Колела

Глава трийсета

От последната седмица на август насам Роли Нант живееше в постоянна тревога.

Тя се породи в стаичката на чистачите, където Лирой Колфакс уби с ножа си единия oт инкасаторите на автоматите за закуски, докато другият остана да лежи на пода в несвяст редом до майстора Франк Паркланд. По време на паническото им бягство през една от оградите ужасът му продължаваше да се засилва. Оградата беше висока, от гъсто наредена бодлива тел, и те взаимно си помагаха при изкачването й, тъй като отлично съзнаваха, че излязат ли през някой от порталите, неизбежно ще ги запомнят и разпознаят.

Роли лошо набоде ръката си на телта, а Големия Руф се спъна и тежко падна. От този момент нататък той ходеше с усилие и силно куцаше. Въпреки премеждията четиримата успяха да напуснат безпрепятствено заводската територия, след което се разделиха и внимателно заобикаляйки осветените зони, се събраха отново на един от служебните паркинги, където Големия Руф беше оставил някаква кола. Зад волана седна Татето, тъй като глезенът на Руф бързо се поду и целият му крак се схвана. От паркинга се измъкнаха със загасени светлини, които включиха едва след като се озоваха на шосето.

Всичко зад гърба им изглеждаше нормално. По нищо не личеше, че в завода е вдигната тревога.

— Ох, ох… — нервно изпъшка зад волана Татето. — Каква стана тя бе, хора! Ако всичко ни се размине, ще пощурея от радост!

— Още нищо не ни се е разминало! — изръмжа от задната седалка Големия Руф.

С омаслен парцал върху кървящата си ръка, седнал отпред до Татето, Роли си даваше сметка, че думите на Руф са чиста истина.

Въпреки че падна лошо, Големия Руф не изпусна двете завързани с верига торби и успешно ги прехвърли зад оградата. Другите две пренесе Лирой Колфакс. Двамата разпориха торбите с нож и изсипаха сребърните монети върху седалката, след което ги прехвърлиха в книжни кесии. На магистралата, малко преди да влязат в града, Колфакс и Големия Руф изхвърлиха пробитите чували през прозореца.

Стигнаха в гетото без никакви произшествия. Зарязаха колата в една задънена уличка и се разпръснаха. Малко преди да се разделят, Големия Руф ги предупреди:

— Помнете, че трябва да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Ако сме твърди, никой не може да докаже, че тая вечер сме били в завода. Тъй че утре всички да са на работа както обикновено. — Изгледа ги поред с тежкия си поглед и добави: — Ако някой не дойде, ченгетата моментално ще ни подушат!

— Май ще е по-умно, ако духнем — замислено продума Лирой Колфакс.

— Заклевам се, че лично ще те намеря и ще те очистя, ако направиш това! — гневно избухна Големия Руф. — Точно както ти очисти оня нещастник и ни накисна всичките!

— Няма да бягам! — намръщено възрази Колфакс. — Само си го помислих!

— Избягвай да мислиш! Вече доказа, че нямаш капка мозък в главата си!

Колфакс замълча.

Роли не каза нито дума но също му се искаше да изчезне. Ала къде? Каквото и да мислеше, нямаше къде да се скрие. Изпита усещането, че животът му изтича подобно на кръвта от наранената му ръка. После си спомни, че веригата от събития, довела го до тази нощ, беше започнала преди повече от година — в онази вечер, когато дебелото бяло ченге го предизвика, а чернокожият му колега му даде картичката с адреса на агенцията за набиране на работна ръка. Очевидно направи груба грешка, като отиде на този адрес Но дали все пак беше така? Ако не се беше случило това, сигурно нещо друго щеше да се стовари върху главата му.

Мислите му бяха прекъснати от Големия Руф.

— Сега добре си отваряйте ушите! — нареди им той. — Всички сме вътре, затова трябва да се държим заедно Ще се отървем, ако никой от нас не пропее!

Другите може би му повярваха, но Роли не успя.

После се разделиха, като всеки от тях взе по една от книжните кесии, които Големия Руф и Колфакс бяха напълнили още в колата. Кесията на Руф беше значително по-тежка от останалите.

Съзнавайки напълно ясно какво ще му се случи, ако с тази кесия в ръце го срещне полицейски патрул. Роли внимателно подбираше пътя за дома. Най-накрая се добра до блока си на ъгъла на Блейн и Дванайсета улица.

Мей-Лу вероятно беше на кино, защото квартирата беше празна. Роли изми раната на ръката си, а после грубо я превърза с някакъв пешкир.

След това се зае да брои парите в кесията, като подреждаше монетите на равни купчинки. Бяха точно трийсет долара и седемдесет и пет цента — сума, доста по-малка от дневната му надница в завода.

Ако Роли Найт бе имал възможност да получи философско образование, той вероятно би подложил на задълбочен анализ онези рискове, които човек е склонен да поеме срещу сумата 30,75 долара, би претеглил шансовете си за спечелването или изгубването на тези пари. В миналото се беше стъписвал и пред други рискове — например риска да откаже да се свърже с организираната престъпност в завода, риска да се оттегли тая вечер (който не посмя да поеме) в онзи момент, когато Големия Руф тикна револвера в ръката му.

