Корабът на чумата

21.

Беше сам в каютата си. Бюрото му беше затрупано с документи. Той натисна бутона за интеркома за комуникационната станция в оперативния център.

— Да, председателю — веднага отговори нощният дежурен.

— Какво е положението с радиочипа на Макс Хенли?

Всички членове на Корпорацията имаха хирургически имплантиран в крака микрочип, който изпращаше сигнал към комуникационните сателити, обикалящи земята. Задвижвано от нервната система, устройството позволяваше на Хуан да узнае местонахождението на всеки член от екипа по всяко време.

— Не получавам сигнал. Чакай. Ето. Компютърът казва, че предавателят му е спрял да работи преди единадесет минути на около четири километра от хотела, където бе отседнал със сина си. Предавателят на Еди работи чудесно. Виждам го на около километър от Колизеума.

— Благодаря ти — каза Хуан, прекъсна връзката и заговори по телефона на бюрото си, свръхмодерен апарат, маскиран като бакелитов телефон от тридесетте години. — Предавателят на Макс не работи.

— И аз така си помислих — отвърна Еди.

— Така са ви открили в Рим, нали? Кайл Хенли е получил чип, докато е бил в Гърция. И те са проверили Макс, в случай че и ние сме постъпили по същия начин.

— Вероятно са го изтръгнали от крака на Макс в колата, с която са избягали от хотела.

— Да, но дори най-добрите чипове ти дават само приблизителното местонахождение. Не са така мощни като глобалните позиционни системи — отбеляза Хуан.

— Точно затова си мисля, че Кайл Хенли им е помогнал. Когато ни устроиха засада в асансьора на хотела, отведоха мен и Макс обратно в апартамента. Кайл не изглеждаше силно дрогиран. Мисля, че се е съвзел още по време на полета ни от Крит и се е преструвал през останалата част от пътя. Оставихме го сам в едната спалня за няколко минути, докато говорихме с доктор Дженър. Смятахме, че е в безсъзнание. Но ако е бил буден, сигурно е звъннал на Ковач или някой друг от групата и им е дал името на хотела и номера на апартамента.

— Значи Ковач ви е проследил до Рим с чипа, а Кайл го е завел до точното място.

— Това е единственото, което звучи логично.

— Просто разсъждавам, но какво ще кажеш за Дженър? Той може да ни е предал на „Отговорните“.

— Възможно е — съгласи се Еди. — Но според мен той ги мрази изключително силно. Освен това не видя как Ковач го халоса с пистолета си. Не, Дженър определено е на наша страна.

— Както ти казах, просто разсъждавам. — Знаеш ли, Хуан, те поеха страхотен риск, за да си върнат хлапето. Няма никаква логика, ако Кайл е просто обикновен член от най-долните нива.

— Значи е замесен по някакъв начин в онова, което планират.

— Или поне е чул прекалено много в имението — добави Еди.

— Отвлекли са го, за да са в пълна безопасност.

— Ако страдат от подобна параноя, със сигурност няма да допуснат Линда в онзи лагер.

— Аз вече отмених мисията й. Научихме, че Ковач е бил на борда на „Златна зора“ и най-вероятно той е извършил масовото убийство. Линда ще се занимава с Кевин Никсън, докато успее да се свърже с Дона Скай.

Еди се замисли за момент, после отговори:

— Прекарах с Ковач само една минута, преди да избягам, но мисля, че видях злото у него. Прилича на Борис Карлоф10, но с по-налудничави очи. А, тъкмо се сетих нещо. Ковач каза, че Северънс му е наредил изрично да не убива Дженър. Не схващам логиката, но защо биха оставили Дженър в хотела, а отвлекли Макс?

— Не знаят дали Кайл е говорил с баща си по време на отвличането.

— Не. Имам предвид защо просто не ги убиха и двамата? Имаха възможност, а и би ги улеснило.

— По същата причина. Трябва да разберат дали Кайл е проговорил.

— На Макс му предстоят тежки моменти, нали?

— Да — меко каза Хуан. — Така е.

— Какво искаш да направя? — попита Еди след дълга пауза, в която и двамата обмисляха значението на последните думи.

