Котка сред гълъбите

I

„Главата ми е окървавена, но е непреклонна“ — помисли си Адам.

Гледаше мис Булстрод. Никога не се бе възхищавал толкова много от жена. Тя седеше — хладнокръвна и неподвижна, а резултатът от целия й живот се разпадаше пред очите й.

От време на време телефонът иззвъняваше и я известяваха, че прибират децата си у дома.

Накрая мис Булстрод взе решение. Тя се извини на полицаите, повика Ан Шапланд и й продиктува кратко изявление. Училището ще бъде затворено до края на срока. Родителите, които нямат възможност да приберат децата си у дома, могат да ги оставят на грижите й, като децата ще продължат образованието си.

— Имаш ли списък с имената на родителите и адресите им? А телефонните им номера?

— Да, мис Булстрод.

— Тогава започни с телефонните обаждания, а после се погрижи писмено съобщение да стигне до всеки родител.

— Да, мис Булстрод.

Ан Шапланд тръгна да излиза, но се спря до вратата.

Изчерви се и бързо каза:

— Извинете, мис Булстрод. Зная, че не е моя работа, но… не е ли малко прибързано? Искам да кажа, че… след като премине първоначалният шок, хората ще имат време да поразмислят… и може би няма да вземат дъщерите си. Отново ще станат разумни и ще преценят по-добре.

Мис Булстрод я погледна унило.

— Мислиш, че лесно се примирявам с поражението ли?

Ан отново се изчерви.

— Зная, че… ще ви прозвучи нагло. Но… да, така мисля.

— Не се предаваш лесно, дете, виждам това и се радвам. Само че грешиш. Аз не се примирявам с поражението. Разчитам на познанията си за човешката природа. Принуди родителите да вземат децата си, накарай ги насила и те вече няма да го желаят толкова силно. Ще започнат да измислят причини да ги оставят в училище. Или в най-лошия случай ще решат да ги върнат тука следващия срок — ако изобщо има такъв — добави мрачно тя и погледна инспектор Келси.

— От вас зависи — продължи тя. — Разяснете случаите с тези убийства, хванете виновника и всичко ще бъде наред.

— Правим всичко, което е по силите ни — каза инспектор Келси с нещастен вид.

Ан Шапланд излезе.

— Способно момиче — отбеляза мис Булстрод. — И предано.

Вметна го между другото, а после поде атака.

— Нямате ли никаква представа, кой е убил двете учителки в спортната зала? Вече би трябвало да ви е ясно. А и това отвличане на всичкото отгоре. Чувствам се виновна за него. Момичето казваше, че някой иска да я отвлече. Господ да ми прости, но си помислих, че си придава важност. Сега разбирам, че предположенията й никак не са били безпочвени. Някой може да е намекнал нещо или да я е предупредил, знам ли… — Тя спря да говори, но скоро продължи. — Получихте ли някакво съобщение?

— Не още. Но според мен не трябва толкова да се притеснявате за случая. С него са се заели от Отдела за криминални разследвания. Специалният отдел също се занимава с това. Те трябва да я намерят за двадесет и четири часа, най-много за тридесет и шест. Островната държава има своите преимущества. Всички пристанища, летища и други са вдигнати на крак. Полицията следи навсякъде. Действително е лесно да отвлечеш някого, но проблемът е къде ще го криеш. Ще я намерят.

— Надявам се да я намерят жива — мрачно каза мис Булстрод. — Струва ми се, че имаме работа с някой, за когото човешкият живот не значи нищо.

— Нямаше да си правят труда да я отвличат, ако искаха да я убиват — намеси се Адам. — Можеха да го направят и тук.

Веднага почувства, че думите му бяха неуместни. Мис Булстрод го изгледа.

— По всичко личи — сухо отбеляза тя.

Телефонът иззвъня. Мис Булстрод вдигна слушалката.

— Да?

Тя направи знак на инспектор Келси.

