Колела

Глава двайсет и осма

Първата страница на „Анистън Стар“ — най-големия вестник на щата Алабама, беше заета от огромно заглавие:

Под него читателят откриваше следната информация:

Малко по-долу на същата страница имаше друго, доста по-кратко съобщение:

Според, съобщението тревогата на местната общественост се дължи на факта, че местната „кръвна банка“ почти няма запаси в момент, в който „съществува сериозна опасност от наранявания на пилоти“.

За да бъде запазено известно количество кръв, всички не особено спешни операции в градската болница „Ситизън“ били отложени за следващата седмица, а гостите и местните жители бяха поканени да дарят от своята кръв в специално определената за тази цел клиника, отворена в събота от осем сутринта.

Когато прочете всичко това, Ерика Трентън неволно потръпна. Прелисти вестника, намествайки се удобно в леглото си в един от апартаментите на анистънския хотел „Даунтаунър Мотър Ин“, и потърси други публикации за предстоящите състезания. На трета страница се натъкна на бележка със следното заглавие:

В съобщението се казваше, че създателите на новата кола пазят мълчание по въпроса доколко „стилово концепционният“ модел, който ще бъде показан в Таладега, отговаря на серийната кола, чиято поява на пазара беше предстояща. Но въпреки това публиката проявявала голям интерес към него и пристигащите за състезанията хора се трупали на огромни тълпи около изложбената площадка.

Ерика беше убедена, че Адам отдавна е прочел това съобщение.

Тук пристигнаха на предния ден със служебния самолет на компанията. А рано сутринта, преди повече от два часа, Адам напусна резервирания специално за тях апартамент и заедно с Хюб Хюитсън се отправи към фирмения бокс за сервизно обслужване, разположен непосредствено до състезателното трасе. Първият вицепрезидент, в качеството си на най-високопоставен представител на компанията на предстоящите състезания, разполагаше с взет под наем хеликоптер. Именно с него екипът му, сред който фигурираше и Адам, се отправи за пистата. Малко преди началото на състезанията хеликоптерът трябваше да докара Ерика и останалите съпруги, включени в делегацията.

Анистън — приятно бяло градче, потънало в зеленина, отстоеше на около десет километра от пистата Таладега.

Компанията на Адам, както останалите производители на автомобили, не беше пряко ангажирана с автомобилните надбягвания. Тя отдавна беше разформировала своя някога могъщ състезателен екип. Но повечето ръководители от бранша продължаваха, да се интересуват живо от надбягванията и не се спираха пред никакви официални забрави. Хюитсън и Адам не бяха изключение. Това е само една от причините, паради които големи детройтски екипи присъствуват на всяко състезание. Фактически парите на автомобилните компании продължаваха, макар и неофициално, да финансират надбягванията, като за тази цел се прибягваше до ангажиране имената на техни привидно самостоятелни отдели. Способът, измислен преди години от „Дженеръл Мотърс“, беше много удобен — ако колата на съответната компания спечелеше състезанието, тя моментално се превръщаше в обект на шумна реклама от страна на своите създатели, а ако го загубеше, те просто свиваха рамене и отричаха каквато и да било връзка с нея.

Ерика стана от леглото, изкъпа се и без да бърза, започна да се облича.

Мислите й се въртяха около Пиер Флодънейл, чиято снимка се мъдреше на видно място в сутрешния вестник. В състезателен комбинезон и с каска на главата, той получаваше целувки от две момичета едновременно, а на лицето му грееше ослепителна усмивка. Вероятно беше доволен както от присъствието на обожателките си, така и от факта, че специалистите го поставяха между най-изявените фаворити на днешното и утрешното състезание.

Адам и останалите членове на компанията открито разчитаха на Пиер, тъй Като и в двете гонки той щеше да участвува с техни коли.

Самата Ерика не можеше да определи какво точно изпитва към младия пилот. Срещнаха се на един от многолюдните коктейли, които градовете домакини на подобни състезания организират непрекъснато. Адам и Ерика получиха покани за шест такива коктейла, но успяха да посетят едва половината. На един от тях се сблъскаха с Пиер — както винаги в центъра на вниманието, заобиколен от блестящи на външен вид, но не особено умни момичета — онези, които наричат „рали-котенца“ и неизменно се навъртат около автомобилните състезатели.

Той я забеляза точно когато Адам я остави за момент сама и се заговори с някакъв познат. Веднага разбута антуража си и се приближи.

— Здравей, Ерика — жизнерадостно поздрави Пиер и пусна познатата си момчешка усмивка. — Чудех се дали ще дойдеш!

— Дойдох, както виждаш — отвърна тя и изведнъж се почувствува нервна въпреки опитите да запази спокойствие. След миг си наложи да се усмихне и добави: — Надявам се, че ще победиш. Ще викам за теб!

Усети, че думите й прозвучаха напрегнато, и разбра, че все още се намира под влияние на неговия магнетизъм.