Всички тези рискове бяха съвсем реални, в тях нямаше нищо измислено Големия Руф би могъл да му организира жесток побой, включващ трошене на крайници, и то с такава лекота, с каквато някои хора си поръчват хранителни продукти oт бакалницата. И двамата добре знаеха това, ето защо дори и да не беше поел тези рискове, Роли пак щеше да си остане на губещата страна.

Но загубата му при всички случаи нямаше да стигне до сегашното положение, което се равняваше на пълно нещастие. Ceгa го чакаше доживотен, затвор за участие в предумишлено убийство.

По своята същност рисковете, които Роли Найт поемаше или избягваше, бяха до известна степен идентични с онези рискове, на които се натъкват всички хора в цивилизованото общество. Но някои членове на същото това общество просто се раждат с жестоко ограничен избор и именно те опровергават старата колкото cветa поговорка, че „всички хора се раждат равни“. Роли и десетки хиляди като него се раждат затънали до туша в нищета, неравенство и ограничени възможности. А получават такова образование, че дори и да им се усмихне добрият шанс, те нямат възможност да го оценят и продължават да бъдат такива, каквито са се родили — губещи Остава им само едно — да открият точната степен, с която губи в живота всеки от тях поотделно.

По тази причина трагедията на Роли Найт е двойна — родил се в тъмната част на света, той автоматически е лишен от онова образование, с чиято помощ всеки нормален член на обществото би направил опит да се измъкне.

Роли, естествено, не мислеше по този начин. Обзет от черно отчаяние и страх пред утрешния ден, той напъха под леглото сребърните монети на стойност трийсет долара и седемдесет и пет цента, след което потъна в непробуден сън. Не се събуди дори и когато Мей-Лу се върна в квартирата.

На другата сутрин позволи на Мей-Лу да превърже ръката му с чист бинт. В очите и се четеше въпрос, но тя не получи никакъв отговор. Малко по-късно Роли се отправи към завода.

Там всички говореха за снощното убийство и грабеж. Съобщения за тях имаше и по радиото, телевизията и в сутрешните вестници На работния участък на Роли най-голям интерес бе предизвикало раняването на Франк Паркланд, който в момента беше в болницата с общо взето, стабилизирано състояние.

— Това е ново доказателство за един отдавна известен факт — заяви някакъв шегаджия по време на почивката. — Всички майстори са дебели глави!

Забележката предизвика всеобщ смях. Никой не изглеждаше кой знае колко разтревожен от обира, никой не съжаляваше за убития, когото малцина познаваха отблизо.

Според друго съобщение един от ръководителите на завода получил удар вследствие на този инцидент, а и на обща преумора. Очевидно втората част на съобщението беше чиста измислица, тъй като всеки знаеше, че да си шеф, е лека и приятна работа.

От работните места край конвейера по нищо не личеше, че нещо се върши във връзка с убийството и обира. Роли пито чу, нито видя да викат някого за разпит.

Мълвата не споменавате никакви конкретни имена.

Въпреки предупрежденията на Големия Руф към съучастниците му именно той не се появи на работа. Някъде към десет сутринта Татето съобщи на Роли, че кракът на Руф е така отекъл че той не може да се мръдне и се е обявил за болен. Съчинят някаква история за напиване и падане по стълбите.

В началото Татето беше нервен и видимо трепереше, но някъде в ранния следобед вече беше възвърнал част от самообладанието си и отново прескочи до работното място на Роли с очевидното намерение да си побъбрят.

— Стига си се въртял около мен, за бога! — скастри го Роли с тих, но напрегнат глас. — И дръж затворен вонящия си плювалник!

Роли изпитваше опасението, че ако някой се разпее и започнат да се носят слухове, това ще бъде именно Татето.

През този ден не се случи нищо повече за отбелязване. Същото беше и на другия, и във всичките останали дни до края на седмицата.

Облекчението на Роли се засилваше с всеки изминал ден, но безпокойството не го напускаше. Знаеше прекрасно, че има предостатъчно време да се случи най-лошото. Знаеше и друго — докато някои по-дребни престъпления имаха шанс да останат неразкрити, тъй като полицията често прекратяваше разследването си поради липса на хора, при убийство работата е съвсем друга — тук нещата ще се разнищват докрай.

Стана така, че той се оказа отчасти прав, но отчасти сгреши.

Времето на обира беше избрано изключително добре. Именно то насочи полицейското следствие към нощната смяна, като в същото време детективите не бяха сигурни дори дали престъпниците изобщо са хора от завода. Много от престъпленията в автомобилните предприятия се вършеха от външни лица, които проникваха вътре с помощта на фалшифицирани или крадени пропуски.

Полицията разполагаше единствено с показанията на втория инкасатор, който съобщи, че обирът бил дело на четирима — всички без изключение въоръжени и маскирани. Той беше убеден, че всички били чернокожи, но не можеше да даде никакви сведения за физическите им данни. За разлика от своя мъртъв колега този инкасатор не беше успял да зърне лицето на грабителя, чиято маска беше смъкната за момент.

