Колела

Глава двайсет и трета

В началото на юни известно време след като Адам Трентън запозна Пиер Флодънейл със съпругата си на връщане от „колибката“ на езерото Хигинс, започна и романът на Ерика.

Няколко дни след онази неделна вечер Пиер се обади по телефона и предложи да обядват навън. Тя прие и срещата им се осъществи в малко уютно ресторантче в Стърлинг Хайтс.

След седмица отново се срещнаха, но този път след обяда се отправиха към един мотел, където за Пиер беше запазена стая. Без много приказки се озоваха в леглото и там Пиер показа такива качества, че Ерика успя да ги оцени едва когато се прибра у дома. От месеци не беше изпитвала такова пълно физическо и психическо удовлетворение.

През целия юни и по-голямата част от юли се виждаха при всяка предоставила им се възможност — както през деня, така и вечерите, в които Адам я предупреждаваше, че ще закъснее.

За Ерика тези срещи бързо се превърнаха в липсващото й от дълго време насам блажено сексуално преживяване. С огромно удоволствие се наслаждаваше на младостта и свежестта на Пиер, на пламенната страст, която собствената й физика събуждаше у него.

Всяка тяхна среща представляваше пълна противоположност на онова, което преди няколко месеца си бе позволила с ризи търговски пътник Оли. Макар да не й беше никак приятно, тя понякога се сещаше за него и в такива, мигове потръпваше от погнуса. Изпитваше срам, задето бе допуснала това, колкото и дълбоко да бе отчаянието й по онова време.

Сега отчаяние нямаше. Нямаше представа колко дълго ще продължи романът й с Пиер, но много добре знаеше, че това ще си остане само роман, който все някой ден трябва да свърши. За момента му се наслаждаваше с всички фибри на тялото си, а очевидно същото важеше и за Пиер.

Насладата им носеще сигурност, а тя от своя страна бързо ги доведе до неизбежната в подобни случаи непредпазливост. Двамата често започнаха да се появяват заедно на обществени места.

Едно от най-любимите им места беше „Диърборн Ин“ — приятен ресторант в колониален стил с безупречно обслужване. Там ги привличаше и друго — зад ресторанта бяха издигнати няколко малки хижи, една от които беше точно копие на жилището, обитавано някога от Едгар Алан По. Именно нея си бяха харесали двамата влюбени. На първия етаж имаше две уютни стаички с малка кухня, а на втория, непосредствено под стръмния алпийски покрив, беше спалнята. Двата етажа бяха напълно изолирани помежду си и се даваха поотделно на гостите на „Диърборн Ин“.

При два от случаите, в които на Адам се налагаше да пътува извън Детройт, Пиер Флодънейл наемаше долния етаж, а Ерика — горния. И когато входната врата беше заключена, никой не можеше да знае кой ползува вътрешната стълба.

Ерика хареса толкова много малката историческа хижичка с нейните старинни мебели, че веднъж се тръшна на леглото и извика с пълен глас:

— Това е идеалното място за влюбените! И не би трябвало да се използува за нищо друго!

На което Пиер само изръмжа. Както обикновено той не само не беше способен да поддържа и най-елементарен разговор, но отказваше да проявява интерес към всичко, което не беше свързано с автомобилните надбягвания и секса. За състезания Пиер можеше да говори с часове, но всички останали теми го отегчаваха. На няколко пъти Ерика се опита да го увлече в разговор по някои актуални проблеми, за политика, изкуство… Но той или се прозяваше, или се въртеше на мястото си като непослушно хлапе, което не може да се съсредоточи за повече от няколко секунди. Всичко това я дразнеше и въпреки не-скритата си чувствена наслада понякога тя се улавяше, че страстно желае връзката им да бъде така пълноценна и в някои други отношения.

Някъде по времето, когато това желание беше започнало да се превръща в леко недоволство, имената им се появиха на страниците на „Детройт Нюс“.

За тях писа Елинор Бритмейър в своята страница за светска хроника. Мнозина я считаха за най-надарената в своята област журналистка на цяла Северна Америка, тъй като нито едно що-годе значително събитие от светския живот на автомобилния град не убягваше от вниманието й. Ето какво беше написала сега:

„Красивият плейбой и автомобилен състезател Пиер Флодънейл и младата и не по-малко красива Ерика Трентън — съпруга на известния с качествата си на плановик в автомобилостроенето Адам Трентън — продължават да се радват на взаимната си близост. Миналия петък те обядваха във «Волан» и както обикновено бяха изцяло погълнати от себе си и едва забелязваха околния свят.“

Отпечатани във вестника, тези думи нанесоха тежък удар на Ерика. Първата й мисъл беше, че още преди края на деня хиляди хора в Детройт и околностите му, между които немалко семейни приятели, ще прочетат бележката и ще направят съответните коментари. Внезапно й се прииска да изтича до отворения гардероб и да се скрие в него. Едва сега осъзна колко глупаво непредпазливи са били и двамата — сякаш нещо ги тикаше нарочно да се излагат на показ! И ето че дойде времето горчиво да съжалява за това.

