Колела

Глава двайсет и пета

През месец февруари Роли Найт за пръв път влезе във връзка с opгaнизираната престъпност в завода. Това стана през същата онази седмица, в която му бяха дадени доказателства за подкупността на; Франк Паркланд — човека, когото почти бе започнал да боготвори. Същата седмица, през която сподели с Мей-Лу:

— В този огромен свят няма нищо друго освен фъшкии!

В началото имаше чувството, че участието му в незаконните операции е повече от скромно. Започна с приемане на залози за нелегалното тото. Всеки ден събираше парите на работещите близо до него играчи и записваше печелившите числа. Парите и попълнените жълти фишове предаваше на снабдителя от главния склад Лестър Татето, който от своя страна ги придвижваше по пътя им, свършващ при организаторите на цялата игра в центъра на града. От дочутите разговори Роли спи на до извода, че този път се покрива изцяло с маршрута на камионите, които превозваха материали към и от завода.

Франк Паркланд не му правеше въпрос за кратките отсъствия от работното място, които налагаше дейността му като представител на черното тото. Когато го нямаше, майсторът просто пращаше някой от резервите на негово място и му правеше кротки забележки само в случаите, при които се бавеше прекалено дълго Беше явно, че продължава да получава своя подкуп.

Това беше през февруари. В началото на май Роли започна да работи за лихварите и хората, които осребряваха нередовни чекове. На територията на завода тези дейности бяха твърде оживени и често тясно се преплитаха.

Една от причините да се залови с това се съдържаше във факта, че той самият беше взел пари в заем и изпитваше трудности при връщането им. Освен това заплатата, която в началото му се струваше едва ли не състояние, изведнъж започна да не му стига — резултат от рязко повишените разходи на Мей-Лу. И ето че започна да предлага заеми на другите, след което следеше за редовното им погасяване.

Въпреки изключително високата лихва заемите се сключваха без никакви трудности. Всеки от работниците можеше да поиска в началото на седмицата примерно двайсет долара, но при изплащането на петъчните надници трябваше да върне двайсет и пет. Въпреки явното грабителство заеми (и то за далеч по-крупни суми) се сключваха постоянно.

В деня на заплатата лихварите, които иначе бяха работници като всички останали, изведнъж се превръщаха в неофициални касиери, които обменяха срещу суха пара чековете на всеки желаещ, като естествено си приспадаха отпуснатия заем и съответната лихва.

За неофициалния касиер обикновено оставаха центовете над кръглата сума. Ако например чекът е издаден за сумата сто долара и 99 цента, касиерът прибира центовете. Минималната му такса беше твърдо установена — 25 цента. Но поради големия обем на сделките от подобен характер, които включваха и вноските по отпуснатите заеми, касиерите нерядко разполагаха с повече от двайсет хиляди долара в налични пари. При тези случаи те, срещу съответното заплащане, разбира се, наемаха лични телохранители — пак обикновени работници.

Всеки длъжник трябваше да изплаща редовно сключения заем. Онези, които си позволяваха отклонения, нерядко се оказваха със счупен крак или ръка, и то при леките форми на наказание. Най-лошото беше, че и след наказанието те си оставаха длъжници и трябваше да мислят преди всичко за вноските си, за да не пострадат още веднъж. Малцина бяха късметлиите като Роли, които получаваха привилегията да изплащат дълга си заедно с огромната лихва чрез пряка служба в услуга на лихварите. Но дори и за тях основната сума на заема трябва да бъде изцяло възстановена.

По тази причина Роли беше непрекъснато зает, особено в края на седмицата, при изплащането на заплатите. Тогава зарязваше всичко друго и действуваше само като посредник между лихварите и длъжниците. И въпреки това продължаваше да изпитва нужда от пари.

През юни започна да пласира наркотици.

Направи го без желание, защото усещаше как все повече затъва в незаконните машинации и пред него все по-често се явяваше големият кошмар на живота му — нарастващата опасност да бъде разкрит, арестуван и изпратен в затвора с тежка присъда. Макар и изложени на същите рискове, колегите му без полицейско досие рискуваха много по-малко — дори и да ги хванат и съдят, те ще бъдат третирани като хора, които нарушават за пръв път закона. За Роли не беше така — него щяха да съдят като рецидивист и законът щеше да бъде приложен с цялата му строгост.