— Качи се на „Орегон“ в Монако. Ти ще отговаряш за подслушваческата мисия.

— Все още ли възнамеряваш да отидеш във Филипините? — изненада се Еди.

— Налага се — мрачно отвърна Хуан. — Имаме нужда от козове срещу Северънс, ако искаме да си върнем Макс.

— Ще ти е нужен повече от един ден, за да стигнеш там. Господ знае дали ще откриеш нещо и дали подобно нещо въобще съществува. Наистина ли мислиш, че Макс може да издържи толкова дълго?

Следващите думи на Хуан бяха не само за успокоение на Еди, но и за негово собствено.

— Макс никога не говори за това, но той прекара шест месеца в пленнически лагер във Виетнам. Ужасите, които е преживял там, са невъобразими. Той ще издържи. Сигурен съм.

— Това е било преди четиридесет години, Хуан. Макс вече не е млад.

— Устояването на мъчения не е само благодарение на физическата сила. Важното е колко здрава е психиката ти. Мислиш ли, че Макс е изгубил нещо в това отношение? Сега е дори по-корав, отколкото беше тогава. А и знае, че ще направим всичко възможно да си го върнем.

— Как се е измъкнал от пленническия лагер? Спасили ли са го?

— Не. По време на принудително преместване на ново място той и двама приятели скочили върху пазачите. Убили четирима виетнамци с голи ръце и изчезнали в джунглата. Само Макс намерил пътя до американската военна база. Останалите двама все още се смятат за изчезнали при акция.

В ранни зори на следващата сутрин Хуан стоеше в пилотската кабина и наблюдаваше как слънцето огрява Монте Карло, кацнал на високите скали над топлото Средиземно море. Една от последните монархии в света, малката държавица Монако се управляваше от семейство Грималди в продължение на повече от седем века.

От дълги години Монако беше любимо място за развлечения на световния елит и пристанището му бе пълно с лъскави луксозни яхти, много от тях над тридесет метра дълги, няколко дори — по сто. Хуан забеляза „Матрьошка“, която трябваше да подслушват. Яхтата принадлежеше на руски търговец на оръжия на име Иван Кериков. Около пристанището се издигаха високи сгради с апартаменти, а по хълмовете — луксозни вили. Хуан знаеше, че недвижимите имоти тук са от най-скъпите в света. От мястото си не можеше да види прочутото казино, но имаше чудесни спомени от него.

Видя бърза моторница, която се понесе към кораба, пуснал котва на около миля от брега. Пристанищните власти вече бяха уведомени, че двигателят на кораба е повреден и екипажът очаква резервни части от Германия. Макар корабът да се намираше в териториалните води на Монако, управителят на пристанището бе отказал да се качи на борда, след като наблюдава известно време „Орегон“ с бинокъла си.

Моторницата съкрати разстоянието до кораба за нула време. Хуан слезе на главната палуба. Линк го чакаше със саковете им в ръце, скрил очи зад елегантни тъмни очила.

— Никак не ми се иска да тръгвам сега — повтори за пореден път бившият тюлен.

— Това е най-добрия начин да освободим Макс. Обадих се в офиса на Томас Северънс в Калифорния повече от десет пъти. Наговорих им безброй неща, без да споменавам кой съм и какво знам, но копелето упорито отказва да отговори на обажданията ми. Трябва да го принудим да го направи, а за целта се нуждаем от козове.

— Лангстън Овърхолт не е ли готов да помогне?

— Не и без доказателства. Говорих с него в продължение на цял час снощи. Проблемът е, че „Отговорните“ разполагат със страшно много пари, а това означава, че имат стабилни връзки във Вашингтон. Ланг няма да се задейства, ако не получи неопровержими доказателства, че Северънс подготвя нещо ужасно.

— Гадна работа.

— Така си е.

— Предлагам да забравим за Филипините и да отидем направо при източника. Да се заемем с Томас Северънс.

— Не мисли, че не съм се сетил за това. Ланг ме предупреди изрично да не посещаваме Северънс. А и двамата знаем, че ако ни пипнат да действаме в Съединените щати, никога вече няма да излезем от затвора.