Бележката в „Детройт Нюс“ се появи в края на юли — около седмица преди Ханк Крайсъл да ги покани на вечеря в Грос Пойнт. Адам както обикновено беше донесъл у дома вестника и двамата си го разделиха, над чашите мартини, които си бяха приготвили преди вечеря.

Ерика взе женската страница, на която се поместваше и светската хроника, а Адам се зае да преглежда новините на първа страница. Той обаче винаги хвърляше по един поглед и на останалите страници, ето защо Ерика основателно се опасяваше, че светската хроника може да привлече вниманието му.

Стигна до извода, че ще направи грешка, ако се опита да изнесе част от вестника навън. Адам сигурно би забелязал, колкото и ловко да го направи.

Вместо това тя отиде в кухнята н реши да побърза с поднасянето на вечерята, като сметна, че зеленчуците са готови. Те не бяха, но тя видя, че до момента, в който остави вестника, за да седне на масата, Адам все още не беше стигнал до вътрешните страници.

След вечеря той се върна във всекидневната и както обикновено разтвори куфарчето с очакващите го документи. Ерика разтреби трапезарията и влезе при него. Подреди разбърканите илюстровани списания, пръснати до чашата с кафе на съпруга й, след което се зае да подрежда и разпръснатите страници на вестника.

В този момент Адам вдигна глава и каза:

— Остави ми вестника. Още не съм свършил с него.

През цялата вечер Ерика стоя на тръни. Разтвори някаква книга, но очите й не изпускаха и най-дребното му движение. За нейно огромно облекчение той затвори куфарчето и се насочи направо към спалнята, вероятно изобщо забравил за вестника. Тя незабавно го скри, а на следващия ден го изгори без остатък.

Естествено, знаеше, че изгарянето на един екземпляр не означава нищо и Адам може да научи новината от всеки свой познат, който би могъл да му покаже бележката или пък просто да я коментира по някакъв начин (което беше едно и също). Без съмнение мнозина от колегите му вече бяха прочели или най-малкото чули за тази сочна клюка. По тази причина през следващите няколко дни тя беше в постоянно състояние на нервно очакване, съзнавайки, че съпругът й може да повдигне въпроса всеки момент.

В едно беше сигурна — ако Адам научи за бележката в „Детройт Нюс“, тя веднага ще го разбере. Съвсем не беше в характера му да избягва обсъждането на въпроси от всякакво естество, а още по-малко беше от онези съпрузи, които биха си извадили някакво заключение, без да изслушат и другата страна. Той обаче не каза нито дума и след около седмица Ерика започна да се успокоява. По-късно тя си обясни това странно състояние на нещата по единствения възможен начин — всички са били сигурни, че Адам е информиран по въпроса, и просто от неудобство или смущение са избягвали да гo споменават пред него. Но каквито и да са били причините, Ерика изпита огромно облекчение.

Изпита това чувство и по друг повод — инцидентът й даде възможност да постави на везни отношенията си с двамата мъже: Адам и Пиер. Във всичко, с изключение на чувствената наслада и твърде малкото време, което прекарваха заедно, резултатът беше в полза на Адам. Но за нещастие, а може би и за щастие сексът все още играеше важна роля в живота й, ето защо тя отново се съгласи да се види с Пиер след няколко дни. Но този път взе всички предпазни мерки и срещата им се състоя отвъд реката, в Уиндзор, на канадска територия. Оказа се обаче, че тази е най-неудачната oт всичките им дотогавашни срещи.

Беше принудена да признае пред себе си, че продължава да изпитва възхищение oт интелекта на Адам, докато това качество напълно липсваше у Пиер. Въпреки изключителната си заетост Адам никога не губеше връзката си с околния свят, никога не беше се разделял с изключителното си чувствр за отговорност и с твърдите си убеждения. Ерика изпитваше неподправено удоволствие да го слуша как говори, особено когато разговорът не се въртеше около проблемите на автомобилната промишленост. В същото време веднъж запита Пиер за мнението му относно скандала около общественото строителство — една тема, която вече седмици наред не слизаше от първите страници на детройтския печат — и изведнъж се оказа, че Пиер дори не беше чувал за него!

— Не ме засяга! — отсече той.

По същата причина не беше гласувал нито веднъж през живота си: „Не зная дори как се прави… не ми е интересно…“

Постепенно Ерика започна да разбира, че леглото съвсем не е достатъчно за една пълноценна интимна връзка. А когато си зададе въпроса с кого измежду всичките си познати мъже би завързала флирт — честно и бързо си oтговори, че това може да бъде само Адам.

