Колела

Глава четиринайсета

— Ей, маце, знаеш ли от какво е направен тоя смърдящ свят?

Това беше въпросът, с който предния ден Роли Найт се беше обърнал към Мей-Лу. И понеже тя не отговори, той си отговори сам.

— От фъшкии! В целия тоя широк свят няма нищо друго освен фъшкии!

Поредица от събития в автомобилния завод бяха причина за това заключение. Макар че сам не беше броил дните от началото на работната си кириера, днешният отбеляза началото на седмата му работна седмица.

Мей-Лу беше другата новост в живота му. С това „пиленце“ (както я наричаше) се бяха запознали в един от първите му почивни дни, когато беше зает да пилее спечелените пари. Преди известно време се събраха да живеят заедно в двустайна квартира на Блейн Авеню, близо до Дванайсета улица, разположена в голям блок с апартаменти под наем. Мей-Лу не мърдаше навън, затънала сред кухненска посуда, мебели и парчета плат за завеси, и приличаше (пак по думите на Роли) на куче в саксия.

Роли не приемаше сериозно опитите на Мей-Лу да си играе на къща. Но въпреки това й даваше необходимите за поддържане на домакинството пари и (което беше още по-странно) продължаваше да ходи на работа почти, редовно.

Без съмнение причината за това състояние на нещата беше същата, която го накара да се върне в курсовете за квалификация — високият нигър с фантастичен костюм, който един ден се появи като истински Чичо Том, за да му съобщи, че се казва Ленард Уингейт. Това стана в оная стаичка в гетото и двамата вдигнаха голяма патърдия. Роли му рече да върви по дяволите и да го остави на мира. Но Чичо Том се оказа упорит човек. Започна да му разказва как са успели да пипнат онова дебело бяло копеле — инспектора с чековете, а Роли го слушаше с все по-нарастващо удивление. Когато обаче го запита дали шкембелията ще отиде в пандиза, където биха пратили всеки негър на негово място, Уингейт откровено отвърна отрицателно. Което още веднъж доказваше, че всички брътвежи за справедливост на белите бяха и си остават една огромна фъшкия! Това призна дори и черният Чичо Том — Уингейт. Роли остана учуден от мъката, която се долавяше в това признание, и изведнъж омекна. Малко по-късно прие да се върне на работа.

Именно Ленард Уингейт му каза, че може да не завършва квалификационните курсове. Вероятно беше надникнал в досието му и беше разбрал, че Роли е умен и схватлив младеж и нищо не му пречи да започне работа направо на конвейера. Редовна работа, още от следващия понеделник.

Оказа се обаче, че и това, като всичко останало, е фъшкия.

Вместо да му дадат постоянна работа, която би могъл да усвои, те му казаха, че го правят помощна бройка за целия конвейер. А това означаваше, че непрекъснато трябва да хвърчи напред-назад като муха без глава; че тъкмо когато започне да схваща определена операция, ще го преместят на друга, после на трета, четвърта… и така, докато му се завие свят.

Тази лудница продължи цели две седмици и тъй като никой не си правеше труда да го инструктира, той тъй и не можа да разбере какво трябва да прави в следващата минута. Наистина, този факт не го тревожеше кой знае колко. Каквото и да говореше онзи Ленард Уингейт, Роли Найт не очакваше нищо особено от цялата история. А нещата се сложиха така, че първоначалното му мнение изцяло се потвърди — на практика не получи нищо от това, което му бяха обещали. Цялата работа беше една фъшкия и нищо повече!.

Разбира се, никой, абсолютно никой не му каза дори и дума за скоростта на движение на конвейера. Откри особеностите й сам, с цената на доста усилия.

За пръв път в живота си виждаше конвейер. Първото му впечатление беше, че линията едва-едва помръдва подобно на погребална процесия. Беше пристигнал рано, за първата смяна. Остана зашеметен от огромната площ на завода, от хилядите хора, които прииждаха с коли, автобуси и всякакъв друг вид превоз. Притесни се от факта, че всеки, с изключение на него, знае закъде и защо се е разбързал толкова. Все пак успя да открие място го, Където трябваше да се яви, а оттам незабавно го препратиха в огромен цех с метален покрив, който беше по-чист от очакванията му, но затова пък ужасно шумен. Какъв шум, божичко! Сякаш стотина бездарни рок-групи бяха пуснали апаратурата си докрай. Роли усети как се разтапя и потъва в адския грохот.

През средата на халето се беше проснала монтажната линия, чиито краища се губеха в далечината. На пръв поглед изглеждаше, че всеки от работещите около нея мъже и жени (на конвейера имаше и няколко жени) има предостатъчно време да обработи отделната кола, да си почине за миг, а после да се залови за следващата. Няма страшно, помисли си Роли. Всеки, който има поне малко мозък в главата, трябва с лекота да се справи.

Но след по-малко от час подобно на хилядите преди него той разбра колко погрешно е било първоначалното му впечатление.

Майсторът, към когото го бяха насочили, кратко запита:

— Номерът?

Видял колебанието на Роли, този още млад човек с оредяваща коса и състарено лице нетърпеливо размаха молива в ръката си:

— Номерът на социалната ги осигуровка!

Роли се сети за картончето, което получи в отдел „Кадри“, и го извади. На него действително бяха написани някакви цифри. Майсторът, когото очакваха още поне двайсетина неотложни задачи, припряно го преписа и посочвайки последните четири цифри — 6469, — поясни:

— Това е номерът, под който ще се водиш тук! Запомни го добре!

Роли се ухили и понечи да каже, че и в пандиза го бяха зачислили по този начин, но премълча. Майсторът му направи знак да го последва. След няколко крачки спряха пред едно от работните места по линията. Край тях бавно се плъзна една почти завършена кола с блестящо лакирана каросерия. „Готина каручка“ — помисли си Роли и въпреки вроденото си равнодушие усети как го обзема нещо като любопитство.

Майсторът се наведе над ухото му.

