Корабът на чумата

3.

Стажът в ЦРУ бе научил Хуан да спи съвсем по малко за дълги периоди от време, но чак след като основа Корпорацията и купи „Орегон“, той разви способността на моряците да заспива по команда. След заседанието той се върна в каютата си, луксозен апартамент, сякаш взет от тузарска къща в Манхатън, съблече костюма на капитан Естебан и си легна. Мислите за опасността, срещу която екипът му щеше да се изправи на брега, го държаха буден по-малко от минута. Без да има нужда от будилник, той се събуди час преди срещата в лунния басейн. Не беше сънувал нищо.

Влезе в банята, седна на махагонов стол, за да свали изкуствения си крак, и влезе под душа. Благодарение на изобилното електричество бойлерът на „Орегон“ осигуряваше горещ душ за секунди. Кабрило застана под почти врялата вода, наведе глава и остави силната струя да бие по тялото му. Беше насъбрал безброй белези през годините и ясно си спомняше при какви обстоятелства бе получил всеки от тях. Най-рядко се сещаше за загубения крак.

За повечето хора такова събитие би било повратен момент в живота. Така беше и за Хуан през дългите месеци на рехабилитация. Но след това почти никога не се замисляше по въпроса. Тренира тялото си да приеме протезата, а мозъка си — да я игнорира. Още в началото на физиотерапията каза на доктор Хъксли: „Може да съм осакатен, но няма да си позволя да се превърна в инвалид.“

Протезата, която беше носил през деня, бе конструирана като човешки крайник, покрита с тънка гума в телесен цвят, отговарящ на цвета на кожата му. Имаше дори пръсти с нокти и косъмчета като тези на левия му крак. След като се избърса и най-после обръсна наболата четина, той влезе във вградения гардероб и извади съвсем различен крайник.

На „Орегон“ имаше отдел, наречен „Вълшебният магазин“, управляван от холивудски майстор по специалните ефекти на име Кевин Никсън. Точно Никсън, в пълна тайна, бе създал онова, което Хуан наричаше „бойния ми крак“. За разлика от естествено изглеждащите протези, този приличаше на реквизит на някоя от сериите на „Терминатор“. Изработен от титан и въглеродни нишки, бойният крак версия 3.0 бе буквално цял арсенал. Пистолет „Кел-Тек“ бе прикрепен в прасеца заедно с идеално балансиран нож. Протезата бе снабдена и с телена гарота, 50-калибров пистолет само с един куршум, който се изстрелваше от петата, и малки отделения за различна допълнителна екипировка.

Докато нагласяше съоръжението и го закрепваше с чифт подсилени ремъци, Хуан се подготви психически за мисията. Бе създал Корпорацията по две причини. Едната, разбира се, бе да спечели пари. От тази гледна точка се бе справил по-добре, отколкото и в най-лудите си мечти. Всеки член на екипажа можеше да се пенсионира и да живее охолно от изкараното през годините. Самият Кабрило би могъл да си купи малък карибски остров, ако пожелаеше. Но втората причина да създаде своя собствена армия го поддържаше активен дълго след като обикновен човек би се оттеглил. Нуждата от група като тяхната бе толкова голяма, че съвестта не му позволяваше да спре.

Само през последната година той и екипът му бяха разбили пиратска група, която нападаше кораби с китайски имигранти, а после използваше нещастните хорица като роби в отдалечена златна мина. След това бяха осуетили опита на един екотерорист да атакува Съединените щати с биологично оръжие.

В мига, когато приключеха дадена задача, две нови, също така важни, предизвикваха уникалните възможности на Корпорацията. Злото се ширеше по земното кълбо, а властите не можеха да спрат разпространението му. Макар да работеха под ръководството на моралните принципи на Кабрило, хората от Корпорацията не бяха възпирани от политици, които се тревожеха повече за изборите отколкото за конкретните мерки за решаване на проблемите.

Докато Хуан се обличаше, главният стюард почука на вратата и влезе тихо.

— Закуска, капитане — каза Морис с тъжния си британски акцент.