Размениха няколко незначителни фрази. През цялото време Ерика усещаше върху себе си погледите на околните, включително и на двамата колеги на Адам, които стояха наблизо. Без съмнение повечето от тях бяха чули нещичко за отношенията й с Пиер, а сигурно бяха чели и бележката в „Детройт Нюс“, която навремето толкова много я притесни.

Адам се приближи към тях, пожела успех на Пиер и отново се отдалечи. Малко по-късно Пиер си тръгна с извинението, че трябва добре да се наспи преди състезанието.

Сега вече наближаваше пладне на следващия ден и само след половин час предстоеше стартът на първото от двете големи състезания — „Кейнбрейк-500“

Ерика излезе от апартамента и заслиза по стълбите.

— Е, това вече си е чиста суета! — отбеляза в хеликоптера Катрин Хюитсън — Но без съмнение е за предпочитане пред задръстванията по пътищата.

Хеликоптерът беше малък и возеше само двама пътници. Съпругата на първия вицепрезидент и Ерика бяха първата двойка, която щеше да прелети разстоянието от Анистън до пистата Таладега. Симпатична и уверена в себе си жена на петдесетина години, Катрин Хюитсън се славеше като добра майка и съпруга, която като никой друг съумяваше да обуздава избухливия си мъж, когато се наложи, разбира се. И днес тя беше отказала да се раздели с любимото си занимание — плетенето; ръцете й не спряха да работят дори по време на полета.

Ерика само се усмихна на забележката й, тъй като оглушителният рев на двигателя изключваше възможността за нормален разговор. Под тях се стелеше червеникавата земя на Алабама, тук-таме прорязана от яркозелените петна на пасбищата. Слънцето беше високо в безоблачното небе, a топлият и сух въздух се освежаваше от леките пориви на вятъра. Макар че от септември ги деляха само няколко дни, приближаването на есента все още не се усещаше. Ерика беше по лека лятна рокля, подобно облекло носеха и останалите жени.

Приземиха се на площадката в центъра на трасето. Наоколо бяха паркирани хиляди коли, а немалко от автомобилните запалянковци бяха прекарали нощта направо тук, в малки палатки. Тунелът под пистата бълваше все нови и нови коли. На площадката за хеликоптери Катрин Хюитсън и Ерика бяха посрещнати от шофьор на компанията. За няколко минути движението през един от тунелите беше спряно и те профучаха през него, насочвайки се към главните трибуни.

Трибуните бяха три — северна, южна и централна. Бяха почернели от хора, които стоически понасяха палещите лъчи на слънцето и нетърпеливо поглеждаха часовниците си. В момента, в който двете жени стигнаха до ложата си, разположеният наблизо оркестър засвири националния химн. От високоговорителите се разнесе звънко сопрано и зрителите на официалната трибуна се изправиха на крака. Глъчката бавно започна да затихва.

Разтягайки по южняшки думите, над множеството се разнесе гласът на един пастор.

— Запази, господи, тези, които след малко ще започнат състезанието! Благодарим ти, господи, за хубавото време днес, славим твоето име за процъфтяването на този край…

— Този е напълно прав, дявол да го вземе! — възкликна Хюб Хюитсън от мястото си на първия ред в специалната ложа на компанията. — Касовите апарати не спират да щракат, вярвам, че и нашият не прави изключение. Тук трябва да има най-малко сто хиляди души!

Насядалите около него подчинени и съпругите им сервилно се усмихнаха в знак на съгласие.

Кипящ от енергия дребосък с късо подстригана, черна като катран коса, Хюитсън се наведе напред и се зае да разглежда тълпата около трасето.

— Автомобилните надбягвания станаха втори по своята популярност спорт — обяви той. — А скоро ще бъдат и първи. Тия тук всичките се интересуват само от конските сили под капака и слава богу, че е така! Въпреки мнението на разни лицемерни глупаци!

Ерика и Адам бяха на третия ред в ложата, а Катрин Хюитсън се беше настанила в самото й дъно — там, където седалките бяха издигнати и брезентово чергило ги предпазваше от, ярките слънчеви лъчи.

— Никак не се интересувам от състезанията, но Хюб настоява да идвам — сподели тя с Ерика, докато се настаняваха. — Всичко това ме плаши и натъжава… а често се питам какъв е смисълът му.

От мястото си Ерика видя, че тя вече беше успяла да се задълбочи в плетката си.

Ложата на компанията, както всички останали, се намираше на южната трибуна и от нея можеше да се наблюдава цялата писта. Точно пред нея беше стартовата линия, вляво и вдясно започваха завоите, а отсреща беше скоростната права. Под нея се намираха боксовете за техническо обслужване, из които се щураха облечени в комбинезони механици. Те имаха и пряк достъп до трасето.

Между гостите в ложата беше и Смоуки Стивънсън, с когото Адам и Ерика размениха няколко думи. Обикновено тук, при висшето ръководство, рядко се допускаха търговци на автомобили, но Смоуки се радваше на специално отношение, защото мнозина все още го помнеха като някогашна звезда на автомобилния спорт.

