Крадец на сърца

31

Луси затисна устата си с две ръце, за да не изпищи.

За чест на лорд Хауъл трябва да кажем, че беше искрено смаян и никак не се зарадва на факта, че бе уловил такава невероятна плячка.

— Нима твърдите, че Жерар Клермон и капитан Дуум са едно и също лице?

Кевин скочи като невестулка от фокмачтата.

— Глупости! Той е само един жалък лъжец! Аз съм капитан Дуум!

Без да се обърне, Жерар замахна с юмрук и удари брат си в лицето. Кевин се просна на дъските като поразен от гръм.

— Аз съм капитан Дуум — повтори без капка разкаяние Жерар. — Той е в безсъзнание.

Луси се втурна към него и той въздъхна примирено, знаейки, че не може да се справи с нея по същия начин като с Кевин. Ако видеше отчаянието на лицето й, лорд Хауъл щеше да нареди да оковат във вериги и двамата. Затова я сграбчи за раменете, като представи сцената така, сякаш я бе взел за заложник. Извади пистолета от джоба на панталона си и го опря в слепоочието й.

— Ако не искаш да танцуваме следващия валс под бесилката, трябва да бъдем убедителни — пошепна в ухото й той.

За Луси не беше проблем да бъде убедителна. Тя не беше на себе си. Жерар беше същият тиран като баща й, който си беше присвоил правото да решава бъдещето й, без да я попита какво мисли.

— Защо си призна, идиот такъв! — изсъска вбесено тя, докато се опитваше да се освободи от грубата му прегръдка.

— Той е умна глава — отговори Жерар през здраво стиснати зъби и изохка, когато токът й болезнено улучи стъпалото му. — Нямаше да мине много време и щеше да открие истината. Чуй ме, по дяволите! Нямаме много време. Щом пристигнем в Лондон, ще идеш веднага при Смити.

— А вие, сър, ще се запътите право към ада — отговори гневно тя.

Връщането й към учтивото „сър“ не предвещаваше нищо добро. Жерар се побоя, че в гнева си тя щеше да обвини и себе си, и я смушка силно с пистолета.

Вцепенена от шока, Луси все пак успя да се запита дали пък не е решил да я застреля, защото беше смачкала пръстите на краката му. Потискайки истеричното си хихикане, тя се учуди на перверзното щастие, което изпитваше в топлата му прегръдка, докато той държеше живота й в безогледните си ръце.

През това време на борда заплашваше да се възцари анархия. Моряците и офицерите от „Кураж“ извадиха сабите си, защото не можеха да си послужат с мокрите пистолети. А пък пиратите бяха бесни от гняв, че някой се бе осмелил да застраши живота на капитана им. Аполон застана между двата лагера и внушителният му ръст веднага оказа необходимото въздействие. Екипажът на „Отмъщение“ беше по-малоброен, но това съвсем не означаваше, че ще се предаде без борба.

Авторитетният глас на Жерар накара всички да замълчат.

— Поставям само едно условие, лорд Хауъл, и веднага ще се предам.

Лордът погледна загрижено към Луси.

— И кое е то, сър?

— Изисквам геройската, безкористна акция, при която моят екипаж се притече на помощ на „Кураж“, да бъде оценена по достойнство и всички, ама наистина всички, да бъдат помилвани.

Лорд Хауъл кимна тържествено.

— Веднага ще нанеса искането ви в корабния дневник и ще запиша, че съм напълно съгласен с условието ви. Но какво ще кажете за себе си, синко? Няма ли да помолите за милост? За по-лека присъда? За милостива смърт чрез разстрел? Или поне за обещание да не излагат трупа ви на обществено поругание?

Жерар усещаше всяко потреперване на Луси и сърцето му се свиваше от болка. Лорд Хауъл не можеше да му даде единственото, от което се нуждаеше в този момент — време. Време да застане пред някой божи служител и да се закълне, че ще обича тази жена до края на живота си. Време да види как детето им расте в стройното й тяло. Време да лудува с внучетата си в есенната шума. И най-важното — време да обясни на Луси, че му е омръзнало да бяга. И че без нея няма да отиде никъде.

— Ще ви кажа какво искам, сър. Искам да се отърва от това разглезено зверче. — Той я блъсна силно към лорд Хауъл, надявайки се тази последна грубост да я излекува от натрапчивите й идеи. Тя падна на колене точно пред бащиния си приятел, събра непокорната си коса и когато се обърна към Жерар, в очите й светеше неразбиране. И безкрайна болка. За да завърши грозното си дело, той изкрещя с цялото презрение, на което беше способен:

— Няма откуп на земята, който да ме обезщети за нещастието, че доведох жена като вас на кораба си!