Получил удар още в мига, в който беше влязъл в килерчето, Франк Паркланд не беше видял нищо. Нямаше оръжие, нямаше пръстови отпечатъци. Срязаните чували от парите бяха открити край една от околовръстните магистрали, но този факт не донесе нищо повече от предположението, че онези, които са ги изхвърлили, може би са се насочили към градското гето.

Със случая бяха натоварени екип от четирима детективи, които се заеха с методическа проверка на имената и досиетата на всичките три хиляди работници от нощната смяна Това им отне немалко време. А докато водеха разследването, екипът изведнъж намаля наполовина, като двамата останали да се занимават със случая детективи имаха още куп странична работа.

Не беше забравена и възможността престъпниците да са измежду работниците от дневната смяна, останали след работа специално за замисленото престъпление. Но тя беше просто една от онези няколко възможности, за чието разследване полицията не разполагаше нито с хора, нито с време.

За разкриване на убийците инспекторите разчитаха най-много на някой от своите многобройни информатори — както в Детройт, така и в цялата страна тежките престъпления се разкриваха главно по този път. Но в случая не постъпи никаква информация. Явно никой не знаеше имената на извършителите или пък доносниците си бяха прехапали езиците от страх.

Полицията знаеше, че автоматите за храна и за безалкохолни напитки се намират под контрола и финансирането на мафията; знаеше също, че убитият е имал тесни връзки с тази организация. И без да може да го докаже, разбира се, хранеше силни подозрения, че именно тези два факта допринасят за cтранното мълчание по случая.

След три и половина седмици безплодно разследване детективите получиха нови задачи и престъплението, поне що се отнася до полицията, остана неразкрито.

Това обаче съвсем не беше така за една друга институция. Общо погледнато, мафията не обича някой да се бърка в нейните работи. Тя е особено сурова по отношение на другитe престъпници и ги наказва за назидание на всички.

В мига, в който човекът с индианското лице умря под ножа на Лирой Колфакс, убиецът и неговите съучастници бяха осъдени на смърт.

Присъдата беше окончателна и не подлежеше на обжалване по простата причина, че четиримата нападатели в автомобилния завод бяха обикновени пионки в борбата за надмощие в една безпощадна война. Войната между „бялата“ и „черната“ мафия.

След като станаха известни подробностите по грабежа и убийството, детройтската мафиотска фамилия започна методична и спокойна работа, опирайки се на недостъпни за полицията информационни канали.

Отначало пусна хиляди свои агенти в действие. След като тe не успяха да научат нищо, беше обявена тайна нaграда от хиляда долара за разкриването на престъпниците.

За толкова пари повечето обитатели на гетото без колебание биха предали дори и собствената си майка.

Десетина дни след престъплението в завода Роли Найт научи за разследването и тайната награда. Това станa, докато пиеше бирата си в един мръсен бар на Tpeтo Авеню. Както питието, така и очевидната липса на напредък в официалното следствие го бяха накарали да се поотпусне и да забрави за миг ужаса, в който живееше непрекъснато oт девет дни насам. Но когато чу какво е предприела мафията — разказа му го един от нелегалните разпространители на тотото в гетoто, когото всички наричаха просто Мулето, — ужасът се върна с нова сила и той едва не повърна бирата, внезапно придобила вкус на отвратителна помия.

— Хей! — извика Мулето, настанявайки се на бара до него. — Ти нали бачкаш в съшия завод?

Роли с усилие кимна с плава.

— Що не вземеш да откриеш тия копелета? — започна да го обработва другият. — Аз ще кажа където трябва, после делим мангизите. Става ли?

— Ще се поослушам — обеща той.

Малко по-късно, без да докосва новата си бира, той стана и излезе.

Знаеше къде да намери Големия Руф. Когато влезе в стаята на едрия мъж, срещу него блесна дулото на револвер — вероятно същият, който беше използуван преди девет дни. Когато видя лицето на посетителя си, Големия Руф свали пистолета и го натика в колана на панталоните си.

— Дойдат ли ония псета, ще им устроя хубаво посрещане! — заканително изръмжа той.

Иначе изглеждаше странно безразличен и Роли доста по-късно разбра причината за това му състояние — още от самото начало Големия Руф е знаел за опасността от страна на мафията, но просто беше решил да рискува.

Нямаше смисъл да разговарят. Роли се завъртя и излезе.

От този момент нататък дните и нощите на Роли Найт се изпълниха с нов, още по-силен ужас. С нищо не можеше да му се противопостави. Можеше само да чака. Продължи да ходи на работа по простата причина, че макар и късно, беше придобил известни трудови навици.

Издаде ги именно Големия Руф, макар Роли никога да не научи подробностите за това.

Той изплати по най-глупав начин няколко дребни комарджийски задължения изцяло със сребърни монети. Този факт не остана незабелязан и един от съгледвачите на мафията получи съответната информация, която незабавно беше предадена нагоре по веригата. Когато към него се прибавиха и някои допълнителни сведения за Големия Руф, всичко си дойде на мястото.

