Корабът на чумата

39.

Томас Северънс не знаеше какво да прави. Охранителите от кея бяха докладвали, че са заловили Макс Хенли при опит да избяга от бункера през тръбата за изгорели газове. После обаче се обадиха и казаха, че били нападнати от черен хеликоптер. За момент той се уплаши, че зад нападението стои ООН, тъй като бе чувал слухове за прочутите им ескадрони от черни хеликоптери. После долови само откъслечни разговори по радиостанциите и накрая настъпи пълна тишина. Камерите, монтирани на будката за охраната, не работеха, затова той нареди един от патрулите да провери кея.

— Избягали са, господин Северънс — докладва капитанът на охраната. — Хенли и още един мъж са в хеликоптера. Бараката е унищожена, също и кеят. Много от моите хора липсват.

— Има ли още натрапници?

— Патрулите проверяват в момента. Засега изглежда, че е бил само един човек.

— Един човек е убил повечето пазачи и е унищожил кея? — усъмни се Северънс.

— Нямам друго обяснение.

— Добре. Продължете проверката и веднага ми докладвайте за всичко необичайно.

Северънс прокара пръсти през косата си. Последните заповеди на Лайдъл Купър бяха категорични. Не трябваше да изпраща сигнала още два часа. Ами ако това бе авангардът на по-сериозно нападение? Забавянето означаваше провал. От друга страна, ако изпратеше сигнала рано, пак можеше да се провали, защото не знаеше дали всички устройства за разпръскването на вируса са вече прикачени към пералните на петдесетте кораба.

Искаше му се да поговори с наставника си, но знаеше, че трябва да вземе решението сам. Лайдъл бе на път насам с Хайди и сестра й, Хана. Нямаше да пристигнат преди пускането на вируса. Северънс бе начело на организацията от години, но също като син, поел семейния бизнес, знаеше, че е постоянно под наблюдение и всъщност въобще не командва положението. Никога не забравяше, че Лайдъл може да отмени всичките му решения без предупреждение или обяснение. Това, разбира се, го дразнеше, макар Купър да не се месеше много. Но сега залозите бяха прекалено големи и му се искаше да му наредят какво да прави.

А и какво толкова, ако пропуснеха няколко кораба? Изчисленията на Лайдъл сочеха, че са нужни само четиридесет кораба, за да се заразят всички на планетата. Допълнителните десет бяха просто застраховка. Ако го попитаха защо някои от корабите не са били заразени, можеше да се оправдае с дефект в разпръсквателните устройства. А ако свършеха работата, тогава никой дори нямаше да узнае.

— Точно така — каза той, като се плясна по коленете и стана.

Влезе в стаята с предавателя на ИНЧ. Техник в бяла престилка стоеше наведен над управлението.

— Можеш ли да изпратиш сигнала сега? — попита Северънс.

— По график трябва да го изпратим след два часа.

— Не те питам за това.

След като вече бе взел решението, Северънс си възвърна високомерните маниери.

— Ще са ми нужни няколко минути да проверя батериите. Електростанцията не е в ред заради повредите в системата за изгорели газове.

— Действай.

Мъжът започна да обсъжда проблема с колегата си по интеркома. Говореха на професионален жаргон, който Северънс не разбираше.

— Само минута, господин Северънс.

Електронният мозък на руския сателит отбелязваше времето в секунди, докато се носеше над Европа с почти тридесет хиляди километра в час. Траекторията бе изчислена до стотни от секундата и когато сателитът стигна целта си, от централния процесор бе изпратен сигнал до тръбата за изстрелване. В космическия вакуум не се чу звук, когато взрив компресирани газове изстреля волфрамовия прът от тръбата. Беше насочен право надолу и започна огнения си полет към земята, спускайки се под ъгъл, както бе проектиран, за да бъде взет за метеор. Навлизането в атмосферата създаде триене, което започна да затопля волфрама. Колкото по-ниско падаше, толкова повече се нагорещяваше. Запламтя в червено, после в жълто и накрая — в ослепително бяло.

Жегата беше страхотна, но не стигна до точката на топене на волфрама — хиляда шестстотин четиридесет и осем градуса. От земята можеха да го видят ясно, когато профуча над Македония и Северна Гърция.

Дигиталният часовник на главния монитор вече отброяваше едноцифрени числа. Хуан не бе искал да го гледа преди спасяването на Макс, но сега не можеше да откъсне очи от него. Хенли бе отказал лечение в клиниката преди удара по Еос, затова Хъксли бе донесла медицинската си чанта в оперативния център и обработваше на място раните му. Морето бе спокойно и тя можеше да си свърши работата, макар „Орегон“ да се носеше на изток с максимална скорост.

Обикновено Макс коментираше саркастично, когато Хуан принуждаваше двигателите да работят на пълна мощност, но сега знаеше какво предстои и си мълчеше. Още не се намираха на безопасно разстояние от взрива и ако председателят мислеше, че светкавичната скорост щеше да им помогне, нямаше да му се меси. Хали Касим свали слушалките от главата си и изруга.

