Крадец на сърца

30

Ледени вихрушки свиреха над белите корони на вълните и превръщаха северния Атлантик в заплашителен, кипящ котел на вещици. Бурята проникваше необезпокоявано през грубото униформено палто, но Луси не трепереше. Беше свикнала с хапещата милувка на вятъра. Предпочиташе монотонната искреност на морето пред лъжливата топлина на каютата, която изглеждаше като приятно убежище, но оставяше сърцето й незащитено и то кървеше и я болеше.

Тънка ледена корица покриваше релинга на носа, върху който почиваха ръцете й. Най-съкровеното желание на Луси беше да не изпитва нищо, но явно беше загубила способността си да прогонва нежеланите чувства. И сега усещаше непрестанна болка, мъчителна празнота в областта на корема. Въпреки това след онзи ден пред Тенерифе не беше проляла нито една сълза освен онези, които безмилостният вятър извикваше в очите й.

След слънчевото небе и нежносините води на Канарските острови сивото небе на Северния Атлантик с оловнотежките му облаци й действаше странно успокояващо. Тя остана до релинга, докато денят изчезна зад хоризонта. Още един ден от живота й.

Жерар беше твърдо решен да я върне в Лондон, преди адмиралът да е пуснал убийците си по следите им. Екипажът на „Отмъщение“ работи до пълно изтощение, за да ремонтира пострадалата шхуна и да я направи годна за дълго плаване. Моряците издялаха нова предна мачта и я поставиха на мястото на счупената. Почистиха палубите от овъглените остатъци, закърпиха изпокъсаните черни платна. Накрая погребаха стария Дигби в песъчливата почва на острова, приютила през годините безброй моряшки тела.

През тези три дни и през двете и половина седмици, които последваха, Жерар се държеше далече от нея. Когато се срещаха на палубата или в тъмния трюм, той се осведомяваше любезно за здравето й и се извиняваше, че имал много работа. При това избягваше да я поглежда, сякаш се боеше очите да не издадат нещо, което устата се опитва да скрие.

Екипажът подражаваше на капитана си и колкото повече наближаваха Ламанша, толкова по-мълчаливи и потиснати ставаха всички. Младежката дързост на Там и убийственият чар на Кевин отстъпиха място на мрачно примирение. Аполон престана да тананика веселите си мелодии, вече изпълняваше само меланхолични спиричуъли, разказващи за родината, която никога повече нямаше да види. Луси знаеше много добре, че ще им липсва, но се надяваше след известно време да я забравят. Може би след веселото „домашно кученце“ капитанът наистина щеше да им купи свинче.

Потопена в бледа лунна светлина, Луси остана на релинга, докато стройната шхуна навлезе в Ламанша — с угасени Фенери, тъй като капитанът беше заповядал да плават незабелязани.

През плътния мрак, опънал се като шатра над шхуната, Луси дочу откъм десния борд шум от битка. Опита се да не мисли за ставащото, но през последните дни на борда цареше призрачна тишина и всеки признак на живот щеше да бъде приятно разнообразие.

Тя се промуши под една рея и откри до релинга Жерар, Аполон и Кевин, който беше увиснал в такелажа на фокмачтата като в койка. Широките рамене на капитана се очертаваха ясно на фона на небето и сърцето на Луси веднага ускори ритъма си.

— Реших, че ще поискате да видите какво става, капитане — каза Аполон и му подаде далекогледа.

Луси нямаше нужда от далекоглед, за да види в далечината оранжевите светкавици, които се спускаха с ужасяваща яснота по мрачната стена на нощното небе.

— Доколкото мога да преценя, фрегата от кралската флота е обстрелвана от два френски пиратски кораба — обясни Аполон, докато Жерар наблюдаваше сцената.

— Френски пирати — изрече гневно Луси и се присъедини към тях на релинга. — След мира при Амиен вече не воюваме срещу Франция. Вероятно онези са привърженици на Наполеон, маскирани като обикновени крадци.

Жерар се усмихна загадъчно.

— Ако питате мен, трябва да се намесим на страната на французите — предложи в най-добро настроение Кевин. — Защото от флотата на Негово величество не може да се очаква нищо добро.

Жерар безмълвно подаде далекогледа на Луси. Погледите им се срещнаха, пръстите им се докоснаха за миг — най-интимният момент след деня на плажа. Луси вдигна тънкия телескоп към окото си и изпълни безмълвната молба.

Безпомощната фрегата беше под обстрела на два еднакви платнохода. Луси видя как едновременният залп проби кърмата на английския военен кораб. Когато димът се разсея, нов залп освети добре познатата галионова фигура и тя изохка ужасено.