Живееше в постоянен страх и именно той беше причина за мрачното му настроение по време на снимките в неговото жилище за филма „Автомобилният град“, — събитие, станало също през юни. Тогава Ленард Уингейт добре беше усетил тревогата му, но не посмя да го разпитва за нея.

Също някъде по това време Роли научи и една друга проста истина — в престъпния кръг се влиза лесно, но се излиза трудно. Това съвсем ясно му беше показано от Големия Руф, когато той се опита да се изплъзне от шайката, разпространяваща марихуана и ЛСД на територията на завода.

Месеци по-рано двамата се оказаха редом пред писоарите и тогава Големия Руф му намекна, че някои хора държат на неговото включване в част от игрите. А когато днес намекът вече се бе превърнал в реално предложение, Роли проумя и друго — Големия Руф е замесен почти във всички тъмни афери на завода.

Когато стана въпрос за пласирането на наркотици, Роли рязко се дръпна.

— Хич не ми трябва тая торта! — заяви той. — Друг ще си намериш, чуваш ли?

Разговаряха край купчина празни варели, струпа ни непосредствено до конвейера, по време на една от почивките, далеч от любопитни уши.

— Май си напълнил гащите! — изръмжа Големия Руф.

— Може и тъй да е!

— Ама босът хич не обича страхливите котки. Изнервят го!

Роли благоразумно не попита кой е този бос. Беше сигурен, че има такъв — вероятно извън заводските стени, — така както беше сигурен в съществуването на цяла нелегална организация.

Ето как получи доказателство за това. Една вечер, вместо да си тръгнат след края на смяната, той и още няколко работници останаха на територията на завода. Предварително ги предупредиха внимателно и незабелязано да се насочат към площадката за отпадъчни материали. Когато се събраха на посоченото място, там вече чакаше един камион и те го натовариха със струпаните наблизо сандъци. Роли веднага разбра, че в сандъците има нови материали, а не отпадъци. Сред тях можеха да се видят гуми, радиоапарати и климатични инсталации, а големите сандъци, които повдигнаха с телфер, съдържаха цели трансмисии.

Камионът замина, но след него пристигна друг и товаренето продължи още цели три часа, без никой да си прави труд да се прикрива. Макар че отдавна се беше стъмнило, а в тази част на завода рядко се работеше вечер, площадката беше осветена of ярки луминесцентни лампи. Едва в края на операцията Големия Руф, който ту се мяркаше, ту отново изчезваше, прояви известни признаци на Нервност и ги накара да побързат. Те нахвърляха сандъците във втория камион и се отправиха към домовете си.

За трите часа работа по товаренето на крупната партида крадени стоки Роли получи двеста долара. Стана му напълно ясно, че шайката, която организира тази тъй ефикасна кражба, действува с размах, защото без солиден подкуп големите камиони ле биха могли да влизат и излизат безпрепятствено от завода. По-късно научи, че трансмисии те и останалата крадена стока може да бъде купена почти без пари от определени магазини за автомобилни части, разположени в околностите на Детройт и Кливланд, а операцията на площадката за отпадъци е била нищожна част от огромна по мащабите си дейност.

— Вече си вътре и с двата крака — каза му Големия Руф по време на разговора зад варелите. — Знаеш прекалено много, за да можеш да се измъкнеш. Ако босът научи, че имаш такива намерения, сигурно ще стане нервен и ще вземе да ти уреди някое шоу на паркинга…

Роли разбра прозрачния намек. В последно време огромните служебни Паркинги на компанията се бяха превърнали в арена за масови побои и въоръжени нападения. Дори хората от охраната влизаха в тях само на двойки. Вчера именно там бяха пребили и ограбили един млад негър. Побоят беше толкова жесток, че в момента младежът се люшкаше между живота и смъртта в една от градските болници.