Разбира се, ако Адам си направи труда да изпълнява всичките си съпружески задължения!

За съжаление той рядко го правеше.

Не престана да мисли за него и в следващите няколко дни. Посещението им при Ханк Крайсъл я накара да изпита чувството, че бившият морски пехотинец неизвестно как съумя да изкара на бял свят най-добрите черти от характера на Адам. Тя прехласнато слушаше разговора им за мелачката и изключително умело задаваните въпроси на Адам. Чак на път за дома се сети и за другата страна на този човек, която някога беше притежавала — за пламенно влюбения в тялото й мъж, който безвъзвратно си беше отишъл. Изпита отчаяние и гняв.

Именно под влиянието на това чувство тя му съобщи за решението си да иска развод и действително възнамеряваше да го направи. Нямаше смисъл да продължават по този начин съвместния си живот. Не промени това решение нито на другия ден, нито в дните, които последваха.

Наистина не предприе никакви конкретни действия за изпълнение на решението си и продължи да живее в къщата в Куортън Лейк, но окончателно се премести да нощува в стаята за гости. Просто прие, че за да свикне, ще й е необходимо време и трябва да поживее в чистилището.

Адам не изрази никакъв протест. Очевидно беше убеден, че разногласията им, ще бъдат изгладени с течение на времето, въпреки че Ерика мислеше обратното. Тя продължаваше да поддържа домакинството, но и не отказа да се види с Пиер, който й позвъни между две автомобилни ралита.

— Нещо не е наред! — заяви Ерика. — Усещам го, въпреки че мълчиш!

Пиер беше смутен и несигурен. Подобно на повечето младоци той не умееше да прикрива настроенията си.

— Няма такова нещо — промърмори, излегнал се на леглото до нея.

Ерика се надигна на лакът-. Пердетата бяха спуснати и мотелската стая беше полутъмна. Все пак всичко в нея се виждаше съвсем ясно — безличното обзавеждане и типичните за всички мотели евтини мебели. Часът беше два следобед и те се намираха в едно от предградията на Бърмингам. Поради липса на време Пиер отказа продължителното пътуване до Канада. Навън времето беше мрачно. В края на обедната информационна емисия по радиото съобщиха, че се очакват превалявания.

Тя се извърна към Пиер, чието лице също се очертаваше съвсем ясно в здрача. Той й се усмихна, но зад усмивката му прозираше безпокойство. Светлите му коси стърчаха на всички, страни — без съмнение благодарение на ръцете й, които само допреди минута бяха заровени в тях.

Вече беше успяла искрено да се привърже към този човек. Въпреки явната му посредственост в интелектуално отношение той си оставаше привлекателен. Дори прекалено високото му на моменти самочувствие, явно дължащо се на звездния синдром, тя възприемаше само като още едно доказателство за неговата мъжественост.

— Я престани да увърташ! — сопна му се тя. — Казвай какво ти тежи на душичката!

Пиер посегна към захвърлените до леглото панталони и затършува из джобовете за цигари.

— Е, хубаво — отвърна той, без да я гледа. — Мисля, че става въпрос за нас двамата…

— Какво за нас двамата?

Той запали и издуха дима към тавана.

— Отсега нататък все по-често ще бъда на пистата. Рядко ще идвам в Детройт. Помислих си, че трябва да го знаеш…

Замълча, а Ерика усети как я облива студена вълна. Направи усилие да не потръпне и тихо каза:

— Това ли е всичко, или има и още нещо?

Пиер притеснено се размърда:

— Какво друго?

— Ти по-добре знаеш!

— Не… Просто си мислех… Виждахме се прекалено често… вече от дълго време насам…

— Наистина. — Ерика направи опит да се сдържа, защото ясно съзнаваше колко ще бъде глупаво, ако изпадне в нервна криза. — Цели два месеца и половина!

— Ами! — в гласа му се прокрадна неподправена изненада. — Наистина ли станаха толкова?

— На теб май ти се струваше, че са много повече!

Пиер направи опит да се усмихне.

— Не е така.

— А как е тогава?

— По дяволите, Ерика! Просто няма да се виждаме за известно време, и толкоз!

— Какво значи известно време? Месец? Шест месеца? Година?

— Зависи как ще тръгнат нещата — неопределено отвърна той.

— Кои неща?

Той сви рамене и замълча.

— И какво ще Стане след това неопределено време? — настоя Ерика. — Ти ли ще ми се обадиш, или аз на тебе? — Чувствуваше, че отива твърде далеч, но се дразнеше от неговите увъртания. Той отново не отговори и тя добави: — Значи оркестърът свири „Време за раздяла“, а? Значи ми даваш пътя? Ако е така, защо не ми го кажеш направо и да свършим веднъж завинаги?

