Крадец на сърца

4

— Този отвратителен негодник! — Адмиралът удари с юмрук по вестника, който лежеше разтворен на масата пред него, и Луси подскочи.

— Пак ли капитан Дуум? — прошепна тя и остави четката на ръба на съдчето с вода, за да скрие внезапното потреперване на ръцете си.

— Кой друг? Само чуй какво е извършил пак този престъпник! — Както винаги, когато се гневеше, адмиралът скочи и тръгна да ходи по салона, забравил за бастуна с месингова дръжка. — След като завладял кораба на Негово кралско величество „Лотарио“, безразсъдният капитан не само заграбил цялата плячка, ами и съблякъл униформите на екипажа — прочете той и смачка нещастния „Газет“ между пръстите си. — Наистина, безразсъдно смела постъпка! Е, може да е смел, но не е капитан! Той е пират! Шамар в лицето на всеки почтен моряк. Как онези жалки журналистчета смеят да го представят като блестящ герой!

Луси се усмихна зад статива си и си представи бастионите от моряшко достойнство, които трепереха във фланелените си долни гащи.

— Нали затова им плащат.

Адмиралът запрати вестника на пода.

— Мога да те уверя, че им плащат много повече, за да стоят мирни. Ако не им бях напълнил джобовете със злато, щяха да превърнат срещата ти с онзи бандит в романтична любовна история. И тогава край на доброто ти име!

Усмивката на Луси угасна. Баща й знаеше много добре, че тя беше същата като преди. Не стига, че очевидно я считаше за твърде глупава, за да разбере нетактичните въпроси, с които я засипа след щастливото й завръщане с патрулния кораб, ами и настоя собственият му лекар да я прегледа. Оттогава беше минал цял месец, но Луси все още трепереше при спомена за студените, безмилостни ръце.

Баща й явно реши, че тя се е уплашила.

— Нямаш причини за истерия, момиче! — изрева той и така я стресна, че тя изпусна четката. — Никога вече няма да паднеш в лапите на онзи негодник!

Луси изми четката, разбърка сините облачета в чистата вода и отново си припомни онова тъмно интермецо, което беше преживяла с капитан Дуум. Всъщност ръцете бяха единственото, което познаваше от него. Безогледни, нежни, подигравателни. Милващи тила й. Заровени в косата й, за да я подчинят изцяло на волята му.

Тя се изтръгна от мечтанията си и остави четката на статива.

— Не ме е страх от капитан Дуум, татко. Той се закле, че ще уреди сметките си с теб, не с мен.

Баща й изръмжа скептично.

— Ти го казваш.

Тя избегна погледа му и се зае да рисува белите пенести гребени на вълните, за да довърши поредния си морски етюд и да заслужи одобрението на адмирала. Не беше способна да крие нещо от него. Още като дете предпочиташе веднага да му се изповяда, когато беше направила някоя беля, вместо да изчака той да научи и да й се скара.

Но откраднатите мигове насаме с Дуум бяха заключени в най-тайното ъгълче на сърцето й. Никога не би заговорила за тях пред баща си, защото знаеше, че той ще заклейми държанието й като позорно.

Даже в този момент острият му поглед я пронизваше, сякаш престъпникът беше тя, а не Дуум.

— Сигурна ли си, че негодникът не ти е казал защо храни толкова лоши чувства към мен? Нима не е изрекъл нито едно обвинение? Не е ли стъпкал доброто ми име в калта?

Луси въздъхна, прибра статива си и примирено се подготви за поредния изнервящ разпит, при който трябваше да повтори всяка дума и всяка подробност, която си спомняше.

В този момент на прага се появи Смити и я спаси. Баща й презираше аристократичната традиция лакеите да се обличат в ливреи. Предпочиташе ги по военному скромни с къс син униформен жакет и колосан бял панталон до коленете.

На млади години Смити беше служил при адмирала като първи подофицер и дрехите му отиваха. Възрастта не му личеше. Тъмната коса беше пронизана от сребърни нишки, но иначе беше стегнат и напет като млад мъж.

Той събра токове и поздрави по моряшки.

— Някой си мистър Бенсън за вас, сър.

Адмиралът извади от джоба си компас и астролабиум, преди да намери верния си хронометър, затова не видя как Смити развеселено намигна на Луси, преди да се оттегли.