— За вас е.

Адам и мис Булстрод го наблюдаваха, докато говореше. Той измърмори нещо, драсна един-два реда и каза:

— Разбирам. Алдертън Прайърс. Това е в Уолшър. Да, ще ви сътрудничим. Да, идеално. В такъв случай аз ще продължа тук.

Той остави слушалката на мястото й и постоя замислен. После вдигна поглед.

— Негово превъзходителство е получил бележка за откуп тази сутрин. Напечатано на нова машина „Корона“. С марка от Портсмут. Обзалагам се, че е за заблуда.

— Къде и как? — попита Адам.

— На кръстопътя на две мили северно от Алдертън Прайърс. Там е пустош. Пликът с парите трябвало да бъде сложен под един камък зад пощенска кутия А. А. в два часа утре сутрин.

— Колко?

— Двадесет хиляди. — Той поклати глава. — Струва ми се, че е работа на любител.

— Какво възнамерявате да направите? — попита мис Булстрод.

Инспектор Келси я погледна. Изглеждаше съвършено различен. Професионалната сдържаност го обви като плащ.

— Аз не ръководя случая, мадам — отговори той. — Ние си имаме методи.

— Надявам се да бъдат резултатни — каза мис Булстрод.

— Няма да е трудно — отбеляза Адам.

— Значи любител? — хвана се мис Булстрод за думата. — Чудя се… — После троснато запита. — А персонала ми? Искам да кажа онова, което остана от него? Да разчитам ли на тях или не?

Инспектор Келси се колебаеше, какво да отговори и тя продължи:

— Страхувате се, че ако ми кажете в кого се съмнявате, това ще проличи в отношението ми към тях ли? Грешите. С нищо няма да го покажа.

— Зная — отговори Келси, — но не мога да си позволя да рискувам. Освен това на пръв поглед ние не търсим престъпника сред вашия персонал. Доколкото можахме да ги проверим, те са извън подозрение. Обърнахме специално внимание на новите учителки през този срок — това са мадмоазел Бланш, мис Спрингър и вашата секретарка мис Шапланд. Мис Шапланд е напълно чиста. Тя е дъщеря на генерал от запаса, действително е работила там, където казва, и предишните й шефове потвърдиха това. Освен това тя има алиби за снощи. По времето, когато мис Ванситарт е била убита, мис Шапланд е била с някой си мистър Денис Ратбоун в един нощен клуб. Там ги познават добре, а мистър Ратбоун има безукорно поведение. Проверихме и миналото на мадмоазел Бланш. Преподавала е в едно училище в Северна Англия, в две училища в Германия и характеристиката й е отлична. Казаха, че е първокласна учителка.

— Не и според нашите изисквания — изсумтя презрително мис Булстрод.

— Направихме биографична справка и във Франция. Що се отнася до мис Спрингър, нещата не звучат много убедително. Завършила е там, където е казала, но има периоди, в които не е ясно къде е била.

— Но тъй като тя беше убита — добави инспекторът, — това я изключва от кръга на заподозрените.

— Съгласна съм — сухо отбеляза мис Булстрод, — че мис Спрингър и мис Ванситарт са изключени като заподозрени. Но да говорим логично. Да предположим че мадмоазел Бланш, независимо от безупречното си минало, остава в кръга на заподозрените само защото е още жива.

— Тя е могла да извърши и двете убийства. Тя е била в училището снощи — съгласи се Келси. — Каза, че си е легнала рано и нищо не била чула, докато не била вдигната тревогата. Доказателства за противното няма. Не можем да я уличим в нищо. Само дето мис Чадуик твърди, че е лукава.

Мис Булстрод махна нетърпеливо с ръка.

— За мис Чадуик всички френски учителки са лукави. Тя е предубедена към тях. — Тя погледна Адам. — А вие какво мислите?

