Корабът на чумата

16.

Патрулен катер на бреговата охрана наближи „Орегон“ тъкмо когато слънцето се издигна на хоризонта. След лудото препускане в продължение на шестдесет мили пътуваха с четиринадесет възела, подходяща скорост за подобен вехт кораб. Гъстият дим, който се издигаше от комина, подсказваше, че двигателят гори не по-малко масло отколкото гориво. По радиото капитанът на катера не звучеше като твърде загрижен за очукания кораб, който се намираше далеч от местопрестъплението.

— Не, капитане — спокойно блъфира Хуан. — Не сме приближавали до Коринт. На път към Пирея сме, където агентът ни съобщи, че договорът ни да закараме зехтин в Египет е бил анулиран. Продължаваме към Истанбул. Освен това не мисля, че старото корито би могло да влезе в канала. Прекалено е широко в таза — засмя се Кабрило. — А ако бяхме ударили мост, носът ни щеше да е сплескан. Както виждате, не е така. Добре дошли сте на борда, ако искате да направите проверка.

— Не е необходимо — отговори капитанът на катера. — Инцидентът се е случил на сто километра оттук. Като гледам кораба ви, смятам, че са ви нужни поне осем часа, за да изминете това разстояние.

— И само ако вятърът духа зад гърба ни — добави Хуан.

— Ако видите кораби, които имат странен вид или повреди на носа, моля, незабавно се свържете с властите.

— Разбрано и късмет.

„Атлантис“ приключва връзката.

Хуан махна на малкия катер и влезе вътре, като въздъхна облекчено. Закачи микрофона на куката.

— Налагаше ли се да ги каниш за проверка? — попита Еди Сенг от мястото си зад руля.

— Никога нямаше да се възползват от поканата. Гърците бързат да приковат нечия кожа към вратата на кенефа заради случилото се в Коринт. Няма да си правят труд за кораб, който не би могъл да е замесен.

— Какво ще стане, когато свържат разказите на очевидците и стигнат до извода, че ние сме единственият кораб, който отговаря на описанието?

Хуан го плясна весело по рамото.

— Вече ще сме в международни води, а те ще издирват кораб на име „Атлантис“. Веднага щом се отдалечим, искам да сменим името.

Той замълча за момент, после добави:

— В случай че някой има набито око за подробности и добра памет, ще избягваме Гърция за известно време.

— Разумно.

— Първият дежурен ще е тук всеки миг. Защо не слезеш долу да си вземеш заслужената почивка? Ще искам доклада ти за събитията на бюрото ми в четири следобед.

— Ще бъде интересно четиво — отбеляза Еди. — И в най-ужасните си кошмари не съм си представял, че ще се натъкнем на подобно гнездо оси.

— Нито пък аз — призна Хуан. — При тези хора става дума за нещо много по-сериозно от това, което прочетохме в уеб страницата им и чухме от психиатъра на Линда. Цялата тази параноя означава, че крият нещо.

— Очевидният въпрос е: какво?

— Може пък да извадим късмет и никой да не забележи микрофона, който поставих.

Еди го изгледа със съмнение.

— Първото, което началникът на охраната им ще направи, е да провери всеки сантиметър от имението, търсейки подслушвателни устройства.

— Прав си. Знам. Е, ако електронният шпионин не върши работа, ще изпратим истински.

— Аз ще отида.

— Нямаш вид на загубена душа, която търси смисъла на живота и е готова да последва сляпо дрънканиците на някакъв откачалник.

— Марк Мърфи? — предложи Еди.

— Той отговаря напълно на профила, но няма уменията да изпълни такава задача под прикритие. Ерик Стоун е сериозен кандидат, но същото се отнася и за него. Мислех си по-скоро за Линда. Като жена няма да предизвика толкова подозрения. Има опит в разузнаването, а както сме виждали безброй пъти, притежава страхотно хладнокръвие.

— Как ще осъществим мисията?

Хуан се усмихна уморено.

— Остави ме малко да си почина. Засега имам само идеи. Тримата ще се видим преди вечеря и ще обмислим стратегията.

— Стига и пак да не стигнем до план В — закачи го Еди.

Кабрило вдигна ръце в пресилено отчаян жест.

— Какво сте ме заяли? Нали свърши работа.

— Да, също като повечето устройства на Руб Голдбърг9.

— Стига бе! — ухили се Хуан.

Преди да се отправи към каютата си за десет часа дълбок сън, Хуан слезе с асансьора до оперативния център. Хали Касим беше наведен над бюрото си, обсипано с безброй листа, сякаш над него тъкмо бе минал ураган. Чифт слушалки бяха смачкали къдравата му коса. За разлика от повечето хора, чиито лица добиваха каменно изражение, когато мислеха, семитските черти на Хали бяха спокойни и ведри, сигурен знак, че мозъкът му работи на пълни обороти. Той се стресна, когато усети Кабрило до себе си. Свали слушалките и разтърка ушите си.

