони, които моделират гибелта на цялото човечество. И при това, нас в борбата не иска да въвлича. Иска само, ние да бъдем щастливи, затова и казва във своята молитва отправена към Бога:

И тя ще постигне своето. Необикновено силна е нейната философия. И ще живеят идните векове в мечтата Божествена, в прекрасни райски градини. И никого няма да отвлече тя със спомени за себе си. Няма да й поставят паметници и да си спомнят за нея, когато стане ясно за всички, къде е истинското човешко. Хората ще се опиват от Божественото състояние, няма да си спомнят за нея. Но ще цъфтят в градините цветя, а между тях — едно прекрасно цвете с името Анастасия.

Аз съм стар, но искам днес да бъда неин редови войник. Вие казвате, Владимир, че философията това са само думи. Но тези думи, произнесени някъде далече в тайгата, моето сърце прие с възхищение, и ето ви налице са реални материализирани действия, гори в огъня не човечеството, а изгарят предсказанията за кончината на човечеството. Затова са се завълнували, и са се опълчили привържениците на кончината. Разбунтували са се онези, които са изградили своята философия върху това, шантажирали са хората с уж неминуемата кончина на света.

— А нима никой преди Анастасия не е излизал срещу края на света?

— Имало е плахи, а заради това и незначителни опити. На тях не са им обърнали внимание. Никой още не е говорил като нея. Ничии слова не са възприемали с такава готовност и радост човешките сърца. И никога нито една философска концепция не е увличала така хората. А тази увлича. Побеждават тъмата на вековни постулати.

Как й се удава това, засега не можем да разберем. Има в думите й необичаен ритъм, и велика логика, може би и още нещо. Може би… Да! Несъмнено! Тази нейна фраза: «Творящият е блеснал с енергия нова, говореща по новому за туй, което виждаме във всеки ден…» Несъмнено във Вселената се е появила нова енергия, и нея започват да я усещат все повече и повече хора от нашето време. Факт е, че са нужни десетилетия, че и столетия са нужни за разпространението на значима философска концепция. А тя само за години… Потресаващо! Вие смятате, Владимир, че нейните думи, това са просто думи. Но нейните думи са толкова силни, че ето тези ръце — той вдигна едната си ръка, погледна я и добави: — даже моите стари ръце материализират нейните думи. И гори края на света в пламъци. И животът ще продължи. Тези същите ръце още могат да помогнат да продължи живота. Ръцете на редовия войник на Анастасия.

Николай Фьодорович, опирайки се на мебелите, се доближи до масата и взе гарафата с вода. Подпрян на стената, той се насочи към прозореца, трудно и бавно, но стигна до прозореца, на който стоеше красива саксия. От пръстта в саксията беше израснало съвсем малко зелено кълнче.

— Ето го, надигна се най-после моето кедърче. И сега ще полеят, ще го напоят моите ръце, материализирайки думите, близки на сърцето ми.

Николай Фьодорович се опря на перваза, хвана с две ръце гарафата с вода и произнесе: «Не е ли хладна водата за тебе?» Като помисли малко той напълни устата си вода, подържа я малко и подпрян с две ръце на перваза на прозореца, изпусна на тънка струя водата от устата си в пръстта около зеленото кълнче. Галина беше в кабинета по време на нашия разговор. Тя през цялото време си измисляше някаква работа, за да остане в кабинета. Ту носеше чай, ту бършеше прах, и през цялото време нещо си мърмореше, коментирайки чутото и видяното. Последните действия на Николай Фьодорович тя изкоментира по-силно:

— Ама че нещо измислил? Ами че всичките добри хора ще се учудят. Че може ли на стари години такава работа да захванеш. На количката си не иска да се вози, мъчи си старите крака, кара болните си крака да ходят. И защо на човека не му се живее? Топло е, сито е в дома му, а на него все нещо не му стига, все нещо му е малко.

Спомних си, как ме молеше Галина, обезпокоена за здравето на Николай Фьодорович, да го предпазя, само че сега не разбирах от какво и попитах:

— Какво сте намислили, Николай Фьодорович?

А той, развълнувано, но твърдо произнесе:

— Имам към Вас голяма молба, Владимир. Само ви моля, уважете стареца.

— Говорете, ако мога ще изпълня вашата молба.

— Чух, че планирате да съберете хора, желаещи да започнат строителство на екологично селище. По хектар земя искате да им издействате за уреждане на родово имение.

