Крадец на сърца

6

Точно в 6.00 ч. на следващата сутрин Смити почука на вратата на портиерската къщичка. Жерар мушна глава под възглавницата. Не виждаше причини да защитава скъпоценния живот на мис Сноу, докато тя се обличаше и фризираше. Игнорира любезните въпроси за състоянието си и изчака, докато икономът се оттегли. Беше минало девет, когато успя най-сетне да се измъкне от леглото — недоспал и с глава, бучаща от хиляди съмнения.

Обръсна се грижливо, излъска ботушите си и закуси с изсъхнало парче сладкиш, след което се яви в главната къща и с неудоволствие установи, че — вместо да изследва Йона, както възнамеряваше, — трябва да придружи мис Сноу при някакво незначително излизане.

Ако бе разбрал правилно развълнувания слуга, небрежната млада мис била унищожила един скъпоценен научен източник — наскоро излезлите мемоари на адмирал лорд Хауъл. За наказание сега я изпращаха в извънградското имение на лорд Хауъл, за да измоли нов екземпляр. Баща й беше определил как да използва времето най-ефективно и бе отбелязал събитието като официално посещение при Силви, дъщерята на лорд Хауъл.

Жерар чакаше във фоайето и нетърпеливо тупаше с шапката по бедрото си. Много скоро Луси слезе по стълбата, обута в леки обувчици. Белият муселин на просто скроената рокля беше богато набран под гърдите. Беше наметната с пастелнорозова пелерина и носеше сламена шапчица с розови копринени панделки. Изглеждаше толкова прелестна в момичешката си премяна, че Жерар не можа да не се усмихне.

Но само докато видя очите й. Погледът й беше като първият предвестник на зимата и със сигурност би вледенил един по-слаб мъж. Той й отстъпи да мине първа, наложи шапката си и подигравателно посочи вратата.

На минаване Луси тикна в ръката му месингов далекоглед.

— Може би това ще ви помогне нощем да ме шпионирате по-успешно, мистър Клермон.

Ако слугата не бе отворил широко вратата пред тях, Луси със сигурност щеше да мине през нея — Жерар беше абсолютно убеден в това.

Той се вгледа в твърдото задниче, което се поклащаше съблазнително под муселина, и промърмори:

— И аз ви желая добро утро, мис Сноу. — После шумно остави далекогледа върху най-близката масичка и я последва.

Докато чакаха каретата пред обора, утринното слънце заслепяваше Жерар. Короните на величествените стари дъбове блестяха в топли прасковени тонове, небето беше яркосиньо. Жерар пое дълбоко въздух и се наслади на есенното утро. Нищо не можеше да му развали апетита за свеж въздух и слънце, даже фактът, че беше нает да охранява една капризна адмиралска дъщеричка.

От реката повя свеж вятър, зашумя в короните на дърветата и по земята се посипаха златни и червени листа. Въоръжени с гребла, група слуги веднага се втурнаха да ги пометат, за да не замърсяват безупречната зелена морава. Жерар едва се пребори с желанието си да разгони слугите и да освободи бедните листа от пленничеството им. Но не се издаде, само се протегна и изпъна неспокойните си мускули.

До него се чу деликатно покашляне. Жерар отвори очи и видя неодобрително начупените пълни устнички на мис Сноу. Ако не беше физически невъзможно, той щеше да се закълне, че тя го гледа отвисоко с вирнато носле.

— Ужасно съжалявам, че пропуснах закуската — заговори той и жадно подуши аромата на сладкиши, който я заобикаляше. — Сигурен съм, че лимоновият пай е бил великолепен.

Тя си спести отговора, защото каретата затрополя по калдъръма. Какъв позор — в слънчев ден като този да пътуват в затворена кола. Той се бе надявал на открит файтон или дори на спортна двуколка, която да управлява сам. Но на капрата вече беше кацнал мрачният Фенстър, старият кочияш, наричан от всички само Фен, и физиономията му не предвещаваше нищо добро.

Луси сложи ръката си, скрита под лека ръкавица, върху неговата и му се усмихна сладникаво.

— Надявам се люшкането на каретата да не влоши вашата… — Тя се огледа, сякаш искаше да се подсигури, че не присъстват нежелани слушатели, и пошепна съзаклятнически: — Вашето нещастно заболяване.

Той отказа да се поддаде на чара й и вдигна ръка към шапката си.

