Котка сред гълъбите

I

Мис Булстрод притежаваше още едно качество, с което превъзхождаше останалите жени. Умееше да слуша.

Тя изслуша мълчаливо инспектор Келси и Адам. Дори не повдигна учудено вежди. Накрая произнесе една-единствена дума.

— Забележително.

„Вие сте забележителна“ — помисли си Адам, но не го каза на глас.

— В такъв случай — попита мис Булстрод направо, без да заобикаля същината на въпроса, — какво искате да направя?

Инспектор Келси се изкашля.

— Въпросът се състои в следното — каза той. — Желаем да бъдете напълно осведомена — заради доброто име на училището.

Мис Булстрод кимна в знак на съгласие.

— Естествено — отвърна тя, — училището е моята първа грижа. И така трябва да бъде. Аз съм отговорна за здравето и безопасността на моите ученички, както и за персонала ми, само че в по-малка степен. И бих искала да добавя, че ако се пише и говори възможно най-малко за смъртта на мис Спрингър, толкова по-добре за мене. Разсъждавам от чисто егоистични подбуди, въпреки че смятам, че училището е от голямо значение не само за мене. Съзнавам, че ако на вас ви е необходима пълна прозрачност на случая, то налага се да го направите. Но така ли е?

— Не — отговори инспектор Келси. — В този случай, предпочитам да не се вдига шум. Разследването ще бъде отложено и ние ще разпространим версия, че е дело на местен човек. Младежи главорези или както сега ги наричат — малолетни престъпници, въоръжени, натискат спусъка. Такива обикновено носят ножове, но някои наистина докопват пистолети. Мис Спрингър ги изненадва. Те я застрелват. Бих искал да разпространим тази версия, а после тихо да продължим да си вършим работата. Пресата не може да ни помогне. Но, разбира се, „Медоубенк“ е известно учебно заведение. Убийство в „Медоубенк“ — това е страхотна новина.

— Мисля, че ще мога да ви помогна в това отношение — каза отривисто мис Булстрод. — Имам няколко влиятелни връзки. — Тя се засмя и изброи имена, между които държавния секретар на вътрешните работи, двама вестникарски босове, един епископ и министъра на образованието. — Ще направя каквото мога. — Тя погледна Адам. — Вие съгласен ли сте?

Адам заговори бързо.

— Да, разбира се. Вие винаги искате нещата да протичат гладко и тихо.

— Ще продължавате ли да сте градинар? — поиска да узнае мис Булстрод.

— Ако нямате нищо против. По този начин ще бъда в центъра на събитията. А и ще мога да наблюдавам какво става.

Сега вече мис Булстрод вдигна вежди.

— Надявам се, че не очаквате да станат още убийства?

— Не, не.

— Радвам се да го чуя. Съмнявам се дали училището ми ще оцелее след две убийства в един и същи срок.

Тя се обърна към Келси.

— Хората ви свършиха ли със спортната зала? Неприятно е, че не можем да я използваме.

— Свършихме там. Всичко е чисто като в аптека — имам предвид от наша гледна точка. Независимо какви са били подбудите за убийството, там нямаше нищо, което да ни помогне. Това е само една спортна зала с необходимите спортни принадлежности.

— Нищо ли не открихте в шкафчетата на момичетата?

Инспектор Келси се засмя.

— Е, намерихме едно друго… една книга… френска… казва се „Кандид“… с… илюстрации. Скъпа книга.

— Аха — каза мис Булстрод. — Ето къде я била скрила! Книгата е на Жизел д’Обри, предполагам.

Уважението, което Келси изпитваше към мис Булстрод, нарасна.

— Нищо не пропускате, мадам — отбеляза той.

— „Кандид“ няма да й навреди — каза мис Булстрод. — Това е класически роман. Конфискувам някои видове порнография. А сега да се върнем на първия ми въпрос. Вие ме успокоихте относно разгласяването на случая в печата. А училището може ли да ви помогне по някакъв начин? Аз самата мога ли да помогна с нещо?

— Мисля, че в момента не можете. Единственото, което искам да зная, е коя е причината за безпокойството ви този срок? Някаква случка? Или определен човек?

Мис Булстрод помълча миг-два. Сетне бавно изрече:

— Отговорът ми буквално гласи: Не зная.

— Но имате чувството, че нещо не е наред? — бързо вметна Адам.

— Да — само чувството. Нищо определено. Не мога да посоча определен човек или някаква случка… освен…

Тя замълча за миг и после каза:

— Имам чувството… имах чувството тогава… че пропуснах нещо, което не биваше да пропускам. Нека да обясня.