— Точно дванадесет — оповести тържествено адмиралът. — Отлично! Ако има нещо, което не понасям у адвокатите, това е неточността. Кандидатите сигурно също са тук.

— Какви кандидати? — учуди се Луси.

Този път баща й посегна триумфално към „Газет“, хвърли вестника в скута й и посочи с пръст отворената страница.

— Търси се — прочете Луси. — Почтен мъж с опит като охранител. Предпочита се военно образование. Всички въпроси да се отправят към Йеронимус Бенсън, ескуайър.

Преди да е поискала разяснения, в салона влезе мистър Йеронимус Бенсън и стисна протегнатата ръка на баща й.

— За мен е чест, адмирале. Не всеки ден имам късмета да се срещна с жива легенда.

— И аз така мисля — съгласи се снизходително адмиралът. Луси втренчи мрачен поглед във вестника, докато двамата мъже си разменяха любезности. Очевидно заплахата на Дуум беше стреснала баща й повече, отколкото признаваше. Никога досега не се беше случвало Лусиен Сноу да се крие зад друг човек.

Мистър Бенсън отказа предложеното шери и се настани във високото кресло, тапицирано с бургундско червено кадифе. После нервно приглади няколкото останали косъмчета по голия си, лъскав череп.

— Съдружникът ми цяла седмица разпитва кандидатите. Увери ме, че е подбрал само най-добрите.

Бързи крачки наближиха по галерията.

— Веднага се върнете, чувате ли ме, млади човече!

Луси изненадано отпусна вестника. Никога не бе чувала Смити да говори с такъв тон. Прекрасният му баритон звучеше винаги приглушено. Още повече се стресна, когато видя винаги сдържания иконом да завива зад ъгъла бежешком, докато обувките му с мъка се задържаха върху прясно полирания паркет. Той беше сграбчил за яката непознат млад мъж, който отчаяно се съпротивляваше.

Адмиралът рязко се изправи зад ниското си писалище. Мразеше шумове от всякакъв род, ако сам той не ги беше предизвикал.

Смити не посмя да погледне в леденостудените сини очи.

— Простете, сър. Момъкът се промуши покрай мен.

Адмиралът огледа презрително непокорния младок.

— Ако си дошъл да доставиш нещо, момко, трябваше да минеш през входа за слугите.

Пленникът на Смити отново се раздвижи, този път с такава сила, че икономът се видя принуден да го пусне, за да не загуби и последните остатъци от достойнството си.

Младежът хвърли триумфален поглед към Смити и свали смачканата си шапка. Обсипаното му с лунички лице беше прясно измито, но Луси не пропусна да отбележи колко черен беше вратът му под новата риза.

— О, не, сър, още не съм ви слуга. Засега. Идвам за мястото.

Като чу ужасния диалект, Луси изпита съчувствие към непознатия. Баща й не обичаше французите, но още по-малко понасяше ирландците. Едрият момък я дари с толкова мила усмивка, че тя неволно му се усмихна в отговор.

— Лусинда! — изсъска ядно баща й. — Не го окуражавай с недопустимото си поведение!

— Простете, татко. — Изчервена, тя се обърна към полуготовия етюд и си пожела да се потопи в студените сиви и сини тонове и да изчезне завинаги.

Адмиралът се отпусна на стола си и изпука с пръсти.

— Е, добре, видяхме те. Сега се махай.

Луси скочи облекчено и се обърна да си върви.

— Не ти — изфуча бащата и тя побърза да си седне. — Той!

Момчето явно не искаше да си тръгне, но Смити отново го сграбчи за яката.

— Не бързайте толкова — помоли ирландецът. — Знаете ли колко народ съм пребил! Може да не изглеждам силен, но съм страшен в юмручния бой.

— Също като мен, драги — отвърна Смити, който очевидно се наслаждаваше на победата си, и го избута навън.

Входната врата изскърца и всички чуха тежко пльосване на тяло, което се изтърколи надолу по стълбата. Луси живо си представи как Смити изтупваше праха от добре поддържаните си ръце.

Бенсън се местеше неспокойно в креслото си, но адмиралът го накара да се успокои само с едно повдигане на снежнобелите си вежди. Луси затваряше тубичките с бои, благодарна, че този път по изключение унищожителният поглед на баща й не беше насочен към нея.