— Съчувствието ви ме трогва до сълзи, мис Сноу, но когато пътувам по суша, никога не ми става зле. — После тържествено й отвори вратичката.

С помощта на един от слугите Луси се качи в каретата и понечи да тресне вратичката под носа на Жерар, но не успя. Без да обръща внимание на опитите на слугата да му помогне, той се покатери след нея и зае място на седалката насреща й.

Възмутена от дързостта му, тя се обви в мрачно мълчание и премести краката си така, че да не се докосва до коленете му.

Винаги се беше гордяла със самостоятелността си и сега мразеше мисълта, че един мъж, един прост наемник, ще проникне в личния й живот.

Когато каретата тръгна, тя не можа да издържи и заговори сърдито:

— Няма ли да ме защитавате по-ефективно, ако седите отвън при кочияша? Ами ако ни нападнат разбойници? Или пирати? Или… или… индианци?

Мъжът вдигна високо едната си вежда.

— Нямах представа, че в Челси се очакват индиански нападения… — Той огледа жадно сребърната й коса, спусната свободно на гърба. — Трябва обаче да призная, че скалпът ви ще бъде ценен трофей. Дори най-цивилизованият дивак трудно би му устоял.

Изказването му беше в ярък контраст със съненото изражение и това изнерви Луси.

— Това е още една причина да се качите на капрата при Фен.

Той въздъхна, сякаш бе надарен с невероятно търпение.

— Кажете на баща си да назначи ездачи, които да пазят каретата от нападения. Това е най-разумното. Но аз съм ваш личен охранител и дългът ми изисква да съм неотлъчно до вас. — На лицето му се изписа недоволство. — Неотлъчно, разбирате ли?

Луси намери тази перспектива почти толкова непоносима като мъжа, който я бе изрекъл. Сляп за ужаса й, мистър Клермон извади от джоба на жакета си книга с кожена подвързия и се зачете. Луси се престори, че се занимава с ръкавиците си, и продължи да го оглежда скритом под периферията на шапката си.

С тези смешни очила на носа и съненото изражение той приличаше по-скоро на учител, отколкото на авантюрист. Какво ли щеше да направи, ако наистина ги нападнеха разбойници? Да ги наложи с бастуна си или да хвърли по тях книгата си?

При спомена за нахалното му протягане, докато чакаха каретата, отвращението й нарасна. Като диво животно, което е било твърде дълго време в клетка, той бе разтягал мускулите си под кафявото платно на жакета. Удоволствието, което му доставяше тази недодялана постъпка, беше крайно обезпокояващо.

Тя смръщи чело и се опита да открие откъде идваше спонтанната омраза към мъжа насреща й. Вероятно причината беше във великанския му ръст. Всеки път, когато го видеше, й се струваше още по-грамаден. Тя беше принудена да се отдръпне в най-далечния ъгъл на седалката, за да не се допира до дългите му, мускулести бедра, които се очертаваха ясно под панталона от дивечова кожа. Всеки път, когато каретата се разтресеше от някоя неравност по пътя, коленете им се удряха. Присъствието му я потискаше, накъсваше дишането й, като че в каретата нямаше достатъчно въздух за двамата.

Може би я смущаваше и поведението му — това рафинирано жонглиране между почитанието и надменността. Трябваше да си припомни, че всъщност той принадлежеше към работещата класа. Не беше джентълмен и не беше почтено да го преценява по критериите за джентълмен. Вроденото й чувство за справедливост изискваше да му даде втори шанс.

Когато учтивото й покашляне не даде резултат, тя се усмихна сковано и заговори:

— Ще позволите ли да попитам какво четете, сър?

Погледът му остана прикован върху страницата.

— „Робинзон Крузо“ от мистър Даниел Дефо. Чела ли сте тази книга?

Луси поклати глава.

— О, не! Баща ми се отвращава от измислени истории. Твърди, че отслабвали ума.

Клермон я погледна загадъчно над ръба на книгата.

— А вие какво мислите?

Луси го зяпна неразбиращо. Никой досега не я беше питал за мнението й.

Очевидно развеселен, Жерар вдигна едната си вежда.

— Сигурна ли сте, че никога не сте чели тайно романи, мис Сноу?

