Корабът на чумата

26.

Хали Касим намери Еди Сенг във фитнеса на „Орегон“. Еди носеше торбестия панталон от униформата за бойното изкуство Ги, но без горнище. Пот струеше по стегнатото му тяло, докато изпълняваше серия каратистки движения. Еди забеляза погледа на Хали и приключи упражнението си с ритник, който би откъснал главата на играч от НБА. Грабна бяла хавлия от коша и избърса врата и торса си.

— Прецаках нещата — каза Хали без предисловия. — След като Кевин говори с Дона Скай, се върнах на записа и програмирах нови параметри в компютъра. Гил Мартел не казва „Дона Скай“. Казва „Dawn12“ и „Sky13“. Проверих. „Златна зора“ има кораб близнак на име „Златно небе“.

Ерик и Мърфи се поровиха малко и откриха нещо. В момента „Отговорните“ провеждат една от морските си почивки на борда на „Златно небе“.

— Къде се намират сега? — попита Еди.

— В източната част на Средиземно море. Трябва да пуснат котва в Истанбул днес следобед, а после потеглят към Крит — отговори Хали, после бързо добави, за да изпревари въпроса на Еди. — Вече се опитах да се обадя на Хуан. Не отговаря.

Тъй като нямаха връзка с Хуан, а Макс все още бе в ръцете на Зелимир Ковач, сега Еди командваше кораба и решенията зависеха от него.

— Има ли някакви съобщения за заболявания на кораба?

— Нищо в новините и вътрешния дневник за комуникации на параходната линия — отвърна Хали и забеляза колебанието в тъмните очи на Еди. — Ако това ще ти помогне с нещо, Линда, Ерик и Марк си предложиха услугите и вече си събират багажа.

— Ако корабът бъде поразен от химическо или биологическо оръжие, те се излагат на риск не по-малко от всеки друг — отбеляза Еди.

— Това е прекалено добра възможност, за да я пропуснем. Ако успеем да се доберем до някои от хората им, информацията ще е безценна.

Балансирането между риск и победа бе най-трудното от всички военни решения, защото доста животи бяха заложени на карта.

— Могат да стигнат до брега с надуваемата лодка. Самолетът чака в Ница. Тайни ще изготви авариен план за полет и хората ни могат да пристигнат в Турция заедно със „Златно небе“. „Отговорните“ надали ще извършат злодеянието, докато се намират в пристанището, затова можем да се промъкнем на борда и да поогледаме.

— Добре — съгласи се Еди, после възспря Хали, който се канеше да си тръгне. — Но при никакви обстоятелства не трябва да остават на кораба, когато потегли на път.

— Ще ги уведомя. Кого искаш да изпратя?

— Линда и Марк. Ерик е първокласен навигатор и следовател, но опита на Марк ще му помогне при откриването на химическо или биологическо оръжие.

— Разбрано.

— Между другото — отново го възпря Еди — какво е положението с подслушваческата ни мисия?

Час преди залез „Матрьошка“, луксозната яхта на Иван Кериков, бе напуснала пристанището на Монте Карло. На борда й се намираха Ибн ал Асим и антуражът му. Ал Асим бе преуспяващ саудитски финансист, който наливаше пари в радикални ислямски училища и терористични групи. Целта му бе да се свърже с Ал Кайда. ЦРУ се интересуваше от него и срещата му с руския търговец на оръжия, защото имаше възможност да превърнат арабина в двоен агент и да получат достъп до върховните ешелони на терористичния свят.

Докато яхтата бе закотвена в пристанището, нищо важно не бе обсъждано на борда. По-голямата част от следобеда измина в забавления с осигурените от Кериков жени. Но когато „Матрьошка“ напусна пристанището и навлезе в Средиземно море, всички на „Орегон“ знаеха, че истинските преговори щяха да се състоят далеч от любопитни погледи.

„Орегон“ намали светлините си и последва яхтата предпазливо. Руснакът навлезе двадесет мили навътре, преди да спре двигателите на „Матрьошка“. Кериков и Ал Асим очевидно се чувстваха в пълна безопасност и заговориха откровено по време на вечерята на задната палуба.

С помощта на системата за глобално позициониране Ерик бе програмирал компютъра да държи „Орегон“ достатъчно далеч от яхтата, докато монтираната на мачтата сложна електроника я наблюдаваше. Използвайки свръхмодерни параболни приематели, камери с висока разделителна способност, които можеха да разчитат по устните, и фокусиран лазерен лъч, долавящ и най-слабите вибрации от разговор от другата страна на прозорец, можеха да подслушват абсолютно всичко.