В съседство беше ложата на журналистите с дълги маси, върху които бяха поставени пишещи машини. Репортерите бяха единствените, които не станаха на крака при изпълнението на националния химн. Повечето от тях продължиха да чукат на машините и Ерика, която ги наблюдаваше през стъклената преграда, се запита какво ли толкова пишат след като състезанието още не беше започнало.

Но времето на старта наближаваше. Всички участници в церемонията по откриването — духовници, церемониалмайстори, момичета с барабани и къси поли, оркестранти — започнаха да се оттеглят. Пистата се опразни и върху бетона останаха само петдесетте състезателни машини, наредени в дълга двойна редица. Както винаги в секундите преди стартовия сигнал напрежението сред зрители и състезатели рязко нарасна.

След кратка справка с програмата в ръцете си Ерика откри мястото на Пиер — на четвъртия ред, с номер двайсет и девет.

В контролната кула, извисяваща се над трасето на пистата, беше разположен командният щаб на състезанието. От нея с помощта на радиовръзка, телефони и телевизионни монитори се управляваха стартерите, сигналните светлини по трасето, автомобилите водачи, сервизните и санитарните коли. Зад специален пулт седеше главният съдия — млад и спокоен човек в официален костюм. В кабината до него, с навити ръкави на ризата, седеше коментаторът, чийто глас щеше да се разнася от всички високоговорители. На бюрото зад него двама униформени служители от щатската полиция на Алабама имаха грижата за трафика около района на пистата.

Главният съдия поддържаше постоянен контакт с подчинените си:

— Светлините работят навсякъде? Окей… Трасето е чисто? Много добре… Кулата вика водача, готов ли сте? Добре, палете!

От високоговорителите се разнесе обичайната за всяко автомобилно състезание команда:

— Джентълмени, запалете двигателите!

В следващия миг въздухът се изпълни от грохота на мощните мотори — най-любимата песен на автомобилните запалянковци. Всички шумове потънаха в този мощен концерт — сякаш гигантски оркестър изпълняваше строга и тържествена Вагнерова творба, която се разнесе на много мили наоколо.

С леко поклащане на трасето изскочи колата водач и бързо започна да набира скорост. Зад нея се понесоха състезателните машини, които в продължение на няколко обиколки щяха да запазят предстартовото си подреждане.

Стартираха четирийсет и девет от записалите се за участие петдесет автомобила. Блестящият яркочервен седан, върху който с големи златни цифри стоеше номерът 06, отказа да запали. От бокса притича-ха механици и се засуетиха около него. Но всичко беше напразно — след няколко секунди колата беше изтикана на ръце извън пистата, а ядосаният пилот захвърли шлема си след нея.

— Горкият! — съжали го някой в контролната кула. — Колата му беше най-елегантната от всички!

— Сигурно е загубил сума ти време да я лъска! — хапливо се обади главният съдия.

След първата предварителна обиколка, а която колите чинно се движеха две по две след водача, от кулата се разнесе новата заповед на главния съдия:

— Да се увеличи скоростта!

Пилотът на колата водач реагира незабавно. Скоростта рязко нарасна, а заедно с нея се убили и грохотът на двигателите.

След третата обиколка колата водач даде сигнал, че се прибира в бокса. На стартовата линия, разположена срещу официалните трибуни, един от уредниците размаха зелено флагче.

Това беше сигнал, че започва истинската напрегната надпревара — сто и тринайсет обиколки по пистата за изминаването на близо петстотин километра.

Още в самото начало се разгоря ожесточена борба при бясно темпо. След първите пет обиколки начело излезе пилотът Дулитъл с кола номер 12, който майсторски задмина няколко коли пред себе си. Зад него се стрелна номер 38, пилотирана от един мисисипец с квадратна челюст, когото всички наричаха Главореза. Не само зрителите, но и мнозина специалисти бяха убедени, че именно той ще спечели днешното състезание.

Трети неочаквано за всички се оказа никому неизвестният пилот Джони Геренц с номер 44.

Малко зад него се нареди Пиер Флодънейл с номер 29.

В продължение на двайсет и шест обиколки водачеството си разменяха първите две коли. После Дулитъл бе принуден на два пъти да спира в бокса поради някаква неизправност в запалителната система Това му струваше загуба на цяла обиколка, а не след дълго от колата му започна да излиза гъст пушек и той напусна състезанието.

В резултат новакът Геренц излезе на втора позиция, а Пиер — на трета.

На трийсетата обиколка стана авария и във въздуха енергично се размахаха червени флагчета. Състезателите рязко намалиха скоростта, за да дадат възможност на персонала да отстрани отломките от пистата и да посипе с пясък местата, върху които се беше разляло масло. Джони Геренц и Пиер използуваха това време, за да се отбият в боксовете си. За броени секунди там допълниха резервоарите им с гориво и смениха гумите им.

Малко по-късно червените флагове бяха прибрани и състезанието продължи на пълни обороти.