— Мисля, че тя си пъха носа навсякъде — бавно каза Адам. — Може да е вродено любопитство. А може да е нещо повече. Не мога да определя точно. На мен не ми прилича на убиец, но знае ли човек?

— Това е положението — каза Келси. — Тук има убиец, безмилостен убиец, който извърши две убийства, но трудно може да се вярва, че е някой от персонала. Мис Джонсън била снощи със сестра си в Лаймстон-он-Сий, освен това е работила заедно с вас в продължение на седем години. Мис Чадуик е с вас от самото начало. Можем да приемем, че и двете не са замесени в убийството на мис Спрингър. Мис Рич е тук от една година, а снощи била отседнала в „Алтън Грейндж хотел“, който се намира на двадесет мили оттук. Мис Блейк била с приятели в Литълпорт. Мис Роуън е с вас от една година и има чисто минало. А що се отнася до прислугата, честно казано, не ми приличат на убийци. При това са местни хора…

Мис Булстрод кимаше в знак на одобрение.

— Съгласна съм с вашите разсъждения. Почти всички са невинни, така ли? Значи… — тя млъкна и впи обвинителен поглед в Адам. — Изглежда… че сте вие.

Адам зяпна от изненада.

— Вие работите тук — разсъждаваше на глас тя. — Свободен сте да влизате и да излизате… Измислили сте добър повод, за да оправдаете присъствието си. Миналото ви е наред, но въпреки това може да сте мошеник.

Адам се съвзе.

— Наистина, мис Булстрод — каза той с възхищение, — шапка ви свалям. За всичко мислите!

II

— Боже господи! — извика мисис Стъклиф, докато закусваха. — Хенри!

Току-що бе разтворила вестника.

Тя и съпругът й седяха в двата срещуположни края на масата, тъй като гостите им още не се бяха появили за закуска.

Мистър Стъклиф не отговори, защото беше разгърнал вестника си на финансовата информация и бе погълнат от непредсказуемите движения на определени акции.

— Хенри!

Силният й вик го стресна.

— Какво има, Джоун?

— Какво има ли? Още едно убийство! В „Медоубенк“! В училището на Дженифър.

— Какво? Дай да видя!

Мистър Сътклиф не обърна внимание на забележката на съпругата си, че съобщението го има и в неговия вестник, той се пресегна през масата и дръпна вестника от ръцете й.

— Мис Елинор Ванситарт… спортната зала… на същото място, където мис Спрингър, учителката по физкултура… м-м… м-м…

— Не мога да повярвам! — проплака мисис Сътклиф. — „Медоубенк“. Такова елитно училище. Там има принцеси и така нататък…

Мистър Стъклиф смачка вестника и го хвърли на масата.

— Остава ни да направим само едно нещо — каза той. — Веднага отиди там и вземи Дженифър.

— Искаш да кажеш — завинаги ли?

— Точно това искам да кажа.

— Не мислиш ли, че стигаме до крайност? След като Розамунд бе така любезна и успя да я запише там?

— Ти няма да си единствената, която ще си прибере дъщерята! Много скоро в скъпоценния ти „Медоубенк“ ще има доста свободни места.

— Смяташ ли, Хенри?

— Да. Там работата е дебела. Прибираме Дженифър днес.

— Да… разбира се… имаш право. И какво ще я правим?

— Ще я дадем в някоя гимназия наблизо. Тук не стават убийства.

— Как да не стават, Хенри. Не си ли спомняш? Имаше едно момче, което застреля учителя по физика. Миналата седмица го пишеше в „Нюзъв дъ уърлд“.

— Не знам какво става в тази Англия — отбеляза мистър Сътклиф.

Отвратен, той хвърли салфетката на масата и с големи крачки излезе от стаята.

III

Адам беше сам в спортната зала… Ловко преравяше съдържанието на шкафчетата. Малко вероятно беше да намери нещо, след като полицаите не бяха успели, но човек никога не може да бъде сигурен. Всеки отдел имаше различна техника на претърсване, както бе казал Келси.