Жерар отново зарови нос в книгата си, сигурен, че ще й трябва доста време да проумее, че я бе обидил. Напълно съзнаваше факта, че адмиралът никога не би позволил на покорната си дъщеря да пътува с мъж от собствения си обществен кръг без компаньонка. В момента той беше със статус на слуга и това автоматично го правеше безполов — поне така мислеше адмиралът. Вероятно и Луси мислеше същото. Интересно защо тази ирония не го развесели особено.

Тъй като мистър Клермон не преставаше да чете, Луси реши да го изтръгне от проклетото му самодоволство с помощта на шоковата метода.

— Мисля, че аз съм единственият човек, който е оцелял след среща с капитан Дуум и може да разкаже за нея — оповести тържествено тя.

Клермон реагира с равнодушно изръмжаване.

— Негодникът е абсолютно безскрупулен. За щастие очите ми бяха вързани, тъй като един негов зъл поглед е достатъчен да те вкамени. Корабът му излиза от мъглата като сатаната от ада. Някои твърдят, че бил призракът на капитан Кид, който обикаля моретата, за да отмъсти на хората, които са го предали.

Клермон бавно отпусна книгата. Луси съзнаваше, че говори глупости, но след като най-после бе привлякла вниманието му, не можеше да престане. Затова продължи и го запозна с всички истории, които беше чула от моряците на „Тиберий“.

— Той носи огърлица от човешки уши. Изтръгва сърцата на жертвите си с голи ръце и храни с тях акулите. За закуска пие човешка кръв. Известен е с това, че изписва върху гърдите на пленниците си клаузи от пиратския договор с върха на сабята си.

Погледът на Клермон падна върху снежнобялата кожа, открита от модното деколте на корсажа й.

— Доколкото виждам, вие сте останали незасегната, мис Сноу. По кожата ви няма дори една луничка.

Обезпокоена от изпитателния му поглед, тя се уви в наметката си.

— Аз имах късмет. — Сведе глава и продължи, без да съзнава колко замечтано беше изражението й и колко силно въздействие оказа то върху спътника й: — Дуум е безмилостен и прави всичко, за да си достави удоволствие. Казват, че за една нощ опозорявал по десет невинни момичета. И то преди да удари полунощ — заключи вдъхновено тя.

Дуум се взираше като хипнотизиран в розовината на бузите и чувствената извивка на устните, които буквално умоляваха да бъдат целунати. Разбираше, че предишната затвореност е била само маска. Никога не беше помислял, че ще завижда на призрак, но сега заби пръсти в кожената подвързия на книгата и скри лицето си зад нея.

— Мога само да се възхитя на издръжливостта на този пират — отбеляза хладно той. — Девиците обикновено изискват много усилия.

Луси млъкна шокирано. Трябваше й доста време да преглътне грубата забележка.

— Боя се, че и аз бях застрашена от опозоряване…

Изпуснатото признание не подобри настроението на Жерар.

Той затвори шумно книгата и огледа стройното й тяло с толкова явно презрение, че тя имаше пълното право да го зашлеви.

— Според мен се лъжете, мис Сноу. Чувал съм, че Дуум предпочита жени, които имат малко повече плът по костите си.

Луси пребледня. Сивите й очи се напълниха с болка. Тя се извърна към прозореца и се престори, че наблюдава с интерес алеята, по която минаваха.

Жерар веднага съжали за злобната си забележка и остави книгата на седалката.

— Простете лошите ми маниери, мис Сноу. Аз съм специалист и това назначение не отговори на очакванията, с които дойдох във вашия дом.

Дълбоко учуден, той установи, че искреността му бе станала толкова чужда, та дори истината придобиваше неприятния привкус на лъжа.

Извънградското имение на лорд Хауъл представляваше смайващ контраст с точно регламентирания живот в Йона. Тук падащите листа се гонеха по тревата в необуздан танц, пълни малки ръчички ги улавяха и весело ги хвърляха срещу вятъра или ги натрупваха на скърцащи кехлибарени хълмчета, в които лудуваха разрошени деца.

Жерар погълна гледката с такава жажда, че в гърлото му загорча. Някога и той си представяше подобно бъдеще, но то му беше отнето по ужасен начин. Спомни си колко бързо се сменяха сезоните и с тях пропадаха един след друг шансовете му.

В стремежа си да остави зад себе си този фарс и да се върне към важните си дела той отвори вратичката на каретата. При появата на Луси насреща й се втурнаха няколко спаниели и тромаво ловно куче. Тъмнокоса девойка се понесе към тях през моравата с развяващи се панделки на шапката. Радостните й приветствия надвикаха дори възбудения лай на спаниелите.