Пиер „се залепи“ зад водачите, които му цепеха въздуха и му позволяваха да пести гориво и да щади двигателя си. Това беше опасна игра, но при продължителни състезания често води до успех, особено ако се играе майсторски. Опитните зрители усещаха, че Пиер нарочно се задържа отзад и пази за последните обиколки цялата мощ на своя автомобил.

— Поне ние си мислим, че е така — обясни Адам на Ерика.

Пиер беше единствен между лидерите с автомобил на компанията и по тази причина всички в ложата, начело с Хюб Хюитсън и Адам, горещо желаеха победата му.

Ерика неведнъж се беше възхищавала на бързината, с която механиците в бокса обслужват своите машини. Трудно й беше да повярва, че екип от петима мъже е в състояние за по-малко от минута да смени четири гуми, да налее гориво в резервоара и да даде необходимите съвети на водача.

— Те се упражняват непрекъснато — обясни й Адам. — Часове наред, цяла година без никаква почивка. Постигат съвършен синхрон в движенията си и не си пречат.

Седналият до тях вицепрезидент по монтажа подхвърли:

— Де да имахме такива хора и на конвейера!

Ерика знаеше, че нерядко състезанието се печели именно от механиците в бокса.

На четирийсет и седмата обиколка една сивосиня кола не можа да се справи с острия завой в северната част на пистата. Тя се завъртя няколко пъти върху бетона и изхвърча на покрития с трева банкет, като се обърна на дясната си страна. Пилотът изскочи от нея напълно невредим, но по време на въртенето колата му беше закачила друга машина, която сред порой от искри се хлъзна по ограничителната стена. В следващата секунда изпод капака й пропълзяха яркочервени пламъци. Пилотът с мъка се измъкна от мястото си и подкрепян от медицинския персонал, се насочи към чакащата наблизо линейка. Пожарът, предизвикан от възпламеняването на горивото на злополучния автомобил, беше светкавично потушен. След няколко минути по радиоуредбата съобщиха, че пилотът се е отървал само с няколко драскотини по носа. Така цялата бъркотия свърши само с разбиването на две състезателни коли.

Надпреварата продължи при жълт флаг, който изискваше повишено внимание от страна на пилотите. Това означаваше, че им се забранява задминаването. Междувременно аварийната група бързо разчистваше отломките от трасето.

Ерика използува затишието и се премести в дъното на ложатa. C наведена глава Катрин Хюитсън продължаваше да плете. Когато за момент се, изправи, Ерика с изненада откри, че очите й са влажни.

— Не мога да понасям това — промълви Катрин. — Раненият е пилот на компанията ни, откакто го помня. И жена му познавам…

— Нищо му няма — успокои я Ерика. — Получил е съвсем леки наранявания.

— Зная — въздъхна съпругата на първия вицепрезидент и остави плетката настрана. — Май трябва да пийна нещо… Вие искате ли?

Двете станаха и се насочиха към задната част на ложата, където беше уредено подвижно барче.

Малко след като Ерика се върна на мястото си до Адам, предупредителният флаг беше свален и състезанието продължи с пълна сила.

Секунди по-късно Пиер Флодънейл натисна педал до дъно и успя да изпревари новака Джони Геренц с номер 44. Залепи се непосредствено зад Главореза, който продължаваше да води. Скоростта им надвишаваше триста километра в час.

Цели три обиколки никой от двамата не отстъпваше. Пиер на няколко пъти почти се изравняваше с водача, ала с ловки маневри Главореза съумяваше да запази предимството си Но дойде 89-ата обиколка и на правата Пиер успя да го задмине. Трибуните се огласиха от ликуващи викове, които, естествено, бяха най-гръмки в ложата на компанията. До финала оставаха само двайсет и четири обиколки.

— Начело излезе номер двайсет и девет — Пиер Флодънейл! — обяви коментаторът.

Трагедията се разигра в момента, в който водещите машини се насочиха към южния завой, непосредствено срещу главната трибуна и ложите на компаниите.

По-късно се изказваха най-различни предположения за станалото Някои твърдяха, че Пиер е попаднал във въздушен вихър, други — че воланът му е блокирал и той не е успял да задържи колата върху трасето. Според трета версия някакво метално парче от друга кола ударило номер 29 и водачът изгубил контрол върху управлението.

Но каквато и да беше причината, кола номер 29 внезапно поднесе и се удари челно в бетонната предпазна стена, макар че Пиер правеше всичко възможно да я овладее. С грохот, наподобяващ взрив на голяма бомба, колата се разцепи на две. Останките й още се хлъзгаха върху виража, когато машината с номер 44 на Джони Геренц се вряза с пълна скорост в тях. В следващата секунда тя се преобърна на покрив върху тревния банкет, а колелата й бясно се въртяха. Друга кола се вряза в останките на номер 29, след нея трета, четвърта… В сблъскването пострадаха общо шест състезателни автомобила. Пет от тях напуснаха състезанието незабавно, а шестият изкара още няколко обиколки, след което едно от колелата му се откачи и той беше изтеглен до бокса с помощта на въже. С изключение на Пиер, всички пилоти останаха невредими.

