Котка сред гълъбите

Писмо от Дженифър Сътклиф до майка й:

II

„Медоубенк“ бе достатъчно известно учебно заведение, за да бъде удостоено с вниманието на началника на полицията. Докато се извършваха рутинните разпити, мис Булстрод не седя със скръстени ръце. Обади се на един голям началник от пресата и на държавния секретар на вътрешните работи — нейни лични приятели. В резултат на тези действия пресата отдели твърде малко място на събитието. Учителката по физкултура била намерена мъртва във физкултурния салон. Била застреляна, но не е уточнено дали случайно или умишлено. Повечето от кратките съобщения съдържаха нотка на извинение, сякаш самата учителка по физкултура не е внимавала достатъчно.

Ан Шапланд цял ден писа писма до родители. Мис Булстрод побърза да предупреди ученичките си да мълчат за случилото се. Съзнаваше, че това е загуба на време. Малко или повече потресаващи описания сигурно щяха да разтревожат родители и опекуни. Тя възнамеряваше нейното умерено и разумно обяснение да стигне до тях по същото време.

По-късно същия следобед се състоя тайно съвещание между нея, мистър Стоун — началника на полицията, и инспектор Келси. Полицията бе действала изключително предпазливо и бе оставила представителите на печата свободно да размишляват по убийството. Това даде възможност на полицаите да извършват разпитите без много шум и външна намеса.

— Много съжалявам за случилото се, мис Булстрод, наистина много съжалявам — каза началникът на полицията. — Предполагам, че това е… ами… лошо за вас.

— Да, убийството в кое да е училище е нещо неприятно — потвърди мис Булстрод. — Но сега няма смисъл да обсъждаме този въпрос. Ще устоим, както сме устоявали и на други бури, в това не се съмнявайте. Единственото, за което се надявам, е въпросът да бъде разяснен бързо.

— Няма причина да не бъде, а? — обърна се Стоун към Келси.

— Може да помогне, ако проучим биографията й — каза Келси.

— Мислите ли? — попита сухо мис Булстрод.

— Някой може да загази заради нея — предположи Келси.

Мис Булстрод не отговори.

— Мислите ли, че има някаква връзка с училището? — попита началникът на полицията.

— Инспектор Келси действително мисли така — каза мис Булстрод. — Само че се опитва да не нарани чувствата ми.

— Наистина мисля, че има връзка с „Медоубенк“ — бавно изрече инспекторът. — Така или иначе мис Спрингър е имала свободно време както всички останали учителки. Могла е да си уреди среща с някого и е избрала каквото си иска място. Но защо да избира тъкмо физкултурния салон и то посред нощ?

— Възразявате ли, ако претърсим района на училището, мис Булстрод? — попита началникът на полицията.

— Нямам никакви възражения. Предполагам, че ще търсите пистолета или револвера, или нещо друго.

— Да. Бил е използван пистолет, изработен в чужбина.

— В чужбина — повтори замислено мис Булстрод.

— Известно ли ви е някой от персонала или ученичките да притежава такъв пистолет?

— Определено не — отговори мис Булстрод. — Напълно съм сигурна, че никоя от ученичките не притежава подобна вещ. Багажът им се преглежда при пристигане и ако се забележи такова нещо, ще се вдигне доста шум. Но моля ви, инспектор Келси, действайте както намерите за най-добре в това отношение. Виждам, че днес хората ви претърсват околностите на училището.

— Да — кимна с глава инспекторът и продължи. — Бих искал да задам няколко въпроса и на останалите дами от вашия персонал. Някоя от тях може да е чула някаква забележка от страна на мис Спрингър, която би ни послужила като улика. Или да е забелязала нещо необичайно в поведението й. — Той замълча за миг, сетне продължи. — Същото се отнася и за ученичките.

— Възнамерявам да кажа няколко думи на момичетата тази вечер след молитва — каза мис Булстрод. — Ще ги помоля, ако знаят нещо във връзка със смъртта на мис Спрингър, да дойдат и да споделят с мен.

— Много разумна идея — отбеляза началникът на полицията.