Адмиралът проговори с леденостуден тон:

— Само най-добрите, значи? — След което и малкото косъмчета по главата на бедния адвокат щръкнаха ужасено.

През този дълъг следобед думите на адмирала се оказаха пророчески. Може би необузданият млад ирландец не беше най-квалифицираният, но поне беше най-чистият. Луси никога преди това не беше виждала такава сбирщина от мъже. Нито един не си беше дал труда да се измие както трябва.

Мъжът от Изтока, който на всяка цена държеше да покаже бойното си изкуство, бе изхвърлен безмилостно, защото, без да иска, строши любимия на адмирала бюст на капитан Кук. Огромният тип, който плахо призна, че имал богат опит с криминални елементи, тъй като някога бил уличен крадец, трябваше да напусне къщата, съпроводен от двама слуги, след като Смити го залови да краде сребърни лъжички от таблата за чай.

След оттеглянето на джебчията мистър Бенсън потъна в креслото си, явно с желание да стане невидим. Влажните косъмчета бяха полепнали по зачервения му череп. Хронометърът отмерваше секундите с безмилостна прецизност. Адмиралът запали лулата си и се обви в облаци дим като бълваща огън ламя.

Замаяна от ароматния тютюнев дим и топлото есенно слънце, което нахлуваше през отворените прозорци, Луси кимна сънено, когато Смити отново се появи на прага.

— Някой си мистър Клермон желае да ви види, сър.

Без да отваря очи, Луси смръщи чело. Дали си въобразяваше, или Смити бе произнесъл името проточено, като че бе оставило странен вкус на езика му?

Адмиралът отговори с мрачно примирение:

— Поканете го да влезе. Сигурно е някой избягал убиец или пък лично капитан Дуум, дошъл да сложи край на този смешен фарс.

Луси чу как Бенсън се размърда в креслото си, сякаш се подготвяше за бягство. Повече от досада, отколкото от любопитство, тя отвори очи, примигна през облачетата дим и видя на прага на салона едра фигура.

Изглежда съвсем нормален, помисли си сънено тя. Ленивият й поглед обходи кафявия жакет, тесния панталон от дивечова кожа, високите ботуши. Просто облекло, но чисто и добре изгладено. Даже Смити, който стоеше зад него и явно се готвеше да подслушва, не би открил неизгладени ръбове. Ботушите бяха стари и износени, но пък излъскани до блясък.

При появата на този образец на чистота Бенсън си отдъхна и подуши въздуха като ловно куче, усетило лисица.

Мъжът беше с тесни хълбоци и дълги крака, а широките рамене го правеха внушителен. Придвижи се с небрежна елегантност покрай статива на Луси и застана пред писалището. Ароматът на сапун за бръснене погъделичка приятно ноздрите й.

Странно облекчена, че той не я бе забелязал, те продължи да го разглежда. На носа му бяха кацнали телени очила. Когато свали шапката си, тя видя, че грижливо подстриганата коса стигаше до тила му. Съвсем обикновена коса, каза си тя. На сянка щеше да изглежда кестенява, но под слънчевата светлина беше почти руса.

Непознатият колебливо протегна ръка на адмирала.

— Жерар Клермон, сър, на вашите услуги. Или поне се надявам да бъда скоро.

В гласа му нямаше нищо необикновено. Предългите гласни погалиха ушите на Луси и събудиха духа й като тайна глътка ямайски ром — гъст, тъмен и замайващ.

— За мястото ли сте дошъл? — Адмиралът се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

Мистър Клермон тактично я оттегли и поправи периферията на светлокафявата си шапка. Сега Луси обърна внимание на ръцете му и забеляза по тях светли косъмчета.

— Да, за мястото.

— Високо и ясно, момко. Не понасям мърморковците.

Клермон го погледна право в очите.

— Идвам за мястото — произнесе с ясен глас той. — И имам препоръки.

Адмиралът изръмжа скептично и протегна ръка. Клермон извади от джоба на жакета си кафяв плик и го хвърли на масата. Луси затаи дъх, очаквайки баща й незабавно да изхвърли нахалника заради тази постъпка.

Адмиралът огледа Клермон от главата до петите, опъна устни и поклати глава. Но Луси с учудване забеляза, че очите му святкаха с възхищение.

