Котка сред гълъбите

Около два дни преди откриването на учебната година се бяха случили някои събития, които имаха неочаквано въздействие в прочутото девическо училище „Медоубенк“.

В двореца в Рамат двама млади мъже седяха, пушеха и обмисляха близкото бъдеще. Единият беше тъмнокос, с гладко смугло лице и големи тъжни очи. Той беше принц Али Юсуф — наследник на шейха на Рамат — държава, която макар и малка по размери, беше една от най-богатите в Средния Изток. Другият млад мъж беше русокос, с лунички и беден, като се изключи щедрото заплащане, което получаваше като личен пилот на Негово височество принц Али Юсуф. Въпреки разликата в общественото положение, двамата се разбираха отлично. Бяха съученици и си останаха приятели.

— Стреляха по нас, Боб — почти недоверчиво изрече принцът.

— Стреляха и още как — отвърна Боб Ролинсън.

— Съвсем сериозно. Искаха да ни свалят.

— Като нищо, мръсниците гадни — потвърди сериозно Боб.

Али се замисли за миг.

— Дали да не опитаме отново?

— Този път може да не ни провърви. Истината, Али, е, че закъсняхме. Трябваше да се измъкнеш преди две седмици. Казах ти.

— Не обичам да бягам — възрази владетелят на Рамат.

— Разбирам те. Само че си спомни какво е казал Шекспир или някой друг поет за онези, които бягат, за да могат да се борят на следващия ден.

— Само като си помисля — прочувствено каза младият принц — за парите, които дадох за благополучието на тази страна. Болници, училища, здравна служба…

Боб Ролинсън прекъсна изброяването.

— Посолството не направи ли нещо?

Али Юсуф почервеня от гняв.

— Да потърся убежище във вашето посолство? Никога. Екстремистите вероятно ще го нападнат. Те не зачитат дипломатическия имунитет. Освен това, ако го бях направил, това щеше да е върхът! И без това основното обвинение срещу мен е, че съм благоразположен към Запада — въздъхна той. — Трудно е за разбиране. — Говореше изпълнен с тъга, неприсъща за двадесет и петте му години. — Дядо ми беше жесток човек, истински тиранин. Имаше стотици роби и се отнасяше безмилостно с тях. През междуплеменните войни убиваше безсърдечно враговете си и ги екзекутираше по ужасяващ начин. При самото прошепване на името му всички пребледняваха. И въпреки това е все още легенда! Възхищават му се! Уважават го! Великият Ахмед Абдула! А аз? Погледни само какво направих! Построих болници и училища, създадох социални осигуровки, жилища… всичко, което хората желаеха. Нали това искаха? Предпочиташ терор като при дядо ми ли?

— Предполагам — отговори Боб Ролинсън. — Изглежда несправедливо, но е така.

— Но защо, Боб? Защо?

Боб Ролинсън въздъхна, раздвижи се и се помъчи да обясни какво изпитва. Трябваше да преодолее неумението си да говори.

— Ами — започна той, — дядо ти е направил едно представление… предполагам, че така е станало в действителност. Бил е малко… театрал, ако разбираш какво имам предвид.

Погледна приятеля си, който определено не беше актьор. Приятен, тих, свестен млад мъж, искрен и объркан — такъв беше Али и Боб го харесваше заради тези му качества. Не бе нито екстравагантен, нито обичаше насилието и докато в Англия такива хора се харесваха и не пораждаха проблеми, според Боб в Средния Изток беше съвсем различно.

— Но демокрацията… — поде Али.

— О, демокрацията — размаха лулата си Боб. — Това е дума, която се тълкува различно. Едно е сигурно. Че никъде не я тълкуват според смисъла, който гърците са вложили първоначално в нея. Обзалагам се на каквото поискаш, че ако те изритат от тук, някой глупак търговец ще поеме управлението, ще наложи своите ценности, ще се провъзгласи за всемогъщ господ и ще реже главата на всеки, който се осмели да му противоречи по някакъв начин. И, забележи, ще говори, че това е демократично управление — на народа и за народа. Предполагам, че на хората ще им хареса. Ще бъде вълнуващо. Ще се лее кръв.

— Но ние не сме диваци! Живеем в цивилизовани времена.

— Има различни цивилизации… — отвърна Боб неопределено. — Освен това мисля, че у всеки от нас живее по един дивак, ако това е някакво извинение да го пуснем на свобода.

— Може би си прав — съгласи се печално Али.

— Онова, което хората в днешно време никъде не искат, е човек с разум — продължи Боб. — Нямам много ум в главата си — знаеш го добре, Али, но често си мисля, че светът около нас има нужда от здрав разум. — Той остави лулата си и седна на стола. — Но да оставим тези неща. Въпросът е как да те измъкнем оттук. Има ли някой във войската, на когото можеш напълно да се довериш?

Принц Али Юсуф бавно поклати глава.

— Преди две седмици бих ти отговорил положително. Но сега не знам… не съм сигурен…

— Отвратителна работа — кимна с глава Боб. — А в този твой дворец тръпки ме побиват.

Али се съгласи, без да се разчувства излишно.

— Да, в дворците гъмжи от шпиони… Те чуват всичко… те знаят всичко.

— Дори в дрешниците… — Боб замълча. — Старият Ахмед е на място. Притежава нещо като шесто чувство. Видял един от механиците да човърка нещо по самолета. Един от онези, за които бихме се заклели, че са ни абсолютно верни. Виж какво, Али, ако правим опит да те измъкнем оттук, не трябва да се бавим.