— Но не трябва да забравяте — продължи мис Булстрод, — че някои от момичетата ще си придадат важност и ще преувеличат някоя случка, дори е възможно да измислят някоя история. Момичетата вършат странни неща — но предполагам, че сте свикнали с такъв вид самоизява.

— Имал съм подобни случаи — отговори инспектор Келси. — А сега, моля ви, дайте ми списък на учителския състав, както и на помощния персонал.

III

— Прегледах всички шкафчета в спортната зала, сър.

— И не намери нищо? — попита Келси.

— Не, сър, нищо съществено. Имаше чудати неща, но нищо, което да ни послужи.

— И всички бяха отключени, така ли?

— Шкафчетата се заключват. Имаше ключове в ключалките, но нито едно не беше заключено.

Келси огледа замислено голия под. Тенис ракетите и стиковете за голф бяха подредени на стойките си.

— Ами добре. Ще отида в училището да поговоря с персонала.

— Мислите ли, че е дело на вътрешен човек, сър?

— Не изключвам подобна вероятност — отвърна Келси. — Никой освен двете учителки Чадуик и Джонсън, както и момичето с болното ухо няма алиби. На теория всички останали са спали, но няма кой да потвърди това. Момичетата имат отделни стаи, персоналът също, разбира се. Всяка една от тях, включително и мис Булстрод биха могли да излязат и да се срещнат с мис Спрингър там или да я проследят. След като е застреляла мис Спрингър, извършителката на деянието би могла тихо да се промъкне през храстите и през страничната врата и отново да си легне необезпокоявана, а след това да бъде дадена тревога. Само че мотивът ме озадачава. Да, мотивът. Освен ако тук не става нещо, за което още нищо не знаем, мотив за престъплението няма.

Келси излезе от спортната зала и бавно се отправи към училището. Макар че работният ден беше свършил, старият Бригс, градинарят, копаеше някаква цветна леха и се изправи, като видя инспектора.

— Работиш до късно — усмихна се Келси.

— Аха — отговори Бригс. — Младите нищо не разбират от градинарство. Пристигат в осем и си вдигат чуковете в пет — смятат, че всичко са свършили. Но човек трябва да следи атмосферните условия; в някои дни можеш изобщо да не излизаш в градината, но има дни, когато можеш да работиш от седем сутринта до осем вечерта. Е, ако обичаш градината и ако изпитваш гордост при вида й.

— Трябва да се гордееш с тази градина — каза Келси. — Не съм виждал по-добре поддържано място напоследък.

— Така е — отговори Бригс. — Но пък и ми провървя. С мен работят няколко момчета, само че не вършат много работа. Повечето младежи не искат да се занимават с тази работа. Всички отиват във фабриките или стават чиновници. Не искат да си цапат ръцете с честен труд по земята. Но както казвам, провървя ми. Сега тук работи един млад мъж, който дойде и предложи услугите си.

— Наскоро ли? — попита инспектор Келси.

— В началото на срока — отговори Бригс. — Адам се казва. Адам Гудмън.

— Не съм го виждал наоколо — каза Келси.

— Днес поиска свободен ден — отвърна Бригс. — Разреших му. Няма да може да свърши много работа, защото вашите хора газят навсякъде.

— Все някой трябваше да спомене за него — отбеляза троснато Келси.

— Какво да ви каже за него?

— Той не е в списъка ми — отговори инспекторът.

— Списъка с имената на хората, които работят тук, имам предвид.

— Ами утре можете да го видите, сър — каза Бригс.

— Не че ще ви каже кой знае какво според мене.

— Човек никога не знае — отвърна инспекторът.

Силен млад мъж, който е предложил услугите си в началото на срока. Келси си помисли, че това е първото необичайно нещо, на което попада тук.

IV

Момичетата започнаха да излизат една по една от залата за молитви както всяка вечер, но мис Булстрод ги спря, като вдигна ръка.

— Имам да ви кажа нещо. Както знаете, мис Спрингър снощи е била застреляна в спортната зала. Ако някоя от вас е чула или видяла нещо през изминалата седмица, нещо, свързано с мис Спрингър, което ви е озадачило, нещо, което мис Спрингър или някой друг е казал и ви се е сторило важно, бих искала да ми кажете. Може да дойдете в кабинета ми по всяко време тази вечер.