Морис беше ветеран от кралската военноморска флота, достигнал до пенсионна възраст. Тънък като клечка, с гъста снежнобяла коса, той вървеше със стегната походка, идеално изправен и оставаше невъзмутим при всякакви обстоятелства. Макар самият Кабрило да си падаше малко суетен, нищо не можеше да се сравни с тъмните костюми и белите колосани ризи, които Морис носеше независимо от времето. През годините, прекарани на кораба, никой не го бе виждал да се поти или трепери.

— Остави я на бюрото — извика Хуан, излизайки от спалнята.

Стаята, която му служеше за кабинет, беше облицована с красива ламперия. Таванът беше от махагон, както и шкафовете с витринки, побрали някои от интересните предмети, които Хуан бе събрал през годините. На едната стена висеше великолепна картина, изобразяваща „Орегон“, устремен напред в бурно море, осветявано от светкавици.

Морис остави сребърния сервиз и се намръщи недоволно, оглеждайки бюрото. В уютна ниша в каютата на председателя имаше идеална маса за хранене. Свали капаците от подносите и стаята се изпълни с аромат на омлет, херинга и силно кафе. Стюардът знаеше, че Кабрило слага малко сметана в първото си кафе за деня, затова бе приготвил сребърната каничка още преди Хуан да се настани на стола.

— Е, какви са последните новини за интернет свалката на господин Стоун с красавицата от Бразилия? — попита Хуан, като лапна огромна хапка от омлета.

Морис беше прочут като най-големия клюкар на борда, а безбройните виртуални романи на Ерик Стоун бяха любимата му тема.

— Господин Стоун започва да подозира, че той и въпросната дама може би имат повече общи интереси, отколкото смяташе в началото — конспираторски прошепна Морис.

Хуан отваряше старинния сейф зад бюрото си.

— Имам предвид пола, капитане. Ерик мисли, че дамата може всъщност да е мъж. Господин Мърфи ми показа снимките, които тя/той му изпратила, и според него са обработени с „Фотошоп“, за да се скрият някои анатомични подробности.

Кабрило се засмя.

— Горкият Ерик. Не може да извади късмет дори в интернет.

Той отключи тежката врата, на която бяха гравирани името и логото на отдавна несъществуваща железопътна компания. Почти всички по-малки оръжия на борда на „Орегон“ бяха съхранявани в оръжейната до звукоизолираното стрелбище, но Хуан предпочиташе да държи личния си арсенал в кабинета. В добавка към картечниците, пушките и пистолетите той пазеше в сейфа и валута от различни страни, сто хиляди долара в златни монети, изсечени в четири национални монетни двора, и няколко малки торбички с необработени диаманти. Четиридесеткаратов диамант лежеше встрани от останалите. Беше получен като подарък от новоизбрания президент на Зимбабве като благодарност за усилията на Корпорацията да го освободи от политическия затвор.

— Доктор Хъксли потвърди подозренията на господин Мърфи, като изследва лицевите пропорции на „дамата“ и ги сравни с нормите за мъже и жени — продължи Морис.

Кабрило провери полуавтоматичния пистолет, единственото оръжие, което щеше да вземе със себе си. За разлика от останалите хора от екипа, той нямаше да тръгне въоръжен до зъби. Допи кафето си и хапна още малко омлет. Усети прилив на адреналин във вените си. Стомахът му се сви леко и той реши да се откаже от херингите.

— И какво ще прави Ерик? — попита на ставане от масата.

— Очевидно ще отложи пътуването си до Рио, докато успее да разбере точно как стоят нещата. Господин Мърфи смята, че би трябвало да наеме частен детектив.

Кабрило изсумтя презрително.

— Според мен трябва да забрави за интернета и да се запознава с жени по нормалния начин. Лице в лице в бар след няколко питиета.

— Точно така! Човек не може да пренебрегне светските възможности на няколко коктейла — кимна Морис, като разтреби бюрото на Кабрило и вдигна подноса, сложил чиста ленена салфетка на ръката си. — Ще те видя, когато се върнете.

Това бе обичайното пожелание за късмет на стюарда.

— Не и ако аз те видя първи — отвърна Хуан съгласно установения между тях жаргон.

