Крадец на сърца

20

Когато влезе в каютата късно следобед, Жерар помисли, че е попаднал в колосална паяжина. Удари я и в лицето му плесна влажно чорапче. Подръпна любопитно добре познатото розово връхче и позна един от чорапите на Луси. Светлината на един Фенер падаше през тънката копринена тъкан и подчертаваше изкусителната й прозрачност.

Той вдигна заинтересовано вежди и усети как се събудиха похотливите му инстинкти. Щом Луси беше окачила бельото си да съхне, с какво тогава беше облечена? Имаше ли изобщо някаква дреха на гърба си? Той махна на Аполон да се отдалечи, влезе в каютата и отмести настрана мокрите копринени фусти. Пред очите му се разкри смайваща гледка.

Шокът беше толкова силен, че долната му устна увисна безпомощно. Само за няколко часа Луси беше превърнала свещеното му убежище в бардак. Всички чекмеджета зееха отворени, съдържанието им беше извадено на показ. Масата беше покрита с разтворени морски и сухопътни карти. Празната кутия от бисквити беше преобърната, като че я беше нападнал гладен плъх. Не, не плъх, поправи се измъчено Жерар. Не плъх, а мишленце с розови ушички и сиви очи.

Той изръмжа заплашително, когато видя любимото си първо издание на „Капитан Сингълтън“ от Дефо захвърлено на пода разтворено и с гърба нагоре. Само леглото бе останало пощадено от опустошението. Бургундско червената покривка беше като морето на тишината в окото на бурята.

Докато живееше в Йона, немарливостта на Луси го забавляваше и очароваше, но тук, в собственото му добре подредено царство тя го накара да се почувства неловко и го замая почти толкова силно, колкото ароматът на лимони, който се промъкна в носа му между миризмата на тютюн и кожа.

До ушите му достигна сърдито мърморене. Той откри Луси коленичила в далечния край на каютата, където претърсваше старинен морски сандък Като видя, че тя бе облякла един от вехтите му моряшки панталони, ритъмът на сърцето му се ускори. Протърканата сърнешка кожа подчертаваше задните й закръглености и дългите бедра. Той огледа набързо дрехите, които висяха над желязната печка, и разбра, че тя нямаше нищо под панталоните. Тази представа го възбуди и развесели едновременно.

Благодарен, че има до себе си по-устойчив придружител, той повика Аполон.

— Това нещо ли търсите, мис Сноу? — попита високо той и извади от джоба си ножчето за писма на адмирала.

Луси скочи като ужилена и удари главата си в капака на сандъка. Тя се обърна към него, изгледа го мрачно, докато търкаше челото си, а накрая го дари със сладникаво-кисела усмивка.

— Не, не ми е нужно. За съжаление тогава не ми остана време да ви кажа къде да ми го изпратите.

Тя се изправи несигурно. Жерар беше като фантом от света на фантазиите. Страшно й се искаше да обедини противоречивите образи. Като видя добре познатите искри в очите му, първият й импулс беше да се хвърли в обятията му и да избухне в сълзи. Ала само след миг изпъна рамене и прогони сърдито този безсмислен порив.

Ала когато иззад завесата от фусти се появи огромният придружител на Жерар, наскоро спечеленото равновесие веднага я напусна. Досега Луси беше виждала само двама тъмнокожи мъже. Единият беше малко момче, което според дукеса Емънс спяло свито на кълбо като кученце на възглавница пред леглото й. Другият беше възрастен лакей с непоклатимо достойнство, което не можеше да бъде нарушено нито от напудрената перука, нито от копринената ливрея, които носеше по заповед на господаря си.

Макар да знаеше, че е ужасно невъзпитано, тя втренчи поглед в непознатия. Кожата му поглъщаше светлината като силно черно кафе без капчица сметана. Голият му череп лъщеше като намазан с олио. Многоцветният елек беше отворен и разкриваше могъщите му гърди с пулсиращи мускули. Яркочервените панталони се впиваха в невероятно дългите крака. Тя забеляза веднага белезите по черната кожа на глезените и се вкамени.

— Остави таблата за мис Сноу на масата, Аполон — заповяда дружелюбно Жерар.