Каква връзка имаше между тази скъпо струваща съвременна сграда и неочакваната насилствена смърт? Вероятността, че мястото е служило за срещи, беше изключена. Никой не би продължавал да се среща там, където веднъж е било извършено убийство. В такъв случай там имаше нещо, което някой търсеше. Но едва ли скрити скъпоценни камъни. Това бе невъзможно. Тук нямаше тайни скривалища, двойни чекмеджета, копчета с пружина… Вътре в шкафчетата нямаше нищо особено. Тайните, които те пазеха, бяха свързани единствено с живота в училището. Снимки и плакати на звезди, цигарени кутии и някоя друга, неподходяща за ученички, евтина книга. Адам обърна специално внимание на шкафчето на Шаиста. Мис Ванситарт е била убита, докато е стояла наведена над него. Какво е очаквала да намери там? Намерила ли го е? Дали убиецът го е изтръгнал от вдървената й ръка и се е измъкнал за секунди от залата, за да не го види мис Чадуик?

В такъв случай нямаше смисъл да продължава да търси. И да е имало нещо скрито, то вече не беше тук.

Шум от стъпки прекъсна мислите му. Той се изправи, запали цигара, а на вратата се появи Джулия Ъпджон, леко разколебана.

— Желаете ли нещо, мис? — попита Адам.

— Искам да си взема ракетата за тенис.

— Не виждам защо да не може — отвърна Адам. — Полицаят ми нареди да стоя тук — излъга той. — Каза, че трябвало да отиде на гарата за нещо, а аз да стоя, докато той се върне.

— За да видите дали ще се върне, нали? — предположи Джулия.

— Полицаят ли?

— Не. Убиецът. Те го правят нали? Връщат се на местопрестъплението. Не могат да устоят! Нещо неудържимо ги привлича.

— Може и да сте права — съгласи се Адам и погледна нагоре към плътно наредените ракети за тенис. — Къде е вашата?

— Под буквата „Д“ — отвърна Джулия. — Най открая вдясно. Имената ни са написани на ракетите — обясни тя, като посочи към лепенката с името й на дръжката на ракетата, докато той й я подаваше.

— Доста служба е видяла — отбеляза Адам. — Но навремето е била добра ракета.

— Може ли да взема и ракетата на Дженифър Сътклиф? — попита Джулия.

— Съвсем нова — одобрително каза Адам, като й я даде.

— Точно така — потвърди Джулия. — Леля й я изпрати онзи ден.

— Щастливка.

— На нея й се полага хубава ракета. Тя е много добра тенисистка. Бекхендът й много се подобри този срок. — Тя се огледа. — Мислите ли, че ще се върне?

На Адам му трябваха една-две минути, докато схване за какво става дума.

— А, убиецът ли? Не, според мен е малко вероятно. Рисковано е, нали?

— Но не мислите ли, че убийците не могат да устоят на влечението да се върнат на мястото на престъплението?

— Освен ако не са забравили нещо.

— Имате предвид някаква улика ли? Как ми се иска да намеря някаква улика. Полицията откри ли нещо?

— Няма да кажат на мене, я.

— Е, предполагам, че няма… Вие интересувате ли се от престъпления?

Тя го загледа изпитателно. Той отвърна на погледа й. У нея все още нямаше нищо женствено. Сигурно е на едни и същи години с Шаиста, но в погледа й се четеше само любопитство.

— Ами… предполагам… до известна степен… всички се интересуваме.

Джулия кимна в знак на съгласие.

— Да. И аз мисля така… Стигам до различни изводи, но някои са доста неясни. Но се забавлявам по този начин.

— Ти обичаше ли мис Ванситарт?

— Не съм се замисляла за това. При нея всичко беше наред. Малко приличаше на Бика — мис Булстрод, но не беше точно като нея. Нещо като дубльорка в театъра. Смъртта й не ме радва, естествено. Всъщност, съжалявам за нея.