— Значи няма да се оставяме да ни пипнат.

Хуан погледна приятеля си. Линк говореше съвсем сериозно.

— Ако се стигне дотам, ще се допитам до екипажа. Знаеше, че всички членове на Корпорацията биха рискували всичко за Хенли, дори и да знаеха, че никога вече няма да получат задачи от Овърхолт. Предпазливият ветеран от ЦРУ ги бе заплашил точно с това, ако Томас Северънс или жена му само предположат, че са поставени под наблюдение.

Луксозното водно такси спря до кораба. Макар и невероятно красива, моторницата не можеше да се сравни с момичето на руля, блондинка с огромно деколте и адски къса пола.

— Капитан Кабрило, аз съм Донатела — надвика тя шума от двигателя.

Привлекателният й акцент предизвика вълча усмивка на лицето на Линк.

— Само докато сме тук — прошепна Хуан на Линк.

— Да не мислиш, че някой тузар ще иска грозен шофьор, който да го откара на яхтата му след изморителна нощ в казиното?

Младата жена задържа моторницата неподвижна и двамата слязоха долу. Хуан метна сака си на задната седалка и се прехвърли в лодката.

— Благодаря ви — каза той.

Когато Линк тупна в моторницата, тя подскочи сякаш бе ударена от гигантска вълна. Донатела им се усмихна широко, като задържа очи върху Линк, после се протегна към хромирания лост за управление.

— Председателю! Почакай! — извика Ерик Стоун, като се наведе над парапета на кораба.

— Какво има?

— Открих нещо.

— Не може ли да почака? Задържат хеликоптера, който ще ни откара до летището в Ница.

— Само една секунда.

Ерик прескочи парапета и заслиза по стълбата с лаптопа си в ръка. Забеляза Донатела едва когато стигна до моторницата, но почти не я погледна отново. Очевидно бе погълнат от новината, която искаше да съобщи.

— Какво има? — попита Хуан.

Ерик отвори лаптопа.

— Търсех необичайни инциденти, случили се на корабите, които „Отговорните“ са наемали.

— Откри ли нещо?

— Дали открих? И още как! Помниш ли, че напоследък имаше репортажи за вируси по туристическите кораби? Обикновено стомашни.

— Изглежда, през последните години това се случва доста често — отбеляза Хуан.

— Не е съвпадение. Отначало проверявах списъците с пътниците на корабните компании.

Хуан нямаше нужда да пита как Ерик се бе сдобил с подобна поверителна информация.

— Сравних ги със списъците на членовете на „Отговорните“. Когато забелязах сходствата, се прехвърлих на кораби, покосени от необичайни болести. Тогава уцелих златната мина. От седемнадесетте избухнали зарази шестнадесет са станали, когато на борда е имало „Отговорни“. Седемнадесетата не е била стомашен вирус. Открили, че се дължи на бактерии по марулите. Същият вирус поразил хора и във Флорида, Джорджия и Алабама.

— Проклет да съм.

— Става още по-лошо. По време на първия инцидент пострадали само няколко души, повечето възрастни. При втория четиридесет имали симптоми. Но при седемнадесетия, който се е случил преди два месеца на кораб на име „Съдба“, почти всички пътници и членове на екипажа били заразени. Параходната линия изпратила хеликоптер с лекарски екип и матроси, които да върнат кораба в пристанището.

Хуан се облегна на меката кожена седалка. В пилотската кабина Линк говореше с русата хубавица и си личеше, че тя се радва на компанията му. Смехът й иззвънтя във въздуха.

— Усъвършенстват методите си — изсумтя Хуан.

— Ние с Марк си помислихме същото. Ставали са все по-добри след всеки инцидент, а сега вече стигнаха до сто процента зараза.

— Как се вписва „Златна зора“ в схемата?

— След като са усъвършенствали заразяването на кораб с хора, трябвало да изпробват доколко смъртоносна е отровата.

— Върху собствените си хора? — извика Хуан шокирано.

— Може да са били дори хората, които са създали вируса. Защо да рискуват някой от тях да си промени мнението?