Излязоха заедно от каютата. Морис зави надясно, за да се върне в кухнята, а Хуан — наляво. Взе асансьора и слезе три палуби по-надолу. Вратите се отвориха към огромно помещение, осветено с прожектори, където миришеше на море. Висок кран държеше по-голямата от двете подводници, които „Орегон“ носеше, двадесет и два метрова, „Номад“ 1000. Миниподводницата можеше да превозва шест души, включително пилот и помощник-пилот. До трите предни илюминатора бяха скупчени армирани лампи от ксенон и контролен лост с хватка, която можеше да разкъса стомана. „Номад“ беше създаден за триста метра дълбочина, почти десет пъти по-голяма от тази на малката му сестричка „Дискъвъри“ 1000, която висеше над него и бе оборудвана с камера за гмуркане, така че водолазите да могат да излязат от нея, когато е потопена.

Екипажът вече бе свалил решетката под подводницата. Разкриваше се огромна пещера, която отиваше чак до кила на „Орегон“. Външните врати все още бяха затворени, но помпите вече пълнеха отвърстието с размерите на плувен басейн в подготовка на спускането.

Линк, Еди и Макс нахлузваха мокри черни неопрени над банските си. Водолазната екипировка бе натоварена в подводницата. Линда Рос стоеше със скръстени на гърдите ръце и наблюдаваше развеселено Макс. Хенли бе служил във Виетнам като капитан на военен катер, но вече не се радваше на зашеметяващата фигура, която имаше навремето. Не му беше лесно да изпъне неопрена над шкембенцето си. Обикновено не придружаваше екипа на екскурзиите до брега, но беше най-добрият морски инженер в Корпорацията и всички бяха съгласни, че експертното му мнение щеше да им бъде полезно.

— Хайде, старче — ухили се Хуан, като потупа шкембето на Макс. — Доколкото си спомням, преди няколко години нямаше подобни проблеми.

— Не е от годините — изстена Макс, — а от сладкишите.

Кабрило седна на пейката и, за разлика от останалите, навлече сух неопрен върху дрехите си.

— Линда, провери ли всичко преди потегляне?

— Готови сме.

— А спусковата шейна?

— Готова е — отговори Макс вместо Линда.

Той се гордееше с шейната която сам бе проектирал и лично бе надзиравал изработването й в работилницата на „Орегон“.

Хуан взе комплекта слушалки от дежурния инженер и звънна в оперативния център.

— Хали, как изглежда положението навън?

— Радарът регистрира обичайния брой танкери, влизащи и излизащи от залива. Товарен кораб за контейнери пусна котва в пристанището на Бандар абас преди около два часа, както и няколко арабски лодки и корабчета.

— Нищо от военната база?

— Кротуват си. Сканирах всички честоти. Не се случва абсолютно нищо с изключение на обикновеното бъбрене между кораби в морето.

— Надявам се, че усъвършенстваш езиковите си способности.

Това беше стара шега между двамата. Хали Касим беше син на ливанци, но не можеше да каже и дума на арабски, един от четирите езика, които Кабрило говореше идеално.

— Съжалявам, шефе, оставям компютъра да върши тази работа вместо мен.

— Ерик, Мърф, готови ли сте, момчета?

Когато Кабрило изпращаше екип на брега, нямаше по-добри офицери от Стоун и Мърфи, на които да остави поддръжката на навигационните и оръжейните системи на кораба.

— Да, сър — отговориха двамата едновременно, после Мърфи добави. — Ние сме заредени, стегнати и готови за поебване.

Хуан изстена. Новото хоби на Мърфи беше мръснишката поезия и въпреки горещите уверения на екипажа, че не го бива в това той се смяташе за майстор в уличния жанр.

— Бъдете готови за проверка на комуникациите, след като се настаним в „Номад“ — нареди им Кабрило.

— Разбрано — отговори Хали.

Линк и Еди взеха водонепропускливите сакове с оръжията и оборудването и се качиха в миниподводницата. Макс и Кабрило ги последваха. Хуан потупа суеверно дебелия стоманен корпус и се пъхна вътре. Пътуването до брега щеше да отнеме един час, затова се настаниха по протежение на страните на подводницата, вместо да се тъпчат във водолазната камера, предназначена само за двама души. И четиримата щяха да навлекат екипировката си по време на пътуването.

