Котка сред гълъбите

I

Сержант Грийн от полицейския участък „Сейнт Сиприан“ в Хърст се прозя по време на нощното си дежурство. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката. След миг поведението му рязко се промени. Започна бързо да пише нещо в бележника си.

— Да? „Медоубенк“? Да… а името? Кажете го буква по буква, моля. С-П-Р-И-Н-Г — „г“ като градина ли? — Ъ-Р. Спрингър. Да. Да, моля ви, погрижете се никой да не пипа нищо. Веднага ще изпратим човек.

Бързо и методично той извърши необходимата процедура.

— „Медоубенк“? — попита на свой ред инспектор Келси. — Това е девическото училище, нали? Кой е бил убит?

— Смъртта на учителката по физкултура — замислено каза Келси. — Звучи като заглавие на трилър от щандовете по гарите.

— Че кой може да я е убил? — попита сержантът. — Звучи неестествено.

— Дори и учителките по физкултура имат свой собствен любовен живот — отвърна инспектор Келси.

— Къде казват, че са намерили тялото?

— В спортната зала. Предполагам, че така наричат физкултурния салон.

— Вероятно — потвърди Келси. — Смъртта на учителката по физкултура във физкултурния салон. Спортно престъпление, а? Била е застреляна, така ли?

— Да.

— Намерили ли са пистолета?

— Не.

— Странно — каза инспектор Келси, събра свитата си и потегли да изпълни задълженията си.

II

Външната врата на „Медоубенк“ бе отворена и отвътре струеше силна светлина. Самата мис Булстрод прие инспектор Келси. Той я познаваше по физиономия, както повечето хора в околността. Дори в мигове на затруднения и несигурност мис Булстрод си оставаше същата — владееща положението и подчинените си.

— Инспектор Келси, мис — представи се той.

— Какво ще искате да направите първо, инспектор Келси? Да отидете в спортната зала или да чуете подробностите?

— Водя лекар — отговори Келси. — Покажете на него и на екипа му къде е тялото, а аз бих желал да поговоря с вас.

— Разбира се. Заповядайте в кабинета ми. Мис Роуън, бихте ли завели лекаря и екипа му в спортната зала? Една от учителките е там, за да следи да не се пипа нищо — добави тя.

— Благодаря, мадам.

Келси последва мис Булстрод в кабинета.

— Кой намери тялото?

— Икономката, мис Джонсън. Едно от момичетата го заболяло ухото и тя станала да се погрижи за нея. Тогава забелязала, че пердетата не са дръпнати както трябва и тъкмо се заела да ги оправя, когато видяла светлина в спортната зала, а там трябва да е тъмно в един часа сутринта — завърши сухите си обяснения мис Булстрод.

— Така, така — каза Келси. — А къде е мис Джонсън сега?

— Тука е. Искате ли да я видите?

— След малко. Бихте ли продължили, мадам?

— Мис Джонсън отишла и събудила друг член от персонала — мис Чадуик. Двете решили да отидат да видят какво става. Докато излизали през страничната врата, чули изстрел и се затичали с всички сили към спортната зала. Когато пристигнали там…

— Благодаря ви, мис Булстрод — прекъсна я инспекторът. — Щом според вас мис Джонсън е на разположение, ще чуя останалото от нея. Но преди това може би ще ми разкажете нещо за убитата.

— Името й е Грейс Спрингър.

— Отдавна ли е тук?

— Не. Дойде този срок. Предишната учителка по физкултура напусна, за да отиде на работа в Австралия.

— А какво знаехте за тази мис Спрингър?

— Препоръките й бяха отлични — отвърна мис Булстрод.

— Не я познавахте лично преди това?

— Не.

— Имате ли някаква представа, дори най-слаба, какво би могло да причини тази трагедия? Нещастна ли беше? Някакви несполучливи връзки?

