Котка сред гълъбите

I

— Не е зле, момчето ми — каза неохотно старият Бригс, — не е зле.

Той изразяваше одобрението си от начина, по който новият помощник беше прекопал ивица земя. „Няма обаче да ме надмине“ — помисли си Бригс.

— И внимавай — продължи той, — не бързай. Едно по едно, така казвам аз. Това е начинът.

Младият човек разбра, че Бригс е оценил добре работата му според собствените си критерии.

— А тука сега — продължаваше Бригс — ще засадим няколко красиви богородички. Тя не харесва богородички, но аз не й обръщам внимание. Женските са капризни, но ако не им обръщаш внимание, деветдесет на сто не го забелязват. Макар че тя забелязва всичко. Като че ли няма достатъчно работа като директорка на това място.

Адам разбра, че „тя“, както често се изразяваше Бригс, се отнася за мис Булстрод.

— А с кого те видях да разговаряш преди малко — продължи Бригс с подозрение, — когато отиваше към навеса за онези бамбуци?

— О, с една от младите дами — отговори Адам.

— Аха. С една от онези италианки, нали? Внимавай, момче. Не се забърквай с италианки, знам какво говоря. Познавам италианките от Първата световна война и ако тогава знаех онова, което сега знам, щях да внимавам повече. Разбираш ли?

— Нищо лошо не съм направил — намусено отговори Адам. — Само постоя при мене известно време и разговаряхме за цветя.

— Аха — отвърна Бригс, — но ти все пак внимавай. Тук не бива да разговаряш с младите дами. На нея няма да й хареса.

— Но аз не правех нищо лошо, нито пък говорех неща, които не трябва да казвам.

— Не съм казал такова нещо, момче. Само искам да кажа, че тук има затворени много млади женски, които дори нямат учител по рисуване, който да ги разнообразява — ами, затова по-добре внимавай. Това е всичко. Аха, ето я дъртата Кучка. Сигурно ще иска невъзможното.

Мис Булстрод забързано вървеше към тях.

— Добро утро, Бригс — поздрави тя. — Добро утро… ъ-ъ…

— Адам, госпожице.

— А, да, Адам. Е, добре си прекопал тука. Телената ограда в другия край на игрището за тенис се е разплела, Бригс. По-добре се погрижи за нея.

— Добре, мадам, добре. Ще я оправим.

— Какво садите тук отпред?

— Ами, мадам, помислих си, че…

— Само да не са богородички — сряза го мис Булстрод, без да му остави време да довърши. — Гергини — отсече тя и бързо се отдалечи.

— Идва и издава заповеди — каза Бригс. — Не че е загубена. Веднага забелязва, ако не си свършил работата както трябва. А ти помни какво ти казах, момче, и внимавай. За италианките и за другите.

— Ако не е доволна от работата ми — каза намусено Адам, — зная какво да правя. Работа колкото искаш.

— Аха. Такива сте вие младите сега. Не давате нищо да ви се каже. Аз пак повтарям: внимавай какво вършиш.

Адам продължи да се цупи, но отново се зае с работата си.

Мис Булстрод се върна по пътеката към училището. Изглеждаше недоволна.

Срещу нея идваше мис Ванситарт.

— Какъв горещ следобед — отбеляза мис Ванситарт.

— Да, задушно и потискащо време — намръщи се отново мис Булстрод. — Обръщала ли си внимание на онзи младеж — градинаря?

— Не, не особено.

— Изглежда ми… ами… странен — замислено каза мис Булстрод. — Не прилича на тези, които сме имали тука.

— Може би идва от Оксфорд, за да припечели малко пари.

— Хубав е. Момичетата го заглеждат.

— Нещо обикновено.

Мис Булстрод се усмихна.

— Да съчетаем свободата на момичетата със строг надзор — това ли имаш предвид, Елинор?

— Да.

— Ще се справим — отвърна мис Булстрод.

— Да, разбира се. Тук в „Медоубенк“ не е ставал скандал, нали?

— Разминахме се един-два пъти — засмя се мис Булстрод. — Но е тъпо да ръководиш училище. Намираш ли, че животът тук е тъп, Елинор?

— Ни най-малко — отвърна мис Ванситарт. — Намирам, че работата тук е стимулираща и носи удовлетворение. Хонория, трябва да си горда и щастлива от успеха, който постигна.