Заловиха го, докато спеше, и нападението беше толкова внезапно, че той дори не успя да посегне към револвера си. Завързан здраво и със запушена уста, той беше откаран в една изоставена къща край Хайланд Парк. Преди да го ликвидират, инквизиторите му го подложиха на садистични изтезания и той проговори.

На следващата сутрин тялото на Големия Руф беше открито на един от оживените пътища край Хамтрамк, по който нощно време се движеха тежки камиони Беше прегазено най-малко няколко пъти и смъртта беше регистрирана като пътна злополука.

Но някои хора добре разбираха какво се е случило. Между тях беше и Роли Найт, който научи за инцидента от разтрепераното Тате.

Лирой Колфакс тръгна да бяга, разчитайки на помощта на свои приятели бунтари. След като успя да се крие успешно цели две седмици, един от неговите приятели доказа на практика, че и политиците могат да бъдат купени като всички останали. Колфакс беше предаден хладнокръвно от своя най-верен приятел, когото всички наричаха „братко“.

Лирой Колфакс беше отвлечен подобно на Руф и ликвидиран в едно далечно предградие. При аутопсията в тялото му бяха открити шест куршума и това беше вcичкo. Полицията не арестува никого за това убийство, тъй като не разполагаше с никакви сведения.

И Татето побягна. Взе си билет за автобуса с тайната надежда, че ще успее да потъне някъде из нюйоркския Харлем. За известно време планът му имаше успех, но няколко месеца по-късно следите му бяха открити и той завърши земния си път с нож в гърдите.

Далеч по-рано — още след като научи за убийството на Колфакс, Роли Найт изпадна, в безнадеждно отчаяние и с примирение зачака своя ред.

Ленард Уингейт не успя да познае тъничкия женски глас, който прозвуча в слушалката. Освен това беше ядосан, че го търсят посред нощ на домашния му телефон.

— Коя Мей-Лу?

— Момичето на Роли… Роли Найт.

Найт…

Уингейт изведнъж си спомни и попита:

— Но как намери домашния ми телефон? Той не е записан в указателя!

— Ти го написа на картичката си, мистър! Каза да ти се обадим, когато имаме нужда от помощ.

Вероятно е станало онази вечер, когато снимаха филма в квартирата им, помисли си Уингейт.

— Добре Казвай какво има.

Уингейт се готвеше да излиза, тъй като беше поканен на вечеря в Блумфийлд Хилс. Изведнъж му се прииска да беше излязъл малко по-рано или пък да не беше вдигал слушалката.

— Сигурно знаете, че Роли не ходи на работа — прозвуча в слушалката гласът на Мей-Лу.

— Не. Откъде мога да зная това?

— Ами… След като не се появява… — несигурно промълви момичето.

— В този завод работят пет хиляди души. Като началник на „Личен състав“ аз действително отговарям за голяма част от тях, но рядко ми докладват за отделни случаи.

— Ленард Уингейт спря поглед на отражението си в стенното oгледало и изведнъж замълча. След което безмълвният упрек бавно се оформи в съзнанието му: „Е, добре, помпозно, важно и преуспяващо копеле с нерегистриран в указателя телефон! Вече успя да й покажеш какво огромно лайно си ти! Да не би случайно да си помисли, че има нещо общо с тебе, макар и цветът на кожата й да е същият като твоя!

Но това не ми се случва кой знае колко често, опита се да се защити сам пред себе си в следващия момент той. Ето, едва сега го забелязвам. Но то ясно показва как се променя отношението на човека към света…“ Беше се наслушал на истории за издигнали се чернокожи, които не поглеждат своите по-малко сполучили събратя.

— Мей-Лу — проговори в слушалката той, — хвана ме в лош момент и аз ти се извинявам. Нали нямащ нищо против да започнем отначало?

Тя му каза, че се тревожи за Роли.

— Не яде, не спи, нищо не прави… Не иска да излиза. Просто седи и чака.

— Какво чака?

— Не иска да ми каже. Не иска дори да разговаря с мене. Изглежда ужасно, мистър… Прилича на… — Мей-Лу млъкна, за да намери подходящите думи, после продължи: — Сякаш смъртта си чака!

— Откога не ходи на работа?

— От две седмици.

— Той ли те накара да ми се обадиш?

— Нищо не ме е карал. Но има страшна нужда от помощ. Зная, че е така!

Уингейт се поколеба. Това не го засягаше. Наистина, беше проявил интерес към програмата за набиране на работна ръка измежду най-отчаяните и все още го проявява. Беше се ангажирал в няколко частни случая, единият от които беше случаят с Роли Найт. Но това беше всичко, което можеше да направи, а този Найт пак беше напуснал работа, вероятно по собствено желание. След тези мисли Уингейт отново изпита чувство на срам.

— Добре — произнесе в слушалката той. — Не зная дали ще мога да направя нещо, но ще се опитам да отскоча до вас в някой от следващите дни.

— А не можете ли тази вечер? — долетя до него умолителният тъничък гласец.