— Последното, което чух, бе руснакът и Ал Асим да си говорят за ракети „СА7“.

— Те са пълен боклук — презрително каза Еди. — Никога няма да успеят да ударят наш боен самолет с тях. Но пък цивилните самолети ще са уязвими.

— Кериков подсказа ясно, че не иска да знае какво Ал Асим планира да прави с оръжията, но арабинът намекна, че възнамерява да напада самолети.

Роден в Китайския квартал на Ню Йорк, Еди побесняваше при мисълта, че терористите можеха да нападнат цивилни самолети. Макар да нямаше близки, загинали при нападението на единадесети септември, познаваше десетки хора, които имаха.

— Нещо друго? — попита той.

— Ал Асим вече разпита за ядрени оръжия. Кериков каза, че няма достъп, но би продавал, ако имаше.

— Чудесно — изсумтя Еди.

— Руснакът спомена, че би доставил нещо, наречено „Юмрука на Сталин“, но имало прекалено много технически проблеми, за да бъде използвано. Когато Ал Асим настоя, Кериков му каза да забрави, че го е споменавал. Тогава заговориха за ракетите.

— Някога да си чувал за „Юмрука на Сталин“?

— Не. Марк също не е чувал.

— Лангстън Овърхолт може да знае нещо по въпроса. Ще го попитам, когато предадем информацията. Това бездруго си е негов проблем. Уведоми ме в мига, когато се чуеш с Хуан, или ако Томас Северънс отговори на обажданията ни.

— Мислиш ли, че Макс е добре? — попита Хали притеснено.

— Ако бях на мястото на Северънс, щях да се моля за това.

Зелимир Ковач наблюдаваше спускането на хеликоптера в мрачното небе. Приличаше на малка жълта точица сред оловносивите облаци. Сърбинът прикриваше гнева си идеално. Не беше успял да намери избягалия американец и провалът го вбесяваше. Не си падаше по оправданията, но в момента ги репетираше наум, докато чакаше хеликоптерът да се приземи.

Освен пилота с Томас Северънс имаше още един мъж. Ковач го пренебрегна, съсредоточен върху шефа си. Томас Северънс беше върховната личност според сърбина и лоялността му към него и каузата бе безгранична. Точно тази преданост бе предизвикала самообвиненията му и той се мразеше, задето бе разочаровал своя идол.

Лидерът на „Отговорните“ отвори вратата на хеликоптера и се смъкна долу елегантно. Ковач не успя да отговори на сияйната му усмивка, която не заслужаваше. Отмести очи настрани и позна втория пътник.

Гневът му се замени с объркване.

— Радвам се да те видя, Зелимир — извика Том заради воя на двигателя, после видя стреснатия поглед на началника на охраната си и се засмя. — Обзалагам се, че това е последният човек на света, когото очакваше да видиш с мен, нали?

Ковач отговори, без да свали поглед от доктор Адам Дженър.

— Да, сър.

Северънс заговори по-тихо и поверително.

— Време е да узнаеш всичко. Крайно време.

Дженър се приближи и докосна с ръка превръзката на главата си, резултат от удара, който Ковач му бе нанесъл в хотела в Рим.

— Не изпитвам лоши чувства към вас, господин Ковач — каза психиатърът.

След десет минути влязоха в най-луксозния апартамент на подземната база. Тук Том и жена му щяха да се скрият по време на предстоящия хаос. Сградата бе пригодена за двеста от важните членове на организацията.

Последния път, когато Северънс дойде тук, четирите стаи не бяха нищо повече от голи бетонни стени. Той се възхити на работата, която бе свършена в апартамента му. С изключение на факта, че прозорците всъщност бяха плазмени телевизори с плоски екрани, нямаше доказателства, че си на петнадесет метра под земята.

— Тук е почти толкова хубаво, колкото в новата ни къща в Бевърли хилс — отбеляза той, като погали копринените тапети по стената. — Хайди страшно ще го хареса.

Той помоли за кафе прислужника, чието лице сияеше при срещата с великия лидер, и се настани в едно от креслата в кабинета си. Плоският екран зад него показваше море, което се разбиваше в каменист бряг. Картината идваше от камера, монтирана близо до входа на базата.