Клермон изчака търпеливо, докато адмиралът прерови чекмеджето на писалището си.

— Това проклето, невнимателно момиче! Да загуби най-доброто ми ножче за писма! С дръжка от слонова кост. Сам застрелях слона при последния си излет в Африка.

Луси се скри в ъгълчето си. Никога нямаше да признае на баща си, че беше използвала любимото му ножче за писма, за да нападне капитан Дуум. Той сигурно щеше да й прости, но това правеше признанието още по-страшно.

Тя пое стреснато въздух, когато в ръката на Клермон изведнъж блесна острие. Не ножче за писма, а нож, чието смъртоносно острие се озова само на сантиметри от лицето на баща й. Мистър Бенсън изглеждаше безкрайно доволен от смелостта на своя кандидат.

Клермон вдигна саркастично едната си вежда и продължи по тясната пътечка между подигравката и уважението с прецизността на танцьор.

— Позволявате ли, сър?

Адмиралът примирено разпери ръце.

— Но моля ви!

Клермон разряза плика и докато баща й се вдълбочи в проучването на препоръките, ножът изчезна също така внезапно, както се беше появил.

След малко адмиралът хвърли одобрителен поглед към Клермон.

— Куриер на „Боу стрийт“? Работа, достойна за възхищение. Благодарение на хората там лондонските улици станаха много по-сигурни. Предполагам, че нямате военен опит? Или все пак сте били в армията? — А накрая с тайна надежда: — Или в търговската флота? А може би във военната?

Клермон отметна глава назад и се засмя. Смутена до крайност, Луси се запита дали някога преди в това помещение беше звучал смях. Дали изобщо някой се беше осмелил да се усмихне…

— Боя се, че не, сър — призна той с тон на опитен ласкател. — За съжаление съм склонен към морска болест. — Той опря ръце на ръба на писалището и пошепна на баща й — но така, че целият салон го чу: — Още с влизането в тази къща усетих в корема си първите признаци на това заболяване.

Луси веднага разбра защо. Баща й беше кръстил имота им Йона. На злокобното Йонийско море, където римляните за първи път бяха доказали морското си превъзходство над останалите народи. Всеки сантиметър от къщата беше декориран в морски стил. Макар да беше прекарала тук по-голямата част от деветнадесетте си години, Луси все още очакваше полираният дървен под под краката й да се поклаща при всяка нейна крачка.

Над камината гордо стърчеше кормилото на „Еванджелин“, първия кораб под командата на баща й. Мебелите бяха тъмни и тежки, от полиран дъб или махагон, избрани не заради красотата си, а само по целесъобразност. Никъде не се виждаха ориенталски килими, вази с пресни цветя, изящни дреболии, нищо, което би нарушило впечатлението, че тук живее мъж и моряк. Вместо това имаше глобуси, компаси, морски карти, секстанти. По стените висяха морските етюди на Луси и мрачните бюстове на любимите герои на баща й.

Само ярката слънчева светлина, която падаше през големите прозорци, правеше помещенията поносими. Прозорците с оловни стъкла гледаха към море от равно подрязана морава, която бавно заменяше лятната зеленина със златото на есента.

След това признание на Клермон усмивката на Бенсън угасна, но Луси се пребори с отвращението, което й бяха втълпили от детството, и зачака с болка унищожителната присъда на баща си. Не й харесваше, че адмиралът ще отхвърли този смел мъж само защото не понасяше пътуването по море. Баща й въздъхна тежко.

— Всъщност това е добре. И без това не планирам пътуване, преди онзи негодник Дуум да бъде заловен и обесен. Нает сте.

Този път адмиралът пое ръката, която Клермон му подаде.

— Няма да съжалявате, сър. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да осигуря безопасността ви. Даже това да ми струва живота.

— Не искам от вас чак такива жертви, мистър Клермон. Освен това ще носите отговорност не за моя живот, а само за този на дъщеря ми.

Луси едва не извика. В следващия миг Клермон се обърна рязко и намери погледа й с ужасяваща увереност. Тогава Луси разбра, че той знаеше за присъствието й от мига, в който беше влязъл в стаята.

Тя се изправи като свещ и погледна в лешниковите очи, които потъмняха от безмерно отвращение.