— Как върви? — попита Хуан.

Секунди след като беше проверил какво е положението с Кайл и доктор Хъксли, Кабрило бе помолил Хали да наглежда подслушвателя, който бе поставил в кабинета на Гил Мартел.

— Имам чувството, че чувам гласове от изключен телевизор — отвърна Хали и подаде слушалките на Хуан.

После натисна един от клавишите на компютъра. Статичен шум изпълни ушите на Хуан, но все пак в него се долавяше нещо. Пресилено бе да се нарече разговор. Напомняше по-скоро на ниските тонове при пращенето на електрониката.

Той свали слушалките.

— Опита ли се да изчистиш записа?

— Изчистен е. Два пъти.

— Сложи го на високоговорител и го пусни отначало — каза Хуан.

След секунда записът започна отново.

— О, не. О, не. Не може да бъде.

Гласът на Гил Мартел звучеше паникьосано, но все пак запазваше калифорнийския си чар. Чу се звук от отваряне и затваряне на чекмеджета. Вероятно Мартел проверяваше дали е бил обран. Изскърца стол.

— Хайде, Гил, стегни се. Колко е часът в Калифорния?

— Какво значение има? — промърмори гласът. Чу се изтракване на слушалка, после Мартел заговори:

— Том, Гил Мартел е.

Хуан знаеше, че Том е Томас Северънс, който оглавяваше движението на „Отговорните“ заедно с жена си Хайди.

— Някой проникна в лагера преди петнадесет минути. Приличаше на спасителна операция. Един от членовете ни бе отвлечен от стаята си… Какво? А, Кайл Хенли… Не, не още. Бе тук от съвсем кратко време… Пазачите ми казаха, че нападателите били дузина, всички въоръжени. Сега ги преследват с джиповете, така че има възможност да си върнем хлапето, но все пак исках да знаеш…

Последва дълга пауза, докато Мартел слушаше началника си.

— Това ще е следващото ми обаждане. Давали сме достатъчно пари на местните власти, за да не ровят прекалено дълбоко. Могат да съобщят, че местните ченгета са преследвали контрабандисти на оръжие или хора на Ал Кайда… Би ли повторил? Връзката е ужасна… Чакай! — извика Мартел притеснено. — Няма нужда да изпращаш Зелимир Ковач. Можем да се справим и сами… Бръмбари? Цялата шибана страна е покрита с тях. А, електронни бръмбари. По дяволите! Съжалявам.

Кабрило чу звука от отваряне и затваряне на чекмеджета, докато Мартел търсеше нещо, после изпращя само статичен шум. Мартел беше включил електронно устройство за смущения, за да обезсили подслушвателите, които можеше да са оставени в кабинета му.

Хали спря записа.

— Мога да продължа обработката, но не мисля, че ще постигна повече.

— Каквото и да откриеш, ще си струва труда — отвърна Кабрило и разтърка изморените си очи.

— Трябва да поспиш малко — посъветва го Хали.

— Накара ли някой да провери този Зелимир Ковач?

— Потърсих в „Гугъл“, но там няма нищо. Когато Ерик се върне на дежурство, ще се опита да открие нещо за него.

— Къде е Ерик сега?

— Ухажва пациентката в клиниката. Носи й закуска и се възползва от факта, че Марк спи в каютата си.

Хуан беше забравил за Джанике Дал. Знаеше, че момичето няма семейство, но у дома сигурно имаше хора, които мислеха, че е загинала на „Златна зора“. За съжаление щеше да им се наложи да страдат още известно време. Кабрило не беше сигурен защо искаше да отложи съобщението за спасяването й, но шестото му чувство, което му бе служило отлично през годините, го караше да пази тайната. Хората, отговорни за нападението над пътническия кораб, вярваха, че са успели да убият всички. Имаше си предимство да знаеш нещо, което те не знаеха. А засега Джани бе в безопасност на борда на „Орегон“. Хуан се извърна настрани.

— Кормчия, в колко ще пристигнем в Ираклион?

— Около пет следобед.

Пътуваха към столицата на Крит, където Чък Гъндерсън ги чакаше в самолета, за да отведе Макс, Еди и Кайл в Рим. Дотогава Хуан имаше време да премисли дали да задържи младата жена на борда. Той отиде до работното си място и написа нареждане до Кевин Никсън във „Вълшебния магазин“ да приготви паспорт, просто за всеки случай. Освен това си напомни да се консултира с Джулия, преди да вземе окончателното си решение. Докато Джани бе на кораба, Джулия можеше да открие какво бе помогнало на младата жена да оцелее, ако Марк и Еди грешаха относно хранителното отравяне.

След десет минути Кабрило спеше толкова дълбоко, че за първи път от дълго време не скърцаше със зъби.