Линда Рос мина покрай Хуан и Макс и се настани на пилотското място, нисък стол, заобиколен от контролно табло и компютърни монитори, които хвърляха призрачна зелена светлина върху лицето й.

— Чувате ли ме, „Орегон“? — попита тя, след като сложи слушалките си.

— Идеално.

Комуникационната им система използваше 132-битово кодиране и сменяше честотите на всяка десета част от секундата, така че шансът за улавяне и дешифриране бе кръгла нула.

Мъжете в задната част на подводницата също провериха съоръженията си за връзка. Водолазните шлемове, които щяха да сложат, имаха вградени ултразвукови приемопредавателни устройства, осигуряващи лесна връзка между тях, „Номад“ и „Орегон“.

— Добре, можете да ни отворите — нареди Линда. Светлините в лунния басейн бяха намалени, за да не се виждат под водата, и вратите на кила се отвориха бавно. Включиха механизма за спускане на подводницата, която се разтърси и пое надолу. Топлата вода на залива скоро обля илюминаторите. Механиците свалиха скобите и „Номад“ бе освободен.

Линда активира баластните помпи и започна бавно да вкарва вода в резервоарите. Изведе внимателно подводницата изпод дъното на „Орегон“. Макар да го беше правила безброй пъти, движенията й бяха прецизни и грижливи. Наблюдаваше уреда за измерване на дълбочината и лазерния търсач, монтиран на върха на подводницата, за да се увери, че са се отдръпнали от кила.

— „Номад“ е свободен — съобщи тя, когато се смъкнаха на седем метра под корпуса на кораба.

— Затваряме вратите. „Орегон“ ви пожелава успех.

Линда слезе още петнадесет метра надолу, докато дъното на морето доближи на около метър под тях, и се насочи към военноморската база в Бандар абас. Поддържаше ниска скорост, така че звукът на пропелерите да не привлече вниманието на някой внимателен оператор на сонар в района, макар че благодарение на голямото движение в пролива беше много трудно да различиш тихата подводница от общия шум.

Рискуваха да ги видят, защото водата беше плитка, и Линда бе принудена да изгаси външните лампи. Трябваше да разчита на СОСО — Система за откриване на светлина и обсег, която използваше серия отразени лазери, за да разчита терена пред подводницата. Линда щеше да ги отведе до базата, следвайки триизмерния компютърен образ на това, което ги заобикаляше. СОСО можеше да открие и съвсем малки предмети с размера на консерва.

— Говори пилотът — извика тя през рамо. — Ще пътуваме на височина от минус петнадесет метра и скорост три възела. Ще пристигнем на местоназначението след приблизително шестдесет и две минути. По време на пътуването можете да използвате само проверена от нас електроника.

— Ало, пилота, фъстъците ми са гранясали — извика Линк.

— Да. А пък аз искам възглавница и одеало — добави Еди.

Макс се присъедини към тях.

— Докато обслужваш останалите, донеси ми един двоен скоч.

Ако човек се вслушаше в бъбренето им през следващия половин час, никога нямаше да заподозре, че се готвеха да проникнат в най-строго охраняваната военноморска база в Иран. Не че не бяха наясно с рисковете. Просто бяха достатъчно добри професионалисти, за да се изнервят от опасностите.

Но всичко това приключи след тридесет минути. Екипът започна да нахлузва водолазната екипировка, като всеки проверяваше внимателно оборудването на останалите. След като се облякоха, Хуан и Линк се смъкнаха в камерата с размер на телефонна будка. На тавана на клаустрофобично тясното помещение имаше капак, който се отваряше от пилотската кабина или от вътрешността на камерата, но само когато напрежението от двете страни на бронирата врата бе уравновесено. За да спести време, Хуан натисна бутоните, които позволяваха на морската вода бавно да напълни камерата. Водата беше топла като кръв. Хуан оправи гънките на костюма си, за да не се повреди от водата. И двамата мъже размърдаха челюсти, за да облекчат напрежението в тъпанчетата.

Когато водата им стигна до шия, Кабрило отново натисна бутона. Нямаше нужда да слагат водолазните шлемове до последната секунда.

— Как се справяте там отзад? — гласът на Линда звучеше слабо и отдалечено в шлема.