— Мили боже! Защо?

Парченцата от мозайката стояха пред него, но просто не знаеше как да ги сглоби. Какво можеха да спечелят „Отговорните“ от избиването на хората по туристическите параходи? Не се сещаше за логичен отговор. Разбираше защо определени терористически организации биха подскочили при подобен шанс и смяташе, че някоя от тях е платила за разработката на тази система, но „Отговорните“ бяха бъкани с мангизи от холивудските си дарители.

Проповядваха контрол на раждаемостта. Дали вярваха, че убиването на петнадесет-двадесет хиляди пенсионери, които харчеха наследствата на децата си по карибските острови, щеше да промени броя на населението в света? Ако бяха толкова откачени, сигурно щяха да се заловят и за нещо по-голямо. Мозайката бе вбесяващо близо пред очите му, но знаеше, че не е пълна.

— Пропускаме нещо.

Моторницата намали на влизане в пристанището и се отправи към кея на елегантен ресторант. Келнер миеше с маркуч дървения кей в очакване на тълпата за закуска.

— Какво пропускаме? — попита Еди. — Тези откачалници планират да заразяват хората по туристическите кораби с отрова, която е сто процента смъртоносна.

— Не е сто процента. Ако са я пуснали на „Златна зора“, и Джани трябваше да умре.

— Тя е дишала кислород от апарат — напомни му Ерик.

— Макар да е имала тръбички в носа, все пак е вдишвала и въздух от вентилационната система на кораба.

— Това е без значение, ако вирусът не се пренася по въздуха. Може да е бил във водата или храната. Може Джани да не е пила и яла нищо.

— Хайде, Ерик, помисли малко. Трябвало е да ударят всички по едно и също време. В противен случай някой е можел да повика помощ. Не можеш да контролираш кога някой ще изпие глътка вода или ще хапне нещо. А това унищожава идеята ти за хранително отравяне.

Стоун го погледна тъжно.

— Съжалявам. Прав си. Прекалено много „Ред бул“ и недостатъчно сън.

— Ами ако атаката на „Златна зора“ е била отклонение, а не част от плана им?

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто разсъждавам. Още преди два месеца са постигнали почти сто процента зараза на онзи кораб.

— „Съдба“.

— Точно така. „Съдба“. Не са имали причина да нападат друг кораб. Знаели са, че системата им работи.

— Значи хората на „Златна зора“ са били унищожени, за да си осигурят мълчанието им?

Хуан се надигна, когато Донатела приключи със завързването на въжетата към кея.

— Не знам — повтори той. — Слушай, самолетът ни чака, за да ни отведе в Манила. Ще се обадя на Лангстън и ще му предам информацията. Ако не иска да се втурне след Северънс, може поне да предупреди параходните линии.

Овърхолт щеше да предаде информацията на нужните хора, но Кабрило се съмняваше, че щяха да се заемат сериозно с въпроса. В годините след единадесети септември вечно се получаваха неопределени заплахи и също както в случая с момчето, викало „Вълк!“, повечето бяха пренебрегвани.

— Донатела?

— Да, капитане?

— Би ли върнала младия ми приятел до кораба? Впиши курса в сметката, която отворих при шефа ти.

— Разбира се, господине. За мен ще е удоволствие.

— За него също, сигурен съм — усмихна се Хуан и се обърна към Ерик. — Продължавай да търсиш и ми се обади, ако откриеш нещо ново.

— Разбрано, шефе.

Линк и Кабрило изскочиха от моторницата на кея и грабнаха саковете си.

— Какво ти даде момичето? — попита Хуан.

Линк извади визитна картичка от джоба на коженото си яке.

— Какво? Това ли? — небрежно попита той. — Номерата на домашния й телефон и мобифона.

— С всичко, което става, можеш да мислиш за секс?

— Председателю, научих, че в живота става дума за размножаване и еволюция.

— Размножаване и еволюция, а? — поклати глава Хуан. — Не си по-добър от Мърфи и Стоун.

— Разликата е там, че аз си уреждам срещи, а те двамата само си фантазират за това.