— Трябва да завиеш три болта между шасито и багажника… Тук, тук и тук. Болтовете са в ей онова сандъче. Ще работиш с тоя пневматичен ключ. — Бутна тежкия инструмент в ръцете му и приключи с инструктажа: — Ясно?

Роли кимна, макар и да не беше убеден, че му е ясно. Майсторът побутна застаналия наблизо работник и изкрещя:

— Покажи на новия какво трябва да прави. Той ще те замести тук, а ти идваш на монтажа на предното окачване. Хайде, бързо! — С тези думи човекът със състареното лице забързано се отдалечи.

— Гледай какво правя, приятелче! — Работникът грабна шепа болтове и се гмурна в току-що пристигналото купе, а шнурът на пневматичния ключ се проточи след него. Докато Роли се опитваше да надникне зад гърба му, онзи изскочи обратно и изкрещя: — Внимавай добре! — После заобиколи колата и се вмъкна в багажника. В ръката му имаше още един-два болта, а в другата продължаваше да стиска пневматичния ключ. — Разбра ли? — изкрещя той няколко секунди по-късно. После обработи следващата кола и забелязал сигналите на майстора от дъното на халето, тикна ключа в ръцете на Роли. — Това е твое, приятелче!

В следващата секунда вече беше изчезнал.

Въпреки непрестанния грохот и намиращите се наблизо поне десетина човека Роли беше обхванат от непознато досега чувство на самота.

— Ей, ти! Давай, давай!

Това беше майсторът, който му крещеше от другата страна на конвейера.

Обработеният от другия работник автомобил отдавна беше изчезнал, а на негово място, просто след секунди, се появи следващият въпреки привидно бавната скорост на конвейера. Роли беше единственият човек, който се занимаваше със затягането на тези болтове. Грабна една шепа от сандъчето и скочи в купето. Започна да тършува по дъното му, опитвайки се да открие съответните дупки. Когато напипа първата, установи, че е забравил да вземе ключа. Върна се, но когато скочи обратно в купето, изпусна тежкия инструмент и болезнено ожули кокалчетата си в металния под. Все пак успя да натика първия болт в леглото му. Но още преди да го притегне, конвейерът тръгна и внезапно изпъналият се кабел изтръгна ключа от ръцете му. Роли остави втория болт на пода на купето и изскочи навън.

В следващото купе успя да сложи два болта и дори леко да ги притегне. В идващата по реда си кола се справи малко по-добре, същото беше и в колата след нея. Започна да борави малко по-сръчно с пневматичния ключ, макар че го намираше прекалено тежък. Потъна в пот и обели ръцете си на още няколко места.

Чак на шестатa кола се сети, че трябва да завива и трети бoлт вътре в багажника. Огледа се разтревожено, но никой не му обръщаше внимание.

На съседното работно място, застанали от двете страни на конвейера, двама души монтираха колела. Потънали в работата си, тe изобщо не поглеждаха към Роли. Той се приближи до единия от тях и изкрещя в ухото му:

— Хей! Пропуснах да сложа няколко болта!

— Няма значение! — изкрещя в отговор работникът, без да вдига глава. — Гледай следващите! Надолу по линията онези ще ги оправят хората от контрола… — Вдигна за миг глава и се изсмя. — Ако ги видят!

Роли се залови да завива и третия болт, който свързваше купето с багажника. Наложи му се обаче доста да увеличи темпото, за да успява. За тази операция трябваше да се пъха целият в багажника и още на втората кола главата му влезе в болезнено съприкосновение с горния капак. Ударът го зашемети и изведнъж му се прииска да поседне някъде. Но следващата кола вече навлизаше в зоната му и той продължи да работи като в мъгла.

Бързо научи най-основните неща: първо, скоростта на конвейера е доста по-висока, отколкото изглежда. Второ, още по-страшно е настъплението на конвейера с неговата нечовешка неумолимост. Линията вървеше и вървеше. Без да спира, без да променя монотонното си движение, безчувствена към човешките желания и слабости. Приличаше на приливна вълна, която не може да бъде спряна от нищо, с изключение на половинчасовата обедна почивка или някакъв саботаж.

Роли стана саботьор на втория си работен ден.

Вече беше обиколил няколко работни места — след болтовете между шасито и багажника го прехвърлиха да свързва електрическите инсталации. После да монтира кормилни кутии, а накрая — да прикрепва брони. Предния ден беше чул някой да казва, че не достигат работници и управата е в паника — нещо обикновено за понеделник. Във вторник усети, че повечето хора са по местата си, но майсторите продължаваха да го пращат да запълва дупките. Беше съвсем ясно, че няма достатъчно време да овладее която и да било от посочените операции и на всяко ново място пропускаше по няколко напълно необработени коли. Ако някой от майсторите се случеше наблизо, пропуските му се отстраняваха. Но когато наоколо нямаше никой, колите просто продължаваха пътя си по конвейера. А в няколко случая майсторите виждаха какво става, но си затваряха очите.

С течение на времето Роли взе да усеща все по-голяма умора. В края на първия работен ден цялото му слабичко тяло гореше. Към ожулените ръце се прибавиха натъртвания и драскотини на още много места. През нощта спа като мъртвец и се събуди само защото оставеният от Ленард Уингейт евтин будилник яростно дрънчеше.

Роли изпълзя изпод завивките и няколко минути по-късно напуканото огледало над умивалника с олющен емайл стана свидетел на следния унил монолог:

— Ах, ти, нещастнико! Ах, ти, тъпа главо! Я си легни в топлото легълце и се наспи на воля! Или си решил да ставаш подлога на белите, а?

Въпреки че гледаше образа си в огледалото с открито отвращение, Роли все пак не легна, а тръгна за завода.

В ранните следобедни часове умората му стана непосилна. Прозевките му зачестиха. Видял това, млад негър с африканска прическа се приближи и му каза:

— Жив заспал си бе, братче!

Двамата монтираха двигатели и работата им се състоеше да свалят моторите от лентата над конвейера и да ги настаняват в съответното легло.

