Крепостта на безсмъртните

1.

— Изглежда, че сме сбъркали пътя! — каза Ханс я отпусна педала на газта. — Не си спомням да съм минавал по тези места!

Колата — един стар „форд“, вписан отдавна в списъка за бракуване — утихна и бавно изви вдясно. По разнебитения път, останал още от римско време, се чернееха в сумрака на здрача дълги коварни петна с остри ръбове. Стара кола, лош път и сприхавият Ханс — комбинацията наистина не беше от най-добрите.

— Не е този пътят, хер доктор! — повтори упорито Ханс, като че бях твърдял противното.

С Ханс нямаше смисъл да се спори, той си знаеше своето, а и наистина пътят ми беше непознат. Измъкнах картата, разгънах я и се опитах да я разгледам в трептящата светлина на запалката. Бяхме излезли следобед от оазиса Сиди Фаюм, за да видя болните в Бахир и да се върнем, но харматанът, тази неочаквана пясъчна буря, ни застигна някъде по средата на пътя. Три часа стояхме, оглушени от противния вой на пясъка, заети с единственото занимание да запушваме всяка пролука, през която се вмъкваше острият пустинен прах. После, когато пак потеглихме, колата започна да се дави на всеки хълм и аз имах неблагоразумието да предложа на Ханс да свием по някакъв стар път, неотбелязан на картата. Стори ми се, че така по-бързо ще се доберем до оазиса. Ханс пък има̀ неблагоразумието да ме послуша. И в заключение сега идеше нощта, бързата пустинна нощ, а ние стояхме по най-глупав начин на един път за автомобилни самоубийци, който водеше дявол знае къде.

Прибрах картата и казах — колкото можех по-уверено:

— Връщаме се, Ханс! Карай до отклонението, няма да е повече от два часа!

— Както обичате, хер доктор!

Когато Ханс беше недоволен, винаги ставаше особено учтив, а щом ме назоваваше и „хер доктор“, значи му беше прикипяло. Той всъщност имаше право. В Международната медицинска станция в оазиса сега го очакваше сестра Дороти. Мен никой не ме чакаше. За двете години в станцията беше успяло да ми омръзне всичко — и лъжливата пустинна романтика, и изследванията върху пясъчната хеморагична треска, от които вече ми се повдигаше, и целият набор от оскъдни развлечения, които оазисът можеше да ми предложи.

Ханс ме изгледа с мълчаливо негодувание и превключи от късите на дълги светлини. Положително ме ругаеше на ум.

Тогава видяхме мъжа.

Той лежеше по очи на десетина метра вляво и просто чудно беше как не бяхме го забелязали преди. В първия момент не повярвах — в пустинята са чести халюцинациите. Но и Ханс го беше видял, защото отвори уста смаян. Преди да успее да изтърси нещо, аз вече скачах от колата и тичах към убития.

Не беше убит и въобще нямаше рани по него. Беше жив, но в безсъзнание.

Мърморейки най-отбрани ругателства, Ханс ми помогна да го пренесем в колата. Беше европеец, с тънко остро лице, около тридесетгодишен. Тропическият му шлем беше отдавна посивял, виндякето и брезентеният голф — протрити. Явно беше живял доста в пустинята. Със себе си имаше само един планшет — нищо повече.

— Donnerwetter! Was ist denn los?1

Нормалните отношения между мен и Ханс бяха възстановени. Сега аз пък бях доктор Владимир Деянов, а той беше шофьорът на Станцията Ханс Рихтер.

— Шок, както изглежда.

Забелязал съм, че тази диагноза винаги е много ефектна. Околните я възприемат като нещо безусловно вярно, така че и лекарят започва в края на краищата сам да си вярва. Но сега наистина беше шок. Даже ампулата корамин не помогна. Погледът на мъжа остана празен както преди.

Откопчах планшета и го разтворих — трябваше да зная кой е този човек и откъде е. Отвътре изпадаха десетина листа, жълтеникави и трошливи, изписани с остър готически почерк. Това беше странно — нито име, нито адрес. Но и самото намиране на мъжа тук, в пустинята, беше толкова странно, че всичко можеше да се очаква. После щяхме да се изясняваме, сега трябваше само да го спасяваме.