— Защо винаги ме заклещват в това миниатюрно място с най-едрия тип от екипа? — театрално изплака Хуан.

— Защото шкембето на Макс е прекалено голямо, за да се побере в камерата заедно с Линк, а Еди би бил размазан като хлебарка — отвърна Рос.

— Хей, човече, бъди благодарен, че не си поемам дъх — пошегува се Линк с плътния си баритон.

— Председателю, СОСО видя вратите на укритието за подводници. На около петдесет метра сме.

— Добре, Линда. Остави ни на дъното вдясно от входа на дока.

— Разбрано.

След секунда „Номад“ потръпна леко, когато Линда го настани на пясъчното морско дъно.

— Намалявам мощността на цялото второстепенно оборудване. Кажете, когато сте готови.

— Е, какво ще кажеш, великане? — обърна се Кабрило към Линк.

— Да действаме.

Хуан си сложи шлема, като се увери, че екипировката му е в изправност и получава достатъчно въздух от резервоарите. Кабрило изчака Линк да му даде водолазния сигнал за „Всичко е наред“, преди да отвори отново клапана за водата, която бързо нахлу до тавана на камерата. Той намали светлините и натисна друг бутон, за да отвори вратата.

Капакът се вдигна нагоре и освободи малкото количество останал въздух. Мехурчетата изглеждаха сребристобели в мрачината, но благодарение на вълните, които се удряха в пристана, нямаше да бъдат забелязани.

Хуан се измъкна от камерата и спря на горната палуба на подводницата. На угасени светлини водата изглеждаше тъмна като мастило. Кабрило бе израснал в южна Калифорния и обичаше морето, откак се помнеше. Завърши училище за водолази и сърфисти още в тийнейджърските си години. Във водата се чувстваше удобно като тюлен и бе почти толкова добър плувец. Тъмнината само засилваше увереността му, когато се гмуркаше.

Линкълн изскочи от „Номад“ след секунда. Хуан затвори капака и двамата зачакаха Еди и Макс да повторят процедурата. След като всички се измъкнаха от подводницата, Кабрило рискува да светне подводен фенер, засланяйки лъча му с ръка.

Иранското укритие за подводници бе построено чрез изкопаване на двеста метра дълъг и тридесет метра широк окоп от океана на изток към пустинята. Над него бе издигната обвивка от подсилен бетон, дебела почти три метра и способна да издържи на пряко бомбено попадение. Беше построена преди нахлуването на САЩ в съседен Ирак и иранците сигурно бяха наясно, че някоя от противобункерните бомби от американския арсенал можеше да срине цялата постройка за миг. На юг и на север от дока се намираше главният кей на военноморската база, а административните сгради, работилниците и казармите се простираха на три километра навътре в сушата.

Откъм морската страна на укритието имаше две масивни врати, които се отваряха хидравлично навън. Надуваеми мехури запечатваха пролуката между долната част на вратата и бетонната площадка, за да попречат на водата да нахлуе в сградата. Ако не употребяха експлозиви или ацетиленова горелка, вратите бяха недостъпни.

Кабрило се отдалечи от тях и поведе екипа си през тъмното царство. На всеки няколко секунди насочваше лъча на фенера към покритата с водорасли и рачета стена, която предпазваше базата от опустошенията на океана. След петнадесет метра лъчът се спря на онова, което беше търсил. В стената имаше дренажна тръба, широка около метър, тъмна дупка, която захранваше помпите за пресушаване на дока. Внимателно прикрил лъча, Кабрило огледа металната решетка, вградена в бетона с цел да попречи на някого или нещо да се вмъкне нагоре по канала. Стоманата беше леко корозирала, но бетонът бе абсолютно здрав. Беше му нужна цяла минута, за да забележи жиците на върха и шестте метални пръчки.

Единият начин да се попречи на вероятните натрапници бе да се поставят детектори за движение върху решетката, но заради ятата любопитни риби в залива алармата щеше да пищи почти непрестанно. По-лесно бе да се пусне електрически ток по метала и ако връзката се прекъснеше, часовоите щяха да разберат, че някой е свалил част от решетката.