Той моментално се възползува от предоставилата му се възможност:

— Май наистина е така!

— Благодаря ти за честния отговор! — Ерика си пое дълбоко дъх и добави: — Сега поне зная как стоят нещата.

Общо погледнато, тя едва ли имаше основание да се чувствува-обидена. Настоя за отговор и си го получи, макар че още от началото на разговора усети накъде вървят нещата. В душата й се бореха най-различни емоции, но над тях постепенно взе връх наранената й гордост, защото винаги беше считала, че тя първа ще прекрати тази връзка. Оказа се, че не е била готова за подобна стъпка и сега заедно с обидата в душата й се промъкваха мъката, тъгата и самотата. Имаше достатъчно разум, за да не започне да спори и настоява. Това нямаше да промени нищо. Отдавна знаеше, че Пиер просто се пресята и взема събудилите любопитството му жени, а след това се отървава от тях точно по начина, до който прибягна сега. При мисълта, че. Отново ще остане сама, изведнъж й се доплака, но направи усилие да се овладее. „Проклета да бъда, ако му позволя да разбере колко дълбоко ме е засегнал“ — стисна зъби тя. После хладно продума:

— При създалите се обстоятелства не виждам защо трябва да стоим повече тук.

— Хей, я не откачай! — извика Пиер и протегна ръце изпод завивките. Тя рязко се отдръпна, скочи от леглото и се отправи към банята, взела дрехите си в ръце. При други обстоятелства Пиер би я последвал и игриво би я върнал в леглото. Така както беше направил в началото на тяхната връзка при едно от първите им скарвания. Но сега не направи нищо подобно, макар че някъде дълбоко в душата си Ерика го очакваше.

Когато излезе от банята, откри, че и Пиер е напълно облечен и готов за излизане. Минути по-късно те бегло и почти машинално допряха устните си и се разделиха. „Доволен е, че раздялата стана мирно и тихо“ — бегло си помисли Ерика.

Пиер запали мотора на колата си и рязко подаде газ. Гумите остро изсвириха и в следващия миг на мотелския паркинг нямаше и следа от него. Ерика бавно го последва с откритата си кола. За секунда, докато той й махаше с ръка, тя зърна познатата топла и приятелска усмивка.

Когато стигна първата пресечка, Пиер отдавна беше изчезнал.

Караше бавно и едва след като измина цял квартал, разбра, че не знае накъде отива. Часът беше близо три и навън започна да пръска ситен и досаден дъждец — точно според прогнозата на синоптиците. Къде да отиде, какво да прави? През останалата част от деня… през останалата част от живота си? Внезапно, със силата на неудържим порой, тя бе обхваната от мъка, болка и разочарование — всички онези емоции, които в мотела беше успяла да контролира. Почувствува се отхвърлена и никому ненужна. По бузите й се търкулнаха сълзи, но тя не ги забеляза. Продължаваше механично да шофира и бавно навлезе в района на Бърмингам.

Съвсем определено не й се искаше да се прибере у дома, в празната къща на Куортън Лейк. Там я очакваха твърде много спомени, недовършени задачи и хиляди дребни проблеми, с които никак не й се занимаваше точно сега. След като измина още няколко преки и съвсем произволно завиваше ту наляво, ту надясно, изведнъж се оказа в квартала Трой, на същия онзи зает от магазинчета площад, от който преди почти цяла година бе задигнала първото си шишенце със скъп парфюм. Тогава беше разбрала, че съчетанието на ум, бързина и здрави нерви може да й донесе най-различни печалби. Паркира колата си и се насочи към покритите пасажи между магазините, без да обръща внимание на все по-усилващия се дъжд.

Под навесите спря и с едно-единствено движение избърса от лицето си и дъждовните капки, и сълзите.

Повечето магазини в търговския център бяха отворени. Ерика бавно се разходи из някои от тях, спирайки за малко пред обувките на „Бали“, играчките на „Ф.А.О.Шварц“ и пъстрото многообразие на някакъв моден бутик. Движеше се механично и не изпитваше желание да купи нищо от това, което виждаше. Настроението й ставаше все по-вяло и потиснато.

Готвеше се да, напусне поредния магазин, който предлагаше чанти и всякакви кожени изделия, когато вниманието й изведнъж бе привлечено от едно куфарче. Бяха го поставили върху стъклена масичка в дъното на магазина, кафявата му кожа — истински английски бокс — матово проблясваше. Очите й бавно обходиха магазина, след което отново се спряха върху куфарчето. „Нямам никаква нужда or такова куфарче“ — помисли си тя. Никога не бе искала да притежава подобна вещ и едва ли някога ще поиска. Още повече, че куфарчето символизираше всичко онова, което не можеше да понася — тиранията на донесената у дома служебна работа, всички онези вечери, които Адам прекарваше надвесен над собственото си широко отворено куфарче, безконечнитe часове, които й бяха откраднати именно с помощта на подобни приспособления. И изведнъж, въпреки всичко, тя поиска да притежава това куфарче. Желанието й беше диво, необуздано, силно! Трябва да го има — тук, сега, още в този миг! И ще го има!