— В колата, Ханс! И давай! Тук не може да няма хора!

След минута Ханс завъртя волана и „фордът“, стенейки с всички свои метални фибри, заподскача по проклетия път. Мъжът лежеше на задната седалка, безучастен и към нас, и към себе си.

Вън беше вече пълен мрак. Сякаш нямаше нищо в света освен нощта, колата и един размазан жълт кръг от фаровете, в който непрестанно се опитвахме да се вмъкнем.

Минаха може би десетина минути, а може би — и повече. Пътят изведнъж свърши и едновременно с това видяхме светлина. Само на двеста крачки, на близкия хълм, имаше хора.

Ханс излезе вън и се провикна по своя маниер — на три езика. Отсреща ни забелязаха и се размърдаха. Един фенер заслиза по хълма и в неговата светлина се очертаха някакви светлини и постройки, после се изгубиха. Фенерът наближи.

Носеше го един мъж с мургаво лице и светли коси, така изсушени от пясъка и вятъра на пустинята, че въобще не можеше да се разбере цветът им. Имаше дрехи като тези на мъжа, когото намерихме, на широкия му колан висеше пистолет с разкопчан кобур — неизлишна подробност при нощни срещи в пустинята.

Без много разговори Ханс отвори вратата на колата. Мъжът не се учуди — явно онзи, който лежеше вътре, му беше познат. Казах с две думи къде сме го намерили и го извлякохме от автомобила.

Докато го носехме нагоре по хълма, се представихме един на друг.

— Сибелиус — каза кратко мъжът.

Това име ли беше? Той забеляза учудването ми и добави:

— Доктор Огюст Сибелиус, от експедицията. А този е помощникът ми Клод.

Беше ми неудобно да питам каква експедиция има тук. Това стори малко по-безцеремонният от мен Ханс.

— Експедицията за римската крепост. Не сте ли слушали?

Боже мой, къде се бяхме довлекли? Чувал бях, разбира се, но това беше много отдавна, още преди две години, когато постъпих в Станцията. Тогава разказваха, че някакъв известен изследовател, звезда по древните езици, успял да убеди Международната асоциация на лингвистите да му отпусне средства за проучване на римската крепост, където били намерени някакви надписи. Дали му пари и той се заврял тук, в подножието на Скалистите хълмове. Повече никой не заговори за него, а и аз не бях се интересувал, защото беше вън от района на Станцията. Всякакви хора има по света!

За тази римска крепост също се разказваше тогава. Открили я случайно в осемдесетте години, забравили я, после пак си спомнили за нея и накрая окончателно я забравили, както става с всички подобни старини. Не можех да си представя за какво може да служи крепост в пустинята, но щом са пратили експедиция — значи малцина са могли да си представят.

Междувременно бяхме стигнали до постройките. Те се оказаха три надувни експедиционни къщи от дуралур и екалон, малко остарял модел. Явно доктор Сибелиус не беше успял да получи кой знае какви суми. Но все пак къщите бяха здрави и подходящи за пустинята. До тях се мъдреше един „форд“ — истински побратим на нашия по възраст и изящество. А стените, които бях видял отдолу, бяха наистина римски стени — яки, дебели. Древните строители са умеели да строят — времето беше минало покрай тези стени и се беше ожулило о тях.

Вън на първата и, както изглеждаше, най-голяма постройка, се люлееше самотно голям ветроупорен фенер, скърцаше и се въртеше, а заедно с него се въртяха и сенките от стените. Никой не ни посрещна.

— Сами е Клод сме — каза като че в отговор на моите мисли доктор Сибелиус. — А и динамото нещо се повреди. Няма ток.

Внесохме Клод вътре и наново трябваше да сдържам учудването си. Зад неугледната външност на постройката се криеха три изискано, с вкус наредени стаи. Едната беше кабинет с библиотека, другата беше столова, а третата може би спалня — вратата беше затворена.

Мислех, че има доста работа около Клод, но той неочаквано, още щом го положихме на дивана в библиотеката, дойде в съзнание. Въздъхна, размърда се и се огледа. После каза нещо неясно. Сибелиус кимна:

— Да, Клод, мисля, че имаш право. Но сега не.