Зрителите — в ложата на компанията и по цялата трибуна — с ужас гледаха как две групи санитари се втурват към останките на номер 29. След миг вече бяха между разцепеното на две купе и започнаха да събират отломките. Директорът на някаква компания погледна през бинокъла си, после побледня и сподавено изстена:

— Господи, боже мой!

След това се обърна към жена си, седнала до него:

— Не гледай! Обърни се!

За разлика от съпругата на директора Ерика не се извърна. Гледаше и все още не можеше да проумее цялата трагичност на инцидента. Знаеше само едно — Пиер е мъртъв. По-късно лекарите установиха, че е умрял моментално — още в секундата, в която номер 29 се е врязала в бетонната стена.

Ерика имаше чувството, че сънува, че присъствува на нещо, което няма нищо общо с действителността — сякаш някаква кинолента бавно се върти, без тя да има отнощение към нея. След преживения шок Ерика тъпо и безучастно изгледа оставащите до края двайсетина обиколки, последвани от почетната обиколка на победителя — Главореза. В настроението на тълпата се усещаше нещо като разведряване. След катастрофата всички бяха потиснати — настроение, което трябваше да се промени от триумфа на победителя, а и не само от него… Просто от всяко нещо, което би помогнало на зрителите да забравят смъртта и поражението.

В ложата на компанията обаче Настроението продължаваше да бъде мрачно. Не само защото смъртта на младия пилот разстрои дълбоко всички, а и защото „Кейнбрейк-500“ беше спечелено от кола на конкуренцията. Някои от присъствуващите тихо започнаха да обсъждат възможностите за реванш на утрешното надбягване „Таладега-800“, но повечето от служителите на компанията бързо се разпръснаха по хотелите си.

Ерика изпита мъката с цялата й сила едва когато двамата с Адам се уединиха в спокойния и тих апартамент на „Мотър Ин“. От пистата се прибраха с една от служебните, коли на компанията. Адам не пророни нито дума по време на пътя. Добрала се най-накрая до спалнята, Ерика се хвърли по очи на леглото и захлипа. Мъката й беше задушаваща — не можеше дори да заплаче, не можеше да събере мислите си. В съзнанието й се беше загнездила, една-единствена мисъл — младият и обаятелен Пиер, толкова влюбен в живота, в красивите жени… вече го няма на този свят! Нито една жена вече няма да може да се запознае с него, няма да го люби!

Усети до себе си Адам, който приседна на леглото.

— Ще направим така, както решиш — тихо продума той. — Можем веднага да си тръгнем за Детройт, а можем и да пренощуваме тук… Ще тръгнем утре сутринта.

В крайна сметка решиха да останат и поръчаха вечеря в спокойната обстановка на хотелския апартамент. Веднага след нея Ерика се мушна в леглото и почти моментално потъна в дълбок син.

В неделната утрин Адам отново й предложи да си тръгнат, но тя поклати глава. Пътуването на север означаваше, че ще трябва незабавно да се заеме със събирането на багажа, а това беше усилие, което й се струваше безсмислено. В Детройт не ги очакваше нищо неотложно.

Във вестник „Анистън Стар“ пишеше, че погребението на Пиер ще стане в Диърборн в сряда, а днес тленните му останки ще бъдат превозени до Детройт със самолет.

След известно време Ерика се обърна към съпруга си:

— Иди да гледаш осемстотинте километра. Нали искаш? Аз мога да остана и тук…

— Наистина ми се иска да видя това състезание, след като няма да си тръгваме — призна Адам. — Но няма ли да ти е скучно сама?

Тя го увери, че всичко е наред, а дълбоко в себе си му беше благодарна за проявената деликатност. Нито вчера, нито днес Адам не зададе въпроси. Очевидно беше наясно, че Ерика е дълбоко травмирана от страшната смърт на познат човек, а ако си задаваше въпроса дали зад мъката й не се крие и нещо друго, беше достатъчно умен да не го прави гласно.

Когато той вече се готвеше да тръгва, Ерика изведнъж почувствува, че не може да остане сама, и тръгна с него.

Пътуваха с кола и придвижването до пистата им отне значително повече време от предишния ден Уединението, което вчера й помогна, днес вече й се струваше непоносимо и Ерика беше доволна, че се намира сред хора. Времето беше превъзходно и алабамските пейзажи радваха окото.

В служебната ложа на компанията всичко изглеждаше наред. Оживените разговори се въртяха главно около факта, че и двамата фаворити на осемстотин километра ще се състезават с коли, които носят тяхната фирмена марка. Ерика беше виждала единия, Уейн Онпати.

В случай че той или другият пилот на компанията — Бъди Андлър, спечелеха днес, победата им щеше да изтрие напълно спомена за вчерашното поражение, тъй като „Таладега-800“ е по-трудното и по-авторитетното състезание.