— Не, доколкото знам — поклати глава мис Булстрод. — Според мене, всичко това е изключително странно. Тя не беше такава жена.

— Човек никога не може да бъде сигурен — мрачно отбеляза Келси.

— Искате ли да доведа мис Джонсън сега?

— Да, ако обичате. След като я изслушам, ще отида във физкултурния… или… как му казвате… спортната зала.

— Това е пристройка към училището от тази година — обясни мис Булстрод. — В съседство е с плувния басейн и в нея има игрище за скуош и други игри. Има помещение за тенис ракетите и стиковете за хокей, както и сушилня за банските костюми.

— Защо според вас мис Спрингър е била в спортната зала посред нощ?

— Нямам представа — категорично отсече мис Булстрод.

— Много добре, мис Булстрод. А сега бих искал да разговарям с мис Джонсън.

Мис Булстрод излезе от стаята и след малко доведе със себе си икономката. След като бе намерила трупа, мис Джонсън бе глътнала доста голяма доза бренди, за да се съвземе, и говореше повече от обикновено.

— Това е инспектор детектив Келси — представи го мис Булстрод. — Стегни се, Елспет, и му разкажи какво точно се случи.

— Толкова е ужасно — започна мис Джонсън, — наистина ужасно. Никога не ми се е случвало такова нещо. Никога! Не бих го повярвала, никога не бих повярвала. И то мис Спрингър!

Инспектор Келси бе проницателен човек. Винаги се отклоняваше от традиционните въпроси, ако някоя фраза му се стореше странна или пък си струваше да разбере повече.

— Значи ви се струва много странно, че именно мис Спрингър е била убита?

— Ами да, инспекторе. Тя беше толкова… ами, толкова яка, знаете ли. Толкова енергична. Беше от онзи тип жени, които биха заловили с голи ръце един-двама крадци.

— Крадци ли? Хм… — промърмори инспектор Келси. — Имаше ли нещо за крадене в спортната зала?

— Ами не, не виждам какво би могло да се открадне от там. Освен бански костюми и спортни принадлежности.

— Някой случаен крадец би задигнал такива неща — съгласи се Келси. — Но според мене не си струва. А между другото, вратата беше ли разбита?

— Ами, всъщност не погледнах — отговори мис Джонсън. — Искам да кажа, че вратата беше отворена, когато пристигнахме там и…

— Не е била разбита — намеси се мис Булстрод.

— Разбирам — продължи Келси. — Значи е бил използван ключ. — Обичаха ли мис Спрингър? — обърна се той към Джонсън.

— Ами, всъщност, не мога да кажа. В края на краищата тя е мъртва.

— Значи не я обичахте — проницателно заключи Келси, като не обърна внимание на деликатността на мис Джонсън.

— Мисля, че никой не я обичаше — продължи мис Джонсън. — Държеше се много властно, разбирате ли. Не се страхуваше открито да противоречи на другите. Но бе много способна и си вършеше сериозно работата. Нали, мис Булстрод.

— Точно така — отвърна мис Булстрод.

Келси се върна към основните въпроси.

— А сега, мис Джонсън, да чуем какво точно се случи.

— Една от нашите ученички — Джейн — я болеше ухо. Събудила се от болката и дойде при мене. Взех някои лекарства и когато я сложих да си легне отново, забелязах, че пердетата се поклащат и си помислих, че ще е добре поне през тази нощ прозорецът й да остане затворен, тъй като духаше силен вятър. Момичетата, разбира се, винаги спят с отворени прозорци. Понякога е трудно да убедим чужденките, но аз винаги съм настоявала…

— Това в момента няма значение — прекъсна я мис Булстрод. — Инспектор Келси не се интересува от хигиенните ни правила.

— Не, не, разбира се — заоправдава се мис Джонсън. — Ами, както ви казах, отидох да затворя прозореца и за най-голямо свое учудване видях светлина в спортната зала. Видях я съвсем ясно, не може да съм сгрешила. Движеше се вътре.