Тя разказа накратко случката с мисис Ъпджон и обезпокоителното неочаквано пристигане на лейди Вероника.

Адам слушаше с интерес.

— Позволете ми да изясним въпроса, мис Булстрод. Мисис Ъпджон поглежда през прозореца, откъдето се вижда чакълената алея за колите и разпознава някого. В това няма нищо особено. Вие имате над стотина ученички и не е за чудене, ако мисис Ъпджон е видяла някой познат родител или роднина. Но вие определено смятате, че тя е била смаяна, когато е познала тази личност и че всъщност това е бил някой, когото най-малко е очаквала да види в „Медоубенк“?

— Да, изпитах точно такова усещане.

— А после през прозореца, който гледа в срещуположната посока, видяхте майката на една от ученичките ви доста пийнала и това съвсем отвлече вниманието ви от онова, което говореше мисис Ъпджон.

Мис Булстрод кимна.

— Тя говори в продължение на няколко минути, така ли?

— Да.

— И когато отново започнахте да се вслушвате в думите й, тя разказваше за шпионажа и разузнаването, което е вършила по време на войната преди да се омъжи.

— Да.

— Може би точно там е връзката — замислено каза Адам. — Видяла е някого, когото е познавала по време на войната. Родител или роднина на някоя от ученичките ви или член на учителския състав.

— Едва ли е била някоя от учителките — възрази мис Булстрод.

— Възможно е.

— По-добре да се свържем с мисис Ъпджон — предложи Келси. — Колкото може по-скоро. Имате ли адреса й, мис Булстрод?

— Естествено. Само че мисля, че в момента е в чужбина. Почакайте, сега ще разбера.

Тя натисна два пъти копчето на бюрото си, после нетърпеливо отиде до вратата и викна на едно момиче, което вървеше по коридора:

— Пола, кажи на Джулия Ъпджон да дойде при мене.

— Добре, мис Булстрод.

— По-добре да изляза преди да е дошло момичето — каза Адам. — Няма да бъде уместно, ако ме види, че помагам на инспектора в разпитите. Уж ме е извикал тука, за да ме разпита подробно. След като е установил, че няма за какво да се хване за мене, ми е казал да си вървя.

— Вървете си и не забравяйте, че ще ви държа под наблюдение! — изръмжа Келси, като се подсмихваше.

— Между другото — обърна се Адам към мис Булстрод, спирайки на вратата, — ще имате ли нещо против, ако малко злоупотребя със службата си тука? Ако например се сприятеля повече с някого от персонала ви?

— С кого по-точно от персонала ми?

— Ами… например с мадмоазел Бланш.

— Мадмоазел Бланш? Мислите, че тя…

— Мисля, че й е доста скучно тука.

— Аха! — сериозно каза мис Булстрод. — Може би сте прав. А с някоя друга?

— Имам богат избор — весело отвърна Адам. — Ако ви се стори, че някоя от ученичките ви се държи глупаво или се измъква по работа в градината, моля ви, знайте, че намеренията ми са чисто служебни — ако мога да се изразя така.

— Мислите, че някои от момичетата биха могли да знаят нещо?

— Всеки знае по нещо — отговори Адам, — дори и да е нещо, което той самият не подозира, че знае.

— Може би имате право.

На вратата се почука и мис Булстрод викна:

— Влез.

Появи се Джулия Ъпджон, съвсем задъхана.

— Влез, Джулия.

Инспектор Келси измърмори недоволно:

— Можете да тръгвате, Гудмън. Стегнете се и си гледайте работата.

— Казах ви, че нищо не зная — намусено отвърна Адам и излезе, като промърмори: „Проклети гестаповци.“

— Съжалявам, че съм така задъхана, мис Булстрод — извини се Джулия. — Тичах от тенис кортовете дотук.

— Няма нищо. Исках само да ми кажеш адреса на майка си или къде мога да я намеря в момента.

— О, ще трябва да пишете на леля Изабел. Мама е в чужбина.

— Имам адреса на леля ти. Но трябва да се свържа лично с майка ти.

— Не виждам как може да стане това — сбърчи вежди Джулия. — Мама замина за Мала Азия с автобус.

— С автобус? — смаяна попита мис Булстрод.

Джулия закима усилено с глава.

— Тя обича такива неща — обясни тя. — Освен това е страшно евтино. Малко е неудобно, но мама няма нищо против. Според мен тя ще пристигне във Ван след около три седмици.

