Корабът на чумата

18.

Хотелът се намираше в шестетажна сграда с историческа стойност близо до Колизеума. Апартаментът, който бяха наели, бе разположен на последния етаж и имаше балкон от ковано желязо.

Кайл все още бе упоен, когато Макс вкара инвалидната количка в луксозното антре. По неясното мърморене си личеше, че синът му щеше да се събуди най-много след час-два.

— Здрасти — извика някой отвътре.

— Здрасти — отговори Макс. — Доктор Дженър?

— Да, точно така.

Дженър излезе в коридора от дневната, облечен в тъмносив костюм с тънки райета и бял копринен пуловер. Макс забеляза, че носеше и тънки кожени ръкавици, а ръцете му бяха неестествено изкривени.

Макс не можа да определи възрастта на психиатъра. Имаше гъста коса с няколко посивели кичура и загоряло лице, което май бе видяло скалпела на пластичен хирург. Около устата и очите му имаше следи от бръчки, но изглежда бяха изгладени от специалист. Като се имаше предвид какви такси взимаше, можеше да си позволи най-добрите козметични хирурзи в света, но лицето му имаше онзи стреснат израз, типичен за евтините пластични операции.

Тази странност нямаше значение, но Макс все пак се изненада. Той протегна ръка на лекаря.

— Аз съм Макс Хенли.

Дженър вдигна облечените си в ръкавици ръце.

— Ще ми простите, че не се ръкувам с вас. Ръцете ми изгоряха при катастрофа, на млади години.

— Разбира се, няма проблеми. Това е Еди Сенг, от компанията, която спаси сина ми, а това е Кайл.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе — каза Еди. — Съжалявам, че не можехме да ви съобщим адреса, преди да пристигнем в Рим. Държим на безопасността си.

— Разбирам — отговори Дженър и ги поведе към една от трите спални в апартамента.

Настаниха Кайл в огромното легло и спуснаха завесите. Макс прокара ръка по брадичката на сина си. Очите му бяха изпълнени с любов, болка, безнадеждност и самообвинение.

— Ще го върнем обратно — каза Адам Дженър, който несъмнено бе виждал изражението на Макс върху лицата на безброй родители.

Френските прозорци във всекидневната, водещи към балкона, бяха отворени и шумът на прочутия римски трафик нахлуваше в апартамента. Над покрива на кооперацията на отсрещната страна на улицата се виждаха високите стени и арки на най-известната забележителност в града. Със своите петдесет хиляди места Колизеумът бе не по-малък от съвременните стадиони.

— Надявам се, че нещата са минали леко — каза Дженър.

Имаше акцент, който Макс не успя да определи. Звучеше като човек, отгледан от родители, които не говорят английски.

— Всъщност не минаха леко — отговори Макс.

— Наистина ли? Какво стана?

Очите му, помисли си Макс. Имаше нещо в тях. Зад стилните очила на психиатъра кафявите му очи изглеждаха странни. Обикновено Макс можеше да определи характера на хората по очите им, но при Дженър не долови нищо.

— „Отговорните“ вече имат въоръжена охрана — обясни Еди, след като Макс не отговори.

Дженър въздъхна и се настани на плюшеното канапе.

— Страхувах се, че този ден ще настъпи. Том и Хайди Северънс стават все по-параноични през последните години. Предполагам, че въоръжаването бе неизбежно. Наистина съжалявам. Трябваше да ви предупредя за подозренията си.

Еди махна небрежно с ръка.

— Никой от хората ми не бе наранен, така че не е голяма работа.

— Прекалено скромен сте, господин Сенг. Участвал съм в битки и разбирам през какво сте минали.

Виетнам, помисли си Макс, който бе решил, че двамата с Дженър са горе-долу на една възраст. Загадката бе разрешена и той се почувства по-добре.

— По принцип би трябвало да проведем съвещание с приятелите и семейството на Кайл, за да им покажем, че той получава подкрепа, за да се отдели от „Отговорните“. Но при положение като нашето ще се наложи да говоря с Кайл насаме през първите няколко сеанса. Той ще преживее сериозен шок, когато се събуди и осъзнае какво му се е случило — изморено се усмихна Дженър. — А опитът ми показва, че шокът лесно се превръща в гняв.

— Кайл не е склонен към насилие, ако се притеснявате от това — увери го Макс. — За разлика от стареца си, момчето не притежава избухлив темперамент.

— Обикновено предписвам нещо за успокоение на пациентите, докато шокът премине — каза лекарят, като махна с ръка към масичката, където стоеше старомодна черна лекарска чанта.