Лицето на Роли се изкриви в гримаса:

— Тия каруци край нямат! Никога не съм виждал толкова много накуп!

— Имаш нужда от, почивка, братче. Но ще я получиш само ако тая шибана линия вземе да спре!

— Да, ама никога няма да спре!

Насочиха един тежък двигател към предната част на поредното купе и краят на скоростната кутия застана срещу удължението на трансмисията. След това откачиха двигателя от куките, на които висеше. Цялата операция наподобяваше скачването на вагоните от влакова композиция. Други работници надолу по конвейера щяха да имат грижа за притягането.

Онзи с африканската прическа се наведе към Роли:

— Искаш ли тази линия да спре? Сериозно те питам, човече!

— Как не, разбира се. — Очите на Роли се затваряха въпреки волята му, и в момента съвсем не му беше до празни приказки.

— Не се майтапя! Гледай! — Работникът се изви така, че да не го виждат другите, и разтвори стиснатия си юмрук. Върху дланта му лежеше черен десетсантиметров стоманен болт. — Дръж!

— Защо?

— Прави каквото ти казвам! Пусни го ей тук! — Работникът посочи една дупка в циментовия под близо до краката им. Дупката водеше към тунела, в който се движеше зъбчатата верига на конвейера — един безкраен ремък, наподобяващ веригата на гигантски велосипед. Тя се въртеше под поточната линия и осигуряваше равномерното й движение. В различни точки потъваше в пода, издигаше се на по-високо ниво, преминаваше край кабинките за боядисване, през контролните камери или пък просто сменяше посоката си. Когато това ставаше, зъбците й остро изтракваха върху носачите.

„Какво пък толкова, по дяволите — помисли си Роли. — Време да минава, само и само да дойде краят на този безконечен ден! Дори и с цената на глупости.“ И пусна болта в дупката.

Нищо не се случи. Болтът бавно се понесе заедно с веригата и след по-малко oт минута изчезна. Едва тогава усети, че около него се занадигаха глави и лицата на хората (повечето черни) започнаха да му се усмихват приятелски. Той учудено разбра, че всички очакват нещо да стане. Но какво!?

Конвейрът спря. Без предупреждение, без остри и необичайни звуци, без блъскане. Промяната беше толкова незабележима, че трябваше да изтекат няколко дълги секунди, преди потъналите в работа хора да проумеят, че линията е неподвижна.

Нови десетина секунди пълно затишие. Само усмивките на хората около Роли станаха по-широки.

И изведнъж — лудница. Прозвучаха алармени сирени, а заедно с тях от далечния край на конвейера долетяха възбудени викове. Малко по-късно някъде из заводските лабиринти зави друга сирена и звукът й бързо се приближаваше.

По-старите работници, които изпод вежди бяха наблюдавали действията на Роли, и онзи с африканската прическа oтлично знаеха какво се е случило.

Най-близкият до работното място на Роли носач на веригата се намираше на cтотинa метра надолу по линията. Дотам болтът, легнал удобно между две звена на веригата, се беше движил напълно безпрепятствено Но стигнал до носача, той се беше вклинил между палеца и самата верига толкова здраво, че все нещо е трябвало да поддаде. Поддала беше гъсеничната връзка и веригата се беше скъсала. В същия този миг наредените около конвейера седемстотин души престанаха да работят, но съгласно с колективния трудов договор надниците им продължиха да текат.

Секундите продължаваха да се изнизват. Сирената вече беше съвсем близо и звукът й погълна всички останали шумове. Широката пътека край конвейера, па която допреди миг се трупаха надзиратели, техници и разни зяпачи, бързо се опразни. Всички помощни механизми — телфери, генератори и електрокари за придвижване на началници — бяха отдръпнати встрани. Зад един завой на огромното помещение изскочи жълта камионетка с въртяща се върху покрива червена лампа. В нея седяха трима мъже от екипа за спешни поправки, въоръжени с апарати за заваряване и най-различни инструменти. Човекът зад волана беше натиснал газта до дъно, а другите двама здраво се държаха за кислородната бутилка отзад. Застанал на мястото на аварията, един от майсторите размаха ръце. Камионетката профуча с пълна скорост край работното място на Роли — един вихър в червено и жълто с истерично виеща сирена. Стотина метра по-надолу камионетката спря и хората от аварийната група скочиха на земята.

Във всеки завод за сглобяване на коли непредвиденото спиране на конвейера е бедствие, което може да се сравни само с избухването на пожар. Всяка минута престой означава загуба на цели състояния — заплати, управленчески и производствени разходи, които нищо не може да възстанови. Казано другояче — когато поточната линия се движи, от нея всеки петдесетина секунди слиза по една напълно готова кола. Следователно, когато тя спре, с всеки петдесет секунди компанията губи стойността на една нова кола.

Ето защо първата задача на аварийната група е да пусне линията в движение. Въпросите оставаха за после.

Врял и кипял в подобни ситуации, екипът знаеше какво да прави. Откриха мястото на скъсването и приближиха откачените части. Отрязаха пречупеното звено и моментално завариха на негово място ново. Едва камионетката беше спряла и пламнаха ярките слънца на оксижените. Работеше се с бясно темпо. Обикновено хората от аварийната група осъществяваха най-грубо прикрепяне, колкото да тръгне конвейерът. А основната си работа вършеха, когато производството спираше за смяна на работниците или за обедна почивка. Тогава проверяваха качеството на заварката и ако имаше нужда, я усилваха.

Един от работниците махна с ръка на майстора Франк Паркланд, който стоеше до телефона за връзка с най-близкия контролен пункт.

— Пускай!

Паркланд предаде нареждането в слушалката и след миг захранването, изключено автоматично в момента на аварията, отново беше включено. Зъбчатата верига равномерно затропа по носачите и конвейерът са раздвижи. Седемстотин работници, повечето доволни от прекъсването, отново започнаха работа.