— Да, разбирам. Кажи ми, Джулия, майка ти споменавала ли е, че е видяла тук някой, когото е познавала по време на службата си през войната?

— Не, мис Булстрод, не е. Сигурна съм, че не е споменавала такова нещо.

— Майка ти е работила в разузнаването, нали?

— О, да. Струва ми се, че много й е харесвало. Само че на мен не ми се вижда толкова вълнуващо. Никога не се е хвалила. Не е попадала в лапите на Гестапо. Не са й вадили ноктите. Нищо подобно. Мисля, че е работила в Швейцария или в Португалия. Човек доста се отегчава от тези старовремски военни истории и се боя, че не съм слушала внимателно — добави с нотка на извинение Джулия.

— Е, благодаря ти, Джулия. Това е всичко.

— Представяте ли си! — възкликна мис Булстрод, след като Джулия излезе. — Отишла в Мала Азия с автобус! Детето го каза така, сякаш майка й е взела автобус №73 до Маршал или Снелгроувз.

II

Дженифър напусна тенис кортовете в лошо настроение, размахвайки ракетата си. Множеството лоши попадения при сервисите тази сутрин я потискаха. Макар че с тази ракета бе изключено да нанесе силен удар. Само че напоследък никак не й вървеше със сервиса. Бекхендът й обаче определено се бе подобрил. Обучението на Спрингър бе помогнало. В много отношения тя съжаляваше, че Спрингър е мъртва.

Дженифър гледаше сериозно на тениса. Той бе едно от нещата, за които си мислеше.

— Извинете…

Дженифър се стресна и вдигна поглед. Добре облечена жена със златисторуса коса и продълговат пакет в ръка стоеше на пътечката на няколко фута разстояние от нея. Дженифър се зачуди откъде бе изникнала и защо не я бе видяла. И през ум не й мина, че тя може да е била скрита зад някое дърво или сред рододендроните и да е излязла точно когато я е видяла. Такава мисъл изобщо не можеше да мине през ума на Дженифър, защото нямаше никаква причина една жена да се крие сред рододендроните и внезапно да излиза пред нея.

— Чудя се, дали можете да ми кажете къде да намеря едно момиче на име… — попита жената с лек американски акцент, като направи справка в някакво листче — … Дженифър Сътклиф.

Дженифър се смая.

— Аз съм Дженифър Сътклиф.

— Господи! Колко странно! Ето, това се казва съвпадение. Търся едно момиче в това голямо училище и попадам точно на нея. А говорят, че такива неща не се случвали.

— Предполагам, че понякога се случват — каза вяло Дженифър.

— Щях да идвам на обяд с едни приятели тук продължи жената, — и вчера на един коктейл споменах, че ще идвам, а леля ви — или по-точно кръстницата ви — толкова лоша памет имам. Тя ми каза и името си, но и него забравих. Както и да е, тя ме попита дали мога да мина през училището и да ви донеса една нова тенис ракета. Каза, че сте искали нова ракета.

Лицето на Дженифър грейна. Всичко това й се стори като истинско чудо.

— Сигурно е била кръстницата ми — мисис Кембъл. Аз й викам леля Джина. Не може да е била леля Розамунд. Тя никога не ми подарява нищо друго, освен някакви мижави десет шилинга за Коледа.

— Да, спомням си сега. Точно така й беше името. Кембъл.

Жената подаде пакета и Дженифър нетърпеливо го пое. Не беше завързан здраво. Дженифър нададе доволен вик, щом ракетата се появи измежду опаковката.

— О, страхотна е! — възкликна тя. — Наистина е хубава. Така си мечтаех за нова тенис ракета — човек не може да играе сносно, ако няма добра ракета.

— Предполагам, че е така.

— Много ви благодаря, че я донесохте — с признателност каза Дженифър.

— Не ми представляваше никаква трудност. Но си признавам, че се чувствах малко неудобно. Винаги се чувствам неудобно в училище. Толкова много момичета. А, между другото, помолиха ме да занеса обратно старата ракета.

Жената взе ракетата, която Дженифър бе пуснала на земята.

— Леля ви… не… кръстницата ви каза, че ще й сменят кордата. Ракетата има нужда от това, нали?

— Мисля, че не си струва — отвърна Дженифър, без да обръща много-много внимание на думите на жената.

Тя бе заета да размахва и да пробва баланса на новото си съкровище.

— Но една резервна ракета може винаги да потрябва — отбеляза новата й приятелка. — Божичко — извика тя, като погледна часовника си. — Станало е по-късно, отколкото предполагах. Трябва да тичам.