— Ох — въздъхна Джулия Ъпджон, докато момичетата излизаха, — как ми се иска да знаехме нещо! Само че не знаем, нали, Дженифър?

— Не — отвърна Дженифър, — разбира се, че не знаем.

— Мис Спрингър беше толкова обикновена — добави тъжно Джулия, — прекалено обикновена, за да бъде убита по този загадъчен начин.

— Не мисля, че е толкова загадъчен — отбеляза Дженифър. — Това е работа на крадец.

— Който е искал да открадне тенис ракетите ни саркастично добави Джулия.

— Може някой да я е изнудвал — предположи с надежда едно от другите момичета.

— За какво? — попита Дженифър.

Но никоя от тях не можа да измисли причина, поради която биха изнудвали мис Спрингър.

V

Инспектор Келси започна разпита на персонала с мис Ванситарт. „Красива жена“ — помисли си той, като я огледа. Вероятно на четиридесет или малко повече; висока, добре сложена, посивялата й коса, подредена с вкус. Изпълнена с достойнство, самообладание и самочувствие. Напомни му малко за самата мис Булстрод — типична директорка на училище. Независимо от всичко, размишляваше той, у мис Булстрод имаше нещо, което липсваше на мис Ванситарт. Мис Булстрод можеше да действа неочаквано, докато такова нещо бе изключено от страна на мис Ванситарт.

Последваха рутинни въпроси и отговори. Всъщност мис Ванситарт не бе видяла нищо, не бе забелязала нищо, не бе чула нищо. Според нея мис Спрингър си бе вършила работата отлично. Е, понякога се държала малко безцеремонно, но в рамките на допустимото. Като личност не била особено привлекателна, но това не се очаквало от една учителка по физкултура. Всъщност, по-добре било учителките да не са привлекателни. Не било необходимо учителките да предизвикват различни чувства у ученичките. Мис Ванситарт излезе, след като не съобщи нищо съществено.

— Не вижда никакво зло, не чува за никакво зло, не мисли за зло. Също като маймуните — отбеляза сержант Пърси Бонд, който помагаше на инспектор Келси при разпита.

— Точно така, Пърси — ухили се Келси.

— Има нещо в тези учителки, което ми разваля настроението — продължи сержант Бонд. — Тероризират ме още от дете. Толкова са високомерни и превзети, че никога не можеш да разбереш на какво се мъчат да те научат.

Следващата беше Айлийн Рич. Грозна като греха — беше първата реакция на инспектор Келси. След известно време забеляза, че тя притежава някакъв чар. Започна да задава традиционните си въпроси, но отговорите не бяха толкова традиционни, колкото очакваше. След като отговори, че не е чула и забелязала нищо особено, което някой да е споменавал относно мис Спрингър или което самата тя да е казвала, следващият отговор на Айлийн Рич дойде съвсем неочаквано. Той бе попитал:

— Известно ли ви е някой да е имал зъб на мис Спрингър?

— А, не — бързо отговори Айлийн Рич. — Човек не би могъл да има зъб на човек като нея. Според мен в това се състоеше и трагедията й. Тя не беше човек, когото бихте мразили.

— Какво по-точно искате да кажете, мис Рич?

— Искам да кажа, че тя не бе човек, когото някой би искал да премахне. Всичко, което правеше, както и самата тя, беше повърхностно. Тя дразнеше хората. Често си разменяше с тях остри думи, но това нищо не означаваше. Никой не го приемаше навътре. Убедена съм, че не е била убита заради самата нея, ако разбирате какво имам предвид.

— Не съм много сигурен, че ви разбирам, мис Рич.

— Искам да кажа, че при един евентуален банков обир тя би била касиерката, която убиват, но само като касиерка, не като жената Грейс Спрингър. Никой не би я обичал или мразил дотам, че да я убие. Мисля, че тя несъзнателно разбираше това и затова непрекъснато се бъркаше в чуждите работи. Все намираше недостатъци, създаваше нови правила, следеше какво правят или не правят хората и им го казваше.

— Слухтеше ли? — попита Келси.