Дженър се отпусна на плюшено канапе, а Ковач остана прав.

— Зелимир, седни, моля те — каза Северънс.

Сърбинът седна, но не се отпусна.

— Нали знаеш старата поговорка „Дръж приятелите си наблизо, а враговете си — още по-близо“? — попита Северънс, след като прислужникът наля кафето. — Най-големите ни врагове не са онези, които се подиграват на убежденията ни, без да ги разбират напълно. Страшните ни врагове се онези, които са били с нас навремето, но са загубили вярата си. Те ни навреждат повече, защото знаят тайни, които никога не бихме споделили с външни хора. Лайдъл Купър и аз обсъдихме този въпрос подробно.

При споменаването на основателя на „Отговорните“ Ковач кимна и погледна Дженър сякаш искаше да каже, че психиатърът не заслужава да седи в същата стая, когато се произнася това свято име. Дженър отговори на погледа му с мила, почти бащинска усмивка.

— Решихме да създадем експерт по движението ни, човек, към когото семействата да се обръщат, когато почувстват, че са загубили контрола върху близките си. Специалист с достъп и до онези, които са напуснали по собствена воля, за да разбере намеренията им, а после ни докладва, за да вземем подходящите мерки.

На лицето на Ковач се изписа уважение. Той погледна психиатъра и каза:

— Нямах представа.

— Не знаеш най-доброто — продължи Северънс. — Имаше само един човек, който вярваше, че ще свършим чудесна работа.

— Кой? — попита сърбинът.

— Аз, мило момче — отговори Дженър. — Просто не можеш да ме познаеш заради козметичната хирургия, лещите и изминалите двадесет години.

Ковач се вторачи в него, сякаш напрегнатият му поглед можеше да прозре под маскировката.

— Не раз… — гласът му заглъхна.

— Аз съм Лайдъл Купър, господин Ковач.

— Но ти си мъртъв — избъбри сърбинът, без да мисли.

— Е, човек с твоето минало би трябвало да знае, че никой не е напълно мъртъв, докато не открият трупа му. Бурята, която уж ме уби в онази сутрин, бе нищо в сравнение с предишни страшни урагани.

— Не разбирам.

Северънс заговори:

— Лайдъл положи основите на организацията с книгата си и изложи основните ни схващания.

— Но аз не съм организатор — намеси се Купър. — Том и дъщеря ми Хайди са много по-добри в това. Не обичам да говоря пред хора, да провеждам събрания или да се занимавам със скучни ежедневни подробности. Затова, когато движението нарасна, поех различна роля, тази на защитник. Действайки като нашия най-голям противник, получих възможността да наблюдавам всички, които се опитваха да ни навредят.

Ковач най-после успя да проговори.

— А всички онези хора, които настрои срещу нас?

— Те бездруго щяха да ни напуснат — спокойно отговори доктор Купър. — Това, което направих, бе да намаля критиките им към нас. Напуснаха паството, тъй да се каже, но повечето от тях не разкриха абсолютно нищо за нас.

— Ами онова, което се случи в Рим?

— Да, това беше рискована работа — призна Купър. — Нямахме представа, че бащата на Кайл Хенли има ресурсите да наеме екип по спасяването. Обадих се на Том веднага щом разбрах, че ще го доведат за сеанси в Рим, за да може да те предупреди. После му звъннах за името на хотела и номера на стаята, за да ти помогна да го прибереш обратно. Не бяхме сигурни колко знаеше момчето или какво бе споделило с баща си.

— Между другото как вървят нещата там? — попита Том Северънс.

Ковач сведе очи. Ужасно беше да признае провала си пред лидера, но да го сподели с великия доктор Купър, човека, чиято философия бе дала смисъл и цел на живота му, бе направо невъзможно.

— Зелимир?

— Той избяга, господин Северънс. Не знам как, но се е измъкнал от килията си и е стигнал догоре. Уби един монтьор и рани двама други.

— Още ли е на острова?

— Открадна един от моторите снощи. Бурята беше ужасна и видимостта бе само няколко метра. Групата по издирването откри мотора днес сутринта, когато започна отливът. Нямаше следа от трупа.

— Никой не е мъртъв докато не видиш трупа му — напомни му Лайдъл Купър.