— Страхувам се, че е невъзможно. Имам среща за вечеря и вече закъснявам.

Долови колебанието й още преди да чуе следващия въпрос:

— Мистър, вие помните ли ме?

— Вече ти казах, че те помня.

— Искала ли съм някога нещо от вас?

— Не, не Си. — Беше уверен, че Мей-Лу едва ли някога е искала нещо и едва ли е получавала нещо от този живот.

— Сега ви моля! Елате тази вечер! За моя Роли!

Той се разкъсваше под напора на противоречиви чувства — от една страна, това беше зовът на кръвта, връзките с миналото, а от друга — сегашният му живот, всичко това, което вече беше постигнал, а и онова, което му предстоеше. Победи зовът на кръвта. Със съжаление си помисли, че изпуска една добра вечеря, но едновременно с това си спомни за по-раншните си подозрения, че домакинята иска да демонстрира модерното си възпитание, като кани на масата си по някоя и друга черна муцуна. Въпреки това в нейния дом поднасяха отлична храна и отлежало вино, а разговорите бяха приятни флиртове.

— Добре — проговори в слушалката той. — Идвам веднага. Мисля, че си спомням къде живеете, но за всеки случай пак ми продиктувай адреса.

Ако Мей-Лу не го беше предупредила, той едва ли би познал в изсъхналото като мумия лице с пепелява кожа и дълбоко хлътнали очи своя стар познайник Роли Найт. При влизането му Роли, който седеше зад дървената маса с лице към вратата, рязко подскочи, после бавно се отпусна на мястото си.

Началникът на „Личен състав“ беше имал предвидливостта да вземе бутилка уиски със себе си. Без да пита никого, той се насочи към миниатюрната кухничка, намери чаши и се върна обратно в стаята. Веднага след пристигането му Мей-Лу се измъкна навън, хвърляйки му кратък благодарен поглед.

— Ще бъда долу — прошепна му тя.

Уингейт наля две солидни дози неразреден скоч и бутна едната чаша към Роли.

— Изпий това! — кратко му нареди той. — Ако искаш, не бързай, но след като го изпиеш, трябва да започнеш да говориш!

Ръката на Роли се плъзна към чашата, но погледът му продължаваше да бъде забит в дъските на масата.

Уингейт отпи една глътка и усети как алкохолът изгаря вътрешностите му, а после приятно ги стопля. Остави чашата си на масата и каза.

— Ще си спестим доста излишни приказки, ако ти кажа, че зная точно какво си мислиш за мен. Зная и повечето думи, които се употребяват в подобни случаи, макар всички да са глупави: Бял негър, Чичо Том и прочие. Знаеш ги и ти. Но аз съм единственият ти приятел тази вечер, независимо дали ме мразиш, или обичаш.

Уингейт изпразни чашата си, после си наля нова доза и плъзна бутилката към Роли.

— Така че или започваш да говориш, преди да съм свършил това питие, или си тръгвам, защото не ми се ще да си губя времето!

Роли пресуши своята чаша, наля си отново и започна. Сякаш само-то идване на Уингейт, неговите думи и поведение бяха онази магическа пръчица, отприщила бента на думите. Със своите въпроси Уингейт умело насочваше и ръководеше неговата отчаяна изповед и накрая историята лъсна с цялата си отблъскваща грозота. Започна с назначаването на Роли в завода преди година, премина през придобития опит, през ангажирането с дребни незаконни операции, докато стигна до грабежа с убийство и последиците от тях, до отмъщението на мафията и нейната сурова присъда, очаквана от Роли с примирение и ужас.

Докато слушаше, в душата на Уингейт се бореха нетърпение и жалост, огорчение, безпомощност и гняв. Накрая не издържа и скочи на крака. Роли продължи да говори, а той нервно крачеше из стаята.

Когато най-накрая млъкна, шефът на „Личен състав“ даде воля на напиращия в гърдите му гняв.

— Проклет глупак! Дадоха ти шанс и беше успял да се откачиш! А накрая всичко отиде по дяволите!

Под напора на чувствата юмруците му конвулсивно се свиваха и разпускаха.

— Аз бих те убил за всичко това!

Роли вдигна глава. За миг у него се върна чувството за хумор, придружено от неизбежната доза наглост:

— Ох, човече! Ако наистина искаш да го направиш, ще трябва да си вземеш номерче и да се наредиш на опашка!

Забележката му накара Уингейт да се опомни. Съзна, че ситуацията е безизходна. Опита ли се да помогне на Роли, той автоматически се превръща в негов съучастник. А от чисто юридическа гледна точка дори и безучастието му може да се тълкува кат о прикриване на убиец! Но от друга страна, ако се откаже да предприеме каквото и да било и си излезе, това би означавало да осъди Роли Найт на неминуема смърт. Отлично познаваше гетото и законите на джунглата, които действуваха тук.

Ленард Уингейт още веднъж си пожела да не беше вдигал слушалката или пък да не беше отстъпвал пред увещанията на Мей-Лу. И в единия, и в другия случай сега щеше да си седи удобно около маса с почтени хора, окръжен от блестяща сребърна посуда и бели покривки. Но вече беше тук. С усилие на волята си наложи да мисли и разсъждава трезво.

