Котка сред гълъбите

I

— Две убийства в „Медоубенк“ — замислено повтори Поаро.

— Запознахме ви с фактите — каза Келси. — Ако имате някакви предположения…

— Защо в спортната зала? — обърна се Поаро към Адам. — Нали за това попита? Ами, сега вече отговорът на този въпрос е ясен. Защото в спортната зала е имало тенис ракета, която е съдържала цяло състояние скъпоценни камъни. Някой е знаел за ракетата. Кой? Може да е била самата мис Спрингър. Както казвате, тя е изпитвала особено чувство към спортната зала. Не й е харесвало в нея да влизат хора, които нямат работа там, така да се каже. Подозирала ги е. Особено мадмоазел Бланш.

— Мадмоазел Бланш — замислено повтори Келси.

Еркюл Поаро отново се обърна към Адам.

— На теб също ти се е сторило странно държанието на мадмоазел Бланщ по отношение на спортната зала.

— Тя обясняваше — отговори Адам. — Обясняваше надълго и нашироко. Никога нямаше да поставя под въпрос правото й да бъде там, ако не си бе направила труда да обяснява толкова много.

Поаро кимна.

— Точно така. Това е истински повод за размисъл. Но единственото, което знаем, е, че мис Спрингър е била убита в спортната зала в един часа сутринта, а по това време и тя не би могла да има работа там.

Той се обърна към Келси:

— Къде е била мис Спрингър преди да дойде в „Медоубенк“?

— Не ни е известно — отговори инспекторът. — Напуснала е последната си месторабота — и той спомена името на едно известно училище — през миналото лято. Къде е била досега — не знаем. — После добави сухо. — Няма смисъл да си задаваме този въпрос, след като е мъртва. Очевидно тя няма близки роднини, нито близки приятели.

— В такъв случай, тя може да е била в Рамат — замислено отбеляза Поаро.

— Мисля, че по време на вълненията там е имало група учителки — намеси се Адам.

— Тогава да допуснем, че по някакъв начин тя е узнала за съдържанието на тенис ракетата. Изчакала е малко, за да се запознае с обстановката в „Медоубенк“, и една нощ е отишла в спортната зала. Взела е ракетата и тъкмо се е канела да извади скъпоценните камъни от скривалището им, когато… — той замълча, — когато някой е прекъснал заниманието й. Някой, който я е наблюдавал? Вървял е по петите й през фаталната нощ? Който и да е бил, той е имал пистолет и я е застрелял. Само че не е имал време да извади скъпоценните камъни или да скрие някъде ракетата, защото хората, които били чули изстрела, наближавали спортната зала.

Той замълча.

— Това ли мислите, че е станало? — попита началникът на полицията.

— Не зная — отвърна Поаро, — но това е една от възможните версии. Другата е, че човекът с пистолета е бил там преди нея и тя го е изненадала. Някой, когото мис Спрингър вече е подозирала. Казахте, че била подозрителна. Пъхала си е носа в хорските тайни.

— А другата жена? — попита Адам.

Поаро го изгледа, а после бавно отмести поглед към другите двама мъже.

— Вие не знаете — каза той. — И аз не зная. Може да е бил външен човек…

В тона му се долови въпрос.

Келси поклати глава.

— Мисля, че не е. Проверихме много внимателно квартала. Особено чужденците, които живеят тук. Наблизо се е установила някаква си мадам Колински — Адам е чувал за нея. Но тя не може да е забъркана в нито едно от убийствата.

— Значи следата води към „Медоубенк“. Съществува само един начин, за да достигнем до истината — чрез елиминиране.

Келси въздъхна.

— Да — потвърди той. — Така излиза. Колкото до първото убийство — всеки може да го е извършил. Почти всеки може да е убил мис Спрингър с изключение на мис Джонсън, мис Чадуик и детето с болното ухо. Но при второто убийство кръгът се стеснява. Изключваме мис Рич, мис Блейк и мис Шапланд. Мис Рич е била отседнала в хотел „Мортън Марш“, който се намира на двадесет мили оттук. Мис Блейк е била в Литълпорт-он-сий. Мис Шапланд — в един лондонски нощен клуб — „Нид соваж“ — заедно с мистър Денис Ратбоун.