— Искате да кажете, че електрическото осветление не е било запалено, а сте видели светлина от фенерче?

— Да, да, фенерче трябва да е било. Веднага си помислих: „Божичко, какво ли правят там посред нощ?“ Но не ми мина през ума, че може да са крадци. Това би било доста невероятно, както и вие току-що потвърдихте.

— А какво си помислихте? — попита Келси.

Мис Джонсън хвърли бърз поглед към мис Булстрод.

— Ами, всъщност, не мисля, че ми хрумна нещо определено. Искам да кажа, ами… е, всъщност, искам да кажа, че не бих си въобразила…

— Предполагам, че мис Джонсън си е помислила, че някоя от нашите ученички може да е отишла на среща с някого — намеси се мис Булстрод. — Нали така, Елспет?

— Е, да, мина ми нещо такова през ума за миг — въздъхна мис Джонсън. — Вероятно някоя от италианките. Чужденките са преждевременно развити за разлика от английските момичета.

— Не бъди толкова тесногръда — укори я мис Булстрод. — Има и много английски момичета, които се опитват да установят неподходящи връзки. Съвсем естествено е да ти мине през ума. И аз бих си помислила същото.

— Продължавайте — настоя инспектор Келси.

— Затова си помислих, че е най-добре — продължи мис Джонсън — да отида при мис Чадуик и да я помоля да дойде с мене да видим какво става.

— А защо точно мис Чадуик? — попита Келси. — Има ли някаква определена причина да изберете точно нея?

— Ами, не исках да безпокоя мис Булстрод — отговори мис Джонсън, — а освен това отиваме по навик при мис Чадуик, когато не искаме да безпокоим мис Булстрод. Мис Чадуик е тук доста отдавна и има богат опит.

— Както и да е — продължи Келси, — значи отидохте при мис Чадуик и я събудихте? Така ли?

— Да. Тя се съгласи, че незабавно трябва да отидем там. Не се преоблякохме, а само метнахме по един пуловер и палтата си и излязохме през страничната врата. И точно когато стигнахме до пътеката, чухме изстрел откъм спортната зала. Тогава се затичахме с всички сили. Постъпихме глупаво, че не взехме фенерче със себе си, така че не виждахме къде вървим. Спънахме се един-два пъти, но пристигнахме там бързо. Вратата беше отворена. Светнахме лампите и…

— Значи там не беше осветено, когато пристигнахте? Нито с фенерче, нито с нещо друго? — прекъсна я Келси.

— Не. Тъмно беше. Светнахме лампите и я видяхме. Тя…

— Достатъчно — прекъсна я любезно инспектор Келси. — Не е необходимо да описвате останалото. Сега отивам там и сам ще видя всичко. Срещнахте ли някого, когато отивахте там?

— Не.

— А не чухте ли някой да тича?

— Не. Нищо не чухме.

— А някой друг в училището чул ли е изстрела? — попита Келси, като погледна мис Булстрод.

— Не — поклати глава тя. — Доколкото аз знам. Никой не ми е казвал да е чул изстрел. Спортната зала е малко отдалечена и се съмнявам дали може да се чуе изстрел от там.

— А от стаите отстрани на училището, които гледат към спортната зала?

— Едва ли, освен ако не се ослушваш за такова нещо. Сигурна съм, че не би се чул толкова силно, за да събуди някого.

— Ами, благодаря ви — каза инспектор Келси. — А сега отивам в спортната зала.

— Ще дойда с вас — предложи мис Булстрод.

— Искате ли и аз да дойда? — попита мис Джонсън. — Ще дойда, ако искате. Имам предвид, че няма да е хубаво да се измъквам, нали? Винаги съм смятала, че човек трябва да се изправя лице в лице с фактите и…

— Благодаря ви — намеси се инспектор Келси. — Не е необходимо, мис Джонсън. Не искам да ви причинявам повече безпокойство.