Тя отмина, като носеше двете тенис ракети.

Адам остана да претърсва залата.

— Какво, по дяволите, може да е имало тука? — мърмореше си той.

IV

— Господи — смая се Дженифър, като пропусна да отрази форхенда на Джулия. — Та това е мама.

Двете момичета се обърнаха. Развълнувана, мисис Сътклиф, съпровождана от мис Рич, бързо се приближаваше към тях, като размахваше ръце.

— Нови притеснения — примирено отбеляза Дженифър. — Предполагам, че е заради убийството. Ти си щастливка, Джулия, че майка ти пътува с автобус за Кавказ.

— Да, но леля Изабел е тука.

— На лелите не им пука толкова, колкото на майките. — Здравей, мамо — добави тя, щом майка й се приближи.

— Ела и си приготви багажа, Дженифър. Прибирам те у дома.

— У дома?

— Да.

— Но… нали не завинаги? Въобще?

— Напротив.

— Но ти не можеш да го направиш. Толкова много напреднах с тениса. Имам отлични шансове да спечеля индивидуалното състезание, а двете с Джулия може да победим и при двойките, макар че е малко вероятно според мен.

— Прибираш се с мен днес у дома.

— Но защо?

— Не задавай повече въпроси.

— Предполагам, че е заради убийствата на мис Спрингър и мис Ванситарт. Но никое от момичетата не е пострадало. Сигурна съм, че няма да посегнат на нас. Пък и спортният празник е след три седмици. Сигурно ще спечеля в скока на дължина и в бягането с препятствия.

— Недей да спориш с мене, Дженифър. Прибираш се днес с мен. Баща ти настоява.

— Но, мамо…

Дженифър тръгна с майка си към училищната сграда, като упорито спореше.

Изведнъж тя се врътна и изтича обратно към тенис корта.

— Довиждане, Джулия. Невъзможно е да разубедя мама. Явно татко я е навил. Отвратително, нали? Довиждане, ще ти пиша.

— И аз ще ти пиша, за да ти разкажа за всичко, което става тук.

— Надявам се, че следващата жертва няма да е Чади. Предпочитам да е мадмоазел Бланш. А ти?

— И аз. С нея най-лесно бихме се разделили. Забеляза ли колко намусена беше мис Рич?

— Не промълви нито дума. Бясна е, че мама дойде да ме вземе.

— Може и да я разубеди. Тя умее да убеждава хората. Няма равна на себе си в това отношение.

— Тя ми напомня на някого — каза Дженифър.

— Не мисля, че бих я сравнила с някого. Тя е различна.

— Е, да. Различна е. Външно. Само че онази, на която ми прилича, беше много дебела.

— Не мога да си представя мис Рич дебела.

— Дженифър… — викна мисис Сътклиф.

— Тези родители наистина са досадни — сърдито каза Дженифър. — Суматоха, суматоха, суматоха. Никога не спират. Ти си истинска щастливка, че…

— Знам. Вече го каза. Само че, ако искаш да знаеш, в момента бих искала мама да е по-наблизо, а не в някакъв автобус на път за Мала Азия.

— Дженифър…

— Идвам…

Джулия тръгна бавно към спортната зала. Вървеше все по-бавно, докато накрая спря. Сбърчи чело и се замисли.

Звънецът за обяд биеше, но тя не го чуваше. Гледаше втренчено тенис ракетата, която държеше. После направи една-две крачки по пътеката, врътна се и закрачи решително към училищната сграда. Влезе през страничната врата, което не бе разрешено, но по този начин избягна срещата с някое от момичетата. Коридорът бе пуст. Тя изтича нагоре по стълбите към стаичката си, огледа се припряно, повдигна дюшека на леглото си и мушна ракетата под него. После бързо оправи косата си и със спокоен вид слезе в трапезарията.