— На колко пациенти сте помогнали, докторе?

— Моля наричайте ме Адам. Над двеста души.

— И постигнахте успех при всички?

— Иска ми се да можех да отговоря положително, но не е така. Имах няколко, които се самоубиха, а други се върнаха при „Отговорните“. Наистина тъжна работа. Хората се увличат по това, което смятат за добра и полезна кауза на групата, но след като са били вътре известно време, „Отговорните“ ги контролират все повече и ги карат да прекратят контактите с близките си. А след като това се случи, понякога е доста трудно да ги накараш да се върнат към истинския си живот.

— Защо хората позволяват това да се случи? — попита Еди, макар вече да знаеше отговора.

Същото беше и в Китайския квартал, когато беше малък. Натискът да се присъединиш към някоя банда бе жесток, а ако веднъж се поддадеш, никога не можеш да се измъкнеш.

— Самота, чувство за несходство със света. „Отговорните“ ги карат да се чувстват част от нещо голямо и важно, което може да придаде смисъл на живота им. Почти същите симптоми, които водят други хора към дрогата или алкохола. Възстановяването е почти същото. Така че има и успехи, и провали.

— Според майка му Кайл се присъединил към „Отговорните“ само преди няколко месеца, така че би трябвало да се възстанови.

— Продължителността няма нищо общо — възрази Дженър. — Важно е до каква степен е позволил да отровят мозъка му. Имах случай с една жена, която посещавала сбирки на групата само две седмици. Съпругът й ме нае. Накрая тя го напусна и сега е секретарка на директора на лагера в Гърция, откъдето спасихте сина си. Пати Огденбург. Странно как помниш имената на хората, с които си се провалил, а никога тези на успешните случаи.

Макс и Еди кимнаха едновременно. Бяха преживели заедно нещо подобно.

— Любопитен съм — наруши Еди настъпилата тишина — как преуспял човек като Дона Скай би се замесила в нещо подобно?

— Също като всички останали. Наградите, популярността и обожателите не спасяват от самотата. Често знаменитостите са по-далеч от действителността от обикновените хора и лесно се поддават. Навън, в реалния свят, тя е заобиколена от почитатели, но в организацията е просто Дона. А славата й помага при набирането на нови членове.

— Никога няма да го разбера — изсумтя Макс.

— Точно затова ме наехте — усмихна се Дженър, за да разведри мрачното настроение. — Няма нужда да го разбирате. Просто трябва да сте готов да покажете на сина си колко много го обичате.

— Знаете ли нещо за центъра на „Отговорните“ на Филипините? — смени темата Еди.

Дженър се замисли.

— Нищо специално. Не бих се изненадал, ако имат там клиники за семейно планиране, но… Не, почакайте, точно така. Говореше се, че са отворили нов център. Чувам, че са купили земя някъде, но още нищо не било построено. Или поне много малко.

— А нещо за наемането на пътнически кораб?

— Говорите за „Златна зора“, нали? Ужасна трагедия. Подозирам, че това е така наречената „морска почивка“ на „Отговорните“. Практикуват такива ваканции последните две-три години. Често наемат цял кораб. Провеждат събрания и обсъждат идеите си. Посетих една сбирка, за да видя за какво става дума. Смятам, че така подмамват самотни вдовици, които се радват на щедрите пенсии на съпрузите си.

Дженър се изправи.

— Трябва да погледна Кайл.

Психиатърът излезе от стаята, а Макс се приближи до бюфета, където бяха подредени бутилки с алкохол. Сипа си малко уиски в кристална чаша и се обърна към Еди да провери дали и той искаше. Бившият шпионин отказа.

— Това не е мисия — каза Макс, като отпи от чашата. — Няма нужда да си напълно трезв.

— Все пак. Е, какво мислиш?

— Смятам, че извадихме късмет. Определено знае с какво си има работа. А ти?

— Съгласен съм. Късмет, че Линда го намери. Сигурен съм, че Кайл ще се оправи.

— Благодаря ти, че се правиш на гувернантка — каза Макс, но зад думите му имаше много повече.

— Ти би постъпил по същия начин за всеки от нас.

Мобифонът на Макс избръмча. Той го извади от джоба си и видя, че го търси председателят.

— Тук сме. В безопасност — съобщи той вместо поздрав.

— Радвам се да го чуя — отговори Кабрило. — Дженър там ли беше?

— Да. Ние с Еди тъкмо си говорехме, че извадихме късмет с него.

— Добре.

— Какво става на „Орегон“?

— Тъкмо говорих по телефона с Лангстън. Направи ме на нищо, задето сме минали с кораба през Коринтския провлак.

