Котка сред гълъбите

Двадесета главаРазговорът

— Ами… не зная какво да кажа — говореше мисис Сътклиф. — Наистина не зная…

Тя погледна с недвусмислена омраза Поаро.

— Хенри, разбира се — добави тя, — не е у дома.

Не беше много ясно какво иска да каже, но Поаро знаеше за какво мисли. Според нея Хенри би се справил по-успешно от нея с това положение. Той имаше контакти с хора от цял свят. Вечно пътуваше до Средния изток, Гана, Южна Америка, Женева и макар и рядко — до Париж.

— Цялата история — продължи на глас мисис Сътклиф — е много обезпокоителна. Толкова се радвах, че Дженифър е у дома, при мен. Макар че трябва да споделя — добави тя с леко раздразнение, — че Дженифър е изключително досадна. След като много се суети при отиването си в „Медоубенк“ и бе напълно уверена, че там няма да й хареса, защото било снобско училище, в каквото не желаела да ходи, сега тя се муси по цял ден, задето съм я прибрала. Много неприятно.

— Училището безспорно е много добро — каза Еркюл Поаро. — Много хора казват, че е най-доброто в цяла Англия.

— Беше, бих казала — противопостави се мисис Сътклиф.

— И отново ще бъде — заяви Еркюл Поаро.

— Мислите ли? — недоверчиво попита мисис Сътклиф.

Вежливото му държание постепенно започна да разбива съпротивата й. Няма нищо по-успокоително за една майка от предоставената й възможност да се разтовари, като сподели за трудностите, несполуките и отчаянието, с които трябва да се пребори в отглеждането на поколението. Предаността често изисква мълчалива издръжливост. Но мисис Сътклиф имаше чувството, че с чужденец като Еркюл Поаро можеше да пренебрегне предаността. Не разговаряше с друга майка в края на краищата.

— „Медоубенк“ — добави Еркюл Поаро — само изживява един неприятен период.

Това бе най-уместното, което успя да измисли в момента. Той разбра, че е сгрешил, и мисис Сътклиф моментално се възползва от това.

— Много повече от неприятен! — веднага отбеляза тя. — Две убийства! И едно момиче е отвлечено. Човек не може да изпраща дъщеря си в училище, където непрекъснато убиват учителки.

Този довод й се стори много убедителен.

— Но ако се окаже — настоя Поаро, — че убийствата са дело на един и същи човек и той бъде заловен, тогава има разлика, нали?

— Е… предполагам, че да. Така е — недоверчиво потвърди мисис Сътклиф. — Имам предвид… вие имате предвид… а, да, вие имате предвид някой като Джек Изкормвача или онзи другия — как му беше името? Нещо свързано с Девъншир. Крийм? Нийл Крийм. Който убил една злочеста жена. Предполагам, че именно някой като него се разхожда и убива учителки! Ако успеете да го напъхате в затвора и го обесите, надявам се, защото едно убийство е достатъчно — все едно, че примамвате куче със салам… но за какво говорех? Ау, да, след като го пъхнете в затвора, тогава нещата ще бъдат съвсем различни. Но такива убийци не се срещат често, нали?

— Да се надяваме, че не — отговори Еркюл Поаро.

— Но и това отвличане — изтъкна мисис Сътклиф. — Човек не може да изпрати дъщеря си в училище, където стават и отвличания, нали?

— Разбира се, че не, мадам. Сега разбирам, че внимателно сте обмислили решението си. Всичко, което казвате, е истина.

Мисис Сътклиф изглеждаше доволна. От известно време никой не й беше казвал такова нещо. Хенри само казваше: „Защо изобщо искаше да я пращаш в «Медоубенк»?“ А Дженифър се мусеше и отказваше да разговаря.

— Наистина много мислих — каза тя. — Много.