Роли потръпна от ужас, а Големия Руф изръмжа и Звучно се изплю на пода:

— Това е положението, приятел. На твое място бих се позамислил здравата…

В крайна сметка Роли се включи и в търговията с наркотици. Направи го както от страх пред заплахите на Големия Руф, така и поради непрестанната си нужда от пари. През юни заплатата му беше блокирана за втори път, а след това влезе в действие предложената от Ленард Уингейт схема на стриктни икономии. В края на седмицата получаваше сума, която едва му стигаше да се прехрани, а за погасяване на заемите си дори не можеше да помисли.

На практика работата по пласирането на наркотиците се оказа съвсем елементарна и на моменти той се питаше дали пък не се е притеснявал напразно. Беше доволен, че все пак се занимава само с марихуана и ЛСД, а не примерно е хероин — една далеч по-опасна дейност. Но в завода проникваше и хероин, тъй като Роли познаваше лично някои от онези, които го употребяваха. Това бяха обаче ненадеждни хора — до един отчаяни наркомани те без никаква трудност биха изплюли името на своя доставчик, ако ги хванеха.

На марихуаната вее още се гледаше през пръсти. Неотдавна ФБР и местната полиция уведомиха под секрет ръководствата на автомобилните компании, че няма да разследват случаи, които се отнасят до по-малко от половин килограм наркотик. Причината за това беше съвсем проста — хора за разследване не им достигаха. Постепенно тази информация стана известна на всички, ето защо Роли и хората като него внимаваха само в едно — на територията на завода да се внася наркотик само в малки количества.

Когато разбра колко много хора прибягват до марихуаната, дори и той остана поразен. Поне половината от работниците наоколо пушеха най-малко по две-три цигари на ден и мнозина от тях открито си признаваха, че могат да изкарат смяната си само благодарение на наркотика.

— Как се издържа на тая бясна гонка, ако човек не си смръкне! — възкликна веднъж един от редовните му клиенти. — Един фас до половината стига за няколко часа зареждане!

А друг работник, на когото майсторът направи забележка, задето прекалено открито пуши марихуана, направо му тръсна:

— Не можете да уволните всички, които си дърпат. Защото няма да има кой да ви прави проклетите коли!

Търговията с наркотици позволи на Роли Найт най-накрая да изплати заемите си на лихварите, а дори и да задели някой долар, с който си купуваше наркотик за лично ползуване. Сам се увери, Че денят действително минава по-леко, когато си посмъркнеш, а и работата повече спори.

С работата си Роли продължаваше да се справя все така добре и Франк Паркланд беше доволен от него, тъй като, общо погледнато, страничните дейности не му отнемаха кой знае колко време.

Поради положението му на работник с ниска квалификация през две от четирите седмици, в които заводът остана затворен за преустройството на конвейера, Роли беше без работа. Върна се едва когато от готовата поточна линия почнаха да слизат първите нови ориони.

Колата събуди у него изключителен интерес — още след първия си работен ден той каза на Мей-Лу:

— Страшно готина каручка! — После, явно възбуден и в по-друг смисъл, добави: — Тая вечер ще се поборичкаме здравата!

Мей-Лу посрещна изявлението му с похотлив кикот, а известно време след това — докато на практика се занимаваха с обещания вид дейност — Роли продължаваше да си мисли за новата кола и шансовете му някога сам да притежава такава.

Нещата се нареждаха толкова добре, че за известно време Роли Найт забрави почти напълно собствената си максима, според която „нищо на този свят не е трайно“.

Така беше до последната седмица на август, когато обстоятелствата, изведнъж го принудиха отново да си я припомни.

Посланието на Големия Руф получи на работното си място от Лестър Татето — снабдителя от главния склад. Нареждаше му се да остане в завода след края на смяната и да чака по-нататъшни инструкции.

— Ще трябва да хвърля един поглед на тефтера с ангажиментите си, Човече — прозя се Роли.

— Правиш се на голям умник — отвърна Татето. — Ама не на мене тия. Трябва да си тук, и толкоз.