— Господине, безкрайно ви се възхищавам и уважавам — отвърна сърбинът, — но е много по-вероятно онзи тип, Хенли, да е катастрофирал по време на бурята. Беше в изключително тежко състояние, когато избяга, и сериозно се съмнявам, че би могъл да оцелее нощ навън при тези климатични условия.

Не каза нищо за предавателя, който бе открил в крака на Макс, защото не искаше да посее семена на съмнение. Групата по издирването все още претърсваше частния остров на „Отговорните“. Ако намереха беглеца, щяха веднага да му съобщят. А той щеше да получи желаната информация и да убие Хенли, преди репутацията му да пострада още повече.

— Разбира се, ще продължим издирването — добави той.

— Разбира се — кимна Купър.

Ковач насочи вниманието си към него.

— Сър, разрешете да споделя с вас, че да работя за вас през последните няколко години, е изключителна привилегия. Учението ви промени живота ми по начин, който дори не знаех, че съществува. За мен ще е голяма чест, ако мога да се ръкувам с вас.

— Благодаря ти, Зелимир, но не мога. Въпреки младежкия си вид аз съм почти на осемдесет и три години. Когато все още се занимавах с генетични проучвания, разработих специално лекарство от ДНК-то си, за да мога да получа ново сърце, дробове, бъбреци и очи, а пластичната хирургия ме прави да изглеждам по-млад от годините си. Имам изкуствен таз, колена и гръбначни дискове. На строга диета съм, пия само от време на време и никога не съм пушил. Очаквам да водя пълноценен живот над сто и двадесет години — каза той, като вдигна облечените си в ръкавици ръце, чиито пръсти бяха изкривени като клончетата на старо дърво. — Но семейството ми страда от артрит и не успях да премахна инвалидизиращия му ефект. Бих разтърсил ръката ти с огромно удоволствие, за да ти благодаря за милите думи и отличната служба, но просто не мога да го направя.

— Разбирам.

Ковач не забеляза иронията в думите на човека, готов да избие половината население в света, като в същото време удължи собствения си живот.

— Не се притеснявай — добави Купър. — Кайл Хенли не може да е научил много по време на краткия си престой в Гърция. И дори ако баща му сподели тази информация с властите, няма да имат време да реагират. Разпитът на бащата е само дребна подробност. Не се тревожи за нея.

— Да, сър — автоматично отговори Ковач.

— Да преминем към другите ни задачи — намеси се Северънс. — Издърпахме напред важната дата.

— Заради отвличането на Кайл Хенли?

— Отчасти. И заради самоубийството на Гил Мартел. Местните гръцки власти не ни създават неприятности, но правителството в Атина започна да проявява интерес към делата ни. Лайдъл и аз решихме, че ще е най-добре да изпратим обучаваните още сега. Няма нужда да научават нищо повече, така че няма причина да се бавим. Естествено наложи се да платим повече за билети с толкова кратко предизвестие — засмя се Северънс. — Разбира се, можем да си ги позволим.

— Изпращате всичките петдесет екипа?

— Да. Е, четиридесет и девет. На „Златно небе“ вече има екип за последния тест на предавателя. Значи петдесет екипа и петдесет пътнически кораба. Ще са ни нужни три-четири дни, за да настаним всички. Хората ни ще носят вируса, усъвършенстван от Лайдъл и изработен от нас във Филипините. Колко време ще ни е нужно да започнем пробата?

Ковач се замисли за момент.

— Вероятно ще можем да започнем днес следобед. Трябва да включим другите двигатели, за да заредим напълно батериите, както и да стабилизираме разпределението на мощностите, за да предпазим антената. Пробният вирус, който използвахме на „Златно небе“, е прост, бързодействащ риновирус, така че в рамките на дванадесет часа ще знаем дали приемателят е получил сигнала. Стига да го изпратим не по-късно от тази вечер, всичко ще е наред. Разбира се, на борда има и втори екип, който ще пусне основния вирус.