Повярва на всяка дума от историята на Роли Найт. Абсолютно на всяка Спомни си, че беше чел в пресата за надупчения от куршуми труп на Лирой Колфакс, открит от полицията. Беше му направило впечатление, защото Колфакс работеше в неговия завод. Всичко това беше станало едва преди седмица. В момента двама от бандитите са мъртви, а третият беше изчезнал безследно. Вероятно съвсем скоро мафията ще обърне поглед и към Роли. Но колко скоро? Следващата седмица? Утре? Още тази нощ? Уингейт трепна и нервно погледна към затворената врата.

Трябва му бързо мнението на още някого, съобрази той. Мнение, което би затвърдило неговото. Не бива сам да взема решения от такава съдбоносна важност. Но чие мнение? Беше съвсем сигурен, че ако се обърне към своя служебен началник — вицепрезидента по кадровите въпроси, неизбежно би-получил хладен и напълно издържан от юридическа гледна точка съвет — извършено е убийство и вие знаете името на единия от убийците. Следователно трябва да уведомите полицията, която е длъжна да поеме нещата в свои ръце.

Но Уингейт чувствуваше, че независимо от последиците няма да направи това. Поне не без съвета на някого, на когото може да се довери Изведнъж името на човека, който му трябваше, само изплува в съзнанието му: Брет Делъсантоу.

След първата им среща през ноември Ленард Уингейт, Брет и Барбара Залески станаха приятели. С течение на времето Уингейт започна да изпитва неприкрито възхищение от ума и таланта на младия дизайнер, откривайки, че под привидната си несериозност младежът е просто роден мъдрец със здрав разум и чисто състрадание към хората. Точно от неговото мнение се нуждае в момента. Още повече, че той познава лично Роли Найт — нали се бяха срещали по времето на снимките на „Автомобилният град“?

Ще му позвъни и ще се срещне с него още тази вечер, реши Уингейт.

Междувременно, незабелязана от никого, Мей-Лу се беше прибрала. Уингейт не можеше да определи колко е чула и колко е разбрала от историята на Роли, но това вече нямаше значение.

— Заключва ли се? — попита я той и махна по посока на входната врата.

— Да — кимна тя.

— Сега излизам, но скоро ще се върна — обърна се и към двамата той — След мен ще заключите и няма да отваряте на никого. Когато се върна, аз ще ви се обадя. Ще ме познаете по гласа. Ясно ли е?

— Да, мистър. — Очите на Мей-Лу срещнаха неговите. Колко е мъничка, слаба и невзрачна, помисли си той на излизане. Но въпреки това от нея се излъчва сила.

Недалеч от блока с апартаменти под наем на Блейн Авеню Ленард Уингейт откри необходимия му телефонен автомат. Беше разположен във входа на някаква обществена пералня, която работеше денонощно.

Извади тефтерчето си и набра записания в него номер на Брет. Пералните машини и сушилните автомати на магазинчето вдигаха оглушителен шум и той трябваше да запуши ухото си, за да дочуе свободния сигнал по линията. Почака известно време, после окачи слушалката.

Изведнъж си спомни, че Брет му беше казал за някаква среща с Адам и Ерика Трентън в края на седмицата. Уингейт бегло познаваше тези хора, но въпреки това реши да ги потърси там.

Набра централата на компанията и поиска домашния телефон на семейство Трентън. Но, и там никой не му отговори.

Сега вече повече от всичко на света желаеше да открие Брет Делъсантоу.

Не след дълго си спомни и още нещо, което беше научил от Брет — бащата на Барбара продължава да е сред болните с опасност за живота в реанимацията на болницата „Форд“. Започна да съобразява по всяка вероятност Барбара и Брет са заедно, а тя сигурно е ocтавила в болницата адрес или телефон, на който могат да я открият при нужда.

Набра номера на болницата. След като почака няколко минути, той успя да се свърже със сестрата на етажа и тя потвърди, че действително могат да се свържат с мис Залески.

Уингейт знаеше, че ако не излъже нещо убедително, няма да получи номера.

— Аз съм й братовчед от Денвър и се обаждам от летището — подхвана той. Искрено се надяваше, че бръмченето на пералните машини може да мине за шум от самолетни двигатели. — Дойдох да видя чичо си, но братовчедката държеше първо да се срещна с нея. Каза ми да позвъня в болницата и вие ще ми кажете къде да я намеря.

— Ние тук не сме бюро „Справки“ — язвително отвърна сестрата, но все пак му даде нужната информация — тази вечер мис Залески е на концерт на Детройтския симфоничен оркестър заедно с мистър и мисис Трентън и мистър Делъсантоу. Барбара беше оставила при дежурната дори номера на билетите и Уингейт мислено я благослови за акуратността.

Колата му чакаше пред пералнята. Скочи в нея и бързо подкара към Джеферсън Авеню и Сивик Сентър. Докато разговаряше по телефона, навън беше започнало да ръми и асфалтът стана опасно хлъзгав.