Може би ще го подари на Адам в мига на раздялата. Ще бъде един великолепен подарък, натежал от многозначителна ирония.

Но дали да не го плати? Тя, разбира се, може да го плати. Но ще бъде далеч по-вълнуващо, ако просто го свали от поставката и си излезе — така, както бе правила много пъти досега. Това би й запълнило деня, би прогонило скуката и отегчението.

Преструвайки се, че разглежда изложените стоки, Ерика внимателно огледа магазина. Усети как тялото й бавно бива обземано от приятна възбуда — както винаги в подобни ситуации. Замайваше се от страха и дързостта, които се преплитаха в съзнанието й.

Отбеляза, че магазинът се обслужва от трима продавачи — едно момиче и двама мъже, единият от които по всяка вероятност беше самият управител. И тримата бяха заети с клиенти. Двама-трима души се въртяха из магазина подобно на Ерика. Най-близо до нея някаква бабичка с миша физиономия разглеждаше етикетите на изложените куфари.

Стараейки се да не привлича вниманието, Ерика бавно се приближи към масичката, върху която беше изложено коженото куфарче. Вдигна го и започна да го оглежда, сякаш го виждаше за пръв път. Бързият поглед наоколо я увери, че тримата продавачи продължават да са заети със своите клиенти.

Продължи да върти куфарчето из ръцете си. След миг го отвори и внимателно, пусна вътре висящите на конци етикети. После отпусна ръцете си — сякаш имаше намерение да постави обратно на поставката малкото куфарче, но пръстите й останаха върху дръжката. Още веднъж огледа магазина. Двама от разхождащите се клиенти си бяха излезли, а пред единия от продавачите се беше изправил нов клиент. Всичко друго си оставаше непроменено.

Без да бърза, тя завъртя куфарчето в ръката си и тръгна към изхода. Тесен проход водеше към двата съседни магазина. Разпънатата над прохода пъстра тента предпазваше купувачите от капризите на времето. От мястото си Ерика можеше да види малък фонтан, от който долиташе тих плясък на вода. Отвъд фонтанчето, застанал с гръб към нея, униформен служител от охраната разговаряше с някакво дете. Дори и да, я види навън, пазачът едва ли ще я заподозре в нещо, помисли си Ерика, докато посягаше към входната врата. Никой не я спря, никой не й каза дори една дума. Колко лесно е всичко!

— Момент!

Строгият и безкомпромисен глас долетя някъде изотзад и Ерика стреснати се обърна.

Гласът принадлежеше на онази тиха старица с мишото лице, която допреди миг изглеждаше толкова погълната от цените на куфарчетата. Сега обаче тя не изглеждаше нито тиха, нито стара. Очите й гледаха твърдо, а устните й бяхо сурово стиснати. Тя се насочи с бързи крачки към Ерика и извика:

— Мистър Янси, насам!

В следващия миг около китката на Ерика се сключиха железни пръсти. Тя безуспешно се опита да изтръгне ръката си.

Обзе я паника.

— Пуснете ме! — опита се да протестира тя и просто усети как се изчервява.

— Kpoткo! — нареди й старицата, която между другото се оказа на не повече от четирийсет години. Изглеждаше по-възрастна заради дрехите си, вероятно нарочно подбрани. — Аз съм детектив! А вие сте заловена в момент на кражба!

Управителят с бързи крачки се насочи към тях и полицейската служителка добави:

— Тази жена открадна куфарчето, което държи в ръката си! Спрях я в момента, в който се готвеше да напусне магазина.

— Добре — отвърна управителят. — Нека отидем отзад. — Подобно на полицейската служителка той също се държеше спокойно — сякаш предварително се беше примирил с неприятната задача, която му предстоеше. Ерика беше удостоена само с един бегъл поглед и изведнъж се почувствува безлична като истинските престъпници.

— Хайде, тръгвай! — Детективката я дръпна към задната част на магазина, където вероятно се намираха канцелариите.

— Не! — Ерика се дръпна и разкрачи крака за по-голяма устойчивост. — Имате грешка!

— Грешките ги правят такива като теб, сестричке! — отвърна другата и хвърли ироничен поглед към управителя. — Случайно някой от тези да ви е казвал нещо друго?

Човекът показваше явни признаци на притеснение. Ерика беше извикала доста високо и намиращите се наблизо хора извърнаха глави. Управителят съвсем не желаеше сцени и красноречиво кимна с глава към дъното на магазина.