— Знам… знам. Струва ми се… не, вече съм сигурен, че ако остана, ще ме убият.

Говореше без да се вълнува, без паника, показвайки съвсем лек интерес.

— Вероятността да ни убият е много голяма — предупреди го Боб. — Според мен трябва да летим на север. В тази посока не могат да ни засекат. Но това означава да прелетим над планините, а по това време на годината…

Той сви рамене.

— Трябва да разбереш. Адски рисковано е.

Али Юсуф изглеждаше обезпокоен.

— Ако нещо се случи с теб, Боб…

— Не с тревожи за мен, Али. Съвсем нямах предвид себе си. Това няма значение. И без това такива като мене ги убиват рано или късно. Винаги върша глупости. Не… става дума за теб… Не искам да ти влияя по никакъв начин. Ако част от войската е вярна…

— Идеята да бягам не ми допада — каза простичко Али. — Но не искам да бъда и мъченик, когото тълпата да разкъса на парчета.

Той се умълча за минута-две.

— Добре тогава — въздъхна той най-сетне. — Ще се опитаме. Кога?

Боб сви рамене.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да измислим някакво приемливо обяснение, за да те отведем към пистата… Да кажем, че отиваш да провериш как върви строежът на новия път към Ал Ясар. Внезапна прищявка. Направи го днес следобед. Когато минаваш с колата покрай пистата, спри там, а аз ще съм подготвил автобуса. Ще разгласим, че ще наблюдаваш как върви строежът от въздуха, разбираш ли? Излитаме и изчезваме. Естествено, не можем да вземем никакъв багаж. Всичко трябва да изглежда непринудено.

— Няма нищо, което бих желал да взема със себе си… освен едно…

Той се усмихна и лицето му изведнъж се промени, преобразявайки го напълно. Не беше вече модерният млад мъж, повлиян от културата на Запада — в усмивката му се четеше присъщата за расата му хитрост и изкусност, благодарение на която бяха оцелели дедите му.

— Ти си ми приятел, Боб, ще ти го покажа.

Бръкна в джоба на ризата си и извади една кожена кесийка.

— Това ли? — озадачено сбърчи вежди Боб.

Али развърза кесията и изсипа съдържанието й на масата.

Боб затаи дъх, после леко подсвирна.

— Господи. Истински ли са?

— Разбира се, че са истински — отвърна Али с доволно изражение. — Повечето от тях принадлежаха на баща ми. Той всяка година се сдобиваше с нови. Аз също. Пристигаха от различни места — Лондон, Калкута, Южна Америка. Купуваха ги хора, на които можехме да разчитаме. Това е семейна традиция. Да ги притежаваме за всеки случай. — После добави делово.

— По сегашните цени струват около седемстотин и петдесет хиляди.

— Седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги — подсвирна Боб, взе камъчетата и ги запрехвърля в шепите си. — Изумително. Като в приказките.

— Да — кимна смуглият млад мъж. На лицето му отново се изписа неприсъщата за годините му апатия.

— Хората се променят, когато стане дума за скъпоценни камъни. Те винаги са свързани с престъпления. Смърт, кръвопролития, убийства. А жените стават най-безскрупулни. Защото ги омагьосва не само стойността им, а нещо в самите скъпоценни камъни. Красивите бижута влудяват жените. Те искат да ги притежават. Да ги носят около врата си, на гърдите си. Не бих доверил на жена такива скъпоценности. Но на тебе вярвам.

— На мен? — погледна го учудено Боб.

— Да. Не искам тези скъпоценни камъни да попаднат в ръцете на враговете ми. Не знам кога възнамеряват да вдигнат бунт срещу мен. Може да са го замислили и за днес. Може да не доживея да стигна до пистата следобед. Вземи скъпоценните камъни и се погрижи за тях.

— Виж какво… не разбирам. Какво да правя с тях?

— Уреди нещо да ги изнесеш от страната.

Али гледаше съвсем спокойно смаяния си приятел.

— Искаш да ги дадеш на мен да ги пренеса?

— Може и така да се изразиш. Но аз действително смятам, че ще измислиш по-добър план от мен, за да ги занесеш в Европа.

— Само че, виж какво, Али, нямам ни най-малка представа как да го направя.

Али се облегна назад. Усмихваше се доволно.

— Ти си умен човек. Честен си. Спомням си още от училище, когато ми беше ординарец, че винаги измисляше нещо гениално… Ще ти дам името и адреса на един човек, който се занимава с такива неща… в случай, че загина. Не се притеснявай толкова, Боб. Направи всичко, което е по силите ти. Само това искам. Ако успееш, няма да те обвиня. Ще стане така, както Аллах пожелае. Единственото, което искам, е да не отмъкнат тези скъпоценни камъни от трупа ми. А що се отнася до останалото… — той сви рамене. — Нали ти казах. По волята на Аллаха.

— Ти си откачил!

— Не. Просто съм фаталист.

— Слушай, Али. Току-що каза, че съм честен човек. Но седемстотин и петдесет хиляди… Не смяташ ли, че биха изкушили дори един честен човек?

Али Юсуф погледна приятеля си с обич.

— Колкото и странно да ти звучи — отговори той, — не изпитвам никакви съмнения.