— Какво има? — попита Жерар.

Тя отпусна далекогледа и отговори с чужд глас:

— Това е „Кураж“. Корабът на лорд Хауъл. След победите си пред Копенхаген измоли да командва точно тази фрегата. Искаше да патрулира в Ламанша, за да има време да напише мемоарите си и да опознае децата си.

Аполон сведе глава. Луси бе обзета от паника. Неясни картини се редяха пред погледа й: Силви, която прегръщаше с обич баща си, малкият Гилиън, който го яздеше като конче, заровил дебелите си, омазани с мармалад пръстчета в посивялата му коса; самият лорд Хауъл, който нареди непокорните си синове в редица, за да ги научи как да си връзват шалчетата. Сега, когато бе разбрала, че няма баща, перспективата да загуби този прекрасен човек и толкова деца да останат сираци беше повече от страшна.

— Децата му! — изплака тя, без изобщо да съзнава въздействието на думите си върху Жерар.

Той изтръгна далекогледа от скованите й пръсти.

— Оръдия? — излая резкият му глас.

Тя вдигна рамене. Не разбираше какво значение имаше въоръжението на осъдения на гибел кораб.

— Двайсет, най-много двайсет и пет.

— Екипаж?

— Малко повече от сто.

Кевин се смъкна от удобното си леговище, сякаш някой бе поднесъл запален Фенер към излъсканите му ботуши.

— Нито дума повече, сладурче! Не подстрекавай този луд човек. Не разбираш ли какво възнамерява?

Като видя измъчения поглед на Жерар, Луси веднага разбра какво беше замислил. И какво щеше да му струва безумно дръзкото начинание.

Тя се хвана здраво за парапета и погледна отчаяно към разиграващата се битка, даже от това разстояние се виждаше, че „Кураж“ беше ударен смъртоносно. Беше въпрос само на минути, докато французите го вземат на абордаж. Те щяха да плячкосат товара, след което фрегатата щеше да потъне безследно в леденото море.

„Всеки човек е господар на съдбата си.“

Собствените й думи я преследваха. Това беше може би последният шанс на Жерар да осъществи мечтата си и да служи на страната и краля си. Мечта, от която е бил принуден да се откаже, защото един корумпиран мъж беше станал жертва на собствената си алчност.

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че не е в състояние да го отклони от поетия курс, и нямаше да се унижи пред него, като направи опит да го разубеди. Ако беше взел решение да мине спокойно покрай „Кураж“ и да пренебрегне кораб в беда, значи не беше човекът, когото тя обичаше.

Гордият блясък в очите й беше предупреждение за Кевин, който изруга ядно и отново изчезна в такелажа.

Луси събра пети и отдаде чест като най-добрия моряк.

— Барутната мишка Сноу е готова да се яви отново на служба, капитане.

Обгърнат в призрачно мълчание, пиратският кораб излезе от мъглата. Копринените платна се развяваха като гарваново черните криле на ангела на отмъщението. В ясната нощ над пустата му палуба се издигаха призрачни изпарения. Грациозният такелаж блестеше на лунната светлина като смъртоносна паяжина.

Когато корабът се насочи неумолимо към тях, няколко ужасени французи се хвърлиха през борда, защото предпочетоха сигурната смърт пред неизвестния ужас.

По-късно суеверните френски моряци щяха да разкажат на своя скептичен, но впечатлен първи консул, че насреща им излязъл не само един кораб, а цяла флотилия от призрачни шхуни, изскочили от ада, защото сатаната бил разгневен на Наполеон Бонапарт, решил да завладее онова, което било само негово — целият свят.

Ужасяващата скорост, с която приближаваше призрачният кораб, и хаосът, който предизвика, дадоха допълнителна храна на спекулациите.

Английската плячка моментално бе забравена и двата френски кораба се формираха за бързо бягство с надеждата да избегнат неизбежното. Уловени във водовъртежа на собствения си страх, те се понесоха по вълните, ала безмилостният черен кораб се вряза помежду им и отмина така бързо и безшумно, че изчезна от ужасените погледи на моряците, преди поне един канонир да е дал изстрел.

Едно закъсняло гюлле натроши мачтата на другия френски кораб и разкъса платната. Двата френски кораба се сблъскаха и призрачната тишина бе разкъсана от трясък на чупещо се дърво.

Преди призрачният кораб да се покаже за втори път, двата платнохода успяха да се разделят и полетяха с най-голямата възможна скорост обратно към Франция, без да хвърлят нито един поглед назад. Никой не се поинтересува какви вреди бе причинило внезапното им бягство.