— Какво има? — попита Хуан притеснено.

— Улавям сигнал по ИНЧ. От Еос. Изпращат кода.

Кабрило пребледня.

— Всичко ще е наред — обади се Макс с гъгнив глас заради натъпкания в обезобразения му нос памук. — Вълните са толкова дълги, че ще мине адски много време, докато предадат целия код.

— Или пък ще пуснат вируса още в началото на предаването — възрази Хали.

Дланите на Хуан се изпотиха. Мразеше мисълта, че бяха стигнали дотук, а можеха да се провалят в последния момент. Но не можеше да направи нищо друго освен да чака. Мразеше да чака.

Облечени в униформите на чистачи, Линда и Марк отново обикаляха долната палуба на „Златно небе“ и се опитваха да си спомнят къде се намираше пералнята. Наоколо имаше само няколко от членовете на екипажа, но всички бяха достатъчно изтощени от болестта, за да не обърнат внимание на двете непознати лица.

Воят на сушилните ги насочи към пералното помещение. От мъждиво осветената стая излизаше пара. Никой от китайците, които работеха там, не вдигна глава, когато двамата влязоха.

Един мъж, облегнат на стената зад вратата, когото не бяха видели, сграбчи ръката на Линда.

— Какво правите тук? — попита той.

Тя се опита да се издърпа. Марк позна веднага човека. Беше от екипа, който пристигна с хеликоптера заедно със Зелимир Ковач. Трябваше да се сетят, че Ковач щеше да остави охрана тук. Той пристъпи напред, за да се намеси, а мъжът извади пистолет и го притисна до слепоочието на Линда.

— Още една крачка и ще умре.

Работниците в пералнята виждаха какво става, но продължаваха да си вършат работата.

— Спокойно — каза Марк, като отстъпи назад. — Получихме нареждане да поправим повредена машина за гладене.

— Покажете ми пропуските си.

Марк извади картата от джоба на гащеризона си. Кевин Никсън не знаеше точния формат, използван от параходната компания за картите на служителите, но фалшификатът бе отличен. Мърфи се съмняваше, че горилите на Ковач биха доловили разликата.

— Виж. Ето тук. Аз съм Марк Мърфи.

Ковач се появи внезапно и огромното му тяло запълни касата на вратата.

— Какво става?

— Тези двамата твърдят, че са дошли да поправят нещо.

Сърбинът извади пистолет от якето си.

— Изрично наредих на капитана никой освен персонала на пералнята да не влиза тук. Кои сте вие?

— Свършено е, Ковач — каза Линда с леден глас, като го стресна с произнасянето на името му. — Знаем за вируса и как го разпространявате чрез пералните. В момента арестуват хората ти по корабите из целия свят. Устройствата са свалени. Предай се сега и може би някой ден ще излезеш от затвора.

— Съмнявам се в това, госпожице. Ковач не е истинското ми име.

Той спомена друго, което бяха чували по новините по време на войната в Югославия — името на един от най-зловещите масови убийци.

— Така че, както виждате, никога няма да ме пуснат да изляза от затвора.

— Луд ли си? — попита Марк. — Готов си да умреш за тази безумна кауза? Бях на „Златна зора“. Видях какво причинява на хората вашият вирус. Ти си абсолютно откачен.

— Ако мислиш така, значи не знаеш нищо. Всъщност вие двамата блъфирате. Вирусът, зареден в пералните, не е същият като на „Златна зора“. Беше създаден от същия щам, но не е смъртоносен. Ние не сме чудовища.

— Току-що си призна, че си убил почти осемстотин души, и твърдиш, че не си чудовище?

Ковач се ухили.

— Много добре. Доктор Лайдъл Купър не е чудовище. Вирусът, който ще пуснем, ще причини само лека треска но има планиран страничен ефект. Стерилитет. След няколко месеца половината от световното население ще открие, че не може да има деца.

Линда усети, че й се доповръща. Марк изтръпна, когато схвана коварния план. „Отговорните“ вечно дрънкаха, че планетата е обречена заради пренаселването. Сега планираха да направят нещо по въпроса.

— Не можете да сторите такова нещо! — извика Линда.

Ковач се наведе над нея.

— Вече е сторено.

Пазачите, които претърсваха остров Еос, спряха работа и вдигнаха очи към небето. Това, което отначало приличаше на ярка звезда, бързо нарасна по размер и интензивност и изпълни небето. Любопитството им се превърна в дива паника, щом разбраха, че предметът е насочен към острова. Втурнаха се да бягат, защото, когато се уплашени, хората реагират инстинктивно. Но нямаше къде да се скрият.