Лорд Хауъл помогна на Луси да се изправи и се обърна учтиво към капитан Дуум:

— Боя се, че този кораб вече не е ваш, сър. Заловете го!

Луси проследи със замиращо от болка сърце как екипажът на „Отмъщение“ бе обезоръжен и отведен на кърмата, където трябваше да ги разпитат. Съпроводен от двама едри матроси, Жерар изчезна в мрака на трюма.

Лорд Хауъл отново притисна Луси до гърдите си.

— Вече няма от какво да се страхуваш, детето ми. Негодникът ще бъде окован във вериги и много скоро ще се озове в затвора, където му е мястото. — Като видя, че младата дама трепери — от студ, както си помисли, — той я поведе към капитанската каюта. — Не можеш да си представиш колко щастлив ще бъде баща ти, като те види отново.

Луси извърна лице, за да скрие отмъстителния блясък в очите си.

— Аз също, сър. Аз също.

Преди около стотина години тялото на капитан Уилям Кид бе окачено на дебела греда на Тайбъри Пойнт, след като го бяха консервирали в катран и заковали в желязо. Разправяха, че в бурните нощи все още се чувало дрънченето на веригите му и тревожното им скърцане напомняло на честните моряци, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

Когато „Отмъщение“ навлезе във водите на Темза и пое към Гринич, по бреговете на реката се събраха стотици зяпачи, жадни да видят мъжа, който беше пренебрегнал страшното предупреждение.

Във всички кръчми си разказваха за невероятната поява на пиратския кораб под флага на Негово величество. Преди шест години Лондон беше посрещнал младия мъж, който наричаше себе си Жерар Клермон, като прославен герой. Градът, който страстно обичаше и грешниците, и героите си, сега посрещна капитан Дуум със същото въодушевление. Часове преди пристигането му на кея се беше събрала гъста тълпа почитатели.

Никой не обръщаше внимание на мърморещите моряци и пристанищните работници, които не можеха да си вършат работата. Нетърпеливите зрители се радваха на предстоящото зрелище. Между тях имаше бедняци, които всеки ден се бореха за оцеляването си и жадуваха за малко романтика, но и богаташи, които се надяваха да погъделичкат заспалите си нерви. Последните се канеха да наблюдават представлението от луксозните си карета, защото чувствителните им носове не понасяха миризмата на гниеща риба, а очите им се плашеха от гледката на уличници и жалки търговци, които бутаха количките със стоки.

Малко преди обед едно малко момче забеляза пристигащия кораб. Навалицата замлъкна в почтително очакване. Даже репортерите прибраха моливите и проследиха акостирането на величествената шхуна, чиято заплашителна красота беше подчертана от зимното слънце. Писачите се сетиха за задачата си едва когато зрителите избухнаха в ликуващи викове. Моливите им захвърчаха по хартията с напразната надежда да създадат една легенда.

Въодушевлението на тълпата стигна връхната си точка, когато шхуната хвърли котва и сложиха стълбичката. Моряците и пиратите слязоха забързано от борда, сякаш жадуваха да се измъкнат от тесния кораб и неприятната компания. Въпреки това всички зрители разбраха, че краткото пътуване беше минало без неприятни инциденти.

Един луничав момък в цивилно облекло си беше спечелил две синини, вероятно докато беше защитавал честта на командира си. Дебеличкият му приятел, чиито очила бяха счупени, извади червената си кърпа и я размаха в посока към изискано облечените дами под разноцветните им чадърчета, за което бе възнаграден с възбудено хихикане и един живописен припадък. Под трескавото махане на приятелките си дамата се свести точно навреме, за да види великана с кожа, черна като абанос, който мина стоически покрай нея — и моментално предизвика нов припадък.

Колкото повече се опразваше корабът, толкова по-възбудени ставаха зрителите. Хората протягаха шии, за да видят най-сетне бунтовника, чието залавяне щеше да направи света по-сигурен — и по-скучен. Почти никой не забеляза дребничката фигурка на горната палуба, която беше вдигнала качулката на униформеното палто, за да скрие дългата пепеляворуса коса.

Търпението на тълпата бе възнаградено, когато на стълбичката застана мъж, обкръжен от четирима въоръжени моряци. Гледката беше зашеметяваща. Макар че беше окован във вериги, походката му беше лека и гъвкава — походка на човек, роден да владее моретата.

Заслепен от ярката слънчева светлина, Жерар примигна. Замлъкналото за миг множество избухна в диви приветствени викове и на лицето му изгря усмивка. От страх, че задържането му може да предизвика бунт на екипажа, лорд Хауъл беше заповядал да го оковат. След дните на примирение възбуденото човешко множество събуди за нов живот замаяните му сетива.

В гърба му се заби дуло на мускет и той продължи пътя си. Когато Кевин успя да си пробие път до брат си, един от пазачите изсъска ядна заплаха.