— Да, има такова нещо. Заявленията са вече написани от Фонда и са подадени в администрацията на няколко области. Но засега въпросът за отдаването на земята не е решен. Дават само малки парцели, за няколко семейства, а е нужно наведнъж за най-малко 150, иначе не може да се построи инфраструктура.

— Земя, Владимир ще отделят. Обезателно ще отделят.

— Добре би било. А молбата ви за какво е?

— Когато започнат да отдават земя за родови имения, а такава непременно ще отделят във всеки район на Русия, моля ви Владимир, не отказвайте на стареца. Приемете и мен в съобществото на тези хора. Искам и аз преди смъртта си да уредя своето късче Родина.

Николай Фьодорович се развълнува и заговори разгорещено и бързо:

— За себе си да устроя. За децата си и внуците. Кедърче в саксия вече отглеждам, за да посадя фиданката с моите ръце на късчето своя Родина. Няма да съм в тежест на хората. Сам ще направя всичко на своя хектар, ще засадя градина, ще посадя жива ограда. На съседите мога да помогна. Спестявания имам, хонорарите за различни статии и досега постъпват. Синовете… Каквото и да е, но никога не ми отказват материална помощ. А там ще си построя малка къщичка и ще финансирам строителството на съседите.

— Е как може такова нещо да ни сполети, — още по-високо отпреди заговори Галина, — съвсем не мисли човекът, как ще сади градината, като краката му не вървят. Че и на съседите се стяга да помага. Ой, да бяхте чули добри хора… Какво ще си помислят хората? Такава къща са му построили синовете му, живей и пей, на синовете си и на Бога благодари. А виж човекът с какво се наема. Че може ли да се измисли такова нещо на стари години. Какво ще си помислят хората за такъв човек?

Николай Фьодорович чуваше думите на Галина, но не им обръщаше внимание, или поне се правеше, че не им обръща внимание и продължи:

— Аз разбирам, Владимир, че моето решение може да се оцени като излишна емоционалност, но това не е така. Решението ми е плод на дълги размишления. Само външно може да изглежда животът ми прекрасен: вила със всички удобства, като дворец, домашна помощница, синовете ми не са на последно място в обществото — но всъщност аз бях мъртъв до запознанството си с Анастасия. Да, Владимир, така е. Представете си, вече пета година живея тук. Времето си прекарвам основно в кабинета. Никому не съм нужен, абсолютно на нищо не мога да повлияя. И синовете ми ги чака същата участ, и внуците ми. Участта да усещаш смъртта си още приживе.

Човекът, Владимир се мята за мъртъв, когато тялото му престане да диша, но това не е така. Човекът умира, когато стане никому не нужен и от него вече нищо не зависи.

Около моята вила съседите имат по-обикновени къщи, но сред тях аз нямам приятели. А и синовете ми ме помолиха фамилията си да не казвам даже на съседите. Много завистници наоколо се навъртат, чия е тази вила като дворец се интересуват. Като узнаят чия е, ще мърсят в пресата: с какви средства е построена. И че е само със собствени, с труд спечелени няма да докажеш. Ето и седя аз тук, като в заточение, като умрял в своя кабинет, на втория етаж дори не се качвам, няма за какво. Много мои работи на философски теми са отпечатани, но след запознанството ми с Анастасия… Сега ще ви кажа, Владимир, не смятайте моля ви казаното за плод на старческо въображение, аз ще ви докажа правотата на следния извод. Разбирате ли, Владимир, Именно сега, в настоящия миг се извършва Божият съд.

— Съд? Но къде и как се извършва той? Защо никой не знае за това?

— Разбирате ли, Владимир, ние дълго време сме си представяли този съд като пришествие на някакво страшно същество свише и със страшна свита. И това висше същество ще казва всекиму, в какво е праведен всеки човек и в какво не е праведен. После това висше същество на всеки ще определи мярката за наказание, изпращайки осъдения или в ада или в рая. Така примитивно ние сме си представяли Божия съд. Но Бог не е примитивен. Той не може да съди така. Той е дал на човека вечна свобода, а всеки един съд-това е насилие над личността, това е лишаване от свобода.

— Но защо тогава казахте, че в настоящия миг се извършва Божи съд?