— Мис Булстрод също е отсъствала, както разбрах?

Адам се ухили. Инспекторът и началникът на полицията изглеждаха смаяни.

— Мис Булстрод — строго каза инспекторът, — е била с херцогинята на Уелшъм.

— Значи тогава изключваме мис Булстрод — сериозно каза Поаро. — И кои остават?

— Две от прислужниците, които нощуват тук — мисис Гибънс и едно момиче на име Дорис Хонг. Не мога сериозно да ги подозирам. Следователно остават мис Роуън и мадмоазел Бланш.

— И ученичките, естествено.

Келси остана изумен.

— Нима ги подозирате?

— Честно казано — не. Но човек трябва да бъде прецизен.

Келси не обърна внимание на повика за прецизност и продължи усилено да разсъждава.

— Мис Роуън е тук повече от година. Характеристиката й е хубава. Не можем да я уличим в нищо.

— Тогава остава мадмоазел Бланш. С нея приключва историята.

Настъпи мълчание.

— Нямаме никакви доказателства — отбеляза Келси.

— Препоръките й са истински.

— Така трябва да бъде — вметна Поаро.

— Пъхаше си носа навсякъде — добави Адам, — но това не е доказателство, че е извършила убийство.

— Чакайте малко — сети се Келси, — имаше някаква история с ключа. В първия ни разпит — ще намеря записките — имаше нещо за ключа от спортната зала, който паднал от вратата, тя го била взела и забравила да го сложи на мястото му. Тръгнала с него, а мис Спрингър се развикала.

— Онзи, който е искал да отиде там посред нощ и да търси ракетата, трябва да е имал ключ — отбеляза Поаро. — За това е необходимо да се направи дубликат.

— Разбира се — намеси се Адам, — но в такъв случай тя изобщо нямаше да споменава за ключа пред вас.

— Това не е логично — каза Келси. — Спрингър може да е казала на някого за ключа и затова тя е помислила, че няма да е лошо да спомене небрежно за случката.

— Това трябва да се запомни — отбеляза Поаро.

— Само че не ни води доникъде — каза Келси и погледна Поаро унило.

— Струва ми се, че остава още една вероятност, ако, разбира се, съм бил информиран правилно — каза Поаро. Разбрах, че майката на Джулия Ъпджон е разпознала някого тука в деня на откриването на учебната година. Някой, когото е била много изненадана, че вижда. Подразбира се, че става дума за човек, свързан с чуждестранни шпионски служби. Ако мисис Ъпджон посочи категорично мадмоазел като дамата, която е познала, мисля, че можем да продължим по-уверено.

— Лесно е да се каже — отговори Келси. — Ние се мъчим да влезем във връзка с мисис Ъпджон, но е толкова трудно! Когато дъщеря й спомена, че тя ще пътува с автобус, помислих, че става дума за туристическа обиколка по определен график. Излезе обаче съвсем друго. Мисис Ъпджон взема най-различни местни автобуси за където й се прииска! Не пътува нито с „Кук“, нито с някоя друга известна пътническа агенция. Сама е и си пътува насам-натам. Какво да направиш с такава жена? Мала Азия е огромна!

— Да — съгласи се Поаро, — това усложнява нещата.

— Организират толкова приятни пътувания — натъжено продължи инспекторът. — Всичко е в услуга на пътника — къде да спре, какво да разгледа, цената на билета включва всичко това, знаеш кога къде се намираш.

— Явно такова пътуване не е по вкуса на мисис Ъпджон.

— А междувременно — ето докъде я докарахме — добави Келси. — До задънена улица! Онази французойка може да замине, когато си поиска. С нищо не можем да я задържим.