Въпреки рева на тълпата гласът на Кевин прозвуча съвсем ясно:

— Чуваш ли ги, братко! При това те още не знаят за геройската акция по спасяването на „Кураж“! Обзалагам се, че ще станеш народен герой!

— Нещо като морски Робин Худ — допълни Жерар и изпухтя презрително. — Тълпата бързо променя мнението си. Когато ме осъдят на смърт, ще бъдат също така доволни.

— Аз би трябвало да бъда доволен, след като едва не ме прати на оня свят. — Кевин си стисна носа и плътният му баритон изтъня до тенор. — Ох, носът ми е счупен!

— Ще ти се отрази много добре, братле. Така най-сетне ще си намериш момиче, което е по-красиво от теб.

— Не съм излъгал. Аз бях капитан Дуум. Макар и само два кратки месеца.

Жерар не искаше да мисли какво беше правил през тези месеци истинският капитан Дуум. Той беше човек без бъдеще и не можеше да си позволи лукса да си припомня миналото. Когато слязоха на кея, той не можа да издържи и попита:

— Как е тя?

— Държи се много добре — отговори с искрено уважение Кевин. — И смело играе ролята, която си й отредил. Но се боя, че е само въпрос на време, докато…

— Татко!

Радостният вик накара и двамата да се обърнат. Обгърната в облак свеж лимонов аромат, Луси профуча покрай тях с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне цял Лондон. Възхитена от новия драматичен обрат, тълпата се разстъпи да й направи път. Качулката се смъкна от главата й, когато се хвърли в обятията на величествената фигура, облечена в синя униформа на флотски адмирал със златни галони. Само най-внимателният наблюдател би могъл да забележи секундата колебание, преди адмиралът да отговори на прегръдката й.

— … докато рухне под този товар — завърши изречението си Кевин.

Смаян от бесния си гняв, Жерар пое въздух през здраво стиснатите си зъби.

— Според мен играе прекалено убедително.

Когато адмиралът сведе бялата си глава към свежото, загоряло от слънцето лице на дъщеря си и я целуна, тълпата избухна в радостни ръкопляскания, а Жерар бе обзет от дива, напълно необоснована ревност. Лусиен Сноу не устоя на изкушението да хвърли тържествуващ поглед в посока към заловения престъпник.

Дулото на мускета отново се заби между плешките му.

— Върви, Дуум. Имаш уговорка с палача.

Жерар се обърна с такава лекота, сякаш веригите, стегнали ръцете и глезените му, бяха копринени панделки. Устата му се изкриви в студена усмивка.

— Не се притеснявай, момче. Без мен няма да започнат.

Последното, което видя, преди да го качат в арестантската кола, която трябваше да го отведе в тъмната, студена килия в Нюпорт, беше хладно отвърнатото лице на Луси зад позлатената рамка на прозорчето на бащината й карета.

Луси седеше сковано на седалката срещу баща си със скръстени в скута ръце. Копнееше за маншон, който щеше да скрие предателското им треперене, и се стараеше да не мисли колко пъти беше споделяла тази карета с охранителя си.

Тя поглеждаше крадешком адмирала през полуспуснатите си мигли и си повтаряше, че той вече не й е баща. Впечатляващото му присъствие обаче говореше друго. Тя го огледа с нов, критичен поглед и се учуди колко сляпа беше била през всичките тези години. Насреща й седеше стар, затлъстяващ мъж, чиято маса затрудняваше движенията му, с тъмни торбички под очите.

Сега съзнаваше, че винаги беше гледала на него с жадните за любов очи на дете. И се питаше дали трябва да съжалява този жалък измамник, или да се отвращава от него.

Адмиралът гледаше навън, на лицето му беше изписано равнодушие. Луси беше сигурна, че, както обикновено, изчакваше да настъпи удобният момент. Като ястреб, който се хвърля отвисоко върху безпомощната мишка. Тя можеше само да се надява, че той няма да забележи веднага новите й зъби, наточени върху хищна птица, която си струваше усилията. Тогава ястребът нямаше да има време да изплюе мишката.

Той я погледна пронизващо.

— Добре ли си, дъще?

Ето как си го представяше! Да се върнат към старото разпределение на ролите: всевластният баща и послушната дъщеря. Какво очакваше от нея? Да се прибере вкъщи и да продължи работата над мемоарите му, като че той изобщо не се беше опитал да я прати на дъното на морето! Суетността му наистина беше безгранична. Най-умното беше да се възползва от този му порок.

Тя си заповяда да се усмихне и вложи в гласа си подходящата доза горчивина.