Роли знаеше, че ще се подчини на нареждането. След онези лесни двеста долара на площадката за отпадъци той предполагаше, че и сега става въпрос за някоя подобна работа. Но когато половин час преди края на работното време получи очакваните инструкции, той разбра, че този път ще правят нещо доста по-различно. Татето го предупреди да не бърза да напуска завода, а да се навърта наоколо до застъпването на нощната смяна. След това трябваше да отиде в съблекалните, където щеше да се срещне с останалите, между които бяха както Големия Руф, така и самото Тате.

При звука на сирената, оповестяваща края на работното време, той не се присъедини към тълпата, втурнала се към изходите, а бавно се насочи към стената, до която бяха наредени машините за безалкохолни напитки и закуски.

Взе си една кока-кола, но преди това трябваше да изчака двама души, които опразваха задръстените от монети автомати. С интерес наблюдаваше потока от сребърни монети, който потече в брезентовите чувалчета. Когато първият от автоматите в редицата беше опразнен, той взе своята бутилка и бавно се насочи към съблекалните.

С мокрия си под и вечната воня на урина това помещение приличаше на мрачно подземие. В средата му се издигаха редица каменни мивки — „птичи бани“, на всяка от които след смените се тълпяха по десетина работници едновременно. Останалото пространство беше заето от гардероби, писоари и тоалетни кабинки без врати.

Роли намокри лицето и ръцете си в една от „птичите бани“, след което бавно се избърса с книжна салфетка. В цялото помещение беше абсолютно сам, тъй като дневната смяна отдавна си беше отишла, а нощната вече работеше. След някое време тук щяха да се появят неизбежните кръшкачи, но сега беше рано дори и за тях.

Една от външните врати се отвори и в умивалнята влезе Големия Руф. За теглото си той се движеше изненадващо безшумно. Погледна ръчния си часовник и се намръщи. Навитите ръкави разкриваха мускулести ръце. Роли се приближи, но онзи му направи знак да мълчи.

Няколко секунди по-късно през същата врата се появи Лестър Татето. Дишаше тежко, сякаш беше тичал. Челото и изпъстреното му с белези лице бяха покрити със ситни капчици пот.

— Казах ти да не се мотаеш! — изръмжа Големия Руф.

— Бързах! Но те закъсняха… една от машините заяде и ги забави. — Гласът на Татето беше станал писклив от напрежение, а от обичайното му самодоволство нямаше и следа.

— Къде са сега?

— В южното кафене. Лирой ги следи. Ще ни чака на уговореното място.

— С южното кафене свършва и тяхната работа — обяви Руф — Да вървим!

Роли не мръдна от мястото си.

— Къде отиваме? — поиска да узнае той. — Какво ще правим?

— Мърдай по-живичко! — Гласът на Големия Руф продължаваше да звучи приглушено, а очите му не се отделяха от външната врата. — Ще скочим на ония копелета, дето зареждат автоматите! Всичко е обмислено! Мъкнат цял куп мангизи. Те са двама, а ние — четирима. Делът ти ще е екстра!

— Не искам! Никой нищо не ми е…

— Искаш — не искаш, все тая! Вече си вътре. Я дръж това. — Докато се усети, Големия Руф натика в ръката му автоматичен пистолет с късо дуло.

— Не! — опита се да протестира Роли.

— Какво значение има за теб? Вече си бил вътре за въоръжено нападение! Дали сега ще носиш желязо, или няма да носиш, си е все тая. Пак ще си получиш своето! — Големия Руф грубо го блъсна пред себе си и двамата се озоваха извън съблекалнята. Роли инстинктивно затъкна пистолета в колана на панталоните си, за да го прикрие.

Пресякоха по обиколни пътища заводските цехове, правейки всичко възможно да останат незабелязани. Това не беше кой знае колко трудно за хора, които познават обстановката. Роли знаеше къде се намира южното кафене, макар никога да не беше влизал там. То беше по-малко и се използуваше главно от майстори и надзиратели. Вероятно и там има автомати за продажба на дребни стоки — подобни на тези, които са наредени край стената на главния цех и от които Роли си беше взел бутилката кока-кола.