— Мисля, че се справих добре — замислено каза мис Булстрод. — Естествено, нищо не се получава така, както в началото си го мислил…

— Кажи ми, Елинор — внезапно каза тя, — ако ръководеше това учебно заведение вместо мене, какви промени щеше да направиш? Кажи ми какво мислиш, не се притеснявай. Ще ми бъде интересно да чуя.

— Не мисля, че бих направила някакви промени — отговори Елинор Ванситарт. — Струва ми се, че цялостната атмосфера и организация са идеални.

— Ще продължиш традицията, така ли?

— Да, така мисля. Мисля, че няма какво повече да се усъвършенства.

Мис Булстрод замълча за миг. Мислеше си: Чудя се дали не го каза, за да ми достави удоволствие. Знае ли човек? Независимо колко са ти били близки в продължение на години. Сигурно имаше още нещо предвид. Всяка творческа натура трябва да желае промени. Вярно, че можеше да прозвучи нетактично… Тактичността е много важно нещо. С родителите, с момичетата, с персонала. А Елинор наистина беше тактична.

— Все изниква по нещо за уреждане, нали? — каза тя на глас. — Имам предвид промяната в идеите и условията на живот изобщо.

— А, това да — отвърна мис Ванситарт. — Както казват, човек трябва да върви в крак с времето. Но това училище е твое, Хонория, ти го създаде в този му вид и твоите традиции лежат в основата му. Според мене традицията е много важно нещо, нали?

Мис Булстрод не отговори. Колебаеше се дали да изрече фаталните думи. Дали да й предложи съвместна работа? Мис Ванситарт, колкото да бе добре възпитана, сигурно се досещаше, че нещо витае във въздуха. Всъщност мис Булстрод не знаеше какво я кара да се колебае. Защо толкова мразеше да се обвързва? Вероятно, призна си печално тя, защото мрази да отстъпва ръководството. Тайно в душата си й се искаше да остане и да продължи да управлява училището. Но пък няма по-достойна приемничка от Елинор. Толкова надеждна, толкова сигурна. По този въпрос нямаше две мнения. На Чади можеше да се разчита и въпреки всичко тя не можеше да си представи Чади като директорка на авторитетно училище.

„Какво искам? — питаше се мис Булстрод. — Колко съм досадна! Нерешителността действително не ми е била присъща досега.“

Някъде далече прозвуча звънец.

— Започва часът ми по немски — каза мис Ванситарт. — Трябва да вървя.

Тя тръгна забързана, но с достойнство към училището. Мис Булстрод я последва с по-бавни крачки, като едва не се сблъска с Айлийн Рич, която тичаше по една от страничните пътеки.

— О, толкова съжалявам, мис Булстрод. Не ви видях.

Както обикновено косата й беше разрошена. Мис Булстрод забеляза за пръв път интересните очертания на красивото лице на една необикновена, нетърпелива и завладяваща млада жена.

— Час ли имаш?

— Да. Английски език…

— Преподавателската работа ти харесва, нали? — попита мис Булстрод.

— Обожавам я. Тя е най-очарователното нещо на света.

— Защо мислиш така?

Айлийн Рич остана като гръмната. Прокара ръка през косата си. Сбърчи чело в усилие да намери отговор.

— Колко странно. Всъщност не знам дали съм мислила по въпроса. Защо човек харесва преподавателската работа? Дали защото човек се чувства велик и значим? Не, не… причината не е толкова елементарна. По-скоро прилича на риболова според мене. Не знаеш точно какво ще уловиш, какво ще измъкнеш от морето. От най-съществено значение е качеството на отговора. Толкова е вълнуващо, когато го чуеш. Не се случва често, разбира се.

Мис Булстрод кимна в знак на съгласие. Беше се оказала права! В това момиче имаше нещо!

— Предполагам, че един ден ще станеш директорка на училище — каза тя.

— О, надявам се — отвърна Айлийн Рич. — Наистина се надявам. Това желая повече от всичко.

— Сигурно вече имаш някои идеи как да се ръководи едно училище?

— Предполагам, че всеки си има идеи — отговори Айлийн Рич. — Бих казала, че повечето са фантасмагории и ще излязат смешни. Естествено, трябва да се рискува. Човек е нужно да опитва. Бих се учила от опита… Ужасно е, че човек не може да подмине опита на останалите, нали?