— Луси! Мила, мила Луси! Нямах представа, че ти е разрешено да правиш и сутрешни посещения! Какво става? Сигурно адмиралът пак е объркал хронометъра си с барометър?

Жерар сведе глава, за да скрие усмивката си. Мис Хауъл му хареса от пръв поглед.

— Добро утро, Силви. Надявам се, че неочакваното ни посещение няма да ти създаде някакви затруднения. — Луси остана скована в прегръдката на приятелката си, само леко притисна бледата си буза о порозовялото лице на Силви.

При това поведение на мис Сноу Жерар неволно заподозря, че поверената му млада дама възприема подобни афектирани жестове като любовно обяснение.

Силви веднага го забеляза над рамото на приятелката си и сините й очи засвяткаха любопитно.

— О, божичко! — прошепна артистично тя и разкри талант, достоен за Кралския театър на Дръри Лейн. — Откъде се взе този красив мъж? Какви коси! Какви рамене! Великолепен е! Несравним! Обожател ли имаш?

Луси усети как раменете й се затоплиха под развеселения поглед на Клермон. След като без да иска го беше изложила на безсрамните похвали на Силви, тя се почувства задължена да омаловажи нещата.

— Бих казала, че не. Той не ми е никакъв — отговори сковано тя. — Той е просто един слуга.

Изкусно оскубаните вежди на Силви се вдигнаха високо към косата.

— Разкажи ми веднага!

— Добре, щом настояваш. Татко го назначи за мой личен охранител.

Силви избухна в мелодичен смях, после закри с ръка ушенцето на Луси и й пошепна нещо. Изражението на Клермон веднага й даде да разбере, че беше чул всяка скандална сричка.

Когато обаче Силви го удостои с благосклонно внимание и му показа очарователните си трапчинки, веселието отстъпи място на предпазливостта. Той отклони учтиво поканата да ги придружи, но тя улови ръката му и се опита да го повлече със себе си.

— О, не, мис Хауъл. Мястото ми е тук. Професията ми, нали разбирате? Трябва да се оглеждам за бандити и коварни убийци.

— И за индианци — допълни Луси, наслаждавайки се на смущението му. — Хайде, мистър Клермон, елате с нас. Нали казахте, че баща ми ще стори най-добре да назначи ездачи, които да пазят каретата. Ала вашият дълг е да ме държите непрекъснато под око.

Жерар я погледна унищожително. Наистина смяташе да я държи под око. Но щеше да й го каже по-късно. Когато останеха насаме.

Тя не му остави друг избор, освен да ги последва по склона към къщата. Силви бъбреше непрекъснато. Минаха покрай лудуващите деца и спряха пред одеялото, опънато върху лошо подрязаната морава. В средата седеше дебело бебе и се оглеждаше спокойно като охранен Буда.

Мъж в униформа и небрежно облечена дама им махнаха весело от беседката в подножието на хълма. Жерар предположи, че това са родителите на забележителната детска банда.

— Мама предложи да закусим навън, защото времето е меко — обясни Силви, докато пълнеше порцелановите чашки с ароматен чай. Количката беше натоварена с всякакви вкусотии.

Тя напълни една чиния и я подаде на Луси. Девойката огледа с неприкрито желание бърканите яйца, шунката и прясно опечените хлебчета с мармалад. После хвърли бърз поглед към сребърното часовниче, което висеше на корсажа й. Жерар реши, че е време да се намеси, и взе чинията от ръката й.

— Вижте какво, мис Сноу — заговори строго той. — Знаете, че можете да се храните едва в единадесет и половина. Какво ще каже адмиралът, ако ви види?

Точно както беше очаквал, Луси грабна чинията от ръцете му. Сивите очи засвяткаха сърдито.

— Не забравяйте къде ви е мястото, сър. Моите навици на хранене не ви засягат.

Силви ги зяпна с отворена уста и Жерар се запита дали пък Луси за първи път не беше показала зъбките си пред друг човек. Очевидно тя се осмеляваше да ги покаже само когато баща й не беше наблизо. Силви явно хареса гледката, защото очите й заблестяха. Жерар изпита неволно уважение към момичето, което на пръв поглед изглеждаше толкова повърхностно.