В този миг Ерика направи основната си грешка. Ако се беше подчинила, цялата история положително би приключила съвсем тихо и мирно, в съответствие с отдавна установените за подобни случаи правила. Щяха да я разпитат — е, сигурно не съвсем любезно, ако се съдеше по поведението на полицейската служителка, след което Ерика щеше да признае вината си и да помоли за снизхождение. По време на разпита щеше да излезе наяве и високопоставеното положение на нейния съпруг. След признанието, което тя, макар и неохотно, трябваше да напише със собствената си ръка, щяха да я пуснат да си върви и инцидентът — поне за нея — щеше да бъде приключен.

Показанията на Ерика щяха да бъдат изпратени в Бюрото за разследване, което функционираше от името на асоциацията на търговците на дребно. Там щяха да проверят дали нейното име фигурира в списъците на извършителите на други подобни кражби, след което щяха да преценят дали да я предадат на прокуратурата. Едва ли щеше да се стигне дотам, тъй като това беше първата й официално регистрирана кражба.

Притежателите на магазини в детройтските предградия — особено на тези, които бяха разположени в райони като Бърмингам и Блумфийлд Хилс, имаха печален опит с доста жени, които без никаква нужда задигаха вещи от щандовете. И съвсем не им бяха необходими психологически познания, за да бъдат запознати с причините, които се криеха зад подобен род дейност. Най-често това бяха емоционалната неудовлетвореност, самотата и липсата на внимание — все състояния, в които най-често се оказват съпругите на изтъкнати деятели от автомобилния бранш. Но притежателите на магазини знаеха и друго — съдебното дело, в което е замесено името на някой влиятелен човек от автомобилната промишленост, ще им донесе повече вреда, отколкото полза. Хората от този бранш притежават силно развито чувство за солидарност и сигурно биха бойкотирали всеки магазин, чийто собственик е имал неблагоразумието да заведе дело срещу някого от тях.

По тази причина магазините прибягваха до съвсем друга тактика. Предлагаха на заловената крадла да плати, откраднатата вещ и тя незабавно се подчиняваше. След установяването на самоличността й собствениците изпращаха сметката на домашния й адрес и това обикновено беше напълно достатъчно — повечето жени изпитваха такъв ужас от арестуването и суровия полицейски разпит, че вече-никога не повтаряха злощастния си опит. Но независимо от методите си магазините неизменно държаха да се действува дискретно, без излишен шум.

Но изпаднала в близка до отчаяние паника, Ерика сама си провали възможността да се прибегне до някой от дискретните компромиси. С рязко движение тя се изтръгна от хватката на полицейската служителка и хукна да бяга, без да изпуска от ръцете си куфарчето.

В продължение на цяла секунда изненаданите й противници не предприеха нищо, а тя излетя през вратата и навлезе в прохода между магазините. Първа се окопити жената детектив. Тя се завтече след Ерика и започна да вика:

— Сперете тази жена! Спрете я! Тя е крадла!

Дочул виковете, униформеният пазач рязко обърна гръб на детето и се изправи. Жената от охраната го видя и извика:

— Дръж онази, дето тича! Арестувай я! Куфарчето в ръцете и е крадено!

Пазачът се впусна след Ерика, а хората в пасажа наблюдаваха инцидента със зяпнала уста. Чули виковете, от магазините наизлязоха и други. Но никой не направи опит да спре бягащата Ерика, чиито токчета бързо почукваха по плочите на терасата. Следвана по петите от пазача, тя излезе на открито.

В съзнанието й по кошмарен начин се запечатваха виковете, призрачно опулените лица и стъпките на приближаващите се преследвачи. Нима всичко това става в действителност? Не, не може да бъде! Всеки момент ще се събуди сред уюта на тихия си дом… да, всеки момент.

Но вместо това продължаваше да бяга към вратата, която отделяше търговската площ от паркинга. Натисна я с цялото си тяло, но въпреки това тя поддаде с влудяваща мудност. В следващия миг вече беше навън под дъжда, само на няколко метра от колата си.

Сърцето лудо блъскаше в гърдите й и тя едва си поемаше дъх. Причина за това й състояние беше не толкова бягането, колкото вледеняващият страх. За щастие не беше заключила колата си. Мушна под мишница откраднатото куфарче и припряно отвори чантата си, за да потърси ключовете. По асфалта се разпиляха дребни вещи, но тя не им обърна внимание, защото ключовете вече бяха в ръцете й. В движение напипа онзи, който задействуваше двигателя. Когато най-накрая стигна до колата, хвърли бегъл поглед назад и с ужас видя, че пазачът — младолик здравеняк, е само на няколко крачки от нея, а доста по-назад тичаше и детективката. Разбра, че няма да успее. Не можеше да влезе в колата, да запали двигателя и да потегли, преди да са я настигнали. Инстинктивно почувствува, че сега вече последиците ще бъдат много по-тежки, и изведнъж я обзе отчаяние и ужас.