Хуан посочи жиците на Линк, най-добрия специалист на Корпорацията по проникване в тила на противника. С опипване Линкълн нагласи шунтове на три от стоманените пръчки, използвайки алигаторни скоби и жици, за да не спре движението на тока. После извади две туби от водолазната си раница. Отвори едната и намаза краищата на решетката със сиво вещество, което приличаше на пластилин. След това изцеди от втората туба същото количество пластилин върху първия слой.

Инертни поотделно, двете вещества образуваха разяждаща киселина, когато се смесеха. След по-малко от минута металът бе достатъчно увреден и Линк счупи прътовете. Жиците му все още поддържаха движението на ток и алармите мълчаха. Той остави прътовете на пясъка, като внимаваше да не докосва разядените краища, и задържа настрани отпуснатите жици, за да направи път на Макс, Еди и Хуан. После и самият той се пъхна в тръбата.

Сега, когато вече бяха защитени от любопитни погледи, Хуан усили светлината на фенера. Лъчът образува широк пръстен върху стените на тръбата. Внезапно бърза сянка се спусна към него. Той размаха диво ръка. Тръбната перка и опашката на бебе акула бързо изчезнаха зад него.

— Добре че я срещнахме сега, а не след няколко години — ухили се Еди.

Кабрило имаше нужда от секунда, за да успокои ускореното биене на сърцето си, преди да продължи надолу по тясната тръба. Беше по-нервен, отколкото очакваше, а това не му харесваше. Тръбата водеше към огромен клапан, който щеше да е затворен, ако докът бе празен. Но през двата дни, прекарани в грижливо наблюдение на укритието, не видяха нищо, което да сочи, че иранците бяха изпомпали водата, след като бяха получили най-новата си подводница.

Четиримата мъже се пъхнаха в чудовищната помпа за пресушаване. Роторните перки бяха направени от ярък феробронз, монтиран с болтове към главината. Хуан бе дошъл подготвен за болтове, а в случай че перките бяха заварени, носеше малка горелка. Той извади гаечен ключ от торбичката на бедрото си и нападна съоръжението. Ъгълът беше неудобен, а проклетите болтове сигурно бяха затегнати с пневматичен пистолет и му бе доста трудно да развърти всичките дванадесет. Един го затрудни толкова много, че ярки петна избухнаха зад затворените му клепачи. Когато болтът най-после се откачи, гаечният ключ подскочи нагоре и го поряза. Малко облаче кръв увисна в светлината на фенера.

— Да не се опитваш да накараш акулата да се върне? — закачи го Макс.

— Стига огромният ти задник да е между мен и нея, нямам проблеми.

— Не е огромен, просто добре подплатен.

Хуан приключи с болтовете и остави настрани всяко от петдесетсантиметровите остриета. Наложи му се да откачи резервоара си за въздух и да се сгърчи под корпуса на помпата, за да мине от другата страна. Изчака останалите да се присъединят към него и да върнат резервоарите си по местата им.

Тръбата продължаваше още четири метра, а после завиваше под ъгъл от деветдесет градуса. Кабрило изгаси фенера и след като изчака няколко секунди очите му да се приспособят, успя да различи бледа арка зад ъгъла. Заплува предпазливо към нея. Стигна до завоя и проточи врат да погледне.

Бяха стигнали до дока. От лампите на тавана се процеждаше слаба светлина, която му подсказа, че часовоите виждат достатъчно, за да пазят укритието, но нямаше начин при тия условия техници да работят по подводницата. Както бяха очаквали, щеше да им се наложи да усмирят само няколко души.

Кабрило изплува от тръбата и се гмурна надолу към бетонното дъно, последван от Макс, Линк и Еди. Приближиха се към огромните врати, където имаше най-малка възможност да се натъкнат на часовои. Хуан провери дълбочината и остави хората си на три метра за минута, за да позволи на малкото количество азотни мехурчета, насъбрали се в кръвта им, да се разсеят.

С търпението на крокодили, измъкващи се от реката в преследване на плячката си, четиримата мъже се издигнаха към повърхността. Увиснаха в последния момент, за да нагласят малките перископи към шлемовете си. Способна да увеличи звездната светлина, така че да я превърне в ярък ден, мощността на третото поколение оптика трябваше да бъде намалена леко, докато бавно претърсваха всяко ъгълче на дока от безопасната позиция във водата.