— Това е велик момент, господа — каза Лайдъл Купър. — Кулминацията на всичко, за което съм се трудил. Скоро ще има ново начало, чиста зора и човечеството ще сияе както е било предопределено. Ще изчезнат потискащите множества, които изчерпват естествените ни ресурси и не се отплащат с друго освен с още усти за хранене. В едно поколение, в което половината свят не е способен да се възпроизвежда, населението ще придобие нормални размери. Няма да има повече мизерия. Ще унищожим бедността, глада и дори заплахата от глобално затопляне. Политиците по целия свят реагират на тези проблеми, като предлагат краткосрочни планове, които карат избирателите им да мислят, че нещо се прави по въпроса. Ние знаем, че всичко това са лъжи. Човек просто трябва да прочете вестника или да изгледа новините, за да види, че нищо не се променя и няма да се промени. Всъщност положението дори се влошава. Борбите за земи и вода вече предизвикват конфликти. И колко души загинаха, за да защитят намаляващите петролни запаси? Убеждават ни, че всичко ще се оправи, ако хората променят навиците си — шофират по-малко, купуват по-малки къщи, използват екологични крушки. Ама че шега. Никой не иска да се лиши от удобствата си. Не, разрешението не е да искаш дребни лишения, които въобще не помагат за премахването на проблема. Отговорът е да промениш играта. Вместо да има все повече хора, които се борят за все по-малко, просто трябва да намалиш населението. Всички знаят, че това е единственият начин, но нямат смелостта да го кажат. И светът се приближава все повече до хаоса. Както вече писах, размножаваме се до смърт. Желанието за потомство вероятно е най-голямата сила в света. Не може да се отрече. Но природата си има естествени механизми да го регулира. Хищниците намаляват броя на животните, които са тяхна плячка. Горските пожари подновяват почвите, както и циклите от суша и наводнения. Но човекът, въпреки способността си да мисли, упорито намира начини да заобиколи усилията на природата за ограничаване на броя на населението. Избихме много животни, за които бяхме плячка, така че в природата останаха само шепа от тях, а останалите са заключени в зоологически градини. Микробите намаляват броя ни с болести, затова създадохме ваксини и имунизации. Продължаваме да се размножаваме, сякаш все още очакваме да загубим две от всеки три деца преди първия им рожден ден. Само една страна имаше смелостта да признае, че населението й нараства прекалено бързо, но дори там не успяха да намалят раждаемостта. Китай се опита да направи нещо, като въведе закона за едното дете в семейство, но сега там живеят двеста милиона повече отколкото преди само двадесет и пет години. Ако една от най-тоталитарните страни в света не успя да се справи с проблема, значи никой не може. Хората просто не се променят. И затова всичко зависи от нас. Разбира се, ние не сме луди. Бих могъл да създам вирус, който да убива безразборно, но никога не бих искал да убия милиарди хора. Е, какво тогава беше разрешението? Първоначалният вирус на кръвоизливен грип имаше страничен ефект. Жертвите оставаха безплодни, но смъртността бе петдесет процента. След като се отказах от медицинските проучвания, разработих десетки хиляди поколения и мутации на вируса. Намалих смъртоносността му, като запазих единствения му желан ефект. Когато го пуснем на петдесетте кораба, той ще зарази близо сто хиляди души. Звучи като сериозно количество, но е просто капка в морето. Пътниците и екипажите са от всяка страна по света и от всякакъв произход. На пътнически параход човек открива микрообраз на обществото от лидерите в промишлеността до най-нисшите работници. Исках да съм абсолютен демократ. Никой няма да бъде пощаден. Когато се върнат в луксозните си къщи в Мичиган, селата си в Източна Европа или бордеите в Бангладеш, ще носят вируса със себе си. Той ще остане в приемника си без проява на симптоми през следващите няколко месеца и ще се разпространява от човек на човек. После ще се появят първите признаци на инфекция. Ще изглежда, че всички страдат от лек грип с висока температура. Смъртността ще е по-малко от един процент, трагична, но неизбежна цена, която ще платят хората със слаби имунни системи. Едва по-късно, когато хората започнат да търсят отговори защо нямат деца, ще научат, че половината население на света е безплодно. Когато осъзнаят действителността, ще има вълнения и уплашени хора ще търсят отговори на въпросите, които лидерите им се страхуваха да зададат. Но това ще продължи кратко — седмици или месеци. Световната икономика ще пострада за известно време, но ще се съвземе, защото хората притежават великата способност да се приспособяват. А тогава, приятели, ние ще сме решили всички проблеми. Ще сме излекували болестите и ще сме предизвикали период на просперитет, какъвто светът никога не е виждал.

По бузата на Зелимир Ковач се стече сълза, но той не направи опит да я избърше. Том Северънс, който познаваше Купър от години и бе чувал речите му хиляди пъти, също бе трогнат.