— Ядоса ли се?

— Приятелю, „ядосан“ не е точната дума. В момента се опитва да убеди гърците, че не е имало терористичен заговор с цел унищожаването на канала. Искат помощта на НАТО, за бога.

Макс се намръщи.

— Какво ти казах за проклетия план В?

Хуан се засмя.

— Ако някоя бъдеща операция стигне до план В, имаш оставката ми.

— Добре. Еди ми е свидетел.

Кабрило заговори сериозно.

— Как е Кайл?

— Скоро ще дойде в съзнание и тогава ще разберем.

— Целият екипаж се притеснява за вас.

— Да, тежка работа — призна Макс. — Много по-страшна, отколкото си мислех.

— Кайл е твой син. Дори и да не сте близки, все пак го обичаш. Нищо не може да промени това.

— Просто съм ужасно ядосан.

— Не, Макс, чувстваш се виновен. Това са две различни неща и трябва да превъзмогнеш вината, за да можеш да му помогнеш. Животът си е живот. Можем да променим някои неща, но други — не. Просто трябва да си достатъчно умен, за да проумееш разликата и да действаш според нея.

— Имам чувството, че аз съм го провалил, разбираш ли?

— Няма родител в света, който да не изпитва същото понякога. Това си е част от процеса.

Макс обмисли думите на Кабрило и кимна. Осъзна, че приятелят му не можеше да го види, и изсумтя.

— Да, има логика. Просто…

— Тежко е. Знам. Макс, когато сме на мисия, планираме всяка подробност и всеки евентуален случай, за да не бъдем изненадани. И дори тогава се явяват непредвидени неща. Трябва да се опитаме да действаме по същия начин и в другите области от живота си. Ти правиш абсолютно всичко, което се изисква от един добър родител. В момента си до Кайл. Не можеш да твърдиш, че това не би се случило, ако си бил с него през цялото време. Трябва да се справиш с реалното положение. Ясно ли е?

— Някой ден ще станеш страхотен баща.

— Шегуваш ли се? — засмя се Хуан. — Знам колко е ужасен светът. Не бих пуснал детето си навън, докато не навърши поне трийсет, а дори тогава бих му позволил да излезе само в двора.

— Къде сте сега?

— На юг от вас. Ще стигнем до Ривиерата утре вечер, а до следващата сутрин ще започнем наблюдение над търговеца на оръжия.

— Трябваше да съм с вас.

— Не. Трябва да си с Кайл. Не се тревожи за нищо. Разполагаш с толкова време, колкото ти е нужно. Ясно ли е?

— Ясно.

Еди протегна ръка към телефона.

— Чакай. Еди иска да те чуе — каза Макс.

— Хуан, тъкмо говорих с Дженър. Той спомена, че „Отговорните“ и преди са наемали пътнически кораби.

— И?

— Може да се окаже фалшива тревога, но няма да е лошо Ерик и Мърфи да проверят тези пътешествия, за да видят дали е станало нещо странно.

— Идеята е добра. Нещо друго?

— Дженър е чул слухове, че строели нов приют във Филипините. На борда на „Златна зора“ имаше около четиристотин „Отговорни“, което значи, че са много по-напред в строежа, отколкото той мисли. Може би няма да е лошо да проверите тази работа.

— Прав си за втори път — съгласи се Кабрило.

Дженър излезе от спалнята, затвори вратата зад гърба си и прошепна:

— Кайл се събужда. Мисля, че няма да е лошо да ни оставите насаме известно време.

Извади от лекарската си чанта цилиндричен предмет с размера на сапун.

— Това е устройство за заключване, което се слага на бравата на апартамента, за да не може да бъде отворена отвътре.

— Хуан, трябва да вървим — каза Еди в телефона и прекъсна връзката.

Макс скочи на крака.

— Колко време ви трябва?

— Дайте ми номера на мобифона си. Ще ви се обадя. Вероятно около час-два. Ще поговоря с Кайл, а после ще му дам успокоително.

Макс погледна затворената врата на спалнята, а после Дженър. Колебаеше се как да постъпи.

— Доверете ми се, господин Хенли. Знам какво правя.

— Добре.

Макс написа номера си на хотелска бланка. Двамата с Еди излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Еди видя тревогата, изписана по лицето на Макс. Зад тях чуха как Дженър нагласяше ключалката върху бравата.

— Хайде, ще те черпя една вечеря — каза Еди.

— Мисля, че съм в настроение за италианска кухня — отвърна Макс, за да покаже, че не откачил от тревога.

— Съжалявам, приятел. Китайска или никаква.