Докато домакинята пълнеше чинията на Жерар, Луси се настани на одеялото и свали ръкавиците си. После бързо се зае с шунката, сякаш се безпокоеше, че отново ще й я вземат. Жерар също посвети вниманието си на вкусното ядене, забравил отдавна сухото парче сладкиш.

— Ние сме дванадесет. — Силви изостави изцяло светската учтивост. — Аз съм най-голямата, а Гилигън е най-малкият. Мама винаги казва, че всеки път, преди да излезе в морето, татко й оставял по едно бебе, за да го помни.

Докато Силви посвещаваше непознатия в историята на семейството си, Луси неволно се запита какво ли щеше да каже адмиралът, ако я видеше да яде шунката с пръсти. И то в десет часа сутринта!

Силви тъжно поклати глава.

— Досега Гилигън не е произнесъл нито една думичка. Но ние предполагаме, че е като Кристофър, който започна да говори едва на четири годинки.

Сигурно защото през цялото това време не е успял да вземе думата, помисли си безсърдечно Луси. В присъствието на Силви нямаше никакво значение дали някой искаше да каже нещо умно и интересно, защото тя владееше целия разговор. От Луси се очакваше само да кима или мърмори одобрително.

Модните къдрички на приятелката й се полюшваха изкусително, докато описваше как Филип се изтърколил по стълбата на мансардата и всички присъстващи занемели от ужас. Луси не смееше да каже на никого, но си представяше майка си точно като Силви Хауъл. Непрекъснато в добро настроение. Весела. Свободна. Малко лекомислена. И красива. Замайващо красива.

Тя хвърли бърз поглед към Жерар, убедена, че вече е напълно омагьосан от Силви. Но той беше зает да храни спаниелите с шунка, а бебето с парченца хляб и внимаваше да не обърка на кого какво дава.

Луси изведнъж го видя с нови очи. Очите на Силви. За разлика от повечето мъже неумолимата слънчева светлина само подчертаваше достойнствата му. Тя акцентираше ситните бръчици в ъгълчетата на очите и топлеше не по модата загорялата кожа до медноцветен бронзов тон. Трудно й беше да каже на колко години е, но очевидно прекарваше голяма част от времето си навън.

Лицето му беше наистина завладяващо: широки скули, тънки, съвършено изписани вежди. Лице, което можеше да бъде наречено младежко, ако времето и жизненият опит не го бяха белязали. Тя не искаше да си признае, че именно тези белези дразнеха любопитството й. Неустоимият хумор в кафявите очи. Ироничната линия около устата. Постоянно й се струваше, че той ей сега ще се усмихне, като че е чул прекрасен виц, убягнал от вниманието на другите.

Когато той поднесе чаша с вода към изразителните си устни, Луси великодушно реши, че охранителят и може да бъде сметнат за красив мъж.

— Махни се оттук, жалък негодник! Иначе ще набуча главата ти на реята, или да не се казвам капитан Дуум!

Клермон се задави, изля водата и намокри и спаниелите, и малкия Гилиън. Две момчета изскочиха от крепостта, която бяха издигнали от купове есенна шума, и започнаха да се бият с клони, които трябваше да представляват абордажни ножове.

— Прощавайте — прошепна съкрушено той и подсуши главичката на бебето с носната си кърпичка. — Така ме уплашиха…

Силви махна с усмивка.

— Играят си на капитан Дуум. Любимата им игра, откакто Луси преживя онова вълнуващо приключение. — Тя стреснато вдигна ръка към устата си. — О, мила! Съвсем забравих, че трябваше да го пазя в тайна. Защото адмиралът се доверил на татко, той пък го разказал на мама, тя се довери на мен, а пък аз… Господи, каква съм глупачка!

Луси кимна спокойно.

— За щастие мистър Клермон не е шпионин на „Таймс“, Силви. Освен това е осведомен за случилото се. Нали татко го ангажира тъкмо заради това.

Очите на Силви засвяткаха възхитено.

— Кой би помислил, че Луси може да бъде толкова смела? Тя се е държала много по-добре от онези жалки глупачки в „Замъка Ракен“ от мистър Еджуърт! — Тя измъкна скакалеца от ръчичките на Гилиън, преди да го е лапнал, и хвърли дяволит поглед към приятелката си. — Подозирам, че нашата Луси се е влюбила в пиратския капитан. Всеки път, когато се спомене името му, лицето й пламва.