— Не е съвсем така — отвърна мис Булстрод. — Човек трябва да прави грешки в живота си.

— В живота, да — каза Айлийн Рич. — В живота можеш да се съвземеш и да започнеш отново. — Сви ръце в юмруци. Придоби сериозно изражение. А после изведнъж стана весела. — Но ако едно училище се провали, ще бъде трудно да се възстановява и да се започва отначало, нали?

— Ако ръководеше училище като „Медоубенк“ — запита мис Булстрод, — би ли направила промени… експерименти?

Айлийн Рич изглежда бе затруднена да отговори.

— Това е… това е ужасно трудно да се определи — отговори тя.

— Искаш да кажеш, че ще го направиш — помогна й мис Булстрод. — Не се притеснявай да кажеш това, което мислиш, дете.

— Предполагам, че човек винаги иска да приложи в действие собствените си виждания — отговори Айлийн Рич. — Не казвам, че те ще са задължително успешни. Може нищо да не излезе.

— Но си струва да се рискува?

— Винаги си струва да рискуваш, нали? — отвърна на въпроса с въпрос Айлийн Рич. — Искам да кажа, ако силно желаеш да направиш нещо.

— Нямаш нищо против да водиш живот, изпълнен с опасности. Разбирам — отбеляза мис Булстрод.

— Мисля, че винаги съм водила живот, изпълнен с опасности. — По лицето на младата жена премина сянка. — Трябва да тръгвам. Чакат ме. — Тя бързо се отдалечи.

Мис Булстрод стоеше и я гледаше. Все още бе замислена, когато мис Чадуик забързана дойде при нея.

— А, ето къде си. Търсихме те навсякъде. Току-що се обади професор Андерсън. Искаше да знае дали може да вземе Мероу идната седмица. Знае, че ще наруши правилника, но се налага незабавно да замине… за някъде, което звучи като Азър Безин.

— Азърбейджан — автоматически я поправи мис Булстрод, заета още с мислите си.

— Няма достатъчно опит — промърмори тя на себе си. — Това е рисковано. Какво каза, Чади?

Мис Чадуик повтори съобщението.

— Казах на мис Шапланд да му предаде, че ще му се обадим, и изпратих да те потърсят.

— Кажи му, че всичко ще бъде наред — отговори мис Булстрод. — Това е изключение.

Мис Чадуик я погледна загрижено.

— Притесняваш се за нещо, Хонория.

— Да. Не зная какво да реша. Това е необичайно за мене… и ме разстройва… Знам какво бих желала, но чувствам, че ако отстъпя ръководството на някой без необходимия опит, няма да е справедливо пр отношение на училището.

— Бих желала да се откажеш от намерението си да се оттегляш. Необходима си на „Медоубенк“.

— „Медоубенк“ означава много за тебе, Чади, нали?

— Няма като него в цяла Англия — отговори мис Чадуик. — Можем да се гордеем със себе си, ти и аз, че го създадохме.

Мис Булстрод я прегърна с обич.

— Така е, Чади. А що се отнася до тебе — ти си ми успокоението в живота. Няма нищо, свързано с „Медоубенк“, което не знаеш. Обичаш го, колкото и аз. А това говори много, мила.

Мис Чадуик се изчерви от удоволствие. Хонория Булстрод толкова рядко се отклоняваше от въздържаността си.

II

— Не мога да играя с тази развалина. За нищо не става.

Дженифър хвърли отчаяна тенис ракетата.

— О, Дженифър, защо се притесняваш толкова?

— Балансът — каза Дженифър, вдигна я и я опипа с опитна ръка. — Не е балансирана както трябва.

— Много по-добра е от моята стара ракета — сравни Джулия ракетите. — Моята е като гъба. Само чуй какъв звук издава. — Тя дръпна кордата. — Мислехме да я оправим, но мама забрави.

— По-добре е да играя с такава като твоята, все едно ми е. — Дженифър отново я взе и замахна няколко пъти.

— Аз пък предпочитам твоята. С нея можеш да улучиш някоя топка. Да ги разменим, ако искаш.

— Добре, разменяме ги.

Двете момичета махнаха лепенките с имената си и ги размениха.