Сърцето на Луси спря да бие. Какво друго би могла да очаква? В крайна сметка той беше пират. Бандит. Нагъл негодник, който не само нападаше фрегатите от кралската флота, но и безсъвестно търгуваше с хора. Накрая отвлече и жената, която беше нает да защитава. Не можеше да се очаква, че човек като него страда от угризения на съвестта, защото той изобщо нямаше съвест.

Ала и най-разумните обяснения не помогнаха и тя се запита потиснато дали човек може да умре от разбитите си илюзии.

В погледа й светна презрение, гласът й прозвуча лицемерно.

— Най-добре изпълнете бързо заповедта на господаря си, мистър Аполон. Не бих понесла да ви бичуват заради краткото колебание. Нали и двамата с вас сме негова собственост.

Жерар простена театрално и извъртя очи. Аполон остави таблата и й придърпа стол с елегантно движение.

— От единадесет години вече нямам господар, мис. Аз съм свободен човек.

— Мис Сноу, позволете да ви представя първия офицер на моя кораб, нашия кормчия Аполон!

Луси не можа да прецени кое беше по-ужасно — дискретният укор на Аполон или нахалната усмивка на Жерар. Много й се искаше да се скрие под стола.

— Ние с вас се познаваме — отвърна тихо тя. — Никога не забравям глас, който съм чула веднъж.

В случай, че изпитваше някакви угризения на съвестта, след като Луси беше разпознала в негово лице първия си похитител, Аполон успя да ги скрие под ангелска усмивка.

В негово присъствие надутата поза на Жерар и високо вдигнатите вежди изглеждаха още по-непоносими.

— По време на пътуванията си съм срещнала доста бели роботърговци. Как мислите, Аполон, дали пашата все още продължава да търси високомерни английски госпожички за харема си?

Без да се притеснява от хапливостта й, Жерар я оглеждаше внимателно и много скоро бузите й пламнаха. Все пак тя успя да запази невъзмутимото изражение на лицето си.

— Кажете ми, капитане, Аполон ли извършваше нападенията в Ламанша, докато вие живеехте в Йона? Той ли събличаше униформите на морските офицери и залагаше на карти златото от кралската съкровищница?

Жерар размени многозначителен поглед с кормчията си, но не отговори.

Аполон се покашля учтиво.

— По-добре да видя какво правят вахтените, сър.

„Сър.“ Обръщение, изразяващо уважение, може би дори страхопочитание, но в никакъв случай покорство. Ако не беше толкова глупава да се повлияе от цвета на кожата му, веднага щеше да разбере, че тези двама мъже бяха равноправни.

— Остани тук. — Резкият тон на Жерар я учуди. Вероятно Аполон също се изненада, но не го показа с нищо. Той се обърна и застана до вратата.

Луси невинно затрепка с мигли и разпери подканващо ръце, за да може Жерар да я претърси.

— Нямам оръжие, капитане. Не ви е необходима охрана.

Не, имаш, каза си Жерар и я огледа с присвити очи. Нещо в нея се беше променило. Нещо много по-важно от ленената риза, която беше завързала небрежно под гърдите, или от косата, неукротена от гребени и панделки. Нещо неподдаващо се на дефиниция, което я правеше извънредно привлекателна. Той си отбеляза наум да й купи подходящи дрехи, защото в тази одежда изглеждаше прекалено съблазнителна. Жерар посочи към масата.

— Яжте. И в случай че сте замислили нещо детинско, като например да се уморите от глад, за да събудите съжалението ми…

Той не можа да довърши изречението си, защото Луси обърна стола, възседна го и енергично се зае с яденето. Очевидната й наслада от простата храна беше смайваща. Жерар си обеща да благодари сърдечно на Там, който се беше погрижил да купи пресни продукти от Лондон. Червясалите пшеничени хлебчета и плесенясалите бисквити, които често бяха единствената им храна в открито море, надали щяха да й доставят това искрено удоволствие.