— Горе-долу, татко. Нашият мистър Клермон е загрижен единствено за собствената си печалба. Много добре знаеше, че не може да очаква желаното възнаграждение, ако върне заложницата си в лошо състояние. Според мен дори се наслаждаваше на възможността да играе пред мен ролята на галантен джентълмен. Вероятно това е примамливо разнообразие, когато човек не е роден за това.

— Я виж ти!

Луси беше забравила колко я вбесяваше пренебрежителното му пухтене. Май баща й не беше ястреб, а войнствен лос, който ровеше с копита в земята, преди да се втурне в атака. Тя се покашля, за да скрие истеричното си кискане.

Адмиралът я измери с поглед, от който й стана студено.

— Въпреки това настоявам личният ми лекар да те прегледа внимателно. Може да имаш вътрешно нараняване.

Луси си припомни студените, груби ръце на доктора и потрепери. Този път нямаше да позволи това унижение. Как ли щеше да реагира адмиралът, ако се окажеше, че тя вече носеше под сърцето си детето на Жерар? Даже страхът от възможните последствия не беше в състояние да развали радостта й от тази представа.

Тя отговори на погледа му с хладна решителност.

— Разбира се, татко, щом смяташ, че така е най-добре.

Получил желаното доказателство за покорството и, той се облегна назад и пружините на седалката изскърцаха тревожно под тежестта му.

— Предполагам, че онзи негодник ти е разказал всевъзможни истории за злодеянията на жалкия ти баща.

Каквото и да беше очаквал адмиралът, със сигурност не беше звънкия й смях.

— Никога не бях чувала такива фантазии! Кралско разрешително, което изчезва безследно. Заровено съкровище. Честен човек, хвърлен без вина в затвора. Като че попаднах в един от онези абсурдни романи, от които ти ме предупреждаваше да се пазя! Вече очаквах да те срещна в открито море с превръзка на окото и канче ром! — Тя изтри навлажнените си очи. — Представи си, той очакваше да повярвам в смешните му обвинения, макар че не ми представи нито едно доказателство. Този човек очевидно не е на себе си. Тази фикс идея го тласка към безумни дела.

Адмиралът я дари с одобрителна усмивка и Луси горчиво си помисли, че само преди няколко седмици би дала живота си за нея.

— Очевидно господинът е забравил с чия дъщеря си има работа.

Ами да, за чия дъщеря всъщност говореха? Зачервеното лице на адмирала потъмня и за момент Луси се уплаши, че се е издала.

— Трябва да призная, че между нас има нещо неизяснено, което ми създава големи грижи.

— За какво говориш, татко? Не ми е приятно да те виждам така потиснат.

— Мъжете, удостоени от негово величество с широки пълномощия, често са принудени да правят големи жертви. Говоря за ужасното положение, в което бях поставен пред Тенерифе. — Той въздъхна така театрално, че Луси затвори очи, за да скрие отвращението си. — Не можех да си позволя да изпълня исканията на един престъпник. Но не можех и да го пусна да си отиде, защото щеше да продължи да тероризира морето. Нямах друг избор, освен да стрелям по кораба му, макар че ти беше на борда. Мога само да се надявам, че ще намериш прошка за мен в сърцето си.

Ако Кевин не я беше научил, че при игра на карти равнодушната физиономия носи стратегическо предимство, Луси щеше да се издаде със скептично изхъмкване, достойно за разгневен лос.

— Нямам какво да ти прощавам, татко. Ако на света има човек, който да разбира какви жертви изисква изпълнението на дълга, това съм аз. Освен това всичко завърши добре. Не искам да говорим повече за това.

Луси се уплаши, че бе отишла твърде далеч, но за нейно учудване той се приведе към нея и погали ръката й.

— Ти си добро момиче, Луси. Имам добра дъщеря. Похвалата му — дошла твърде късно и плод на ужасяващия му егоизъм, — я изпълни с такава омраза, че едва не я задави.

Когато слязоха от каретата в двора на Йона, Луси беше толкова нервна, че се боеше баща й да не го забележи. Тя се улови за предложената й ръка само за да има опора. Може би си въобразяваше, но остана с впечатлението, че той се опираше повече на нея, отколкото на бастуна си.

Входната врата скръцна и сърцето на Луси заби в радостно очакване. В следващия миг обаче то спря да бие, защото на прага застана мършава фигура с напудрена перука и копринена ливрея.

— Добър ден, сър — протръби непознатият с глас, който нямаше нищо общо с елегантния тембър на Смити. — А това вероятно е очарователната ви дъщеря.

Луси се олюля.

— Не разбирам. Къде е… — Изправена пред страшната реалност, тя загуби кураж.

Адмиралът тъжно поклати глава.

— Не исках да разваля завръщането ти у дома, мила моя, но се боя, че трябва да ти разкажа една тъжна история.