— Ще повторя казаното. Божият съд се извършва в настоящият миг. А е предоставено всеки да съди сам себе си. Аз разбрах какво е сътворила Анастасия. Нейната философия, сила и логика ускоряват процесите. Представете си, Владимир, мнозина ще й повярват и ще осъществят идеята за прекрасните Божествени селища. Те, повярвалите ще озоват в райската градина. Други няма да повярват и ще останат там, където са. Всичко в света е относително.

Засега не ни се струва възможно да сравним нашия живот с някакъв друг, ние мислим, че животът ни е сносен. Но когато редом застане другия, когато невярващите разберат, то те ще видят себе си в ада. Някои смятат себе си за щастливи защото не знаят колко са нещастни. Именно сега се извършва необичайния за нашето разбиране Божи съд. Това не е само мое откритие. Психоложка от Новосибирск, направила изследване на реакциите на различни групи от населението на изказванията на Анастасия, фактически е казала същото. Ние не се познаваме с нея,аз прочетох изводите й в публикация, и те са сходни с моите.

Хората от разни градове чувстват и разбират величието на ставащото. Професор Ерьомкин, чиито стихове са публикувани в народния сборник, също говори с великолепни стихове за явлението Анастасия. Аз ще ви припомня тези стихове.

Аз запомних наизуст тези прекрасни стихове. Аз искам и моите внучета да живеят между Богини, и затова искам да им осигуря тази възможност като започна да устройвам за тях късче прекрасна Родина. Да купя земя, и не един хектар, за мен не е проблем, но кой ще живее наоколо, има голямо значение. Затова и искам да подредя земята си сред единомишленици. За внуците си да я подредя. Някой от тях обезателно ще поиска да живее там. И синовете ми ще поискат да дойдат и да си починат от суетата в прекрасната бащина градина. Сега те рядко идват при мен. А в градината направена от мен ще дойдат. Ще помоля да ме погребат в тази градина. Ще дойдат синовете ми…

За внуците говоря, за синовете, но преди всичко на мен ми е необходимо да сътворя присъщото на човешката същност, иначе… Разбирате ли, Владимир… Аз изведнъж поисках да живея, да действам. Ще мога. Ще застана като редови войник в строя зад Анастасия.

— Така и тук можеш да си живееш. Защо да не си живееш тук спокойно?-произнесе Галина.

И този път Николай Фьодорович реши да отговори на думите й. Той се обърна и каза обръщайки се към нея:

— Аз разбирам Вашето безпокойство Галина Никифоровна. Вие се боите да не загубите работата си и покрива над главата. Не се безпокойте моля ви, аз ще ви помогна да си построите малка къща в съседство, ще си имате и къщичка, и своя земя. Ще се омъжите, ще намерите когото ви е писано.

Галина, внезапно изправила се в цял ръст, хвърли на масичката за вестници своя бял парцал, с който по време на целия разговор уж бършеше праха от масичката, подпря ръце на бедрата си, и искаше да каже нещо, но не можа, сякаш въздух не й достигаше от възмущение, после все пак събра сили и тихо каза:

— А може и да не желая да живея в съседство с такъв съсед… А къщичка и сама мога да си построя, щом получа земя. Още в моминските си години съм помагала на баща ми скеле да прави. И пари съм си спестила. А и работата тук не ми по душа. На кого чистя по цели дни на тези етажи? Никой не ходи там, а аз като глупачка чистя. Не искам да живея в съседство, когато съседите са несмислени…

Галина изведнъж рязко се обърна и бързо влезе в стаята си. Но скоро вратата на стаята се отвори. Галина държеше в ръце две саксии, в които се виждаха също такива зелени кълнчета, като в красивата саксия на Николай Фьодорович. Тя се приближи към прозореца и постави своите саксии на перваза. После се върна в стаята си и изнесе голяма кошница, пълна с малки парцалени възелчета. Тя постави кошницата в краката на Николай Фьодорович и каза:

— Това са семена. Те са истински, защото аз в гората цяла есен съм ги събирала. От истински тревички, разни лечебни. А тези, които сеят по полята за да ги продават после в аптеките, нямат такава сила. Ще ги хвърлите със вашата ръка по земята си, и те здравето и силата ви ще умножават. Когато пораснат и отвара ще пиете през зимата. А на кедърчето ще му бъде скучно да е само, трябва да не е едно, ето и приятелите му, братята му, — показа Галина към прозореца, където сега седяха вече три саксии с кълнове, и тръгна бавно към изхода, подхвърляйки на ход: «Прощавайте философи. Философията на смъртта вие може и да познавате. А на философията на живота все още трябва да се научите,»