Луси изяде пълна чиния с боб, половин самун черен хляб и изпи две чаши мляко. Жерар я гледаше доволно. Той лично беше конфискувал скъпоценната течност от частните запаси на Пъдж. Отново си припомни хленченето на Пъдж, но като видя как Луси обърса следите от горната си устна, веднага го забрави. Обзе го абсурдното желание да се наведе над нея и да опита млякото на устните й.

Луси му спести това изкушение, като му предложи ново, още по-силно — тя се облиза доволно с розовото езиче и чувствената леност на котенце, което се е нахранило богато.

Жерар едва потисна ръмженето си и се отпусна тежко в креслото срещу нея. Огледа неодобрително хаоса в стаята и изрече недоволно:

— Както виждам, докато ме е нямало, сте си намерили забавления.

Луси вдигна рамене. Не искаше да признае, че беше търсила да научи нещо за личността му. Не искаше той да разбере, че все още я възхищаваше. И че постепенно започваше да вярва на обвиненията му срещу баща й, макар че не би признала това дори под заплаха от мъчения.

— Бързо ми доскучава — обясни небрежно тя.

— Аха. А само продуктивният живот е щастлив живот, нали, мис Сноу?

Подигравката му събуди ината й.

— Пиратите също имат дълъг списък какво трябва да свършат през всеки ден от живота си. Да грабят чужди кораби. Да тероризират невинни хора.

Жерар въртеше в ръцете си ножчето за писма на адмирала, като че бе забравил за него.

— Забравихте най-важното. Да пият кръв от новородени, например, или да си правят огърлици от човешки уши. — Той я погледна с насмешка изпод гъстите си мигли и изпробва остротата на ножчето на върха на палеца си. — Казах ли ви вече какви красиви малки ушенца имате?

Луси си припомни абсурдните истории на моряците и се почувства унизена. Той сигурно се беше смял до припадък! Смущението й премина в луд гняв. Тя отметна глава назад и разкри пред жадния му поглед цялата прелест на дългата си шия.

— Не се задоволявайте с тези дреболии, капитане. Забравихте ли, че с един-единствен поглед приковавате жертвите си към палубата или за една нощ обезчестявате десет девици?

— Не за цялата нощ, а само до полунощ — поправи я той. — Макар че бих се задоволил да опозоря една девица десет пъти. Колко е часът, Аполон?

— Достатъчно късно, за да проверим вахтата, сър — отвърна с мек укор негърът.

— Е, добре, върви най-после — нареди сърдито Жерар.

Аполон хвърли неразгадаем поглед към капитана си и излезе от каютата. Луси се местеше неспокойно на стола и се чувстваше все по-безпомощна. Ако знаеше, че толкова скоро ще бъде изложена на капризите му, щеше да премълчи някои от подигравките си.

Той прибра ножчето за писма, но това не я успокои. Много добре знаеше, че противникът й разполага с най-различни оръжия. А зад него чакаше недокоснатото легло.

Жерар потърка наболата си брада, без да откъсва поглед от нея. А Луси си пожела да намери очилата и да ги постави на носа му, за да не понася повече този изпитателен поглед. Той винаги съумяваше да я накара да издаде и най-съкровените си тайни. Даже баща й не беше успял да го постигне с крясъците си и това беше ужасно унизително.

Когато той най-после заговори, гласът му прозвуча рязко и церемониално като този на адмирала.

— Не съм тук, за да си разменяме остроти, а защото искам да обсъдим някои правила. Според мен е добре да се води цивилизована дискусия, макар че това отнема повече време от… — Погледът му се плъзна по изтънелия лен, който покриваше гърдите й. Проведе кратка битка със себе си и загуби. — Отколкото да напиша на гърдите ви целия текст на пиратския договор.

— Кои правила искате да ми обясните? Със сигурност не тези на короната.

Той стана и заобиколи масата, което напомни на Луси за първата им среща. Сега не беше с вързани очи, но каква полза? Междувременно беше разбрала колко опасен беше мъжът насреща и. Много й беше интересно как така беше успял да скрие вродената си наглост през седмиците, когато беше живял в дома на баща й. Беше свикнал да заповядва и това беше изписано на лицето му, бе станало част от мимиката му.

Той скръсти ръце на гърба си.