На пресечката между Удуърт и Джеферсън реши да използува шанса си и профуча на жълто, за да закове само миг по-късно пред „Форд Одиториъм“. Сградата, в която свиреше Детройтският симфоничен оркестър, поразяваше със странния цвят на своя мрамор — сивосинкав с тънки, но добре забележими жълти ивици. Около концертната зала се издигаха другите обществени сгради, които съставляваха комплекса Сивик Сентър — Кобо Хол, Мемориалът на ветераните, Общината. Нерядко Сивик Сентър беше сравняван с извора на река — от него започваше програмата за преустройство на целия град Детройт, но за нещастие само главата на проекта беше изцяло завършена, а тялото му си оставаше все тъй невидимо, все тъй далеч в бъдещето.

От главния вход на концертната зала излезе униформен служител, който понечи да каже нещо, но Уингейт го изпревари:

— Трябва да намеря едни хора в залата. Спешен случай! — След което му показа номерата на билетите, записани на лист хартия след разговора с дежурната сестра.

След кратко колебание портиерът му позволи да остави колата си отпред, тъй като представлението вече беше започнало, а движението по булеварда беше слабо.

— Но само за няколко минути и ключовете да са на таблото — предупреди го той.

Уингейт се втурна вътре през двойните остъклени врати. Те безшумно се затвориха зад него и той изведнъж цял се потопи в звуците на музиката.

Една разпоредителка отмести поглед от сцената с оркестъра и тихо прошепна:

— Не мога да ви настаня на мястото ви преди антракта, сър. Покажете ми билета си, ако обичате.

— Нямам билет. — Той накратко й обясни причината за нахлуването си, след което показа записаните номера. Към тях се приближи още един разпоредител.

Оказа се, че местата са някъде напред, в средата на реда.

— Заведете ме дотам и аз ще направя знак на мистър Делъсантоу — примоли се Уингейт.

— Не можем да направим това, сър — твърдо отказа разпоредителят. — Ще обезпокоим цялата зала!

— Колко време остава до антракта?

Разпоредителят не знаеше с точност.

Едва в този момент Уингейт долови музиката, която се изпълняваше. Още от дете беше обикнал класическата музика и без никаква трудност разпозна симфоничната сюита „Ромео и Жулиета“ от Прокофиев. Беше я слушал в най-различни аранжировки.

— Мога ли да видя програмата? — попита той.

Подадоха му я.

Оказа се, че в момента са на „Смъртта на Тибалт“ и според програмата това беше последната част преди антракта. С чувство на облекчение той долови последните акорди.

Дори и при обзелото го нетърпение той не остана безучастен пред величието на музиката. Бурно изливащата се увертюра постепенно прерасна в забързано соло на тимпани, накъсвано от тежките удари на чук, които символизираха смъртта… Тибалт е убил Меркуцио — приятеля на Ромео. Сега, надвесен над тялото на умиращия Тибалт, Ромео изпълнява дадената клетва за мъст… Звуците на английския рог оплакваха трагичния парадокс на непресъхващата човешка жажда за разруха, оплакваха цялата човешка глупост. Мощта на оркестъра се сля в оглушителното кресчендо на гибелта…

Уингейт усети как настръхва, когато съзнанието му свърза причината за присъствието му в тази зала с изпълняваната в момента музика.

Най-после дойде финалът. Докато публиката бурно изразяваше одобрението си, Ленард Уингейт забързано се насочи към прохода между редовете, а разпоредителят подтичваше зад него. Почти веднага откри Брет Делъсантоу и помоли да му предадат, че го очаква. Брет се изненада, но без колебание започна да си пробива път към изхода, следван от Барбара и семейство Трентън.

Във фоайето се състоя кратко, но напрегнато съвещание.

Без да се впуска в подробности, Уингейт каза на Брет, че го търси във връзка с Роли Найт. Предложи незабавно да се отправят към квартирата му, защото тъй и тъй се намираха в центъра, недалеч от нея.

Брет веднага прие, но Барбара им създаде известни затруднения с желанието си да тръгне с тях. Стигна се до кратък спор. Ленард Уингейт категорично й забрани да идва в гетото и Брет го подкрепи. Накрая се споразумяха Адам да откара Ерика и Барбара в апартамента на Брет в Кънтри Клъб Менър и да се чакат там. Никой не изрази желание да се върне в концертната зала.

Уингейт поведе Брет към паркираната си пред входа кола. Дъждът беше спрял. Брет хвърли шлифера си на задната седалка, където вече лежеше шлиферът на Уингейт. Заедно с включването на двигателя Уингейт започна сбития си разказ за всичко онова, което беше научил. Говореше бързо, защото знаеше, че след малко ще пристигнат. Брет слушаше мълчаливо и рядко задаваше по някои въпрос. Тихо подсвирна при описанието на грабежа и убийството. Подобно на хиляди хора, и той беше чел за убийството на територията на завода. За него то, беше свързано и с нещо лично, тъй като същата нощ Мат Залески бе получил инсулт.