— В такъв случай няма нужда да се притеснявате за отвличането, мадам. Между нас казано, въпросът с принцеса Шаиста… тук не става дума точно за отвличане… изглежда има някаква любовна история…

— Искате да кажете, че малката палавница е избягала, за да се омъжи за някого?

— Устните ми са заключени — отвърна Еркюл Поаро. — Нали разбирате, че не е желателно да има скандал. Това е поверително между нас двамата. Зная, че нищо няма да кажете.

— Разбира се, че няма — целомъдрено отвърна мисис Сътклиф и погледна към писмото, което Поаро носеше от началника на полицията. — Не разбирам напълно кой сте вие, мосю… Поаро. Частен детектив — като в романите ли?

— Аз съм консултант — надменно поясни той.

Мисис Сътклиф усети привкуса на „Харли стрийт“ и това я насърчи.

— За какво искате да разговаряте с Дженифър? — поиска да разбере тя.

— Искам само да се ориентирам в обстановката в училището — отговори Поаро. — Тя е наблюдателна, нали?

— Не бих казала — отговори мисис Сътклиф. — Според мен нищо не забелязва. Искам да кажа, че е съвсем обикновено дете.

— По-добре да е такава, отколкото да си измисля неща, които изобщо не са се случвали — отбеляза Поаро.

— О, Дженифър не би направила такова нещо — категорично възрази мисис Сътклиф, а сетне стана, отиде до прозореца и повика дъщеря си.

— Бих искала — обърна се тя отново към Поаро — да се опитате да убедите Дженифър, че баща й и аз правим всичко само за нейно добро.

Дженифър влезе намусена в стаята и изгледа подозрително Поаро.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Поаро. — Аз съм стар приятел на Джулия Ъпджон. Тя дойде в Лондон да ме търси.

— Джулия е ходила в Лондон? — изненада се Дженифър. — Защо?

— За да ме помоли за съвет — отвърна Еркюл Поаро.

Дженифър го гледаше недоверчиво.

— И го получи — продължи Поаро. — Сега тя е отново в „Медоубенк“ — добави той.

— Значи леля й Изабел не я е взела — каза Дженифър, като стрелна ядосан поглед към майка си.

Поаро погледна мисис Сътклиф и тя неочаквано стана и излезе от стаята. Вероятно защото когато той пристигна, тя тъкмо преглеждаше прането от обществената пералня, а може би поради някоя друга причина.

— Малко ми е мъчно — започна Дженифър, — че ме няма там точно когато е толкова интересно. За какво беше цялата тази паника? Казах на мама, че постъпва глупаво. В края на краищата, не беше убита ученичка.

— Имаш ли някаква представа кой е извършил убийствата? — попита Поаро.

— Някой смахнат може би — поклати глава Дженифър, а сетне замислено продължи. — Предполагам, че мис Булстрод сега трябва да търси нови учителки.

— Да, по всяка вероятност — потвърди Поаро и продължи. — Мадмоазел Дженифър, интересува ме жената, която е дошла и ти е предложила новата тенис ракета вместо старата. Спомняш ли си?

— Да, спомням си — отвърна Дженифър. — И до ден-днешен не разбрах кой е изпратил ракетата. Не е била леля Джина.

— Как изглеждаше онази жена? — запита Поаро.

— Която донесе ракетата ли? — Дженифър присви очи и се замисли. — Ами, не знам. Носеше много натруфена рокля с малка пелерина, мисля. И широка синя шапка.

— Така? — продължи Поаро. — Имах предвид не толкова дрехите, колкото лицето й.

— Имаше много грим — каза неопределено Дженифър. — Искам да кажа, повече от обикновените англичанки и беше с руса коса. Мисля, че беше американка.

— Виждала ли си я преди? — попита Поаро.

— О, не — отговори Дженифър. — Мисля, че не беше оттук. Каза, че била поканена на обяд или на коктейл — нещо такова.