Повечето големи надбягвания се провеждаха в неделните дни и по тази причина сред производителите на коли, гуми и автомобилно оборудване съществуваше една особено популярна максима; „Победиш ли в неделя — ще продаваш добре в понеделник!“

Точно както на предния ден служебната ложа беше запълнена до последното място, а Хюб Хюитсън — явно в отлично настроение — отново седеше на първия ред.

Ерика забеляза, че Катрин Хюитсън пак се е настанила най-отзад и очите й не се отделят от плетката. Ерика избра едно по-уединено място на третия ред, а Адам седна до нея. Остави я сама само веднъж — когато напусна ложата за кратък разговор със Смоуки Стивънсън.

Малко преди старта търговецът му кимна с глава и посочи изхода. На пистата колите вече навъртаха предварителните обиколки. Излязоха през задния вход на ложата и спряха под яркото слънце. Оттук пистата не се виждаше, но до тях ясно достигаше грохотът на петдесетте състезателни машини, които послушно следваха колата водач.

Адам си спомни, че се беше запознал с Пиер Флодънейл точно в магазина на Смоуки, който по онова време — някъде в началото на годината — работеше там като продавач.

— Жалко за Пиер — промълви той.

— Това момче ми беше като син… — разтърка брада Смоуки. — Всеки знае, че такова нещо може да се случи, то си е просто част от играта… Навремето и аз го знаех… Пиер също… Но когато наистина стане, изведнъж ти е много трудно да го понесеш…

Смоуки смутено примигна, а Адам с леко учудване разбра, че в характера на търговеца има страни, за които изобщо не е подозирал.

Сякаш усетил мислите му и засрамен от показаната слабост, Смоуки грубо изръмжа:

— Но това стана вчера, а днес е нов ден! Исках да зная дали вече cтe говорили с Тереза?

— Още не съм.

Адам не беше забравил, че скоро изтича едномесечният срок, кой-то беше дал на Смоуки и след който възнамеряваше да посъветва сестра си да изтегли своята част от капитала на предприятието му. По въпреки това той не беше информирал Тереза за нещата, които беше открил.

— Не съм сигурен, че ще посъветвам Тереза да продаде своята част — продума той.

Очите на Смоуки Стивънсън изпитателно пробягаха по лицето му. Умни и проницателни очи, които рядко пропускат нещо важно, помисли си Адам. Именно поради тази проницателност той подложи на основна преоценка мнението си за състоянието на „Стивънсън Мотърс“. Наистина системата на автомобилните представителства в най-скоро време ще бъде реорганизирана, но Адам вече беше стигнал до заключението, че именно хора от типа на Смоуки ще изплуват и при новите условия — за тях оцеляването е естествено като самото им съществуване. А Тереза и децата едва ли биха намерили по-добро място за влагане на парите си.

— Според мен точно сега е моментът за тихо и спокойно продаване на акциите — отбеляза Смоуки. — По тази причина аз не бързам, а просто изчаквам и се надявам. Зная едно — ако промените решението си, вие ще го направите не за мен, а в интерес на Тереза.

— Тук сте прав — усмихна се Адам. Смоуки кимна с глава и попита:

— Как е жена ви?

— Струва ми се — добре — отвърна Адам.

Ревът на двигателите откъм пистата рязко се усили и двамата се върнаха в служебната ложа.

Автомобилните надбягвания приличат на виното — и при тях има добри и слаби години. За „Таладега-800“ тази година се оказа изключително добра. Състезанието се проведе в бързо темпо, интересно и напрегнато, с великолепен финал. Водачите непрекъснато се сменяха по време на 188-те обиколки, които представляваха разстояние, малко по-голямо от 800 километра. Уейн Онпати и Бъди Андлър — фаворитите от компанията на Адам — неизменно се задържаха в челото въпреки яростните атаки на поне половин дузина други пилоти. Изключително високата скорост отново взе своите жертви — десетина коли отпаднаха поради технически неизправности, а още толкова бяха смачкани и ожулени. Но за разлика от предния ден тежки произшествия липсваха. Жълтите предупредителни флагчета се вдигаха рядко и значителна част от състезанието премина при пълна скорост, на зелен флаг.

Към края напред излязоха Главореза и Уейн Онпати. Фирменият пилот имаше малка преднина, която беше ликвидирана, след като Онпати влезе в бокса за последна смяна на гумите. Служебната ложа се изпълни с разочаровани възклицания, тъй като Главореза получи преднина от почти цяла обиколка.

Но се оказа, че смяната на гумите е била едно мъдро решение и Онпати получи онова, от което най-много се нуждаеше в момента — по-голяма стабилност при завоите. На последната права той вече беше застигнал Главореза и двете коли се движеха залепени една до друга. Така се насочиха и към финала, а публиката не можеше да разбере кой ще бъде пръв. В последните неколкостотин метра Онпати бавно, но сигурно печелеше сантиметри и пресече финала с половин кола преди своя съперник.

Докато траеха последните обиколки, в служебната ложа вреше и кипеше. Повечето от обитателите й бяха скочили на крака и гръмогласно подкрепяха своя любимец. Няколко души, сред които и Хюб Хюитсън, подскачаха като деца, в пълна забрава.