Въпреки всичко, което чу, Брет не изпитваше неприязън към Роли Найт. Наистина младият чернокож не беше невинен, но съществуват различни степени на вина, независимо дали законът ги признава, или не. Уингейт очевидно вярваше (и Брет напълно споделяше мнението му), че Роли е затъвал в тресавището на престъпността постепенно и до известна степен против волята си подобно на плувец, чиято съпротивителни сили постепенно отслабват в борбата със силното течение. Но едновременно с това Роли има определена вина, която трябва да бъде изкупена. Никой не трябва и не бива да му помага да избегне разплатата.

— Не трябва в никакъв случай да му даваме възможност да изчезне от Детройт — отбеляза Брет.

— И аз мисля така, — отвърна Уингейт.

И двамата знаеха за какво говорят — без съмнение биха се опитали да му помогнат, ако престъплението беше по-леко. Но тук ставаше въпрос за убийство.

— Нуждаем се от това, което този човек никога не е притежавал — най-добрия адвокат, който може да се купи с пари!

— Той няма пари.

— Аз ще ги събера. Част ще дам от себе си, а ще намеря и други, които биха помогнали — Брет вече мислеше към кого ще се обърне — познаваше хора, които не мислят за благотворителност, а наистина държат на социалната справедливост, лишена от расови предразсъдъци.

— Ще трябва да се предаде в полицията — въздъхна Уингейт — Друг начин няма. Но ако намерим добър адвокат, той може да осигури специална охрана в затвора.

Мислено се запита доколко може да бъде ефективна една такава охрана, с адвокат или без него.

— А може и да се измъкне от цялата бъркотия, ако в съда има добър защитник — добави Брет.

— Може.

— Ще направи ли Найт това, което му кажем?

— Положително — кимна Уингейт.

— Тогава още утре сутринта тръгваме да търсим адвокат. Той ще уреди и въпроса с предаването в полицията. А за тази вечер ще е най-добре, ако Роли и момичето му дойдат да спят у дома.

Човекът от „Кадри“ му хвърли един бегъл поглед.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. Освен ако не предложите нещо по-добро.

Ленард Уингейт поклати глава. Беше доволен, че откри Брет Делъсантоу, черпеше увереност от самото му присъствие и трезвите му преценки, въпреки че нищо от това, което младият дизайнер беше казал или извършил до този момент, не се различаваше съществено от собствените му убеждения. У него съществуваше вродено чувство на лидер и опитният Уингейт съвсем съзнателно го признаваше за такъв. Запита се дали Брет ще бъде доволен, ако цял живот си остане един обикновен, макар и безспорно талантлив дизайнер.

Стигнаха до пресечката на Блейн и Дванайсета улица. Пред порутената сграда с олющена боя на фасадата слязоха от колата и Уингейт внимателно я заключи.

Както обикновено навсякъде се разнасяше вонята на гниеща смет.

Докато се изкачваше по паянтовото дървено стълбище до третия етаж, Уингейт си спомни, че трябва да каже името си на барикадиралите се в квартирата Роли и Мей-Лу. Оказа се обаче, че това е излишно.

Вратата, която ги беше предупредил да заключат, зееше широко разтворена. Бравата беше разбита от явно нанесен със страшна сила удар и частите й се въргаляха наоколо.

Ленард Уингейт и Брет влязоха в жилището и завариха Мей-Лу, която тъпчеше протрит картонен куфар с разни парцали.

— Къде е Роли? — попита я Уингейт.

— Отиде си — отвърна момичето, без да вдига глава.

— Къде си отиде?

— Дойдоха някакви хора и го взеха.

— Кога?

— Малко след като излязохте, мистър. — Тя вдигна глава и в очите й проблеснаха сълзи.

— Слушай! — викна Брет. — Опиши ни външния им вид, за да предупредим полицията!

Ленард Уингейт поклати глава. Беше твърде късно. Още от началото на тая история имаше чувството, че е закъснял. Знаеше какво трябва да направят двамата с Брет — да си тръгнат и подобно на хиляди жители на Детройт просто да забравят…

Брет мълчеше.

— Какво смяташ да правиш сега? — обърна се Уингейт към момичето.

— Ще се оправя — отвърна то и затвори капака на куфара.

Брет понечи да бръкне в джоба си, но Уингейт с жест го спря:

— Оставете това на мен!

После извади всичките пари, които имаше у себе си, и без да ги брои, ги тикна в ръката на Мей-Лу.

— Съжалявам! — промълви той. — Предполагам, че сега това няма никакво значение, но наистина съжалявам!

Обърнаха се и заслизаха по стълбите.

Когато наближиха колата, откриха, че дясната й врата виси на пантата си със счупено стъкло. Двата шлифера бяха изчезнали от задната седалка.

Ленард Уингейт стисна главата си с ръце, а когато я вдигна, Брет видя сълзи в очите му.

— О, господи! — изстена Уингейт и вдигна ръце към черното нощно небе. — О, господи, какъв жесток град!

Трупът на Роли Найт не беше открит никъде. Той просто изчезна.