От спирането до пускането на линията бяха изминали четири минути и петдесет и четири секунди. Което означаваше, че не са произведени около пет коли и половина и компанията е понесла загуби в размер на малко повече от шест хиляди долара.

Макар и вече доста поизплашен, Роли все още не можеше да разбере какво е направил.

Но твърде бързо откри това.

Майсторът Паркланд — едър мъжага с широки рамене — тръгна покрай конвейера с намръщено лице. В ръката си държеше изкривеният десетсантиметров болт, който му беше предала аварийната група.

От време на време се спираше, вдигаше смачкания болт и казваше:

— Това нещо е било пуснато тук, в сектора между двата носача. Някой видял ли е кой го направи?

В отговор хората клатеха глави и Франк Паркланд продължаваше да се приближава, повтаряйки отново и отново въпроса си.

Когато стигна до групата за монтаж на двигатели, младият работник с африканската прическа се превиваше от смях. Той махна с ръка към Роли Найт и задавено продума:

— Ей тоя беше, шефе! Видях го с очите си!

Работниците наоколо се присъединиха към смеха му. Въпреки че явно се присмиваха на него, Роли не се засегна. Това беше просто една шега, разнообразие, грубовата лудория. Какво толкова беше станало в края на краищата? Та нали линията беше спряла само за няколко минути? Роли също се засмя, но срещнал погледа на Паркланд, усмивката замръзна на лицето му.

— Ти ли го направи? — втренчи се в него майсторът. — Ти ли пусна тоя болт във веригата?

Лицето на Роли го издаде. Очите му направо побеляха oт внезапно обзелия го страх, примесен със смъртна умора. Oт обичайната му наглост нямаше и следа.

— Вън! — остро нареди Паркланд.

Роли се отстрани от конвейера. Майсторът направи знак на един oт резервните работници, който незабавно зае мястото му.

— Номер?

Роли каза номера на социалната си осигуровка, който беше запомнил още първия ден. Паркланд си записа и името, а лицето му продължаваше да бъде смръщено.

— Ти си нов, нали?

— Аха.

Велики боже! Все едно и също! Питат, разпитват, край няма! Дори когато белият се готви да те ритне в задника, той пак го прави по шибания си начин!

— Това, което си направил, се нарича саботаж! Знаеш ли какви са последствията?

Роли сви рамене. Не знаеше какво е това „саботаж“, но не му харесваше начинът, по който звучи. Вероятно ще загуби работата си, помисли той със същото чувство на обреченост, с което преди няколко седмици прие мисълта, че е отпаднал от курсовете за квалификация. В момента беше любопитен да види какво ли още ще му лепнат. Тоя тип насреща му явно изгаря от желание да му създаде неприятности.

Някой зад гърба на Паркланд извика:

— Франк, мистър Залески идва!

Майсторът се извърна и изчака масивният заместник-директор да се приближи.

— Какво стана. Франк?

— Ей това, Мат. — Паркланд му подаде изкривения болт.

— Нарочно?

— Точно това установявам в момента — отвърна Паркланд и от начина, по който го каза, пролича, че не желае да му се бъркат.

— Хубаво. — Залески хвърли хладен поглед към Роли Найт и добави: — Няма да се церемоним с никого, ако се окаже саботаж! Знаеш, че и профсъюзът ще ни подкрепи. Чакам писмения ти доклад за случая, Франк!

После кимна и се отдалечи.

Франк Паркланд не можеше да си обясни защо се въздържа и не обвини открито в саботаж човека пред себе си. Имаше всички основания да го направи и да го уволни още на момента. Никой не би се заел да оспорва решението му. Но в едни мит всичко му се стори прекалено лесно. Дребният недохранен младеж насреща му приличаше не на престъпник, а на жертва. Едва ли би се държал по този начин, ако предварително е знаел какво го очаква.

Той вдигна виновния за аварията болт пред очите на Роли и рязко запита:

— Съзнаваше ли до какво ще доведе това?

Роли вдигна очи към стърчащия доста сантиметри над него Паркланд. При други обстоятелства в този поглед би вложил всичката си омраза и злоба, но сега беше твърде уморен. Едва успя да поклати глава.

— Вече знаеш!

В главата му отново изплуваха виковете, хаосът, сирената, червената мигаща светлина.

— Така е, човече, зная… — неволно се усмихна той.

— Кой те накара да го направиш?

Роли отново усети погледите на другите около себе си. Вече никой не се усмихваше.

— Кой беше? — настоятелно повтори майсторът.

Роли мълчеше.

— Не беше ли онзи, който те издаде?

Работникът с африканската прическа се наведе ниско над двигателя, който в момента поставяше.

Роли поклати глава. Не по този начин. При подходящ случай ще си оправи сметките с него.

— Е, добре — въздъхна Паркланд. — Не зная защо имам чувството, че са те преметнали. Макар че е много вероятно преметнатият да се окажа аз! — Майсторът впи остър поглед в него и явно проклинайки собствената си мекушавост, добави: — Ще приемем, че всичко е станало случайно! Но ти помни, че отсега нататък си поставен под постоянно наблюдение! — После остро нареди: — Връщай се на работа!

И за свое голямо изумление Роли довърши смяната си, монтирайки тампони на арматурни табла.

Естествено, той знаеше, че положението ще претърпи някаква промяна. На следващия ден беше обект на одобрителни погледи и добродушни закачки от страна на останалите работници. Той обаче добре съзнаваше, че тези закачки лесно ще се превърнат в грубости, ако другите решат, че е някой загубеняк, над когото могат да издевателствуват безнаказано. Животът на всеки човек с подобна репутация, създадена било поради нещастно стечение на обстоятелствата, било поради мекушавост, лесно се превръща в мъчение, а може да бъде и пряко застрашен, защото монотонната работа на конвейера възбужда желанието на хората за разнообразие дори когато то е жестока шега.