Точно в този миг пазачът се подхлъзна върху мокрия асфалт и тежко падна. Просна се в цял ръст и в продължение на няколко безкрайно дълги секунди остана зашеметен и неподвижен от болката.

Но неговият лош късмет даде на Ерика времето, от което се нуждаеше. Тя се хвърли зад волана, завъртя ключа и излетя от паркинга с пронизително свирене на гумите. Но едва потеглила, беше обхваната от ново безпокойство — дали преследвачите й бяха видели номера на колата?

Разбира се, че бяха. Освен това разполагаха и с най-подробните й отличителни белези — последен модел открит автомобил, чийто цвят на яркочервен бонбон се различаваше от останалите като пробило снежните преспи пролетно цвете.

А сред разпилените по асфалта предмети се оказа и пачка кредитни карти, които носеха името и подписа на своята притежателка. Детективката започна да събира разпилените вещи, а пазачът, с подгизнала от водата униформа и болезнено навехнат глезен, закуцука към телефонната кабина да уведоми местната полиция.

Всичко стана толкова лесно, че докато отвеждаха Ерика към своята кола, двамата униформени полицаи се усмихваха. Само преди минута полицейската лимузина се беше изравнила с откритата кола и седящата в нея патрулна двойка направи знак на Ерика да спре, без дори да прибягва до светлинни и звукови сигнали. Тя незабавно се подчини, защото разбра, че всяка друга реакция oт нейна страна би била чиста лудост — такава, каквато беше бягството oт магазина.

Млади и симпатични момчета, полицаите действуваха решително, но едновременно с това вежливо и коректно. Те далеч не я караха да се чувствува така унизена, както оная противна шпионка в магазина. Във всеки случай вече се беше примирила. Знаеше, че е изпаднала в непоправима беда и всичко, което щеше да последва, е неизбежно и неумолимо като самата съдба.

— Получихме заповед да ви задържим, госпожо — проговори единият от полицаите. — Моят колега ще се погрижи за колата, ви.

— Добре — едва чуто отвърна Ерика и се насочи към задната част на полицейската лимузина. Полицаят отвори вратата пред нея, а когато я затръшна, тя разбра, че отвътре не може да се излиза, а стъклата, като в затворническа килия, са предпазени от здрави железни решетки.

Забелязал колебанието й, полицаят добави:

— Такъв е правилникът, госпожо. С удоволствие бих ви поканил да седнете отпред, но ако някой ме види, сигурно аз ще заема мястото ви отзад!

На устните на Ерика се появи нещо като усмивка. Беше съвсем ясно, че не я считат за опасен престъпник.

— Друг път арестували ли са ви? — попита полицаят. Тя поклати глава.

— И аз тъй си помислих. Първия път няма страшно. Ако се държите както трябва, разбира се.

От районния полицейски участък запомни само полираното дърво на скамейките и покрития с плочки под. Там й припомниха нейните права и задължения, след което я разпитаха за станалото в магазина. Ерика отговаряше кратко и ясно, съзнавайки, че времето на увъртане-то е минало. Направиха й очна ставка с жената от охраната и пазача, които не криеха своята неприязън към нея, макар че тя потвърди напълно техните показания. Официално разпозна откраднатото куфарче и за пръв път се запита за какъв дявол й беше притрябвало. След това я накараха да подпише показанията си и й предложиха да телефонира — ако иска, на адвокат, ако иска, на съпруга си. Тя отказа. Отведоха я в малко помещение в задната част на участъка и я оставиха сама.

Началникът на районния участък Уилбър Аренсън не беше от хората, които лесно се размърдват. Много пъти по време на дългогодишната си кариера беше имал възможност да се убеди, че спокойствието и липсата на припряност са неща, към които си струва да се придържа човек — естествено, ако обстоятелствата позволяват. Сега, без да бърза, преглеждаше протоколите за кражбата в един магазин от района си. Внимателно изчете всичко — от опита за бягство до задържането на нарушителката от алармирана по радиото дежурна кола. Името на жената беше Ерика Маргарет Трентън, двайсет и пет годишна, омъжена, с местожителство в Куортън Лейк. Беше подписала протокола с пълните си самопризнания доброволно, без никаква съпротива.

По всичко личеше, че на делото трябва да бъде даден ход. Жената щеше да бъде обвинена в кражба и вероятно осъдена. Но в този районен полицейски участък на Детройт далеч не всичко се вършеше съгласно инструкциите.