— Е, не точно. — Айлийн Рич се замисли. — Не беше от онези, дето вървят на пръсти с гуменки. Но откриеше ли нещо, което на нея не й беше ясно, тя решаваше да го разнищи докрай. И би го сторила наистина.

— Разбирам. — Той замълча за миг. — Вие самата не я обичахте особено много, нали, мис Рич?

— Изобщо не съм мислила за нея. Тя беше само една учителка по физкултура. О! Как ужасно се изразих! Само това, само онова! Но така се отнасяше към работата си самата тя. Гордееше се, че я върши добре. Не я приемаше като развлечение. Не се въодушевяваше, ако откриеше момиче, което би могло да стане наистина добра тенисистка или чудесна лекоатлетка. Не се радваше, не ликуваше при такива случаи.

Келси я изгледа с любопитство. „Странна млада жена“ — помисли си той.

— Изглежда имате собствени виждания за повечето неща, мис Рич — каза той.

— Да, предполагам, че е така.

— От кога сте в „Медоубенк“?

— От година и половина.

— Имало ли е неприятности през това време?

— В „Медоубенк“ ли? — сепна се тя.

— Да.

— А, не. Всичко беше спокойно досега, до началото на срока.

Келси атакува неочаквано.

— А какво се случи този срок? Нямате предвид убийството, нали? Имате предвид нещо друго…

— Не — започна тя, — да, може би… но всичко е много неясно.

— Продължавайте.

— Мис Булстрод не е много щастлива напоследък — бавно изрече Айлийн. — Това е, от една страна. Вие не го знаете. Мисля, че и останалите не са го забелязали. Но аз го забелязах. И тя не е единствената, която не е щастлива. Но вие не питате точно за такива неща, нали? Това са само чувства. Така се получава, когато сте събрани заедно всички и започвате прекалено много да размишлявате за нещо определено. Вие ме питате дали има нещо нередно този срок. Ами, има.

— Да — погледна я с любопитство Келси, — да, има. Какво е то?

— Мисля, че тук нещо не е в ред — каза бавно Айлийн Рич. — Струва ми се, че сред нас има някой, чието място не е тук. — Тя го погледна, усмихна се, почти се засмя, а сетне добави. — Нещо като котка сред гълъбите. Всички ние сме гълъбите, а котката е сред нас. Само че не знаем коя е.

— Изразявате се много неясно, мис Рич.

— Нали? Звучи напълно идиотско. И аз го усещам.

Предполагам, че и да е имало нещо, нещо дребно, което съм забелязала, не го помня, а е останало усещането…

— Имате ли някого предвид?

— Не, казах ви, само чувство. Нямам предвид определена личност. Но усещам, че тук има някой, който не е с добри намерения! Има някой — не зная кой, който ме кара да се чувствам на тръни. Не когато аз я гледам, а когато тя ме гледа, защото тогава изпитвам това усещане, каквото и да е то. О, говоря толкова несвързано. Но както и да е, това е само едно чувство. Не е онова, което вие искате да чуете. Не е доказателство.

— Не — потвърди Келси. — Не е доказателство. Не още. Но ми се струва интересно и ако усещането ви придобие по-ясна форма, мис Рич, ще бъда много радостен, ако го споделите с мене.

— Да — кимна тя, — защото работата е сериозна, нали? Искам да кажа, щом е извършено убийство, съвсем безпричинно, а убиецът може да е надалеч оттук. От друга страна, убиецът може да е тук, в училището. В такъв случай пистолетът или револверът също трябва да е тук. Мисълта не е много приятна, нали?

Тя излезе, като кимна леко с глава за довиждане.

— Откачалка — каза сержант Бонд. — Или ти не мислиш така?

— Не — отговори Келси. — Не мисля, че е откачалка. Мисля, че е от онези, които имат шесто чувство. Като тези хора, които знаят, че в стаята има котка, много преди да са я видели. Ако беше родена в някое африканско племе, щеше да е шаман.

— Такива надушват злото, а? — попита сержант Бонд.

— Точно така, Пърси — отвърна Келси. — И аз се опитвам да сторя същото. Никой не е попадал на нищо определено, затова трябва да се опитам да надуша нещо. Сега ще разпитаме французойката.