Поаро я гледаше замислено. Заинтригува го фактът, че Дженифър приема безусловно всичко, което й се каже. После меко запита:

— Но тя може да те е излъгала?

— А — отговори Дженифър, — едва ли.

— Сигурна ли си, че не си я виждала преди? Да не би да е била някоя от ученичките — преоблечена? Или някоя от учителките?

— Преоблечена? — озадачено попита Дженифър.

Поаро сложи пред нея нарисувания от Айлийн Рич портрет на мадмоазел Бланш.

— Не беше ли тази жена?

Дженифър го погледна недоверчиво.

— Прилича малко на нея, но мисля, че не е тя.

Поаро кимна замислено.

Дженифър не позна дори истинската мадмоазел Бланш.

— Как да ви кажа — добави Дженифър, — аз не я загледах много. Тя беше чужденка, американка и започна да говори за ракетата ми…

Стана ясно, че в този момент Дженифър не е забелязала нищо друго освен новото си притежание.

— Разбирам — продължи Поаро. — А виждала ли си в „Медоубенк“ някого, когото си срещала в Рамат?

— В Рамат ли? — Дженифър се замисли. — Не… поне… не мисля.

Поаро се вкопчи в леко изразеното колебание.

— Но не си сигурна, мадмоазел Дженифър, нали?

— Ами — Дженифър се почеса по челото с разтревожен вид. — Винаги срещаш хора, които ти приличат на някой друг. Не можеш да си спомниш на кого ти приличат. Понякога срещаш хора, които действително познаваш, но не ги помниш. А те ти казват: „Ти не ме помниш“ и ти се чувстваш ужасно неловко, защото наистина е така. Искам да кажа, че виждаш познато лице, но не помниш името или къде си срещал човека.

— Вярно е — съгласи се Поаро. — Напълно вярно. Това често се случва. — Той замълча за миг, а после продължи, като леко я подтикна да говори. — Ти например веднага позна принцеса Шаиста, когато я видя, защото я беше срещала в Рамат, нали?

— Тя била ли е в Рамат?

— Сигурно — отговори Поаро. — В края на краищата тя има родствена връзка с двореца. Може би си я виждала там?

— Не, не мисля — намръщи се Дженифър. — Впрочем тя не би се разхождала там с открито лице. Те всички носят воали и други такива неща. Макар че ги свалят в Париж и в Кайро според мене. Също и в Лондон — добави тя.

— Както и да е, нямаш ли чувството, че в „Медоубенк“ си видяла някого, когото си срещала преди?

— Не, сигурна съм. Естествено повечето хора си приличат и ти се струва, че си ги виждал някъде. Освен ако нямат странна физиономия като мис Рич. Иначе не ги забелязваш.

— Мислиш ли, че си виждала мис Рич някъде преди това?

— Не, не съм. Трябва да е била някоя, която прилича на нея. Но онази, другата, беше много по-пълна от нея.

— Някоя много по-пълна от нея — повтори замислено Поаро.

— Човек не може да си представи, че мис Рич може да е пълна — закикоти се Дженифър. — Тя е толкова тънка и фина. Пък и мис Рич не може да е била в Рамат, защото миналия срок беше болна.

— А другите момичета? — продължи Поаро. — Виждала ли си някое от другите момичета преди?

— Само онези, които вече познавам — отвърна Дженифър. — Познавах едно-две от тях. В края на краищата аз бях там само три седмици и всъщност не познавам повечето от ученичките дори по физиономия. Няма да ги позная, ако ги срещна на улицата.

— Трябва да си по-наблюдателна — строго каза Поаро.

— Човек не може да забележи всичко — запротестира Дженифър, а после продължи. — Ако учебните занятия в „Медоубенк“ продължат, искам да се върна там. Поговорете с мама. Макар че татко е препъникамъкът. Тука в провинцията е ужасно. Нямам никаква възможност да подобря играта си на тенис.

— Уверявам те, че ще направя каквото мога — обеща Поаро.