Английските моряци на борда на бързо потъващия „Кураж“, които вече се бяха примирили със смъртта, проследиха новото приближаване на призрачния кораб със смесени чувства. Носът на кораба потопи мъжете в дълбока сянка. Последва мрачно скърцане, като че портите на небето се бяха отворили, за да пропуснат разкаялите се грешници.

Моряците от „Кураж“ стояха до колене в ледената вода, която се процеждаше отвсякъде, и се питаха дали ще имат късмета да живеят достатъчно дълго, за да разкажат някога на внуците си за невероятната намеса на „Отмъщение“. Дали появата на пиратската шхуна означаваше спасение или окончателна гибел за уморените им души?

Вместо отговор някъде отвисоко се спусна плетена стълба и падна върху главите на мъжете. Те посегнаха благодарно към въжетата и побързаха да се спасят от потъващия кораб. Сега не беше време да се питат дали отиваха при добрия бог, или щяха да се изправят пред ангела на отмъщението.

— Все още не мога да повярвам, че го направи? Ти си обезумял! — шепнеше ужасено Кевин.

— Като че имах друг избор — изсъска в отговор Жерар, изправен на капитанския мостик, за да следи как бледите, мокри до кости мъже се тълпяха на палубата, където ги очакваше мълчаливият му екипаж.

— След като рискувахме всичко, за да ги спасим от французите, би било проява на лоши маниери да ги оставим да се удавят. Или може би не?

Кевин недоволно вдигна рамене, но Жерар знаеше, че брат му не беше и наполовина толкова кръвожаден, колкото се представяше. Той просто не беше на себе си от тревога. За него, за Жерар.

Ала когато Луси излезе от трюма, Жерар също загуби самообладание. Изрично й беше забранил да слиза на долната оръдейна палуба, защото се страхуваше, че ще се наложи да си послужат с оръдията. Но ако се съдеше по черното петно на носа и виновното й изражение, тя бе пренебрегнала заповедта му и беше прекарала времето си в подреждане на гюллета и бъчвички с барут.

Той се запъти към нея, за да я предпази от любопитните погледи на новите пасажери, но един ликуващ вик го спря на половината път.

— Луси! Луси, момичето ми, ти ли си това?

Загрижеността му отвори отново раната в душата й и тя избухна в плач. Хауъл кихна силно няколко пъти, отблъсна услужливите ръце и се втурна през палубата към Луси.

Тя стоеше като вкаменена. Едва откъснала се от шума на оръдейната палуба, и се озова в добре познатата, но абсолютно мокра прегръдка на лорд Хауъл. Той я поздрави с такава сърдечност, като че беше собствената му дъщеря. Нежността му отвори отново раната в душата.

— Я какво приключение си преживяла! Не е лошо, малката, никак не е лошо. Бедният ти баща едва не полудя от мъка. За малко да го изправят пред военен съд, задето се измъкна тайно с кораб от кралската военна флота, без да изчака позволението на Негово величество. Естествено нашият крал прояви великодушие, нали и той има деца, особено когато Лусиен се върна съкрушен и отчаян, че не е могъл да те освободи.

Съкрушен, ами, помисли си цинично Луси. Сигурно с пяна на устата, защото е беснеел от гняв.

Не й се наложи да формулира подходящ отговор, защото лорд Хауъл насочи цялото си внимание към предната палуба. Изненадата беше толкова силна, че челюстта му увисна, а очите му се разшириха.

— Клермон? Вие ли сте това, момчето ми? А аз си мислех, че след отвличането на Луси ви е било срам да се покажете пред хората и сте избягали. Велики боже, нямах представа, че Лусиен ви е изпратил да спасите дъщеря му! Виждам, че сте свършили чудесна работа. Истински герой, така да се каже!

Луси спря да диша и затвори очи от страх да не се издаде. В сърцето й нахлу нова надежда. Много добре знаеше, че адмиралът не беше разкрил идентичността на Жерар, за да запази в тайна собствените си злодеяния.

— Моля те, мили боже, моля те — зашепна тихичко тя, докато Жерар слизаше от предната палуба. — Моля те, накарай го да се смири.

И той го направи — но как! Мина през палубата с такава небрежна елегантност, че устата й пресъхна от копнеж.

— Спестете ми хвалебствените химни, сър — проговори спокойно той. — Жерар Клермон вероятно щеше да се впечатли от доброто ви мнение за него, но аз ви уверявам, че капитан Дуум изобщо не се интересува какво говорят хората.