Очевидно беше, че нещо силно е обидило Галина и тя си отиваше завинаги. Николай Фьодорович направи крачка след нея и се олюля. Защото направи крачката без да се държи за нищо. Олюлявайки се той се опита да се подпре с ръка за облегалката на стола, но столът падна. Николай Фьодорович се заклати, разперил ръце встрани. Аз станах да го задържа, но закъснях. Почти стигналата до входа Галина бързо се завъртя при шума от падането на стола, видя олюляващият се Николай Фьодорович и мълниеносно се озова до него Тя успя да обхване със силните си ръце вече присядащия на слабите си крака старец и го държеше, притиснат към пищната си гръд. После отпусна едната си ръка, прихвана с нея Николай Фьодорович през краката и го понесе като дете към креслото-количка, настани го в нея, взе одеялото и започна да загъва краката му, мърморейки през това време:

— Ама че е крехък войникът на Анастасия. И не войник, ами тилови донаборник.

Николай Фьодорович положи ръката си върху ръката на Галина и внимателно погледна жената, която седеше в краката му навела очи, и й каза,изведнъж преминавайки на «ти».:

— Прости ми, Галя. Мислех, че ще смееш на стремежите ми, а ти…

— Аз ли ще се смея? Да не съм останала без ум? — бързо заговори Галина. — Че аз всяка вечер само сърдечните си мисли мисля. Как ще посея тревичката — истинската лечебна трева, как ще напоя с нея ясния си сокол, как силата му ще се върне. Истинска зелева супа ще му сваря, прясна, без да мирише на никаква химия. С парено мляко ще го напоя, не обезмаслено, и щом се възправи соколът ми ясен, може и детенце да му родя. И изобщо не съм се смяла. Само така си говорех, за да видя колко е твърдо решението, няма ли да размисли той на половината път.

— То е твърдо, Галина, няма да размисля.

— А щом е така, щом е така, не ме гони да ти ставам съседка. Не ми предричай, че друг ми е писан.

— Аз и не съм те гонил Галина. Просто не съм и предполагал че ще си съгласна да бъдеш редом с мен не във вила благоустроена. Радвам се на твоето желание Галя. Огромно благодаря за него. Аз не съм предполагал…

— Че как може да не предположиш? Че коя жена такъв войник ще гледа отстрани. Аз само като прочетох за Анастасия, още като прочетох… Макар че дълго на срички четях, затова пък веднага разбрах. Ние, всичките жени сега, трябва поне малко като Анастасия да станем. Ето и аз реших да стана за тебе мъничко Анастасия. Ние, всичките жени трябва да станем малко като Анастасия. Няма си тя войничета още, само донаборничета неукрепнали. Ние, жените, ще излезем да ги подкрепим.

— Благодаря ти Галина. Значи така, Вие Галина Никифоровна сте чели… И вечер сте осмисляли…

— Четох. Всичките книжки за Анастасия съм прочела и съм мислила през нощите. Само че не трябва сега като на чужда да ми викате. Отдавна исках да ви помоля. По-добре Галя да бъда.

— Добре, Галя, колко интересно го казахте когато се обидихте, да, колко интересно: «Философията на смъртта вие познавате, а на философията на живота ви предстои да се научите.» Какво точно определение на две противоположни философски направления. Много точно определение: философия на смъртта, философия на живота. Потресаващо! Анастасия — това е философията на живота. Да! Разбира се че е така, потресаващо!

Николай Фьодорович възхитено и развълнувано, и нежно помилва ръката на Галина, и добави:

— Вие сте философ, Галина, а аз и не предполагах.

После заговори като се обърна към мен:

— Несъмнено ние трябва много неща да осмислим и от философска гледна точка, и с помощта на езотеричните определения. Аз се опитвам да оценявам Анастасия като човек, човек, какъвто трябва да бъдем всички ние. Но за пълното й възприемане от нас като подобен човек ни пречат някои нейни необясними възможности.

Вие, Владимир сте описали епизод, в който тя от разстояние е спасила хора от изтезания. Тях е спасила, но сама, ако помните, е загубила съзнание, побледняла е, и около нея зелената трева е побеляла. Що за механизъм е това, защо и самата тя и тревата около нея са побелели? Аз не съм срещал нищо подобно никъде, макар че се опитах да разговарям и с езотерици. Нито философи, нито физици, нито езотерици не знаят за подобно явление.