След финала настъпи тишина, за да се чуе името на победителя. Секунда след произнасянето му трибуните и ложите се заляха от оглушителен рев. Със светнали лица висшите служители и гостите им се тупаха по раменете и стискаха ръцете си. Двама солидни на вид вицепрезиденти се впуснаха в бесен танц между столовете.

— Победа! Нашата кола победи! — ехтеше служебната ложа. Някой запя неизбежното „Победиш ли в неделя — ще продаваш добре в понеделник“ и останалите с весели провиквания подхванаха простичката мелодия. Вдигна се адска врява.

Отначало Ерика гледаше безучастно, но после бавно проумя какво става наоколо. Естествено, радостта на хората й беше напълно обяснима, защото дори и тя проследи последните минути на състезанието с неподправен интерес въпреки състоянието си. Но това сега! Това безумие, това лекомислие и пълна забрава?!

В съзнанието й изплува вчерашният ден с цялата му мъка и безнадеждност, с високата цена, която всички тези тук бяха платили — цена, която вече беше забравена! А разкъсаното тяло на Пиер още не беше стигнало до вечното си жилище!

Победиш ли в неделя — ще продаваш добре в понеделник!

— И това е всичко, което ви интересува! Така ли? — с леден глас произнесе тя.

Тишината не настъпи изведнъж. Но гласът на Ерика беше по-силен от гласовете на стоящите до нея и те млъкнаха. Тогава тя отново зададе въпроса си:

— Това ли е всичко, което ви вълнува?

Този път всички я чуха. В ложата се възцари тишина Няколко секунди по-късно някой попита:

— Но какво лошо има в това?

Ерика не очакваше реакция. Беше се обадила импулсивно, без да се интересува от околните. Понечи да се оттегли и да спести неудобството на Адам, но после изведнъж я обхвана неудържима ярост. Ярост срещу Детройт, срещу неговите нрави, които най-ясно се проявиха именно тук, в тази ложа. Ярост срещу всичко, което този град направи с нея и Адам. Не, тя няма да позволи на системата да я превърне в стандартно чучело, в послушна и самодоволна съпруга на добре платен чиновник!

„Какво лошо има в това“, беше запитал някой.

— Лошо е, защото не живеете… не живеем… за нищо друго на този свят. Освен за коли, продажби и победи — отвърна тя. — Ако не през цялото време, то поне в по-голямата му част. Забравяте всичко останало — например факта, че вчера тук загина човек! Всички познавахме този човек… Ето колко много държите на победите… „Победиш ли в неделя…“ А онзи човек умря в събота! Но това беше вчера и вече е забравен! — Гласът й изтъня и тя млъкна.

Почувствува, че Адам внимателно я наблюдава. Но за нейна изненада в погледа му нямаше неодобрение, а дори напротив — ъгълчетата на устата му бяха леко свити, сякаш се готвеше да се усмихне.

Той чу всяка нейна дума. Изпита усещането, че слухът му внезапно се е изострил и долавя всички странични звуци — рева на последните финиширащи коли, поздравленията към шампиона Онпати, който се готвеше да започне почетната си обиколка. Видя, че Хюб Хюитсън се мръщи, а останалите се чудят къде да дянат очите си.

Помисли да се намеси. Защото, обективно погледнато, колкото и истина да имаше в думите на Ерика, тя съвсем не беше избрала подходящия момент за тях. А за настроението на Хюб Хюитсън не може да не се държи сметка! Изведнъж, само миг преди да проговори, откри, че пет пари не дава за настроението на своя шеф! Да върви по дяволите! А с него и всички останали! Чувствуваше само едно — в този момент обича Ерика повече от всякога!

— Адам — обади се със завидно спокойствие първият вицепрезидент. — Смятам, че ще е най-добре, ако отведеш жена си.

Адам кимна. Така ще е най-добре и за самата Ерика.

— А защо трябва да я отведе?

Като по команда главите на всички се извърнаха към дъното на ложата, откъдето дойде въпросът. Все още с плетката си в ръце, Катрин Хюитсън се беше изправила между редовете и ги гледаше със сурово стиснати устни.

— Защо? — повтори тя. — Защото Ерика каза онова, което исках да кажа и аз, но не ми стигаше кураж? Защото изрази с думи чувствата на всяка присъствуваща тук жена? Защото за наш срам чакахме да го направи най-младата измежду нас? — Тя бавно огледа групичката пред себе си и презрително процеди: — Мъже!

Изведнъж Ерика усети, че всички жени в ложата я гледат. Но в погледите им нямаше и следа от враждебност или смущение. След като бяха паднали задръжките, всички я гледаха с открито одобрение.

— Хюбърт! — разнесе се повелителният глас на Катрин Хюитсън.

В компанията към Хюб Хюитсън, се отнасяха като към престолонаследник, а често и той самият се държеше като такъв. Но в очите на жена си той явно беше просто съпруг, който знае задълженията си и умее да се подчинява. От лицето му изчезна намръщеното изражение и той кимна с глава. После пристъпи към Ерика и взе ръцете й.