В помещението с предавателя Том Северънс потрепваше нетърпеливо с крак и наблюдаваше на монитора как сигналът по ИНЧ се разпраща кошмарно бавно по света. След няколко минути работата щеше да е свършена. Вирусът щеше да прелее от контейнерите в пералните и да зарази чаршафите, кърпите и салфетките. Лека усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.

Волфрамовата ракета удари остров Еос точно в центъра, на пет километра от подземната база. Невероятната й скорост и тегло превърнаха потенциалната енергия от падането в продължение на триста километра в кинетичната енергия на масивна експлозия. Централната част на острова се изпари. Скалите бяха унищожени на атомно ниво, така че не останаха никакви следи. Взривът се разпространи и образува шокова вълна, която вдигна стотици тонове боклук във въздуха. По-голямата част от скалите се стопиха в лава, която изсъска при допира с хладното море. Паникьосаните пазачи бяха изпепелени.

Вълната удари бункера и подсилените железобетонни стени се напукаха като фин порцелан. Сградата бе изтръгната от земята и метната настрани. Стени, тавани и подове се сплескаха като палачинки и смазаха всички вътре. Унищожението бе пълно. Километри от дебелите медни жици за антената на ИНЧ се разтопиха в потоци течен метал, които се изсипаха в морето. Земята се разтресе с такава сила, че пукнатините в епицентъра на удара разцепиха острова на няколко по-малки.

Масивна приливна вълна се надигна от Еос. За разлика от цунамито, което пътува под повърхността и постепенно нараства на височина, това бе солидна петнадесетметрова стена от вода с гребен от пяна. Грохотът й бе зловещ. Сякаш вратите на ада се бяха отворили. Вълната се понесе напред с огромна скорост. Нямаше да продължи дълго, но в момента бе най-ужасната сила на планетата.

На седемдесет километра от нея „Орегон“ фучеше напред с пълна мощност. Всичките му капаци бяха затворени. Двете подводници бяха спуснати в шейните си и завързани. Всеки незакован предмет, за който екипажът се сети, бе прибран в килерите и чекмеджетата. Знаеха, че няма да се измъкнат от премеждието без щети, но искаха да ги сведат до минимум.

— Време до удара? — попита Хуан.

— Пет минути — отговори кормчията. Хуан натисна бутона на интеркома.

— Говори председателят. Всички да се завържат здраво. Очаква ни страхотно приключение. Пет минути.

Монтираната на мачтата камера бе включена на нощно виждане, за да могат да наблюдават приближаващата вълна. Гигантското й лице бе прошарено от изумрудени ивици фосфор, а гребенът й приличаше на зелен пожар.

— Поемам командването — внезапно каза Хуан. Беше забелязал, че бягат от вълната под лек ъгъл и бързо коригира маршрута. Ако искаха да оцелеят, трябваше да понесат удара директно върху кърмата. Допуснеха ли грешка, корабът щеше да се преобърне.

— Започва се! — извика той.

Стори им се, че се намират в експресен асансьор. Кърмата се надигна толкова бързо, че за момент под средата й не остана вода. Звукът от стоновете на кораба се загуби в свирепия грохот на вълната. Носът се заби в морето. Хуан намали скоростта и след миг целият кораб бе изстрелян нагоре. Ускорението отметна всички напред. „Орегон“ изкатери вълната. Носът му бе насочен надолу под зашеметяващ ъгъл.

Кърмата изскочи през гребена на вълната в експлозия от пяна, която заля палубите. Двадесет метра от кърмата увиснаха над гърба на вълната, после се стрелнаха светкавично надолу.

Кабрило обезопаси двигателите и се помоли корабът да реализира целия си потенциал. Когато се удареха в дъното на вълната, кърмата щеше да прореже повърхността като нож и ако „Орегон“ нямаше достатъчно мощност, просто щеше да продължи надолу, докато морето се затвореше над него.

— Хайде, скъпи — помоли го Хуан. — Можеш да го направиш.

Ъгълът започна да намалява, когато кърмата изскочи от вълната и падането на „Орегон“ в бездната изглеждаше овладяно. Корабът потръпна и палубата бавно започна да се издига от смъртоносната хватка на морето. Водещият край на кърмата се появи, когато магнитохидродинамичните двигатели изкараха „Орегон“ от вълната, която можеше да се превърне в негов гроб.

Кабрило се присъедини към триумфиращите подсвирквания и ръкопляскането, когато видя мокрото иранско знаме, увиснало на мачтата. Намали мощността и предаде управлението на кормчията. Макс се приближи до него със стола си.

— А си мислех, че си луд, когато скочи с мотора от кея. Всеки друг кораб би се преобърнал при такава вълна.

— Това не е всеки друг кораб — гордо отвърна Хуан, като го потупа по ръката. — Нито пък кой да е екипаж.

— Благодаря ти — простичко каза Макс.

— Е, едно от загубените ми деца вече си е у дома. Време е да си приберем и другите две.