Докът бе достатъчно широк за два кораба и всеки край на укритието за подводници бе украсен с издигнати циментови кейчета, които се простираха почти по цялата дължина на постройката. Навсякъде бяха пръснати инструменти, варели с лубриканти, купчини оборудване, покрити с брезент, малки електрически колички за голф за улесняване на придвижването, имаше и три електрокара. В далечния край по цялата ширина на сградата беше издигната платформа. Част от нея бе остъклена, за да се направи офис или наблюдателница, а под нея от всяка страна бяха разположени обезопасени складове. Виждаше се и висок кран на релси, който можеше да достигне всяка част на дока.

Завързан на едната страна на кея с дебели кафяви въжета, се очертаваше заплашителният черен силует на подводница „Кило-клас“. Две хиляди и двеста тонното чудовище навремето бе най-страшната подводница в арсенала на Съветския съюз. Когато работеше на батерии, „Кило“ беше сред най-тихите подводни ловци, способна да изненада кораби, оборудвани със сложни сонарни системи. Имаше шест торпедни тръби и можеше да патрулира месец и половина, без да бъде повторно зареждана.

Присъствието на „Кило“ бе провокация, като се имаше предвид факта, че Иран имаше навика да потапя търговски кораби в Персийския залив. Съединените щати и съюзниците им опитаха всеки възможен дипломатически номер, за да попречат на Русия да продаде подводниците на иранската военноморска флота, но никоя от двете страни по сделката не се отказа. По принцип седемдесетметровите подводници бяха разполагани в Чах бахар в Арабско море, а не в залива, но разузнавателните данни на Овърхолт сочеха, че „Кило“ е тук, за да бъде снабдена с новоразработени ракетни торпеда.

Ако Корпорацията успееше да докаже, че руснаците са продали нелегално подобна технология на Техеран, това щеше да сложи край на всяка бъдеща сделка, която Иран се опиташе да сключи за купуването на нови подводници. Всички отчаяно искаха това.

— Е, с какво разполагаме? — попита Хуан след пет минути, прекарани в безмълвно наблюдение.

— Аз преброих шест — отговори Линк.

— Потвърждавам — присъедини се Еди към него.

— Макс?

— Сигурни ли сте, че това не е заспал часовой, ей там, вляво под нещо, което прилича на купчина покривки?

Мъжете тихо провериха мястото, посочено от Макс, като се напрягаха да различат фигурата на човек. Тримата си поеха дъх рязко, когато сянката внезапно скочи на крака, огледа се наоколо, почеса се под мишницата и легна отново.

— Орлов поглед, приятелю — каза Хуан. — Вече няма да те закачам, че слагаш очила, когато четеш докладите. Добре, значи имаме четирима часовои горе в наблюдателницата, двама до изхода за персонала и спящата красавица. Линк, Еди, бандата на втория етаж е ваша. Макс, удължи съня на този тип за известно време. Аз ще се заема с двойката до вратата.

Кабрило погледна часовника си. Беше един сутринта. Възможността да сменят часовоите преди разсъмване беше минимална.

— Разполагаме с един час да се върнем на борда на „Номад“, ако искаме да спазим крайния срок до три сутринта, така че е време да действаме. Почваме ли?

Мъжете се потопиха под водата и заплуваха по протежение на дока. Макс спря до мястото, където спеше мързеливият войник, и се надигна над бетонния док, заслонен от сянката на корпуса на „Кило“. Еди и Линк се придвижиха по лявата страна, за да изскочат под металните стълби, които водеха към балкона на втория етаж. Хуан излезе от водата и се прикри зад купчина палета на около сто метра от добре осветения вестибюл, където двамата пазачи наблюдаваха затворените врати.

Тихо свали водолазната екипировка и неопрена. Отдолу носеше униформа на капитан от сирийската военноморска флота, допълнена дори с вратовръзка и медали. Единственото, което правеше впечатление, бяха гумените водолазни терлици на краката му, но не можеше да направи нищо по въпроса. Той закопча колана с кобура и сложи шапка, за да прикрие русата си коса. Изчака още една минута, за да даде възможност на хората си да се разположат, преди да заобиколи контейнерите и да се отправи с енергична походка към пазачите.