По време на обедната почивка на четвъртия му работен ден в кафетерията цареше обичайната блъсканица. Неколкостотин души напуснаха работните си места и едновременно се втурнаха към гишетата, за да намерят по-предно място в бързо натрупалата се опашка, да получат и погълнат храната си, а след това да отскочат до тоалетната и евентуално да измият маслото и мръсотията от ръцете си (миенето на ръцете преди ядене се считаше за непрактично). И всичко това — в рамките на трийсетте определени за почивка минути. Роли забеляза сред тълпата работника с африканската прическа, който беше заобиколен от група приятели. Всички се хилеха и гледаха към него. Няколко минути по-късно, току-що получил храната си, той беше силно блъснат изотзад — всичко купено падна на пода и бе незабавно отъпкано от тълпата. На пръв поглед това приличаше на нелепа случайност, но Роли прекрасно разбра как стоят нещата. През този ден остана гладен, тъй като нямаше време да се реди отново на опашката.

В момента, в който го блъснаха, тренираното му ухо безпогрешно долови едно характерно изщракване и без да се обръща, той знаеше, че в нечия ръка зад него проблясва острието на нож. Следващия път ще го блъснат малко по-силно и сгъваемото острие ще поодраска тялото му — може би леко и на шега, а може й по-сериозно, помисли си той. И през ум не му мина, че всичко това е ирационална и лишена от всякаква логика диващина. Заводът, в който хиляди най-различни хора намират препитанието си, е истинска джунгла и в него действува един-единствен закон — законът на джунглата. Ето защо трябваше да се въоръжи с търпение и да чака удобен случай за нанасяне на ответен удар.

Макар и да знаеше, че времето работи срещу него, Роли чакаше. Знаеше, че рано или късно благоприятната възможност ще се появи. Което се оказа вярно.

В петък, последния работен ден на седмицата, той отново беше изпратен да намества двигатели върху шаситата. Беше в екип заедно с възрастен работник, който управляваше малкия кран за спускане на моторите, а на съседното работно място стоеше онзи с африканската прическа.

— Човече, ей, човече! — повика го младият негър в една от почивките за закуска. — Усещам как нещо ме сърби! Няма ли да ни уредиш още някоя почивка?

Той шляпна Роли по рамото, а останалите избухнаха в смях. Някой го блъсна и от другата страна. Може би това беше проява на приятелски чувства, но Роли едва не падна от силата на ударите.

Един час по-късно се появи дългоочакваният шанс. Продължавайки да си върши работата, Роли Найт внимателно наблюдаваше действията на своите съседи, които, макар и с някои отклонения, бяха, общо взето, схематични.

Всеки двигател се насочваше към леглото си чрез система от вериги и и макари, които се управляваха от малко табло с три бутона, окачено на подвижен панел. На всеки от тях, според предназначението му, беше написано „горе“, „стоп“, „долу“. Панелът беше свързан с висящ над конвейера дебел кабел. Обикновено бутоните натискаше възрастният му колега, но и Роли знаеше да работи с тях.

Третият член на екипа — в случая работникът с африканската прическа — постоянно се местеше между двамата и оказваше помощ на онзи от тях, който се нуждаеше от нея.

Макар че екипът работеше с голяма бързина, двигателите се спускаха в леглата бавно и внимателно, а преди окончателното им освобождаване от куките всеки гледаше ръцете му да са по-далеч.

При насочването на поредния двигател се случи малка неприятност — стърчащите от него гумирани проводи за бензин и въздух се заплетоха в предната част на шасито. Подобни неща се случваха често и тогава работникът с африканската прическа се мушкаше под колата да оправи заплетените проводи. Така направи и сега, а Роли и възрастният работник го изчакваха отстрани.

Роли, който внимателно следеше развоя на събитията, направи малка крачка встрани и с небрежен жест натисна бутона с надпис „долу“. В следващата секунда се разнесе тежък тътен, който оповести на всички, че половинтонният двигател в комплект със скоростна кутия е легнал на мястото си. Роли пусна бутона и все така небрежно се отстрани.

За някаква хилядна част от секундата работникът с африканската прическа замря, а очите му с недоверие и ужас гледаха ръката, чиито пръсти останаха под двигателя. След това изкрещя — и пак, и пак, — един разкъсващ душата вопъл на болка и ужас, който погълна всички останали шумове. Хората, работещи в радиус от петдесет метра наоколо, прекъснаха работата си и запротягаха шии. Воплите продължиха да изпълват халето. Някой се сети да натисне алармения бутон за спиране на конвейера, а друг — бутона с надпис „горе“, в резултат на което двигателят отново увисна във въздуха. С отлепянето на масивното желязо от шасито виковете на пострадалия се усилиха, а околните с ужас гледаха пихтиестата маса от кости и кръв, която само преди секунди беше здрава и нормална човешка ръка. Коленете на пострадалия се подгънаха и двама работници подхванаха политналото му тяло. Лицето на нещастника беше сгърчено от болка, а напуканите му устни, от които продължаваха да се изтръгват диви, животински стенания, бяха облени от горещи сълзи. Трети работник с посивяло лице се пресегна и внимателно издърпа смазаната ръка. Част от плътта остана по леглото на двигателя. Почистиха остатъците и конвейерът отново тръгна.

Пострадалия oтнecoxa на носилка. Виковете му постепенно заглъхнаха под въздействието на морфина, който незабавно му инжектира извиканата по спешност сестра от медицинската служба. Тя обви пострадалата ръка с временна превръзка и докато се движеше край носилката към чакащата навън линейка, цялата стана в кръв.

Никой от работниците не гледаше към Роли.

Няколко минути по-късно, по време на една от почивките, на местопроизшествието се появи Франк Паркланд, придружен от човека, който отговаряше за охраната на труда в завода. Двамата започнаха да разпитват очевидците, а малко по-късно към тях се присъедини и един представител на профсъюза.

— Какво точно се случи? — искаха да знаят те.

Оказа се, че никой нищо не е видял. Всички твърдяха, че в момента на нещастието са гледали в друга посока.

— Тук нещо не е в ред! — промълви Паркланд и очите му с подозрение се спряха върху Роли Найт. — Не може никой нищо да не е видял!

