Крадец на сърца

35

Острият крясък на чайка наруши спокойствието на малкия скалист залив. Разперила широко грациозните си криле, птицата се понесе по блестящосиньото небе и изчезна зад хоризонта. Луси примигна срещу жаркото слънце и завидя на чайката за свободата й.

Скоро в Корнуол щеше да настъпи пролетта. Порасналите агънца щяха да излязат по зелените морави, тревата щеше да се покрие с пъстри диви цветя. Луси въздъхна. Копнееше да се зарадва поне на пролетта.

Тя продължи разходката си по брега. Пясъкът под босите й крака беше студен. Хладният бриз развя панделките на широкополата й шапка. Тя се вслуша в меланхоличния шепот на вълните и хвана шапката си, за да не я отвее вятърът. Днес морето беше спокойно. Така спокойни бяха всичките й дни в Корнуол, където беше прекарала детството си. И така самотни…

В крайна сметка тя капитулира пред капризния вятър, свали шапката си и я върза на ръката си. Събра на тила пепеляворусите кичури, които вятърът вееше в лицето й, и откри в края на пътеката, която се виеше към другия край на плажа, самотна фигура.

Позата на мъжа беше единствена по рода си и не можеше да бъде сбъркана с никоя друга дори от това разстояние. Сърцето на Луси заби с такава сила, че тя изпита болка.

Походката му беше по-скована, отколкото я помнеше, но не беше загубила нищо от независимостта си, както и широките рамене не бяха изгубили нищо от небрежната си елегантност. Вятърът рошеше дългата до раменете коса, докато слънцето палеше в светлите кичури кафявожълти искри.

Луси почти не се изненада, защото винаги беше вярвала, че един ден той ще дойде. Никога преди това не беше срещала мъж, който да мрази неуредените неща като Жерар Клермон.

Накрая той застана срещу нея с меланхоличен поглед и безизразно, неразгадаемо лице. Обзета от внезапна плахост, тя заби пети в пясъка.

— Къде ти е брадата? — попита все пак тя с привидна небрежност, сякаш я беше зарязал някъде по време на пътуванията си.

Той изпухтя недоволно и потърка прясно избръснатата си брадичка.

— Ти си виновна за новата ми външност. Смити ме е обръснал, докато съм спял. Предполагам, че идеята е била твоя. Само ти можеш да избягаш и да ме оставиш под неумолимата опека на бившия ви иконом. Защо направо не ме прати в килията на адмирала в Бедлам? Ако знаех колко си отмъстителна, никога нямаше да те нарека разглезено малко зверче.

— Смити настояваше да се грижи за теб. За да те обезщети за… за… — Луси не можа да продължи.

— О, много добре знам какво е правил Смити. Той направи пълни самопризнания, докато наливаше в устата ми литър след литър агнешки бульон.

Луси започна да рисува с пръсти в пясъка, избягвайки да го погледне.

— И ти не го застреля веднага?

— Как бих могъл, след като ми обясни причините за действията си? Знаеш ли колко красиво прозвуча формулировката му? — Жерар сложи ръце върху сърцето си. — Цитирам точно: „Направих всичко това само защото много обичах мис Луси“.

Тя го погледна подозрително и веднага сведе глава. Не можа да разбере дали й се надсмиваше.

— Би ли ми казала какви бяха твоите причини? — попита хладно той. — Бъди така любезна да ми обясниш защо ме изостави на произвола на съдбата веднага след като лекарите ти съобщиха, че ще оцелея.

Луси му обърна гръб и се загледа към морето. Как да го накара да разбере какво стана в сърцето й през онази сива утрин, когато най-сетне й казаха, че раненият има изключително силна воля и ще се справи дори с раната в гърдите? Вихрушката от чувство за вина и облекчение беше толкова болезнена, че самата тя искаше да умре.

— Оставих те, защото се срамувах. Бях толкова разгневена, че ти се пожертва за мен, че едва не полудях. Бях твърдо решена да покажа на всички, че мога сама да взимам решения за живота си, че ще поема съдбата си в свои ръце. — Пръстите й нервно връзваха и развързваха панделките на шапката. — А се оказа, че детинското ми изпълнение пред съда едва не ти струва живота. Мислех си, че вече не искаш да ме виждаш. Че само ще ти напомням за миналите страдания.

— Защо просто не забравим миналото и не започнем отначало?

Луси пое шумно въздух, не смеейки да изпитва надежда.

