Крадец на сърца

18

Добре познатото люлеене успокояваше Луси. Тя се чувстваше като в корема на огромно, но добродушно чудовище, чиято единствена цел беше да я опази от всяко зло. Познаваше този ритъм още преди да порасне достатъчно, за да изрази задоволството си с думи. Още преди да е станала достатъчно голяма, за да си мечтае да се сгуши в прегръдката на майка си, която никога не беше познавала.

Мътна светлина проникна през спуснатите й клепачи и тя отвори очи. Съзря лицето на Жерар, добре познато и любимо, белязано от болка.

Споменът се върна на късчета, но пълен. В сърцето й нахлу вълна на щастие.

Жерар не я беше изоставил. Сигурно беше чул задавения й вик и беше долетял да я спаси — както много пъти досега. Той не беше способен да я напусне или да отрече чувствата си. Те бяха изписани на лицето му, ясни и отчетливи като неизказания страх, затъмнил очите му.

Тя вдигна ръка към лицето му, за да изличи мрачните му предчувствия със своята нежност.

Но ръката й спря на половината път към небръснатата брадичка.

Тя смръщи чело и се опита да размисли. Щом Жерар я беше спасил от похитителя Дуум, защо леглото й скърцаше като на палубата на кораб, вдигнал всички платна? Защо чертите на лицето му ставаха все по-жестоки? Защо момчешките линии бяха белязани от безмилостни резки, като че скулпторът е искал изцяло да лиши модела си от нежност и доброта, от всякаква човечност?

Протегнатата й ръка се разтрепери.

Луси сведе очи, за да избегне изпитателния му поглед. Той знаеше, разбра най-после тя. Със свръхчовешки инстинкт го бе разбрал в същата секунда, в която тя започна да се съмнява.

Без да го е искала, ръката й се стрелна напред. Той не се отдръпна, не се опита да се защити. Ако го беше ударила по лицето, той нямаше дори да трепне.

Тя се вкопчи в бялата му риза като отчаяна любовница, не забеляза как шевовете се разпукаха. Колко време беше минало, откакто поиска да разголи гърдите му, за да ги целува? Цял един живот? Тя смъкна ризата и разголи дясното му рамо.

Безупречно красивите мускули и сухожилия бяха загрозени единствено от тесен белег. Луси го докосна с връхчетата на пръстите си и потръпна при допира до неравните ръбове. Кръвта забуча в слепоочията й.

Жерар хвана китката й с неумолим, но същевременно мек жест. Луси бавно вдигна поглед, знаейки какво ще открие в очите му.

— Жерар Клермон — представи се той и в очите му светна сарказъм. — Приятелите ме наричат Жерар, а враговете капитан Дуум.

Светът й се натроши на парченца като пясъчния часовник на баща й. Кръвта се отдръпна от лицето й. Ледена пот изби на челото. Ушите й бучаха, като че беше притиснала до тях грамадни рапани. Успокоителната мъгла на припадъка я връхлетя неочаквано, обещавайки да отложи разкриването на една истина, която не можеше нито да промени, нито да понесе.

Ала преди да потъне в мрака, стомахът й се присви от внезапен пристъп на морска болест. В продължение на един дълъг миг тя повярва, че ще повърне върху блестящите ботуши на Жерар — и почти си го пожела.

Той се озова до нея с един скок, както винаги готов за помощ, хвана я за раменете и намокри безкръвните й устни с влажна кърпа.

— Престанете! — изплака тя и отблъсна ръцете му. Не можеше да понесе докосването му. Това беше подигравка. Унижение.

Той беше достатъчно тактичен, за да се отдръпне от леглото. Тя зарови пръсти в косата си, притисна длани към слепоочията си и зачака стомахът и чувствата й да се успокоят.

— Шампанско и сомнорифера образуват не особено приятна комбинация — обясни спокойно той. — Когато откраднах лекарството от обора, не смятах да го употребя върху вас. Съжалявам.

Луси си спомни как беше притиснал миризливия парцал в лицето й. Все още усещаше задушливата миризма в носа си и вкуса на отвратително сладникавия мак върху езика си.

— Какво казахте? — Тя погледна към него изпод нападалите по лицето й кичури. — Поправете ме, ако се лъжа, но със сомнорифера упойват конете, преди да ги кастрират.

Луси се наслади на всяка сричка от неприличната последна думи. Устните на Жерар се опънаха, сякаш беше готов да се засмее, но не посмя.

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Точно затова го взех. Смятах да упоя Смити, ако ми се беше изпречил на пътя. Той е единственият човек, който се задоволява с по-малко сън от мен.

— Имахте ли намерение да ме отвлечете, или беше просто нещастна случайност?

Той направи крачка към леглото. Гласът му прозвуча нежно, но думите бяха остри и груби.

— Ако имах намерение да ви отвлека, щях да съм го направил отдавна. Небето ми е свидетел, че ми давахте достатъчно поводи да го сторя.