— Колко ужасно — добави мис Джонсън. — Чувствам се още по-зле, като си помисля, че не я обичах особено много. Всъщност снощи се скарахме в учителската стая. Аз настоявах, че прекалено много физически упражнения не се отразяват добре на по-изнежените момичета. Мис Спрингър отговори, че това са глупости и че именно такива момичета имат нужда от тях. Вдъхва им сили и ги превръща в нови хора. Казах й, че много неща не са й ясни, макар да мисли, че е така. В края на краищата, аз имам професионална подготовка и знам много повече по въпроса за изнежването и заболяванията, отколкото мис Спрингър, въпреки че тя знае всичко за успоредката, коня за прескок и тениса. Божичко, ако знаех какво ще се случи, нямаше да й наговоря тези неща. Сигурно всеки изпитва това чувство, след като се случи нещо ужасно. Вината е моя.

— Седни тука, мила — започна да я успокоява мис Булстрод, като я настани на канапето. — Поседи тука, почини си и забрави за дребните спорове с нея. Животът щеше да е много тъп, ако всички бяхме на едно мнение за всичко.

Мис Джонсън седна, като поклати глава и се прозя.

Мис Булстрод последва Келси.

— Дадох й доста бренди — извини се тя. — Това я направи толкова словоохотлива. Но говореше смислено, нали?

— Да — отговори Келси. — Разказва съвсем ясно какво се е случило.

Мис Булстрод го поведе към страничната врата.

— Оттук ли са минали мис Джонсън и мис Чадуик?

— Да. Виждате ли, оттук се излиза направо до рододендроните на пътеката, която води към спортната зала.

Инспекторът имаше силно фенерче и двамата с мис Булстрод скоро стигнаха до ярко осветената зала.

— Красива постройка — отбеляза Келси, като я огледа.

— Струва ни доста пари — обясни мис Булстрод, но ние можем да си го позволим — добави спокойно тя.

Влязоха през отворената врата в една голяма зала. Там имаше шкафчета с имената на момичетата. В единия ъгъл имаше стойка за тенис ракети и още една — за стикове. Странична врата водеше към душовете и кабинките за преобличане. Келси се спря, преди да влезе. Двама от хората му работеха. Фотографът тъкмо си беше свършил работата, а другият човек от екипа, който се занимаваше с отпечатъците, вдигна глава и каза:

— Може вече да стъпвате по пода, сър. Всичко е наред. Не сме приключили още само с онзи ъгъл.

Келси тръгна към тялото, до което бе клекнал полицейският лекар. Той вдигна поглед към Келси.

— Застреляна е от разстояние около четири фута — докладва той. — Куршумът е проникнал право в сърцето. Смъртта е настъпило моментално.

— Да. Кога е станало?

— Преди около час.

Келси кимна с глава. Той се поразходи, като огледа високата мис Чадуик, която стоеше неподвижно до стената като куче. Той прецени, че тя е на около петдесет и пет години, забеляза високото й чело, упорито стиснатите устни, разрешената сива коса. Лицето й не изразяваше никакво безпокойство. „На такава жена може да се разчита в кризисен момент, макар че никога няма да я забележиш в ежедневния живот“ — помисли си той.

— Мис Чадуик? — попита той.

— Да.

— Вие сте излезли с мис Джонсън и заедно сте открили тялото?

— Да. Беше в същото положение както сега. Мъртва беше.

— А колко беше часът?

— Погледнах часовника си, когато мис Джонсън ме вдигна от сън. Беше един без десет.

Келси кимна. Това съвпадаше с часа, който му бе съобщила мис Джонсън. Погледна замислено мъртвата. Яркочервената й коса бе късо подстригана. Имаше лунички по лицето, брадичката й бе силно издадена напред. Слаба, атлетична фигура. Носеше вълнена пола и дебел черен пуловер. Бе обута с туристически обувки, без чорапи.