— Как да е неизвестно, — вмъкна се в разговора седящата на пода до краката на професора Галина. — и какво има тука да му се мисли, когато на тях трябва очите им да се издерат.

— На кого да се издерат очите, Галя? Вие да не би да имате свое мнение и за това явление? — удивено попита Николай Фьодорович, обръщайки се към Галина.

А тя веднага с готовност заяви:

— Че това е ясно като ден Божи. Ако някой човек го нападне нечистия, с известие някакво гадно или със заплаха, или злобно го ругае, човек побелява. Бледнее значи. Тогава и побелява, когато не отразява тази злоба, а в себе си я изгаря, преживява и я изгаря в себе си и белее, много примери има за това в живота. Анастасия изгаря тази мръсотия в себе си, а тревичката белее, защото се опитва да й помогне, а според мене, очите на нечистия трябва да се издерат.

— Ами че наистина. Побледняват много хора, — удивено произнесе Николай Фьодорович, внимателно гледайки Галина, и добави: — Ама наистина побледнява човек, когато не отразява неприятностите, а се опитва просто в себе си да ги преживее. Изгаря ги в себе си, излиза значи. Така е! Колко просто се оказва всичко. Анастасия изгаря в себе си насочената по неин адрес енергия на агресията. Ако я отрази — няма да намалее в пространството, а ще отиде и при още някого. А към нея ще бъде насочено много. Много, което е натрупвано с векове, че сега произвеждано от последователите на философията на смъртта. Кому е по силите да издържи подобен натиск? Кому? Дръж се Анастасия. Дръж се, велики воине.

— И ще издържи. Ние сега ще помогнем. Щом започнах да подарявам книжките на пазара, жените, които четяха, сега започнаха да се събират на ъгъла. Аз и на тях дадох семена от кедър. Те ги посадиха. И за лечебните треви им разказах. Жените говорят:

— Трябва да направим нещо. Разбира се няма да бием мъжете, като една там на ъгъла предлагаше… А ще помислим по-добре на кого да родим дете.

— Как така Галина?-учуди се Николай Фьодорович. — Вие значи и партийка си имате?

— Ами не. Каква ти партийка? Ние само мъничко стоим на ъгъла и си говорим за живота.

— А защо смятахте да биете мъжете? Какви причини ви ръководеха?

— Как какви? Какво правят те? Искат дете — ние им раждаме — а гнезда за нашите птиченца няма. А като не можеш гнездо да направиш — защо искаш дете? Коя жена ще е доволна от мъжа си, ако пред очите й детето немило-недраго се мота. Учителка идва при нас вече два пъти. Учителката казва, че някакъв фактор психически им пречел да повярват в себе си, все чакат кредит от някой си задморски фонд. Синдром казва че било. Неверието в себе си. Причини разни си измисля този психически синдром за да не си свиват гнездо.

А още учителката разказала на жените, че този кредит, след колко си там години, трябва да се връща.След двадесет ли беше, може след трийсет ли, не запомних. Само че запомних — трябва да го връщаме малко по-голям отколкото са ни дали. И какво се получава, днешния мужик започнал да продава своите деца?

— Защо е това сравнение, Галина?

— Ами как защо? Сега мъжете изпростяха, започнаха да заемат пари. А да връща пари кой трябва? Децата, дето са сега съвсем малки, на тях ще им се наложи на връщат този заем. Че и на децата дето още не са се родили. Че на всичко отгоре и повече отколкото са получили трябва да връщат нашите деца. Щом започнаха женорята да разбират картината бъдещата, тогава започнаха да озверяват заради дечицата. Искаха да изпотрошат главите на мъжете. А пък аз си помислих че няма нужда да чакаме помощ от някъде си, време е ние да им помогнем на тях бедничките. Че аз веднъж като опитах някакъв колбас задморски, направо сърцето ми заплака, и така ми се прииска да парче украинска сланина да изпратя на онзи, който този колбас е направил, да му изпратя и домашен колбас. Може мой милостиви. Вече не си и представят хората в тези страни, какъв трябва да бъде колбасът. Не бива от такива кредит да се взима, лоши пари ще бъдат това, полза от тях няма да има, само едната вреда. А да бием, само една жена предлагаше, всички мъже да отупаме, но не се съгласиха жените. А и защо да се съгласяваме? Така и последния им ум може да замине. И така жените една на друга си говорят какъв лош живот са им устроили мъжете. А пък аз се хваля, казвам им, че моят вече си е върнал ума. Гнездо да гради се стяга.