Когато погледите им се срещнаха, Луси си припомни и какво друго му беше дала. Невинността си. Възмутена, изпълнена с презрение към себе си, тя разбра, че не е била нищо друго освен средство към целта. Нещастна пешка в загадъчна партия шах.

Сълзи нахлуха в очите й, но тя не искаше да се унижава повече пред този мъж и ядно ги изтри. Ако проявеше нахалството да й предложи носна кърпичка, щеше да му издере очите!

— Сигурно сте ме смятали за глупава гъска. Сигурно сте се присмивали на детинската ми влюбеност в Дуум и абсурдните ми защитни речи!

Безразличното му мълчание беше по-унищожително от всяко признание.

Чудовищните размери на предателството му накараха Луси да попита задъхано:

— Защо?

Той направи крачка назад и съзнателната дистанция отвори още по-широка пропаст помежду им. Луси никога не беше виждала такава голяма каюта, освен на флагманските кораби от кралската флота. От дясната страна имаше дори прозорец, огромно кръгло око, през което влизаха бледите лъчи на зората, издигащи се над сивото море.

Но явно голямата каюта не беше достатъчна за неспокойната натура на господаря й. Жерар не просто ходеше напред-назад, той буквално тичаше.

Когато изведнъж спря и се обърна към нея, човекът, когото Луси познаваше като Жерар Клермон, беше изчезнал. На негово място стоеше зловещият непознат, който бе обикалял около нея в най-страшната, най-вълнуващата нощ от живота й. Могъщото му тяло леко се полюляваше в такт с движенията на морето. От фигурата му се излъчваше спокоен авторитет. Този мъж не считаше за нужно да крие пистолета под сюртука си; той го носеше открито в колана на черните бричове, залепнали за мускулестите хълбоци като втора кожа.

Луси трябваше да се пребори със същото чувства на паника като тогава, когато „Отмъщение“ изникна пред нея от мъглата на нощта. Изправена сякаш пред първобитно същество, надарено с огромна сила, излъчващо заплаха със самото си присъствие. Когато той се приближи, тя вдигна колене към гърдите, макар да съзнаваше, че представляваха съвсем слаба бариера. Той знаеше как да преодолява подобни препятствия.

— Сигурно няма да ми повярвате, но пиратството дълго време не беше сред предпочитаните ми занимания — проговори спокойно той.

— Колко жалко, след като явно имате дарба за този занаят. — Думите й прозвучаха по-горчиво, отколкото й се искаше.

Той й хвърли мрачен поглед и продължи неспокойната си обиколка. Много съм добра в саркастичните забележки, каза си доволно Луси. Добре, че Клермон не беше успял да я лиши и от дар слово.

— За първи път излязох в морето на дванадесет години. А на деветнадесет вече бях капитан на собствения си търговски кораб.

Забележително постижение, но Луси беше готова по-скоро да си отхапе езика, отколкото да го похвали.

— Ако ми дадете перо и хартия, ще нахвърля няколко бележки за мемоарите ви.

— Или за завещание? — предложи той. — След като испанците се съюзиха с французите, всеки капитан, успял да пробие общата им блокада в Средиземно море, можеше да направи състояние.

— Наясно съм с предателството на французите. То струваше крака на баща ми и в крайна сметка кариерата му.

— Повярвайте, фактът, че Испания смени фронта, ми струваше много повече, отколкото на баща ви. — Жерар говореше все така гладко и тонът му късаше нервите й. Въпреки това искаше да чуе версията му. — След като по-скоро неволно лиших от мачтите й една испанска фрегата, която караше барут на французите, в Гибралтар ме посрещнаха като герой.

— Сигурно сте се наслаждавали на тази роля.

По устните му пробяга меланхолична усмивка.

— Трябва да призная, че наистина ми хареса. Приеха ме в двора, офицерите от кралската флота се надпреварваха да ме ухажват. Всички салони в Лондон отвориха вратите си за мен.

И леглата на дамите също, предположи Луси. Не беше особено трудно да си представи младия, красив капитан, заобиколен от светски дами, които хвалят геройствата му. Ревността я прободе като нож. Колко ли проста и глупава му се беше сторила дъщерята на един обикновен рицар!

Тя скри смущението си зад злобна усмивка.

— И как завърши този романтичен епизод?

— Приключи го един непознат, който ме заговори на бал с маски. Заяви ми, че е дошъл по поръчение на морски офицер с висок ранг, за да ми предложи нещо, което не може да се купи със слава и чест. Вече ми бяха предложили да издържа изпит за лейтенант, но този човек ми обеща собствен кораб. — Споменът за осъществяването на най-съкровеното му желание го размекна. — Командир от военноморския флот. — Треперещ от нервно напрежение, той се отдалечи отново, сякаш съжаляваше, че е казал толкова много.

— Продължавайте — помоли беззвучно тя.