Бързайки редом с другите, той леко се извърна и попита:

— А защо точно аз?

— Сигурно защото много ми харесваш — отвърна Големия Руф. — А може би защото босът вярва, че колкото повече хлътне някой от нашите братя, толкова по-малко му се иска да се измъкне!

— И това ли е работа на боса?

— Нали ти казах, че всичко е обмислено. Вече цял месец проучваме тия типове. И се чудим защо още никой не им е скочил!

Това, беше лъжа.

За всички, които познават действителното състояние на нещата, беше съвсем ясно защо никой не закача събирачите на пари от монетните автомати. А Големия Руф беше точно от тях и отлично съзнаваше какъв огромен риск поемат в момента.

Роли Найт не разполагаше с подобна информация. Ако можеше да научи онова, което Големия Руф криеше от него, той, независимо от последиците, сигурно моментално щеше да побегне.

А информацията беше проста и ясна — търговията с монетните автомати в завода се финансираше и ръководеше от мафията.

В окръга Уейн на щата Мичиган, към който принадлежи и Детройт, мафията се занимава с редица тъмни дела — от открити престъпления като убийствата до полулегален бизнес. И това беше именно мафия, а не американската й дъщеря „Коза ностра“, тъй като цялата дейност беше съсредоточена в ръцете на няколко сицилиански фамилии. Определението „Полулегален бизнес“ също е съвсем точно, защото там, където се чувствува ръката на мафията, човек незабавно се сблъсква и с характерните й прийоми — завишаване на цените, шантаж, подкуп, физическо насилие и принуда.

Корените на мафията в детройтските промишлени предприятия и особено в автомобилните заводи са дълбоки. Тя контролира нелегалното тото и взема процент от повечето лихвари и незаконни касиери. Тя е организатор на повечето крупни кражби в заводите, а после пласира стоката Пипалата й, най-често прикрити зад легални форми на бизнес — като например фирми за доставка на резервни части и сервизно обслужване, — са проникнали дълбоко в промишлените предприятия.

Но от няколко години насам в детройтската мафия се водеше жестока война за власт. Престарелият дон се оттегли в своето жилище в Грос Пойнт, което много повече приличаше на непристъпна крепост, и остави на произвола на съдбата своята огромна империя. За овакантеното място на върха се поведе ожесточена битка, в която не след дълго се включи и съставената изключително от чернокожи престъпна организация, получила прозвището „Черна мафия“.

Повече от всичко на света чернокожите престъпници желаеха мафията да ги признае за свои равноправни членове. Този техен стремеж беше изопачено копие на достойното за уважение желание на цялото чернокожо население на страната да получи истински граждански права.

Големия Руф беше представител на една от групировките на тази организация в завода. Тя се ръководеше от тайнствен и никому неизвестен, лидер, който обаче бе обладан от силна войнственост, израз на която бяха постоянните предизвикателства към отдавна установеното фамилно управление. Преди няколко месеца „Черната мафия“ си постави задачата да проникне в доскоро напълно недостъпни за нея области — тя организира свое черно тото и своя лихварска мрежа, която бързо надхвърли рамките на гетото и се разпространи из промишлените предприятия. Скоро към всичко това се прибави организираната проституция и откритите финансови „протекции“. Цялата тази дейност се реализираше именно в местата, които доскоро бяха абсолютно и неоспорвано от никого притежание на „старата мафия“.

Естествено, „Черната мафия“ очакваше ответни мерки и те не закъсняха. Двама чернокожи лихвари бяха нападнати и пребити в собствените им жилища, единият от тях пред очите на ужасените си деца и съпруга. Малко по-късно един от организаторите на черното тото получи силен удар с пистолет в главата, парите и сметките му бяха задигнати, а колата му — запалена Тези нападения бяха извършени с типичната за мафията жестокост — факт, който признаваха както жертвите, така и техните господари.

Сега „Черната мафия“ отвръщаше на удара. Обирът на касиерите на монетните автомати беше само една от шестте планирани наказателни операции, насрочени за един и същи ден и целящи да покажат мощта и решимостта на новата организация в борбата за властта. По-късно вероятно Ще последват още много взаимни репресии, докато най-накрая бъде сложен край на войната между „бялата“ и „черната“ мафия… Ако това някога изобщо се случи.