Така например началникът не беше длъжен да преглежда документите за всяко дребно престъпление, но в някои случаи подчинените му преценяваха, че трябва да ги види и те се появяваха на писалището му.

Трентън. Това име му беше познато. Шефът не знаеше при какви обстоятелства го беше срещал, но сигурен, че паметта няма да го подведе, той не се напрягаше да си спомни на всяка цена, а спокойно продължи да чете дознанието.

Друго отклонение от инструкциите извърши дежурният сержант, който, познавайки добре начина на работа на своя началник, все още не беше вписал в официалния регистър данните на арестуваната. По този начин репортерите не можеха да получат информация за самоличността на арестуваната и предявеното срещу нея обвинение.

Няколко обстоятелства по това дело възбудиха любопитството на шефа На първо място между тях беше фактът, че мотив за деянието съвсем не бяха финансовите проблеми В откритото сред изпадналите от чантата на обвиняемата вещи портмоне имаше над сто долара в брой, значително количество кредитни чекове на „Америкън Експрес“ и „Дайнърс Клъб“, както и карти за кредитиране от редица големи магазини. А чековата книжка, която беше открита вътре в чантата, издаваше наличието на солидна банкова сметка.

Шефът Аренсън знаеше всичко за обезпечените жени, които крадяха из магазините, знаеше всичко и за техните подбуди. Ето защо не остана изненадан от паричната страна на въпроса. По-интересно беше нежеланието на арестуваната да даде сведения за своя съпруг и отказът й да се свърже с него по телефона.

Това, разбира се, не можеше да й помогне. Дежурният следовател беше проверил на чие име е регистрирана колата й и се оказа, че тя е собственост на една от трите най-големи автомобилни компании. След кратка справка с нейния отдел за охрана стана ясно, че това е една от двете коли, които са отпуснати на мистър Адам Трентън.

Макар и да не беше длъжен да го прави, човекът от охраната им беше дал необходимите сведения Извършилият проверката полицай беше отбелязал този факт в своето донесение И сега едрият набит полицейски началник Уилбър Аренсън — наближаващ шейсетте мъж с оредяла коса, се зае да прави преценка на създалото се положение.

Той отлично знаеше, че куп служители на автомобилните компании разполагат със служебни коли. Но по две получаваха само най-високопоставените от тях.

Не му беше необходима кой знае каква проницателност, за да стигне до заключението, че задържаната Ерика Маргарет Трентън (намираща се в момента зад вратата на една малка стая за разпит вместо в обикновена килия — друга предвидлива постъпка на дежурния сержант) е съпруга на влиятелен човек.

Шефът искаше да знае само едно — точно колко влиятелен е той? Каква беше неговата власт, с какви връзки разполагаше?

Шефът отделяше толкова време за подобни въпроси именно по причината, заради която обитателите на детройтските предградия държаха да имат отделни полицейски участъци за всеки район. В градската управа периодично се повдигаше въпросът за обединяване на разпокъсаните полицейски сили на Голям Детройт в една обща административна единица с централно управление. В подкрепа на тази идея се изтъкваше, че подобна реорганизация би подобрила рязко ефективността на полицейските действия във всички градски райони и би елиминирала дублирането, а оттам ще се стигне и до снижение на разходите за издръжка на полицията. Посочваше се, че на много други места централизацията вече дава отлични резултати.

Но предградията — Бърмингам, Блумфийлд Хилс, Трой, Диърборн, Грос Пойнт и много други — неизменно и решително се противопоставяха на такива мерки. А поради факта, че най-влиятелните граждани на Детройт живеят именно там, проектът неизменно търпеше провал.

Вероятно съществуващата система на малки и независими полицейски сили действително не беше най-удачната за осигуряване на еднаква закрила за всички детройтски граждани, но именно тя предлагаше на местните жители с известни имена онези малки вратички, през които, в случай на дребни закононарушения, се измъкваха самите те, членовете на техните семейства и техните приятели.

Момент, момент! Шефът изведнъж си спомни къде беше чувал името Трентън. Преди шест-седем месеца беше ходил да купи кола за жена си от автомобилното представителство на Смоуки Стивънсън. Беше една събота и там, в изложбената зала, Смоуки го запозна с Адам Трентън от главното управление на компанията. По-късно, докато уточняваха условията на продажбата, Смоуки отново спомена името на Трентън, предсказвайки му бляскава кариера, която може да стигне дори до президентското кресло.

Връщайки се отново върху инцидента и възможните последици от него, шефът Аренсън изпита чувство на дълбоко удовлетворение от въздържаността, която беше проявил. Сега вече не само беше сигурен, че задържаната е важна клечка, но и знаеше към кого трябва да се обърне за допълнителна и вероятно още по-полезна информация.

Вдигна слушалката на директния си телефон и набра номера на Смоуки Стивънсън.