Стигна на седем метра, преди единият да усети присъствието му. Мъжът скочи на крака, огледа се наоколо озадачено, после си спомни, че е оставил калашника си на пода до масата. Хуан продължи напред, а мъжът сграбчи оръжието, насочи го право в гърдите му и изръмжа някакво предупреждение. Партньорът му скочи и стисна пушка, но ремъкът й се оплете в ръцете му.

— Какво е това неуважение? — арогантно попита Хуан на идеален арабски. — Аз съм капитан Ханзи Хурани от сирийската военноморска флота. Гост съм на командира на базата ви, адмирал Рамазани.

Двамата пазачи примигнаха тъпо.

— Кой? — заекна единият.

— Капитан Хурани — разгневено отвърна Хуан. — В името на Пророка, идвах в тази сграда поне дузина пъти през последната седмица. Не е възможно да не сте разбрали, че съм тук, за да видя новото ви вълшебно оръжие, торпедата, които ще прогонят кръстоносците от водите ни веднъж завинаги.

Хуан знаеше, че часовите, които говореха фарси, разбират две-три думи от всяко бързо излаяно изречение, но позата бе по-важна от казаното. Трябваше да ги накара да повярват, че мястото му е тук въпреки късния час. На масата до препълнения пепелник, чиниите със залоена храна и смачканите вестници стоеше радиостанция. Ако се обадеха на охраната на базата, работата щеше да се усложни.

— Загубих представа за времето, докато разглеждах подводницата — продължи Хуан, после се усмихна засрамено. — Е, това не е вярно. Заспах в каютата на капитана и сънувах, че аз ще нанеса първия удар срещу американските империалисти.

В очите на часовоя все още се долавяше подозрение, но признанието, че старши офицер, макар и от друга флота, се бе поддал на същите фантазии като тях, го поуспокои. Той преведе на партньора си казаното от Кабрило.

Думите му не направиха желаното впечатление. Мъжът се разкрещя на първия часовой и размаха автомата си. Онзи, който говореше арабски, поиска да види документите на Хуан.

Кабрило извади портфейл и го подаде на старшия от двамата войници. Докато часовоят го разглеждаше, Хуан измъкна кутия цигари от предния си джоб и запали. Цигарите бяха „Дънхил“, много по-добра марка от евтиния местен тютюн. Войниците веднага забелязаха елегантната плоска кутия. Старшият държеше портфейла и се протягаше към радиостанцията, когато Хуан му предложи цигара. Той се поколеба за момент, затова Кабрило приближи кутията.

— Трябва да се обадим в охранителната база — обясни по-младият.

— Разбира се — съгласи се Хуан, като издуха дима от цигарата си. — Мислех, че ще искате да се изкефите на прилична цигара, докато ви ругаят, задето не знаете, че имам право да съм тук.

Двамата смутено взеха по цигара. Хуан им протегна запалката. Едва успяха да се спогледат след първото дръпване, преди бързодействащият напоен с наркотици тютюн да порази нервната им система. Мъжете се смъкнаха безмълвно на земята. Кабрило стъпка цигарата си на пода.

— По принцип, момчета — промърмори той, като загаси димящите им цигари и прибра уликите в джоба си, — тези неща убиват. Във вашия случай ще бъдете замаяни само няколко часа. Но все пак не ви завиждам за момента, когато началниците открият каква сте я надробили.

Корпорацията се опитваше да води операциите си без излишни смъртни случаи. От най-ранните етапи на планирането на мисията Кабрило искаше да е сигурен, че часовоите няма да умрат само защото Русия продаваше нелегално военно оборудване. Това не означаваше, че по ръцете му и тези на екипа нямаше достатъчно кръв, но не искаха да убиват, ако не беше абсолютно наложително.

Хуан се извръщаше настрани, когато металната врата на изхода се отвори енергично и издокаран в бяла престилка техник влезе вътре, придружаван от двама войници. Видяха изпадналите в безсъзнание часовои и непознатата униформа на Хуан. Единият вдигна пушката си и изкрещя. Вторият извика нещо и бързо се втурна към вратата. Кабрило разбра, че отиваше за помощ. След минута всичките три хиляди моряци и технически персонал щяха да залеят дока като бясна вълна.