— Сигурно знаете, че през годините на войната почти нямаше разлика между пиратството и легализираното нападение на чужди кораби. Предложиха ми шанса да работя на страната на справедливостта. Да замина за Карибието, да нападам френски и испански фрегати и да внасям една четвърт от плячката във военната каса на Негово величество. Остатъкът за екипажа ми и мен. Анонимният ми благодетел заяви готовност да ме снабди с добър кораб, командващият адмирал издаде разрешително за легално пиратство, с което можех да бъда сигурен, че ако падна в ръцете на французите, няма да бъда обесен.

Той изкриви пренебрежително устни, но очевидно презрението беше насочено към самия него.

— План като този не можеше да не вдъхнови патриотичните мечтания на необуздания млад човек, който цял живот беше желал да служи на краля си. Дори само тайнствеността го правеше достатъчно неустоим. Срещах се с пратеника на благодетеля си на тайни местенца, в мрачни улички, в пусти църкви. Никога не видях лицето му, не научих името му. Разбрах защо се е криел едва когато вече беше много късно.

— Заловили са ви? — изохка ужасено Луси.

— Измамиха ме!

Викът му я уплаши до смърт. Докато живееха заедно в Йона, тя го предизвикваше, събуждаше гнева му, довеждаше го до ярост, но никога не беше чувала този гръмотевичен глас. Погледът й се сведе към стиснатите му юмруци. Вече познаваше силата им, знаеше какво можеха да причинят, ако Клермон ги пуснеше в действие. За първи път се запита дали този мъж можеше да й стори и още по-голямо зло, освен да й разбие сърцето.

Той проследи погледа й, бавно отвори пръсти и издиша шумно.

— Да, заловиха ме — призна тихо той. — Някъде пред Сан Хуан. Само преди два дни бях пленил един испански търговски кораб. Качих се на борда, показах разрешителното си на капитана и наредих да ми предадат плячката. — Споменът изостри погледа му. — Три хиляди златни монети, сребърни кюлчета, памук, индиго, канела. Съкровище, което би стоплило сърцето дори на изгнилия капитан Кид.

— Да не говорим за сърцето на Негово величество.

— За съжаление не ми дадоха възможност да се убедя лично. Един френски кораб ни отведе пред крепостта на Санто Доминго. Даже когато стражите ме оковаха във вериги, аз се изсмях в лицата им. Знаех, че не могат да ме осъдят за пиратство. Нали носех със себе си разрешителното на Адмиралтейството. А и бяха достатъчно умен да скрия плячката в Сан Хуан.

— Заровено съкровище. Колко романтично. — Но иронията не й се удаде.

— На следващия ден се появи пратеникът на благодетеля ми. Бяхме се разбрали той да остане на островите, за да поеме защитата ми в случай на залавяне. Той ми поиска разрешителното и попита къде съм скрил плячката.

Луси беше толкова смаяна, че забрави сарказма си.

— И вие му го казахте?

Жерар се завъртя рязко на токовете си и я дари с унищожителен поглед.

— Трябва да извините наивността ми. Тогава все още вярвах в хората.

Луси издържа на погледа му и отговори меко:

— Спомням си, че и аз страдах от това заболяване.

Той пръв отмести погледа си.

— За последен път видях онзи негодник. Без разрешителното вече не можех да докажа, че не съм пират, а капитан от кралската флота. — Лицето му потъмня. — На следващия ден обесиха екипажа ми, пощадиха само чирачето на платнаря ни, което беше на девет години. Сигурно щяха да обесят и мен, но хвалбите ми при залавянето явно ги бяха накарали да се усъмнят и се уплашиха, че британското правителство ще поиска да им отмъсти. — Той помълча малко и добави със студена любезност: — Луси, знаете ли какво означава за един капитан да надживее собствения си екипаж?

Луси си припомни как беше стояла на палубата на „Тиберий“ и си беше представяла призрачните викове на измамени моряци, зовящи за отмъщение. Изведнъж тази представа стана съвсем реална и тя потрепери.

— Много съжалявам.

— Не искам съжалението ви — изсъска той.

— Какво искате тогава? — извика възбудено тя. Вече не можеше да понася загадъчното му поведение. Чувстваше се като в лапите на красив, но смъртоносен леопард.

Той застана пред леглото. Луси трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не се скрие уплашено под завивките.

— Искате ли да знаете как се казваше корабът, който ми даде благодетелят ми? Възстановената шхуна, която французите бяха потопили пред Санто Доминго?

— По-добре не — пошепна с пресъхнали устни тя. Той сякаш не я чу.

— „Ан-Мари“.

Луси пребледня. Стомахът й се сви на топка.

— Майка ми се казваше Ан-Мари. Но никога не съм чувала за такъв кораб.

Жерар вдигна едната си вежда.

— Благодетелят ми винаги е имал странно чувство за хумор. Негова беше и идеята да се нарека капитан Дуум. — Клермон се наведе над нея, опря длани от двете й страни върху таблата и я взе в плен между мускулестите си ръце. — Скъпа моя, не бива да ми се сърдите, че съм негодник. Защото в крайна сметка баща ви беше този, който ме направи такъв.