— Не е вярно! — възпротиви се Луси, усещайки как руменината залива бузите й. Съзнаваше, че Клермон я гледа втренчено, затова сведе глава с надеждата косата й да скрие издайническото лице.

Без да се разкайва ни най-малко за нетактичността си, Силви грабна бебето и отиде да го сложи в леглото — и да донесе нов екземпляр от мемоарите на баща си. Луси и охранителят й останаха сами.

Опасенията на младата дама не се потвърдиха. Клермон извади от джоба си пура и я пъхна между устните си, по които нямаше и следа от усмивка. Очите зад стъклата на очилата се опънаха в тесни цепки, докато наблюдаваше двубоя между братчетата на Силви. Слънцето вече не топлеше, както преди, температурата сякаш изведнъж падна с няколко градуса.

Луси имаше чувството, че придружителят й кипи от гняв. Нека си пуши, реши великодушно тя и се обгърна в ледено мълчание. Нямаше да му достави удоволствието да протестира. Живееше вече деветнадесет години с адмирала и имаше богат опит в понасянето на наказващо равнодушие.

Без да помоли за разрешение, както изискваше приличието, той запали тънката си пура, пое дълбоко дима и издуха няколко безупречни кръгчета.

Никога няма да приема мъж, който така открито се отдава на чувствени, безбожни удоволствия, помисли си Луси. Може би именно затова съумяваше да я извади така лесно от равновесие. Всичко, което вършеше, изглеждаше така, сякаш го правеше за пръв и последен път. Тя се покашля дискретно.

Изведнъж пред носа й се появи носна кърпичка и се развя като пиратски флаг.

Луси погледна гневно провокиращо безупречното парче плат. В гърдите й се появи ново чувство, чуждо и екзотично. И много опасно. Сладък, пламтящ гняв прогони бездейната й меланхолия с необичайна буйност.

Години наред тя беше позволявала на баща си да я отблъсква, да я наказва със същото равнодушно пренебрежение, с което се отнасяше и към подчинените си. Тъй като се боеше до смърт от гнева му и заедно с това силно копнееше за обичта му, тя се бе научила да остава невидима и понякога се боеше наистина да не изчезне.

Подигравателното безразличие на мистър Клермон имаше обратен ефект. То събуди непокорния й дух, съживи я. В сърцето й лумна огън, който събуди гнева.

Тя се престори, че не забелязва кърпичката. Ако този тип искаше да предизвика реакция, можеше да я чака още дълго.

Кърпичката изчезна. Следващият облак дим се насочи право към нея и я удари в носа.

— Мистър Клермон! — Името бе произнесено в изблик на гняв. Тя скочи от одеялото и размаха ръкавиците си. — Още от самото начало разбрах, че деловата ни връзка е пълна глупост! Ние с вас не си подхождаме в нито едно отношение, нито по темперамент, камо ли пък по морални принципи.

Мъжът се подпря на лакът и я огледа безцеремонно. В ъгълчетата на устата му отново се появиха онези безсрамни гънки.

— Тогава имам късмет, че адмиралът ме назначи да ви пазя, а не да се оженя за вас.

Луси шумно пое въздух. Този нагъл тип й отнемаше дори свободата да диша нормално. На шията й се появиха ситни капчици пот, но тя не се стресна от тази съвсем не дамска реакция.

— Не аз, а адмиралът има смъртен враг в лицето на капитан Дуум, сър. Не виждам нито една причина, поради която трябва да плащам за греховете му. — Тя нахлузи ръкавиците си. — Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си и ви уверявам, че при първия удобен случай ще уведомя баща си за своето решение.

Тя закрачи величествено към каретата, но много скоро се спъна в полата си и развали цялото впечатление от сцената, която бе изиграла. Милата Луси, каза си снизходително Жерар. Наистина ли си въобразяваше, че може да се отърве от него? Наистина ли вярваше, че може да се грижи сама за себе си и да се откаже от услугите на непознатия от простолюдието с недодялани маниери?

Той стъпка пурата си с ток и челото му се набръчка. Нямаше да позволи на тази разглезена адмиралска дъщеря да осуети плановете му, като предизвика уволнението му. Тя не му оставяше избор. За да запази мястото си, трябваше да покаже на високомерната млада дама, че тя се нуждаеше именно от човек като него.