— Скъпа моя! — разнесе се из цялата ложа плътният му глас. — Понякога, от възбуда или припряност… или бог знае защо, ние забравяме за някои прости, но важни неща. И имаме нужда някой да ни напомни за пропуските. Благодаря ви, че сте тук и извършихте точно това!

Напрежението моментално спадна и хората с облекчение се отправиха към изходите.

— Хей, я да отидем да стиснем ръката на Онпати — предложи някой.

Адам и Ерика вървяха един до друг и държаха ръцете си. И двамата усещаха, че между тях се е случило нещо важно. По-късно вероятно щяха да поговорят за това. Но в момента не изпитваха никаква нужда от разговор. Просто им беше добре, че са заедно.

— Мистър и мисис Трентън! Моля, почакайте!

Към тях, едва поемайки си дъх, тичаше един служител от Отдела за обществени контакти. Адам задържа колата на паркинга, а човекът се приближи и дишайки тежко, каза:

— Току-що повикахме хеликоптера, който всеки момент ще се приземи на пистата. Мистър Хюитсън ви моли да го използувате първи. Дайте ми ключовете и аз ще се погрижа за колата ви.

Тръгнаха обратно към пистата и служителят вече по-спокойно обясни:

— Има и още нещо. На летище Таладега чакат два от самолетите на компанията.

— Зная — отвърна Адам. — Ще се върнем в Детройт именно с единия от тях.

— Но освен него има и един малък реактивен самолет на разположение на мистър Хюитсън. Той едва ли ще го използува преди настъпването на вечерта и се питаше дали не бихте желали да го използувате вие… Той ви предлага да прескочите до Насо — нали това е родното място на мисис Трентън?… Самолетът спокойно може да се върне до довечера, а вие бихте могли да останете ден-два… В сряда ще го пратим обратно в Насо да ви прибере.

— Великолепна идея! — възкликна Адам. — Но за съжаление в Детройт ме чакат куп вече насрочени срещи… още от утре сутринта.

— Мистър Хюитсън предполагаше, че отговорът ви ще е точно такъв. И затова предварително си е подготвил една реплика, която аз трябва да ви предам: „Поне веднъж забравете за компанията и се посветете изцяло на жена си!“

Видял грейналото лице на Ерика, Адам весело се разсмя. Не можеше да отрече едно от най-добрите качества на първия вицепрезидент — заеме ли се с нещо, той наистина го прави както трябва!

— Предайте му моите искрени благодарности — отвърна той.

Поиска да каже, че в сряда те на всяка цена трябва да са в Детройт, но премълча, В сряда беше погребението на Пиер.

Още преди залез слънце бяха на Бахамските острови и дори успяха да се изкъпят в топлото море и да полежат на пясъка на Изумрудения плаж, разположен недалеч от Насо.

После, докато слънцето бавно потъваше зад хоризонта, двамата се настаниха в малкото вътрешно дворче на хотела си с питиета в ръце. Вечерта беше топла, а лекият ветрец шумолеше в листата на палмите над главите им. Наоколо беше почти безлюдно, тъй като до зимния туристически наплив имаше повече от месец.

Поднесоха им по още една чаша. Ерика си пое дъх и рече:

— Трябва да ти разкажа за някои неща.

— Ако те имат връзка с Пиер, аз вече ги зная — меко отвърна Адам.

След което й обясни, че получил анонимно писмо, в което някой му пратил изрезката от „Детройт Нюс“ с онова съобщение, което навремето беше изплашило Ерика толкова много.

— Не ме питай защо хората правят подобни неща — добави той. — Предполагам, просто от любов към изкуството.

— Но ти не ми каза нищо!

Ерика си спомни за своята увереност, че ако Адам научи, той непременно ще заговори на тази тема.

— И без това проблемите ни не бяха малко.

— Тогава вече всичко беше свършило — промълви Ерика. После изведнъж си спомни унизителната история с онзи търговски пътник Оли и изпита остро чувство на вина. Но за него няма да каже на Адам никога! Искрено се надяваше, че някой ден ще успее да забрави напълно този унизителен епизод от живота си.

— Свършило или не — аз искам ти да се върнеш при мен! — обади ce през масата Адам.

— Какъв добър човек си ти! — прошепна Ерика и усети как гърлото й се свива от вълнение. — Явно никога не съм те оценявала така, както заслужаваш!

— Мисля, че това важи и за двама ни — тихо отвърна той. По-късно, вече в леглото, те внезапно откриха, че магията на първите дни е започнала да се връща.

Вече почти заспал, Адам сложи точка на целия им разговор:

— Бяхме стигнали до ръба на раздялата. Предлагам вече да не рискуваме.

След което заспа, а Ерика още дълго лежа с широко отворени очи, вслушвайки се в звуците на нощта, изпълващи стаята през отворените и обърнати към морето прозорци. Накрая заспа и тя, а на разсъмване двамата се събудиха едновременно и отново се любиха.