— А кой натисна бутона? — попита човекът от охраната на труда.

Никой не отговори. Работниците смутено пристъпваха от крак на крак и криеха погледите си.

— Някой е натиснал този бутон! — настоя Паркланд. — Кой беше?

Ново мълчание.

После се обади работникът, който управляваше апарата за спускане. Беше някак си изведнъж остарял и посивял. Късата му коса беше влажна и залепнала за челото от непрекъснато бликащата пот.

— Вероятно аз… Сигурно съм натиснал бутона, като съм мислил, че оня вече се е дръпнал…

— Сигурен ли си? — попита Паркланд. — Или правиш опит да прикриеш някого? — Очите му отново се впериха в Роли Найт.

— Сигурен съм — с вече поукрепнал глас потвърди възрастният работник, после вдигна глава и погледна майстора право в лицето: — Това беше нещастен случай… съжалявам.

— Наистина има за какво да съжаляваш — каза човекът от охраната на труда. — Заради теб един работник изгуби ръката си! Ами това? — Той посочи към едно табло, върху което с едри букви беше написано:

— И сега ще трябва да започнем от нулата — горчиво добави той. Околните останаха с впечатлението, че за него няма нищо по-важно от това.

След твърдото изявление на оператора напрежението изведнъж спадна.

— Какво ще стане сега? — попита някой.

— Щом е нещастен случай, наказания няма да има — отвърна представителят на профсъюза, после се обърна към Паркланд и човека от охраната на труда: — Но това работно място е опасно и ако вие не подобрите условията, ще бъдем принудени да забраним на хората да работят тук!

— Я по-ролека! — предупреди го Паркланд. — Още нищо не е доказано!

— Опасно е и когато ставаш сутрин от леглото — възрази човекът от охраната на труда. — Особено ако си със затворени очи! — Той хвърли строг поглед към възрастния работник, след което, продължавайки да спорят, тримата си тръгнаха.

Хората, които бяха разпитвани, също се върнаха на работните си места. Мястото на пострадалия беше заето от един нов работник, който нервничеше и непрекъснато гледаше в ръцете си.

От този момент нататък, въпреки че никой нищо не каза, Роли Найт нямаше никакви проблеми с колегите си. И той прекрасно знаеше защо. Макар и да не го признаваха, всички работници наоколо знаеха какво бе станало. Роли изведнъж се сдоби с репутацията на опасен човек.

В първия миг, при гледката на смазаната и окървавена ръка на своя мъчител, Роли също беше шокиран и едва не му прилоша. Но заедно с носилката си отиде и първоначалният шок. И понеже съвсем не беше свикнал да се замисля, още на следващия работен ден, в понеделник, той считаше инцидента за приключен. Оказа се, че това е така и за всички останали. Роли не се страхуваше от някакви последствия, тъй като инстинктивно усещаше, че от гледна точка на елементарната справедливост той е прав, каквито и да са законите на джунглата. Това добре разбираха и останалите, включително и работникът, който го беше прикрил.

Но инцидентът имаше последици от по-друг характер.

Когато някой се окаже в центъра на вниманието, за него неизбежно започва да се говори. Скоро в завода се разбра, че Роли е лежал в затвора — мълва, която не само не му вредеше, а напротив — превърна го в нещо като герой, особено в очите на младежите.

— Хората разправят, че си излежал тежка присъда — каза му един двайсетинагодишен хлапак от гетото. — Сигурно си накарал доста вели свини да си плюят на петите, преди да те спипат, а?

— Носиш ли желязо? — Попита го друг.

Макар и да знаеше, че много работници не се разделят от револверите си, опасявайки се от нападения в тоалетните или паркингите, Роли никога не носеше оръжие, защото това плюс полицейското му досие би му осигурило нова тежка присъда. Но на хлапака отвърна:

— Я не се занасяй с мене, момче!

Скоро след това към слуховете се прибави още един: онзи малкият, Найт, винаги е въоръжен. Нова причина за растящото уважение на младите.

Веднъж един от тях го попита: — Хей, искаш ли малко стъф25?

Той прие и скоро, макар и по-рядко от някои други, Роли започна да употребява марихуана по време на работа. Веднага откри, че с нейна помощ денят минава по-неусетно, a монотонностa се понася по-леко. Някъде по същото време започна да играе и на нелегалното тото.

Доста по-късно, когато вече наистина имаше причини да се замисли, той разбра, че именно наркотиците и тотото са му открили пътя към сложния и опасен свят на заводската престъпност.

Отначало тотото му се струваше съвсем невинно забавление.

Роли знаеше добре, че за жителите на Детройт, особено за работниците от автомобилните заводи, тази игра е естествена като дишането. Макар да се контролираше от мафията и да беше явно мошеничество — шансовете за печалба бяха едно на хиляда, — това тото привличаше всеки ден безброй играчи. Залозите варираха между десет цента и сто долара, понякога и повече. В заводите обикновено залагаха по един долар, толкова залагаше и Роли.

Независимо от залога всеки участник си избира три числа и се надява, че именно те ще се окажат печелившата комбинация за деня. Максималната печалба връщаше вложената сума петстотин пъти, когато, разбира се, се залага на три числа. Но много играчи залагат само на едно или две и в тези случаи печалбата е далеч по-малка.

Никой от детройтските играчи на нелегално тото не се тревожеше от факта, че организаторите на този хазарт обикновено обявяват за печеливши онези числа, за които има най-малко направени залози. Само в съседния „Понтиак“, където печелившите числа бяха свързани с резултатите от конните надбягвания и редовно се публикуваха сумите на печалбите, тази игра можеше да се счита за относително честна.

Федералното бюро за разследване и полицията периодически предприемаха наказателни експедиции срещу т.нар. „Детройтска игрална мрежа“ и тогава „Детройт Нюс“ и „Фрий Прес“ излизаха с тлъсти заглавия РЕКОРДНА ПО МАЩАБИ АКЦИЯ СРЕЩУ ХАЗАРТА, НАЙ-ГОЛЯМАТА АКЦИЯ В ИСТОРИЯТА НА САЩ, и други подобни. Но още на следващия ден, сякаш нищо не бе станало, залаганията продължаваха.