И както при всички войни войниците и редовите изпълнители са просто пионки в голямата игра.

Роли Найт, Големия Руф и Татето преминаха тичешком късия подземен коридор и спряха в подножието на метално стълбище. Точно срещу тях се намираше междуетажната площадка, над която стълбището се виеше и изчезваше нагоре.

— Ще чакаме тук! — тихо заповяда Големия Руф.

Едно черно лице се показа над перилата. В него Роли разпозна физиономията на Лирой Колфакс — един от приближените на Големия Руф, пъргав и бързорек пройдоха.

— Там ли са още пиленцата? — тихо го попита Руф.

— Аха. Май ще се помотаят още две-три минути.

— Окей. Ние сме на място. Сега изчезвай, но не ги изпускай от очи и стой наблизо. Ясно?

— Ясно — кимна Лирой Колфакс и изчезна.

Руф се обърна към Роли и Татето, след това махна по посока на малката стаичка под стълбището, в която чистачите държаха метлите и кофите си:

— Ей там.

Тримата с мъка се натикаха в тясното помещение. Големия Руф притвори вратата и попита:

— Маските?

— Ей ги тук — отвърна Татето, най-младият от тях, който видимо трепереше. Вре пак успя да измъкне от джоба си три стари дамски чорапа. Руф взе единия и го нахлузи върху главата си, после с жест подкани другите да направят същото. Навън подземният коридор тънеше в тишина. Грохотът на останалия далеч горе конвейер долиташе дотук като тътен на отминаваща лятна буря. Времето за нападението беше подбрано умно — през нощната смяна в завода обикновено няма оживление, особено в началото на осемчасовата работа.

— Гледате какво правя и тръгвате след мен! — През маската очите на Големия Руф внимателно оглеждаха Татето и Роли. — Пипаме ли чисто, всичко ще стане лесно. Когато набутаме тук онези типове, вие двамата здраво ще ги вържете. Някъде наблизо Лирой трябва да е оставил въже. — Той се огледа и махна към две хвърлени на пода кълба тънка жълта връв.

Чакаха в мълчание. С течение на времето Роли ставаше все по-примирен. Знаеше, че е вътре и с двата крака и нищо няма да се промени, каквото, и да стане отсега нататък. Последиците, ако има такива, ще се стоварят върху главата му със същата сила, с която ще се отразят и на другите трима. Беше ограничен в избора си; по-скоро избор изобщо нямаше. Решението бяха взели други и той просто трябваше да изпълнява. Така беше ставало през целия му живот.

От джоба на работния си комбинезон Големия Руф измъкна огромен колт с тежка ръкохватка. В ръцете на Татето се появи револвер с късо дуло — същият като на Роли. С едва прикрита неохота Роли посегна към колана си и измъкна своя.

Доловил знака на Големия Руф, Татето замръзна на място. След миг доловиха ясно гласове и тропане на обувки по металното стълбище.

Вратата на стаичката остана полупритворена, докато стъпките не приближиха на два-три метра. Тогава Големия Руф рязко я блъсна и тримата изскочиха на площадката с пистолети в ръце.

Инкасаторите подскочиха от изненада, която бързо премина в ужас.

Бяха облечени в сиви униформи с инициалите на своята фирма. Единият от тях беше червенокос човек с бледо лице, което пребледня още повече, а другият приличаше на индианец с подпухналите си тежки клепачи. Носеха по две преметнати през рамо и свързани с верига и катинар ютени чувалчета. И двамата бяха едри и здрави около трийсетгодишни мъже, които сигурно можеха да се защитават добре. Но Големия Руф не им остави никакви шансове. С рязко движение той тикна револвера си под носа на червенокосия и кимна с глава към стаичката под стълбището.

— Влизай там, сладур!

После леко се завъртя към другия и добави:

— Ти също!

Маската стягаше лицето му и думите долитаха глухо и неясно.