— Докато сте на кораба ми, има само един вид правила, мис Сноу. Моите — той се наведе над рамото й и Луси веднага се почувства несигурна. По гърба й пролазиха тръпки. Дрезгавият му глас погали ухото й.

— Препоръчвам ви да се подчинявате безпрекословно. Като капитан на този кораб аз съм човекът, който носи отговорността за евентуално… — той направи кратка пауза — … наказание.

— Това е естествено. — Луси преглътна мъчително.

Жерар се изправи.

— Правилата се създават, за да защитават онези, които ги следват. Искам от вас само едно. В никакъв случай да не напускате кабината си. Поради някои необичайни обстоятелства към екипажа на „Отмъщение“ принадлежат няколко от най-опасните престъпници на Англия. Досега успях да опазя в тайна присъствието ви на борда, но ако ви хрумне да избягате от каютата си и паднете в ръцете на някого от моите хора… — Той вдигна съжалително рамене. — Не мога да поема отговорност за онова, което ще се случи с вас при евентуално неподчинение.

— Естествено, че не — пошепна едва чуто Луси.

Той беше отхвърлил всяка отговорност още откакто я бе упоил в библиотеката на баща й. Тя можеше само да предполага какво щеше да бъде следващото. Вероятно щеше да чуе великодушното предложение за защита, съчетано с неизречената заплаха да я хвърли в лапите на екипажа си, ако го отхвърли.

Последните искрици доверие пламнаха в сърцето й, готови да угаснат. Краткият прилив на смелост се отдръпна и я остави беззащитна, готова да избухне в сълзи.

Тя стисна здраво зъби. Нямаше да го моли за нищо. Все едно какво щеше да направи с нея. Все едно на какво щеше да я принуди. Той не беше нищо друго, освен един безскрупулен непознат, маскирал се като мъжа, в когото тя беше готова да се влюби.

— Луси?

Загриженият му глас я смая. Сякаш беше проговорил призракът на изчезналия любим. Още по-учудващо беше, когато мъглите пред очите й се разсеяха и тя го видя коленичил пред стола й с разтревожено лице.

— Зле ли ви е? Проклетата сомнорифера…

Той поиска да попипа челото й, но тя се отдръпна сърдито.

— Благодаря, добре съм. За разлика от вас аз не страдам нито от внезапни пристъпи на слепота, нито от морска болест.

Жерар се изправи и се намръщи заплашително. Не можеше вечно да понася подмятанията й. А тя не можеше да му каже, че страдаше от много тежко заболяване — разбито сърце.

— Какво ще правите с мен, капитане? Ще ме продадете на бели роботърговци или ще ме изложите на търг, за да ме купи онзи, който даде най-много злато? Или ще искате откуп?

— Ако питате мен, адмиралът може да се задави с нечестно придобитото си богатство. Единственото, което искам, е да си получа разрешителното и саморъчно написано признание за ролята му в заговора срещу мен.

Циничната нотка в смеха на Луси не намали отчаянието му.

— Няма да получите нито едното, нито другото. Нали това ще унищожи доброто му име. Това ще го съсипе.

— Тогава ще се наложи да взема едно тежко решение. — Неизречената заплаха я стресна. — Легнете и се наспете — нареди рязко той. — Тук ставаме на разсъмване. Скоро ще разберете, че не съм като баща ви и не претендирам да обсебя цялото ви време.

Луси го изгледа смаяно, когато избута една от фустите й настрана и се запъти към вратата. Отвори уста да го повика, но веднага я затвори. Какво трябваше да направи? Да го спре, за да я обезчести?

Вратата се затвори. Резето щракна отвън.

— Проклет негодник! — Тя скочи от стола си и изрита ядно дебелата книга, която лежеше отворена на пода.

Съзнаваше, че се държи детински. Беше се опасявала, че той ще я изнасили, а сега беше ядосана, че дори не бе опитал.

Тя отиде до прозореца и се загледа в сумрачните сенки, които бавно се спускаха по небето. Може би Жерар просто изчакваше подходящия момент, както беше постъпил в Йона, или пак си играеше на джентълмен? В Йона тя буквално се беше хвърлила на шията му и той бе устоял.