Постепенно Роли разбра как е организирана играта на територията на завода. Залозите се приемаха главно от чистачите, които криеха жълтите картонени фишове и събраните пари под парцалите в кофите си. Попълнените фишове и парите се изнасяха тайно и в точно определено време, малко преди крайния срок за залагане.

Отговорник за заводските постъпления беше един от представителите на профсъюза. Естеството на работата му беше такова, че той можеше да се движи безпрепятствено из всички цехове, без това да прави впечатление на някого. Очевидно в играта ежедневно участвуваха хиляди работници, а и не само те. Роли беше осведомен, че, в нея най-редовно се включват надзиратели, чиновници от управата, а дори и някои от старшите ръководители. Това беше напълно вероятно, тъй като на територията на завода нелегалното тото беше напълно безопасно.

След инцидента с премазаните пръсти на Роли нееднократно подхвърляха, че може да се включи в тази игра, а и не само в нея. Той знаеше, че на територията на завода процъфтяват лихварството, разпространението на наркотици и изплащането на нередовни чекове. А над сравнително безобидни закононарушения властвуваха организирани банди, осъществяващи дръзки грабежи и въоръжени нападения.

Отдавна превърнало се в обществено достояние, престъпното минало на Роли го постави в особено благоприятна светлина в очите на подземните елементи, свързани директно с престъпността в завода, а и на тези, които бяха, така да се каже, „престъпници в извънработно време“. Веднъж в тоалетната един едър мълчаливец, когото наричаха Големия Руф, се озова редом с него пред окачените на стената писоари и приятелски го заговори:

— Хората разправят, че си момче на място. Аз ще ти кажа и друго — всеки, който има акъл в главата, може да си докара доста повече от смрадливите надници, които плащат на глупаците.

С въздишка на задоволство той изпразни мехура си и добави:

— Понякога имаме нужда от умни копелета, които не пълнят лесно гащите!

До тях застана друг работник и Големия Руф млъкна. После вдигна ципа на панталоните си, приятелски му кимна с глава и се отдалечи. Кимането беше знак, че скоро разговорът им ще продължи.

Това обаче не стана, защото Роли съзнателно избягваше местата, където биха могли да разговарят. Постъпи по същия начин, когато и друг работник го заговори на същата тема. Имаше няколко причини за това. Все още изпитваше ужас от връщането си в затвора с някоя тежка присъда, а освен това съзнаваше, че никога досега не беше живял толкова добре. Чувството за осигурено препитание беше нещо голямо. Смрадливи или не, заводските надници бяха пари. И то добри пари. Стигаха му за пиене, храна и нещо за смъркане, ако пожелае. А у дома го чакаха ласките на малката Мей-Лу, която сигурно щеше да му писне в един момент, но засега беше доволен от нея. Поради тази причина я остави да наеме двустайната квартира и не възрази на желанието й да я обзаведе. Мей-Лу осъществи това обзавеждане, без да иска много пари — само от време на време го караше да подпише някоя и друга хартийка. Той подписваше безгрижно, без да чете написаното. Така в дома им се появиха мебели и цветен телевизор, който не отстъпваше на телевизорите във всеки бар.

От друга страна, цената на всичко това не беше никак малка — пет дълги и уморителни работни дни в завода! Е, понякога ставаха четири, а веднъж дори и три. Подобно на много други работници. Роли също не отиваше на работа в понеделник, ако беше препил през уикенда. Също и в петък — когато страшно му се приискваше да започне по-отрано. Но дори и в тези случаи заплатата му стигаше да върже двата края.

Работата на конвейера беше не само тежка, но и толкова монотонна, че в съзнанието му често изплуваше съветът, който му даде някакъв работник още в първите работни дни „Тръгнеш ли насам, остави мозъка си у дома.“

Имаше обаче и друго.

Въпреки волята си, въпреки дълбоко закостенелия си начин на мислене, който го предупреждаваше да бъде нащрек и да не се превръща в подлога на белите, Роли Найт започна да се увлича от своята работа. Основна причина за това беше бързата му схватливост, която, прибавена към интуитивната му жажда за знания, за пръв път в живота му получи поле за изява. Имаше и още една причина. Нея обаче Роли категорично би отхвърлил, ако се намереше някой да му я посочи — между него и майстора Франк Паркланд бяха започнали да се зараждат отношения на взаимно уважение.

В началото след двата инцидента, които го принудиха да запомни Роли Найт, Паркланд се държеше враждебно. Но след известен период на скрито и неотстъпно наблюдение тази враждебност беше заместена от одобрението. „Виждаш ли го онзи малкия? — запита той веднъж Мат Залески по време на обичайните им инспекции по конвейера. — През първата му седмица в завода бях убеден, че ще ни създава само неприятности, но сега е между най-добрите работници.“ Залески само изсумтя, слушайки го с половин ухо. В последно време неговите неприятности бяха нараснали и една от тях беше искането за увеличаване на производството, повишаване на качеството и намаляване на разходите. Ръководството на компанията го притискаше жестоко в това отношение, въпреки че трите задачи явно се изключваха взаимно. А това пък съвсем не му помагаше да се бори със своя стар вътрешен враг — язвата на дванайсетопръстника. Притихнала за известно време, напоследък тя непрекъснато го измъчваше. Ето защо Мат Залески едва ли можеше да прояви интерес към отделната личност — той се вълнуваше единствено от статистическите данни, в които влизаше и многохилядната, но безлика за него армия на работниците.

Именно това — макар че Мат Залески не притежаваше философската прозорливост да го проумее, а дори и да я притежаваше, нямаше власт да го промени — беше основната причина, поради която произведените в Северна Америка автомобили, общо взето, отстъпваха по качество на западногерманските коли. Във ФРГ системата на производство не е толкова безкомпромисна, работниците не са лишени от усещането за индивидуалност, а това им позволява да изпитват гордост от майсторлъка на работата си.