— Имате ли… искате ли такси? Мога да телефонирам…

— Не, благодаря ти, мила. Колата ми е точно пред външната врата. Оставих я там, за да не ми се наложи да правя завой в тясната алея. Довиждане. Много се радвам, че се запознахме. Надявам се, че новата ракета ще ти достави истинско удоволствие.

Жената буквално хукна по пътеката към външната врата. Дженифър викна още веднъж подире й:

— Благодаря ви много.

После, изпълнена с тайна радост, тръгна да търси Джулия.

— Виж — каза тя, като размаха ракетата театрално.

— Боже! Откъде я взе?

— Кръстницата ми я изпрати. Леля Джина. Тя не ми е истинска леля, но й казвам така. Тя е страхотно богата. Предполагам, че мама й е казала, че се оплаквам от ракетата си. Чудесна е, нали? Не трябва да забравям да й пиша, за да й благодаря.

— Е, всички понякога забравяме. Дори неща, които сериозно възнамеряваме да свършим. Погледни, Шаиста — добави тя, като видя, че момичето идва към тях.

— Имам нова ракета. Не е ли прекрасна?

— Сигурно е много скъпа — отбеляза Шаиста, като я огледа с очи на познавач. — Как искам и аз да мога да играя добре тенис.

— Все стъпваш върху топката.

— Никога не разбирам къде точно ще падне топката — вяло каза Шаиста. — Преди да си замина у дома, трябва да си поръчам едни хубави шорти в Лондон. Или тенис екип като на американската шампионка Рут Ален. Много е елегантен. А може да си купя и двете неща — засмя се тя, като блажено предвкусваше покупките.

— Шаиста не мисли за нищо друго освен за дрехи — каза с презрение Джулия, когато двете приятелки отминаха. — Мислиш ли, че и ние някога ще станем такива?

— Предполагам — мрачно отвърна Дженифър. — Ще бъде ужасно досадно.

Те влязоха в спортната зала, която вече бе освободена от полицията, и Дженифър внимателно сложи ракетата си в калъфката.

— Не е ли чудесна? — попита тя, като я галеше с обич.

— А какво направи със старата?

— О, тя я взе.

— Коя?

— Жената, която ми донесе новата. Срещнала леля Джина на някакъв коктейл и леля Джина я помолила да ми я донесе, защото онази щяла да идва насам, а леля Джина й казала да върне старата, за да й смени кордата.

— Аха, разбирам… — сбърчи вежди Джулия.

— Какво искаше Кавгаджийката от тебе? — попита Дженифър.

— Кавгаджийката ли? О, нищо особено. Адреса на мама. Но тя няма адрес, защото замина с автобус. Някъде в Турция. Дженифър, погледни. Ракетата ти нямаше нужда от смяна на кордата.

— О, имаше, Джулия. Беше като гъба.

— Знам. Но всъщност, това е моята ракета. Нали си ги разменихме. Моята ракета имаше нужда от смяна на кордата. А твоята, тази която е у мене сега, беше със сменена. Ти каза, че майка ти я била дала да й сменят кордата преди да заминете в чужбина.

— Да, така е — потвърди Дженифър малко озадачено. — Ами, предполагам, че онази жена — не зная коя беше — трябваше да питам как се казва, но бях толкова зашеметена — е забелязала, че ракетата има нужда от смяна на кордата.

— Но ти каза, че тя е споменала, че именно леля ти е говорила, че ракетата има нужда от смяна на кордата. А тази мисъл не би минала през главата на леля ти, ако ракетата нямаше нужда от смяна на кордата.

— Ами… — Дженифър изгуби търпение. — Предполагам… предполагам…

— Какво?

— Вероятно леля Джина си е помислила, че след като искам нова ракета, то старата има нужда от смяна на кордата. Всъщност какво значение има?

— Предполагам, че няма никакво значение — бавно изрече Джулия. — И все пак, цялата история ми звучи доста странно, Дженифър. Прилича ми на приказката за Аладин — нови лампи за стари.

Дженифър се закикоти.

— Представяш ли си — потърквам старата си ракета, всъщност, твоята стара ракета и се появява някой дух! Ако потъркаш някоя лампа и от нея излезе дух, какво ще си пожелаеш, Джулия?

— Много неща — възторжено се задъха Джулия. — Магнетофон, куче вълча или датска порода, сто хиляди лири стерлинги, черна сатенена бална рокля и редица други неща… А ти?

— Не знам точно какво — отвърна Дженифър. — Сега вече имам страхотна нова ракета и май не искам нищо друго.