Поаро поклати глава.

— Тя няма да го направи.

— Не можем да бъдем сигурни.

— Аз съм сигурен. Щом човек извърши убийство, той няма да направи нищо неочаквано, което да привлече вниманието върху него. Мадмоазел Бланш ще дочака тук тихо края на срока.

— Надявам се да се окажете прав.

— Убеден съм, че съм прав. А и не забравяйте, че жената, която мисис Ъпджон е видяла, не знае за това. Ето защо моментът на изненадата ще бъде пълен.

— Ако това е всичко, на което можем да разчитаме… — въздъхна Келси.

— Има и други неща. Един разговор например.

— Разговор ли?

— Много съществен разговор. Ако някой има тайни, той рано или късно започва да говори прекалено много.

— И се издава? — недоверчиво предположи началникът на полицията.

— Не е толкова елементарно. Човек обикновено се пази, за да не издаде тайната си. Но често говори надълго и нашироко за други неща. Разговорите имат и друго значение. Съществуват напълно невинни хора, които не подозират за значението на онова, което знаят. А това ми напомня…

Той стана.

— Извинете ме, моля. Трябва да отида да потърся мис Булстрод, за да разбера дали тук има някой, който умее да рисува.

— Да рисува ли?

— Да, да рисува.

— Чудна работа — отбеляза Адам, след като Поаро излезе. — Първо коленете на момичетата, сега — рисуване. Чудя се, какво ли ще последва?

II

Мис Булстрод отговори на въпросите на Поаро, без да прояви никаква изненада.

— Мис Лори води часовете по рисуване от време на време — бързо отвърна тя. — Но днес не е тук. Какво желаете да ви нарисува? — любезно попита тя сякаш говореше на дете.

— Лица — отвърна Поаро.

— Мис Рич умее да скицира добре хора. Пресъздава характерните им черти.

— Точно това ми трябва.

Той с одобрение установи, че мис Булстрод не попита какви са мотивите му. Тя излезе от стаята, без да задава повече въпроси, и се върна с мис Рич.

Представи ги един на друг и Поаро попита:

— Можете ли да скицирате физиономии? Бързо? С молив?

Айлийн Рич кимна.

— Често го правя за развлечение.

— Добре. Моля ви, скицирайте починалата мис Спрингър.

— Трудно ще ми бъде. Познавах я за толкова кратко време. Но ще се опитам.

Тя присви очи и започна бързо да рисува.

— Добре — каза Поаро, като взе рисунката от ръцете й. — А сега, ако обичате — мис Булстрод, мис Роуън, мадмоазел Бланш и — да — градинаря Адам.

Айлийн Рич го изгледа недоверчиво, но започна да работи. Той погледна резултата и кимна одобрително с глава.

— Вие сте много добра — много ви бива. Само няколко щрихи и характерните черти са налице. А сега ще ви помоля за нещо по-трудно. Нарисувайте на мис Булстрод например различна прическа. Променете очертанията на веждите й.

Айлийн втренчи поглед в него, сякаш го мислеше за луд.

— Не — каза Поаро. — Не съм луд. Експериментирам, това е всичко. Моля ви, изпълнете молбата ми.

След една-две минути тя каза:

— Ето, заповядайте.

— Отлично. Сега направете същото с рисунките на мадмоазел Бланш и мис Роуън.

Щом тя приключи, той подреди рисунките една до друга.

— Сега ще ви покажа нещо — каза Поаро. — Независимо от промените, които нанесохте, мис Булстрод си остава неизменно мис Булстрод. Но погледнете другите две. Те не притежават нейното излъчване, освен това характерите им не са ви приятни и те изглеждат като напълно различни хора, нали?

— Разбирам какво имате предвид — каза Айлийн Рич.

Тя внимателно го изучаваше с поглед, докато той прибираше рисунките.

— Какво ще правите с тях? — попита тя.

— Ще ги използвам — отвърна Поаро.