При това състояние на нещата Франк Паркланд правеше всичко, което зависеше от него.

Именно той постави Роли на редовно работно място на поточната линия и прекрати неустановеното му положение на резерва. Наистина и по-късно се налагаше да го мести, но това вече не беше онова лудешко препускане, от което на Роли му се завиваше свят. Майсторът му обясни, че го мести, защото постепенно е овладял най-трудните операции и той вече разчита на него.

На този етап от трудовата си дейност Роли изведнъж откри, че не всички работни места по поточната линия са тежки и изнурителни. Една от леките и приятни работи например беше монтирането на предни стъкла и именно поради този факт всеки попаднал на този пост работник моментално започваше да се прави на много натоварен с цяла серия от напълно излишни движения, когато усетеше, че го наблюдават, Роли също успя да поработи на това място, но само след няколко дни Паркланд отново го прати на една от наистина тежките операции — свързването на електроинсталациите в най-труднодостъпните точки на купетата. След още няколко дни Роли овладя и най-трудната дейност на конвейера — „сляпото“ прикрепване и затягане на болтове и гайки, при което се работеше само с върховете на пръстите.

Същия ден Паркланд откровено сподели с него:

— Тази система не е справедлива. Най-мръсната и неприятна работа получават точно най-добрите работници — онези, на които майсторът действително може да разчита. Бедата е там, че на мен ми е много необходим човек за прикрепянето на тези болтове — и то човек, на когото имам вяра.

Едва ли Франк Паркланд вложи някакъв особен смисъл в думите си. Но Роли Найт ги възприе по съвсем друг начин — за пръв път в живота му един далеч по-високопоставен човек му беше говорил като равен, беше подложил на критика съществуващата система, беше споделил с него откровеното си мнение.

В резултат се случиха две неща. Първо, благодарение на порасналото си умение и рязко подобреното си от редовното хранене физическо състояние Роли започна да затяга по най-добрия възможен начин и най-трудните болтове. И второ — той започна внимателно да наблюдава Паркланд.

След известно време, макар и да не стигна до открито възхищение, взе да гледа на майстора като на човек, който третира еднакво справедливо бели и черни, държи на дадената дума и стои настрана от заобикалящата го корупция и низост. В своя живот Роли почти не беше срещал хора, за които би могъл да каже, пък дори и да помисли подобно нещо.

Но както обикновено се случва, когато хората превъзнасят ближните си и забравят, че те също имат своите слабости, скоро дойде и разочарованието.

Роли отново получи предложение да се включи в нелегалното тото. То дойде от един слабоват млад негър с прорязано от белези лице, когото всички наричаха Лестър Татето. Той беше разносвач в склада и всички знаеха, че наред с основната си работа е момче за поръчки на лихварите и комарджийските босове. Според мълвата Татето се сдобил с белезите по лицето си в резултат на неиздължен заем и оттогава се прехвърлил от другата страна на бизнеса.

Облегнал се на конвейера до работното място на Роли, Татето настоятелно му говореше:

— Хората те харесват, но вече започват да си мислят, че имаш нещо против тях. Сигурно ще станат груби!

— Няма да ме уплашиш с голямата си уста — отвърна му Роли. — Хайде, изчезвай!

Още преди няколко седмици Роли беше решил да се включи в играта, но нищо повече.

— Човек трябва да докаже, че е истински мъж — продължи да настоява, Татето. — А ти не правиш нищо! — Помисли за момент, после добави — Поне напоследък…

Без всякаква задна мисъл, просто за да се отърве, Роли отвърна:

— Как си представяш, че мога да играя тук, пред очите на майстора?

Сякаш за потвърждение на думите му, недалеч от тях се появи фигурата на Франк Паркланд.

— Хич да не ти пука! — презрително процеди Татето. — Тоя ще си трае… нали затова му плащат!

— Лъжеш!

— А ако ти докажа обратното, ще се съгласиш ли?

Роли слезе от обработената вече кола, изплю се на пътеката и се покатери в следващата. Не знаеше защо, но изведнъж го обхванаха съмнения.

— Само дрънкаш! — настоя на своето той. — Докажи, пък ще видим!

Още на другия ден Татето му доказа правотата на думите си.

Под претекста, че кара нови материали, той се приближи до работното място на Роли и измъкна от джоба си мазен незапечатан плик. Разтвори го колкото да се види съдържанието му — няколко жълти фиша и две двайсетдоларови банкноти, после каза:

— Ясно ти е, нали? Сега гледай внимателно!

След това се насочи към малката стаичка на майстора, която в момента беше празна, и пъхна плика под едно преспапие. Оттам отиде при Паркланд, който беше надолу по конвейера, и му каза няколко думи. Майсторът кимна и без да бърза, тръгна към канцеларийката си. Там взе плика, прегледа съдържанието му и го прибра във вътрешния си джоб.

Роли, който внимателно следеше развоя на събитията, не се нуждаеше от повече обяснения. Беше съвсем ясно, че парите са подкуп.

До края на смяната си Роли работеше разсеяно. Пропусна да постави няколко болта, а доста други заминаха незатегнати. На кого му пука от това, по дяволите?! И защо ли пък чак толкова се учудва? Нима всичко наоколо не вони? Винаги е воняло! Нима всички не гледат да лапат? И тия тук, и другите навън… Всички! Спомни си за инструктора от курсовете за квалификация, който го накара да подпише чековете и после открадна парите му. Първо инструкторът, сега и Паркланд… Защо пък Роли Найт трябва да бъде различен?

Същата вечер каза на Мей-Лу:

— Ей, маце, знаеш ли от какво е направен тоя смърдящ свят? От фъшкии! В целия тоя широк свят няма нищо друго освен фъшкии!

В края на седмицата започна да работи за шайката, която разпространяваше фишовете на нелегалното тото в завода.