— Е, добре. — Тя се обърна отново към него и му протегна ръка. — Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Името ми е Лусинда Сноу. Приятелите ме наричат Луси, но ако желаете, вие можете да ме наричате мисис Клермон.

Жерар тракна с токове и вдигна едната си вежда.

— Как да разбирам това, мис Сноу? Като предложение за женитба? Бих казал, че това е шокиращо поведение за една млада дама. Няма ли да се чувствате неловко, ако предизвикаме скандал?

Луси отдръпна ръката си. Едно беше да заяви публично, че е била метреса на пират, и съвсем друго наистина да стана такава. Опитвайки се да се пребори с остатъците от влиянието на адмирала, тя прошепна с пресекващ глас:

— Ако предпочиташ да ти отправя по-неприлично предложение…

Жерар стана сериозен. Топлите пръсти обхванаха брадичката й и вдигнаха лицето й към неговото. Той я погледна дълбоко в очите и заговори отмерено:

— Боя се, че мога да имам само една любима. — И посочи с глава морето. — Морето е ревнива вещица, но аз го обичам.

Панделките се изплъзнаха от пръстите на Луси и шапката падна на пясъка. Тя обърна гръб на Жерар и морето, не можейки да понесе красотата им.

— Четох, че са те помилвали — проговори сковано тя.

— Негово величество реши, че пет години затвор са ми достатъчни и че вече съм изтърпял наказанието си. — В гласа му имаше сарказъм. — В Адмиралтейството горят от желание да поправят стореното зло. Нали загубих всичко благодарение на един от тях… Даже ми предложиха офицерски патент. Естествено няма да ми дадат собствен кораб, но ще имам възможност да положа изпит за лейтенант и да работя на най-добрия флагмански кораб.

Луси преглътна самосъжалението си, изтри една предателска сълза и се опита гласът й да звучи весело.

— Много се радвам за теб. Честито.

Той сложи ръце на раменете й и тя събра всичките си сили, за да не го отблъсне. Не й трябваше съчувствието му. Топлият му дъх погали косата й.

— Знаеш ли, случайно познавам един млад Клермон, който има голяма нужда от ред и дисциплина. Кевин ще стане чудесен офицер, не мислиш ли? Разбира се, ако оцелее през тежките месеци в морето без нито една жена наоколо.

Луси се намръщи недоумяващо.

— Кевин ли? А какво ще стане с теб?

Ръцете му помилваха раменете й.

— О, за съжаление трябваше да откажа. — Гласът му омекна и нежната подигравка изпрати топла тръпка по гърба й. — На борда на военния кораб няма място за съпруга.

Той се наведе и вдигна шапката й. Луси се обърна рязко със святкащи очи. Точно в този момент един кораб заобиколи разпръснатите скали и навлезе във водите на малкия залив. Издутите платна бяха бели като сняг. Луси никога не беше виждала нещо толкова красиво — е, с изключение на смеещия се мъж до нея. Скърцащите платна, които поемаха вятъра, бяха като обещания за свобода.

На носа на кораба беше изрязано ново име, което олицетворяваше всичките й надежди и мечти.

„Спасение“.

Луси вдигна овлажнелите си очи към Жерар и си представи как двамата щяха да обикалят заедно непознати, екзотични страни. Винаги заедно.

— Предупреждавам те — изрече тържествено той. — Като съпруга на обикновен търговски капитан няма да преживееш и наполовина толкова приключения като метреса на пират.

Тя се хвърли в прегръдката му и покри прясно избръснатото му лице с целувки.

— О, мистър Клермон, ти си най-необикновеният мъж, когото познавам!

Жерар я вдигна високо във въздуха и я завъртя в кръг. От кораба се чу въодушевен рев. Сърцето на Луси едва не се пръсна от щастие, когато откри в наблюдателницата медночервената коса на Там. Яркочервената кърпа на Пъдж се вееше високо в такелажа, а голата глава на Аполон блестеше под слънчевите лъчи. На носа стоеше мъж, който май не беше съвсем на мястото си между бившите пирати, но позата му издаваше, че е роден да търси щастието си в открито море. По бузите на Луси потекоха горещи сълзи, когато бившият иконом се изправи, свали от врата си колосаното шалче и безмълвно го развя в знак на поздрав.

Луси му отговори, като хвърли високо във въздуха шапката си, и двамата се Жерар се хвърлиха със смях във вълните, за да доплуват до кораба и да подемат голямото пътешествие на живота си.