— Твоят? Кой е той?

— Как кой? За тебе им разказвам аз. Как отглеждаш кедър, как ме помоли дъска да ти донеса с голяма линия. Ей я там на поставката, — Галина показа чертожната дъска върху бюрото, — аз им разказвам, как ме питаш, какви дървета е по-добре да се садят около хектара, и чертаеш по листите на масата, рисуваш хубаво селище, където добри хора ще живеят. Място не ти стигаше на листите, тогава ме и помоли големи листи да ти донеса, и дъска, и линия. Като казах на жените, ние заедно отидохме да ти изберем дъската. Най-голямата и хубавата избрахме — скъпа. Жените викат: «Не издребнявай Галина». Те ми помагаха пред очите на завистниците.Завиждат мръсниците, че моето дете в чудна градина и на родна земя ще се роди сред добри хора. Аз не им се ядосвам за завистливите очи, на всички им се иска щастие. Фотоапарат ми купиха, помолиха ме да фотографирам картината. Аз взех фотоапарата, те ми обясниха, кое копче да натисна, в кое прозорче да гледам. Само че все не се решавах да ти поискам разрешение и не натисках копчето.

— И правилно си сторила Галина, като не си заснела обекта без разрешение. Когато завърша, тогава може би и ще го публикувам като един от вариантите на бъдещото селище.

— Ами че ти скоро няма да свършиш, а жените нямат търпение да погледнат доброто, красиво бъдеще, още сега, поне с едно око. Красива картина се получи на големия лист.

— Защо смяташ че няма скоро да свърша? Вече почти е готово за публикуване, и чертежите, и рисунката в цвят.

— Нали ти казвам, че красива картина се получи. Само че не бива да я публикуваш, и хората така да правят, а на жените можеш да я покажеш за малко, аз ще им обясня, че тя е малко неправилна.

Николай Фьодорович бързо се приближи до чертожната дъска. Там бяха схематично нарисувани в цвят, няколко участъка на бъдещото селище. И къщички имаше на рисунката, и градини, и жива ограда от различни дървета и езерца… Ами, изобщо добре и красиво всичко беше разположено.

— Къде видя грешка или неточност? — попита Николай Фьодорович стоящата до него Галина.

— Слънце не си нарисувал на картината. А като не си нарисувал слънце, не е трябвало сянка да рисуваш. А когато нарисуваш сянка, ще разбереш, че не бива от страната на изгрева да садиш високи дървета, ще закриват лехите. Трябва на другата страна да ги пресадиш.

— Да? Възможно е… Можеше и по-рано да ми кажеш. Но аз засега само схематично съм ги разположил… А ти Галина, значи и дете смяташ да родиш?

— Че как иначе. Ти сега си прави гимнастиката. А като застанеш на родната си земя, ще излезеш от своите катакомби. Ще те нахраня с порасналото от родната земя, ще те напоя с отвара лечебна. А пролетта като дойде, ще видиш как на родната земя всичко ще оживее, разцъфтява, и ще почувстваш силата си. Тогава ще родя.

Галина отново приседна на килима до краката на Николай Фьодорович, и сложи длани върху ръката на стария професор опряна на креслото. Макар и съвсем не млада, но със здраво и пищно тяло, силната Галина изглеждаше нежна и красива. Разговорът им ставаше все по-доброжелателен, те сякаш потъваха във някаква своя философия на живота, а аз стоях като трети излишен в някаква пълна неяснота, затова и се вмъкнах в разговора:

— Време ми е Николай Фьодорович. Трябва да вървя. Иначе ще закъснея за самолета.

— Веднага ще завия пирогите, — скочи Галина, — сладко за из път, и после ще те закарам.

Николай Фьодорович бавно стана от креслото, с една ръка се подпря на масата, втората протегна към мен за прощаване. Ръкостискането му съвсем не беше старческо.

— Поклонете се от мен на Анастасия, Владимир. И моля ви предайте й. Обезателно ще победи у нас философията на живота. Благодаря й.

— Ще предам.