— Няма да я взема обратно — предупреди Джулия. — Затова недей да казваш, че моята стара гъба не ти харесва.

III

Адам си подсвиркваше весело, докато оправяше телената ограда на тенис корта. Вратата на спортната зала се отвори и мадмоазел Бланш, дребната, прилична на мишка учителка по френски, надникна отвътре. Сепна се при вида на Адам. Поколеба се за миг, а после се върна.

— Интересно какво е намислила — каза си Адам. Нямаше да си помисли, че има нещо нередно, ако не беше се държала по този начин. Тя имаше виновно изражение, което моментално предизвика догадки у Адам. След малко тя излезе отново, затвори вратата след себе си и, минавайки, се спря да поговори с него.

— Виждам, че поправяте мрежата.

— Да, мис.

— Тук тенис кортовете са много хубави, и басейнът, и спортната зала също. О, спортът! В Англия отдавате голямо значение на спорта, нали?

— Ами, предполагам, че е така, мис.

— А вие самият играете ли тенис? — Тя го погледна преценяващо по чисто женски начин, а в погледа й се долови лека покана. Адам се замисли за нея. Осени го мисълта, че мадмоазел Бланш някак си не подхожда за учителка по френски в училище като „Медоубенк“.

— Не — излъга той. — Не играя тенис. Нямам време.

— Тогава играете крикет?

— Ами, играех крикет като момче. Повечето деца играят крикет.

— Нямах време да поразгледам наоколо — продължи Анжел Бланш. — Едва днес намерих време и толкова ми хареса, че реших да посетя спортната зала. Бих искала да опиша всичко това на едни приятели във Франция, които имат училище.

Адам се зачуди. Обяснението й беше съвсем излишно. Прозвуча сякаш се оправдаваше за присъствието си в спортната зала. Но защо ще го прави? Тя имаше пълно право да се разхожда където пожелае из околностите на училището. Изобщо не беше необходимо да се извинява на помощника на градинаря. В главата му отново възникнаха въпроси. Какво правеше тази млада жена в спортната зала?

Той погледна замислено мадмоазел Бланш. Няма да е лошо, ако научи повече за нея. Изкусно и умело той промени държанието си. Продължи да се държи с необходимото уважение, но не чак дотам. Позволи на очите си да й кажат, че е привлекателна млада жена.

— Сигурно ви се струва малко тъпо да работите в девическо училище, мис — каза той.

— Не, не съм много очарована.

— И все пак — продължи Адам, — предполагам, че ви остава свободно време?

Последва кратко мълчание. Като че ли спореше със самата себе си. А сетне той усети със съжаление, че разстоянието между двамата се увеличи.

— О, да — отговори тя, — имам достатъчно свободно време. Условията за работа тук са превъзходни. — Тя кимна и се сбогува, като пое към училищната сграда.

„Правеше нещо в спортната зала“ — помисли си Адам.

Той изчака, докато тя се скри от погледа му, остави работата си, отиде в спортната зала и погледна вътре. Не видя нищо нередно. „Въпреки всичко тя правеше нещо тука“ — помисли пак той.

На излизане пред него неочаквано изникна Ан Шапланд.

— Знаете ли къде е мис Булстрод? — попита тя.

— Мисля, че се е върнала в училището, мис. Току-що говореше с Бригс.

— А вие какво правите в спортната зала? — намръщено попита Ан.

Адам се почувства хванат натясно. Я, какво гадно подозрително подсъзнание имала тази.

— Исках да разгледам — отвърна той с леко обиден тон. — Какво нередно съм направил?

— Не трябва ли да се занимавате с работата си?

— Току-що оправих телената ограда на тенис корта — отговори той и се обърна към сградата зад себе си.

— Това е ново, нали? Сигурно доста са се изръсили. Тук младите госпожици получават най-доброто, нали?

— Те си плащат — отсече сухо Ан.

— Чувам, че им излиза през носа — съгласи се Адам.

Изпита внезапно желание да причини болка, да уязви това момиче. Беше толкова хладнокръвна и самонадеяна. Разгневеше ли се, щеше да му достави истинско удоволствие. Но тя не откликна. Само каза:

— По-добре довършете поправката на телената ограда — и тръгна към училището. На половината разстояние тя забави крачка и се обърна. Адам усилено работеше. Озадаченият й поглед се отмести по посока на спортната зала.