— Забелязахте ли някъде оръжие? — попита Келси.

— Не, никъде, сър — поклати отрицателно глава един от хората му.

— А фенерче?

— Има едно фенерче там в ъгъла.

— Отпечатъци по него?

— Да. На мъртвата.

— Значи тя е светела с фенерчето — замислено отбеляза Келси. — Дошла е тук с фенерче — защо? — зададе той въпроса отчасти на себе си, отчасти на хората си, отчасти на мис Булстрод и мис Чадуик. Сетне насочи вниманието си към последната. — Имате ли някакви предположения?

— Никакви — поклати отрицателно глава мис Чадуик. — Предполагам, че е забравила нещо тук — следобед или вечерта — и е дошла да го вземе. Само че по това време на нощта…

— Ако е забравила нещо, сигурно то е било изключително важно — отбеляза Келси.

Той се огледа. Нищо не беше местено, с изключение на стойката с тенис ракетите в ъгъла. Някой я бе издърпал с все сила напред. Няколко ракети лежаха разпилени на пода.

— Естествено — предположи мис Чадуик, — тя може да е видяла светлина тук, както по-късно мис Джонсън, и да е дошла да провери какво става. Това ми се струва най-вероятно.

— Мисля, че сте права — потвърди Келси. — Само че има нещо дребно. Би ли дошла сама тук?

— Да — отговори мис Чадуик без да се колебае.

— Мис Джонсън — припомни й Келси, — е дошла и ви е събудила.

— Знам — отвърна мис Чадуик. — И аз бих сторила същото, ако видех светлина тука. Бих събудила мис Булстрод или мис Ванситарт, или някой друг. Но мис Спрингър не би го направила. Тя беше доста самоуверена и сигурно е предпочела да се справи с натрапника сама.

— Още нещо — продължи инспекторът. — Вие и мис Джонсън сте излезли през страничната врата. Тя отключена ли беше?

— Да.

— Вероятно мис Спрингър я е оставила отворена?

— Изглежда правдоподобно — съгласи се мис Чадуик.

— Значи стигаме до заключението — размишляваше Келси, — че мис Спрингър е видяла светлина тук, във физкултурния салон — спортната зала — или както вие я наричате, и е излязла да провери какво става. А там е имало някой, който я е застрелял.

— И вие ли мислите така? — обърна се той към мис Булстрод, която стоеше неподвижна на вратата.

— Не мисля точно така — отговори мис Булстрод.

— Съгласна съм с първата част на предположението ви. Да кажем, че мис Спрингър е видяла тук светлина и е излязла сама да провери какво става. Това е напълно вероятно. Но че човекът, когото е изненадала я е убил — това ми се струва малко вероятно. Ако някой, който няма работа тук, е бил в залата, то много по-вероятно е той да избяга или поне да се опита да избяга. Защо ще идва някой в спортната зала посред нощ с пистолет? Това е абсурдно. Абсурдно! Тук няма нищо за крадене, да не говорим за нещо, което би станало повод за убийство.

— Смятате, че мис Спрингър е попречила на някаква среща?

— Това е логично и вероятно обяснение — потвърди мис Булстрод. — Но то не разрешава загадката с убийството, нали? Момичетата в моето училище не се разхождат с пистолети, а младите мъже, с които евентуално се срещат, по всяка вероятност също не носят пистолети.

— Най-много джобни ножчета — съгласи се с нея Келси. — Но съществува и друга вероятност — продължи той. — Да допуснем, че мис Спрингър е дошла да се срещне с някой мъж…

— А, не — изхили се изведнъж мис Чадуик. — А, не, не и мис Спрингър.

— Нямам предвид задължително любовна среща — сряза я инспекторът. — Според мен убийството е предумишлено. Някой е искал да убие мис Спрингър, уредили са си среща тук и той я е застрелял.