Луси затвори очи, връхлетяна от нежелани спомени: ръцете на Жерар, които нежно милваха гърдите й; пръстите, които намериха влажния, пулсиращ център на насладата в тялото й; ръката, която задуши вика й в момента на екстаза. Забранените спомени я изпълниха с копнеж и срам.

Може би той се отвращаваше от нея, защото беше дъщеря на мъжа, който беше причина за всичките му нещастия? Или не я харесваше като жена? Колкото и да не й се искаше да го признае, последното щеше да бъде много по-страшно.

В едно баща й беше прав: чувствата бяха враг на всяко логично мислене. Луси реши, че няма смисъл да се измъчва с противоречиви емоции. Облегна се на рамката на прозореца и погледна с копнеж огромното легло, което вече не изглеждаше толкова страшно. Въздъхна, угаси Фенера и се сви в единия край на леглото, стараейки се да не мачка елегантната покривка. Скоро изтощението я надви и тя потъна в дълбок сън.

Тясна ивица лунна светлина падна върху лицето на Луси. Наведен над нея, Жерар я наблюдаваше внимателно. Още в Йона му беше много трудно да стои далече от нея, но да я има тук, на борда на „Отмъщение“ — под неговата команда, в неговото легло, — това беше изкушение, на което никой мъж не можеше да устои.

Тя се бе свила на кълбо и спеше дълбоко, без дори да отметне копринената покривка. Въглищата в печката бяха догорели и в каютата беше студено, но Луси си бе отказала възглавници и завивки, сякаш се боеше да вземе нещо от неприятеля. От него.

Отбранителната й поза и скандалните мъжки дрехи я правеха да изглежда още по-ранима. Беззащитна, нуждаеща се от закрила. Жерар посегна да приглади пепеляворусите кичури, но после си каза, че задачата му да я защитава беше приключила, и отдръпна ръката си.

Лунната светлина огряваше бледото лице с дълбоки сенки на изтощение под очите. Той нямаше друг избор, освен да държи Луси пленница в каютата си. Първата му грижа беше екипажът. И семейството му. Въпреки това представата да остави момичето да вехне под палубата като една от чувствителните глоксинии в стаята си му беше крайно противна. Нямаше право да я лишава от чист въздух и слънчева светлина. Той знаеше по-добре от всеки друг какво зло щеше да й стори, ако ограбеше свободата й. Високата цена, която изискваше планът му за отмъщение, започваше да го плаши.

Ръката му неволно се върна към косата й. Той плъзна посребрените от луната кичури през пръстите си и се наслади на копринената им мекота. Последния път тя се бе отдръпнала от него с неприкрито отвращение в погледа. Но нима можеше да очаква друго? Какво искаше от нея — да се отрече от баща си, да се хвърли в обятията му и да му се закълне във вечна вярност веднага след като бе научила истината? Той не заслужаваше такава жертва. Защото я беше измамил също както адмирала.

Жерар стисна ръце в юмруци. Тя беше уверена, че той е зъл и коварен човек. Какво тогава му пречеше да я убеди в правотата й? Какво му пречеше да впие устни в леко отворената й уста и да я принуди да му се отдаде? Какво му пречеше да вдигне ръцете й над главата и да погребе крехката й фигура под тежестта си? Нима се съмняваше, че прелъстителското му изкуство, обучено от най-красивите лондонски дами, не е достатъчно да преодолее дълбокото й убеждение, че е била измамена? Щом се отърсеше от магията на съня и проумееше какво става, тя щеше да се отврати от него.

А после и двамата щяха да преживеят скритите тъмни страни на душата му и това щеше да им причини безкрайно страдание.

Той пусна косите й. Егоистичният, примитивен глас в главата му започна да го ругае, защото не беше в състояние да я нарани още повече, отколкото беше сторил досега. Какво толкова имаше у това крехко момиче, че непрекъснато го караше да се чувства виновен?

— Ти си позор за пиратското съсловие, Дуум — пошепна горчиво той и я зави с копринената покривка.

Луси въздъхна доволно и се обърна на другата страна. Жерар се наведе отново над нея и с натежало сърце реши да връчи ключа от каютата на Аполон със строгото нареждане да не му го връща.