Това звучеше като продължение на някакъв разговор, в който не ми се искаше да се намесвам. И изобщо имаше нещо в цялата обстановка, в лицата на двамата или дявол знае в какво, което не ми се нравеше. Да намериш човек в пустинята, да го избавиш от смърт и всичко да изглежда така обикновено, като епизод, който се е повтарял?

— Клод вече няколко пъти напуска лагера — каза Сибелиус. — Пустинята му влияе зле. После се връща.

Каква изострена чувствителност имаше този човек! Той пак беше отговорил на мислите ми. Но не ме интересуваха обясненията му. И на мен пустинята ми влияе зле.

— Можем ли да разчитаме на гостоприемството ви за тази нощ? — казах аз. — Утре рано се връщаме в Сиди Фаюм.

— Разбира се. Има свободна стая оттатък, в другата постройка. Съжалявам, за вечеря мога да ви предложа само консерви.

— Благодаря. Вечеряли сме.

Ханс за малко не ме уби с поглед. Гладни бяхме като пустинни хиени, но не ми се щеше да приемам каквото и да било от този особен доктор е изсушено лице и безцветни коси. А може би бяха заговорили и нервите ми. Какво не правят от човека две години дивотия из пясъците!

— Ако желаете, ще ви покажа стаята.

Сибелиус мина пред нас, излязохме вън и той ни поведе към съседната постройка. Стаята, която ни отвори, беше съвсем прилична — две походни легла, маса, грижливо сгънати одеяла, но всичко беше потънало в прах. Явно тук отдавна никой не беше влизал. Докторът потупа с ръка едно от одеялата и се намръщи:

— Съжалявам, не остава време за всичко. — Той вдигна фенера. — Лека нощ!

Ханс свали виндякето си и се изтегна на леглото, за да провери дали ще му е удобно. После седна на ръба и запали цигара.

— Не трябваше да се отклоняваме, хер доктор!

Нямаше смисъл да му отговарям. Пак сестра Дороти му беше в ума. Той дръпна от цигарата и каза убедено:

— Смахнат е. Те всички са такива.

Отнасяше се за Сибелиус, но в това „те“ бях и аз. Ханс много обичаше да мисли на глас в мое присъствие. Той въобще беше добро момче, но сега нямах намерение да го слушам. Постлах леглото с едно одеяло и легнах облечен, като пъхнах пистолета под възглавницата. Ханс помърмори малко недоволно, но аз се преструвах на заспал.

Мислех си — какъв свят! Даже тук, в глухотата на пустинята, където животът тлее едва-едва от оазис на оазис, човек може да налети на такива хора, които години се ровят в нещо, преследват нещо с упоритостта на маниаци и мечтаят за голямото откритие. Нима още ги има по света?

Сигурно ги има, нямаше какво да се учудвам, защото и аз някога бях от тях. Ходех нощем като привидение из клиниката, а денем дремех над микроскопа. И сега още не мога да си простя за глупостта и за пропиляното време. Смятах, че ще учудя света и ще ощастливя Вера.

Трябва да спя. Утре ме чака тежък ден и съвсем безсмислено е да се тровя за Вера, защото и без друго много съм се тровил. Всичко минава, и това ще мине. А и какво толкова е станало? Аз я обичах, а тя — не мога да кажа, може би ме харесваше. После се омъжи и замина. Намери някакъв и сега е в Копенхаген или Осло или бог знае где из скандинавските столици. През зимата се разхожда в Корсика, през лятото се връща в България, по за седмица-две на „Златните пясъци“. Не мога да й се сърдя. Прекалено дълго щеше да ме чака да я заведа аз в Корсика.

Обръщам се в леглото и пръхтя от досада и нерви. Вера беше за мен катастрофа. Бях седмици като болен и ми е чудно как ме държаха на работа. После сам напуснах клиниката веднага щом министерството ми предложи да ме прати тук, защото ми дотегнаха доброжелателните усмивки на колегите и мръсните им сплетни. Спомням си от време на време за София, за светлата зеленина на кестените и нежните контури на Витоша, но всичко е избледняло и продължава да избледнява като стар акварел. От миналото нищо не се връща.

А аз съм един най-обикновен неудачник и ако не друго — поне това ми е съвсем ясно.

Като че ли с тази мисъл съм заспал.