Явно преценявайки възможностите за бягство, индианецът хвърли бърз поглед зад себе си. Случиха се две неща: първото беше, че той видя четвърта маскирана фигура, която се прокрадна по стълбището зад двамата и отряза пътя им за бягство. Това беше Лирой Колфакс, в чиито ръце проблесна нож с дълго острие. А второто беше наситено с динамика: с цялата си сила Големия Руф стовари дулото на пистолета си върху лицето му. Бузата на индианеца се разцепи и от зейналата рана рукна кръв.

Роли Найт притисна пистолета си в ребрата на червенокосия, който се помръдна с явното намерение да помогне на своя другар.

— Не мърдай! — предупреди го той. — Това, дето си го намислил, няма да стане!

От все сърце желаеше насилието да свърши дотук Червенокосият се закова на мястото си.

В следващия миг четиримата нападатели подкараха жертвите си към стаичката.

— Момчета, слушайте! — опита се да протестира червенокосият. — Вие сигурно не знаете, че…

— Млък! — изръмжа Татето, вече явно преодолял първоначалния си страх. — Я дай това! — Той сграбчи брезентовите чувалчета, висящи на рамото на червенокосия, и едновременно с това силно го бутна назад. Човекът се спъна в кофите и метлите зад себе си.

Лирой Колфакс посегна към чувалчетата на другия. Но се оказа, че въпреки кървящата рана на лицето си индианецът съвсем не беше изгубил присъствие на духа Той скочи към Лирой и заби коляно в слабините му, а едновременно с това юмрукът му потъна дълбоко в стомаха на младия негър Със светкавично движение на дясната си ръка се пресегна и смъкна маската от лицето му.

Една дълга секунда двамата се гледаха изцъклено.

— Сега вече ще зная кой… — просъска инкасаторът, но думите му изведнъж секнаха и той нададе пронизителен вик.

Острият писък постепенно заглъхна и човекът тежко се строполи върху дългото острие на ловджийския нож, който Лирой заби с цялата си сила в корема му.

— Господи Исусе! — възкликна червенокосият и впери невярващ поглед в сгърчената на пода бездиханна фигура на своя колега. — Мръсни копелета, та вие го убихте!

Това бяха последните му думи, преди да изгуби съзнание, защото дръжката на колта на Големия Руф влезе в съприкосновение с черепа му, издавайки неприятен звук.

Татето, чието тяло отново се разтърсваше от неудържими конвулсии, ужасено заекна.

— Т-т-рябваше ли да правим всичко това?

— Станалото — станало! — изръмжа Големия Руф — Сами си го изпросиха!

Но и в неговия глас се промъкна несигурност. Той вдигна едната двойка свързани помежду си чувалчета и нареди:

— Взимайте останалите!

Лирой Колфакс изпълни нареждането, когато Роли изведнъж просъска:

— Чакайте!

По металните стълби отвън се разнесоха припрени стъпки.

Тази вечер Франк Паркланд се беше задържал в завода до необичайно късен час, тъй като в кабинета на Залески се проведе съвещание с бригадирите и сменните майстори. Трябваше да обсъдят някой въпроси във връзка със серийното производство на ориона После отиде да си вземе пуловера и някои лични книжа, които още по обяд беше оставил в южното кафене. Прибра нещата си и Се готвеше да си тръгва, когато някъде отдолу долетя приглушен вик и той реши да провери какво става.

Вече подминаваше затворената врата на килерчето, когато нещо се стрелна в съзнанието му и той се обърна Тогава ясно видя това, което беше мярнал в първия момент, без да му обръща внимание — изпод вратата се проточваше тънка вадичка кръв.

За миг майсторът се поколеба Но тъй като по природа беше смел човек, той пристъпи и рязко отвори вратата.

В следващата секунда се оказа проснат до телата на инкасаторите с грозна рана на черепа.

Около час по-късно телата бяха открити. Но Големия Руф, Татето Лестър, Лирой Колфакс и Роли Найт вече отдавна бяха далеч. Напуснаха територията на завода през една от оградите.

Индианецът беше мъртъв, а другите двама едва дишаха.