Крепостта на безсмъртните

6.

Седим с пастор Фром и разговаряме на възвишена тема — спасението на душата. Кротко и спокойно, както подобава на двама знаещи. Виното на пастора е чудесно, обедното слънце прозира през завесите и плете своите дантели върху мозайките на пода. Пасторът ме гледа със сините си очички и се усмихва с устните си.

Защото и двамата знаем много добре за какво разговаряме така кротко и спокойно. Не за спасението на душата, а за продажбата на душата на Маргарита Реалдо.

Пастор Фром съвсем не се учуди, когато извадих обшитата със сърма кесия и я положих на масата. Той като че беше очаквал това. Само се вслуша леко в звъна. Да, злато беше.

— Щастлив съм, достойни отче, че аз, чужденецът, се радвам във вашия град на такова гостоприемство, и не намирам думи да изразя своята признателност…

И така нататък. Лично към него. Нека приеме моя скромен дар. Нека го употреби, както намери за добре — за нищите, за онези, които нямат покрив над главите си, за гладните и босите.

Слънцето плете по мозайките своите дантели, както аз изплитам фразите. Пастор Фром седи достойно и се усмихва с устните си. Той приема. Моето добро дело няма да остане незабелязано. Има Един, който вижда и който знае. Всичко, дадено за спасението на душата, е дадена Нему.

Кесията седи между нас. Значи, трябва да дам още.

Аз се трогвам от неговите слова. Бъркам в жустокора си и вадя още една кесия — колкото първата. Слагам и нея на масата и се понасям по вълните на красноречието. Никога не съм говорил така красноречиво и възвишено. Нека се грижат добри люде за болните, нека те се молят за спасението на душата ми и да славят Него, единствения и милосърден. Друго не желая.

Мисля си все пак колко ли ще струва Маргарита Реалдо. Нещо прекалено скъпа ми се вижда. Ако пасторът пак започне да развива тезата за Оня, който вижда и знае, ще трябва да го ударя на пазарлък.

Но и пастор Фром, изглежда, преценява, че не бива да се прекалява при спасението на душите, защото става, взема кесиите и се кръсти. Следвам го и аз в кръстенето. Ние сме абсолютно единодушни.

После той сяда пак, примигва с очичките си и пита:

— Е, синко, аз съм само един стар и болен човек, но какво може да стори един стар и болен човек за тебе, знаещия всички науки?

Аз не искам нещо особено. Просто — неговото снизхождение към грешните, защото кому можем да бъдем съдии ние тук, на този свят?

Той напълно одобрява моята теза за неподсъдността и за прошката. Седи и кима.

Точно така искам да седи и да кима и да не знае колко време се бави Маргарита Реалдо в изповедалнята. За останалото ние с Лучиано ще се погрижим — църквата „Санкта Ана“ има няколко изхода. Маргарита Реалдо ще идва всеки петък за опрощение на греховете си.

Пастор Фром премисля. Претегля в ума си тежината на моите кесии и тежината на греховете — бъдещите грехове на вдовицата. Мисли дълго, отпива от чашата си и аз — от моята. После казва:

— Аз, синко, съм стар и болен човек. Очите ми отслабнаха, ушите ми недочуват. Но в едно съм съгласен е теб, знаещия науките. Трябва да прощаваме на каещите се!

Това за отслабналите очи и недочуващите уши е ясно. Споразумяхме се. По-нататък?

Пасторът се усмихва, този път и с очите си.

— Синко — каза той, — а твоето злато наистина ще отиде, за да подкрепим нищите. На мен то не ми е нужно, за какво ми е? Грешният ще греши и нека го съди Онзи, който има право да съди единствен. По-добре е да нахраним гладния и да облечем голия!

Странното е, че казва истината. И сега разбирам, че той е доста по-умен, отколкото предполагах. С него или без него — Лучиано ще върши глупости. И Маргарита няма да го отблъсне. Нека една грешна любов да плати дълга си към хората с просеник и кълчищени ризи. А господ си знае работата. Впрочем с удоволствие установявам, че пасторът вярва толкова в господа, колкото и аз.

Пием виното и мълчим.

— Синко — подема пак пасторът, — нещо не виждам напоследък твоя приятел в божия дом.

— Достойни отче, той помага от сърце и душа на болните и страдащите.

Казвам го като оправдание, но си мисля, че трябва да предупредя Лучиано. Пасторът може и да не се досети, че Лучиано е волгер и че се отвращава от църквата, но ако така продължава — ще проличи. Той и без друго ще натрупа доста грехове в идните дни, а който има много грехове, трябва и много да се моли.

— Тялото, мъдри синко, е нищо — казва пасторът.

Странни ми са тези хора, наистина. Отричат греховната плът, но това съвсем не им пречи да се грижат добре за нея. Мъдруват, че всички страдания са от бога дадени, но тичат за Лучиано, щом имат нужда от него. Почти нищо не знаят за болестите, а и това, което са знаели, са забравили. Суеверни, лицемерни, горди, храбри, объркани — сграбчили като удавници своята лъжлива вяра и нежелаещи да видят, че е лъжлива, защото смятат, че ако я сринат, ще се събори целият свят. А той, слава богу, доста добре си стои на краката и ще продължава да си стои през идващите столетия. В това поне аз съм сигурен.

— Ще поговоря с моя приятел, достойни отче — кимам аз разбиращо, — и вярвам, че той ще се вслуша в думите ми.

Ще се вслуша — вятър! Лучиано никого не слуша. Само от мен малко се бои и не мога да разбера доколко ме ненавижда. Сега е загубил главата си по Маргарита и мога само да гадая какво ще произлезе от това. Нищо добро, във всеки случай.

Прехвърлям разговора е пастора в друга посока, споделяме последните новини. А те, новините, се движат така бавно, че умират от старост по пътищата. До нас стигат само далечни отгласи от неща, които са били, а може и да не са били. Някой воювал с някого, избивал и продавал в робство. Някой тръгнал за някъде, пътувал през седем морета и намерил страна, в която планините били от злато, а хората ходели голи и не се срамели от греха си. Антихристът бил слязъл на земята в образа на някой си Люмер и говорил на хората да не вярват в истината. А в Тюрингия ратаите палели плевните на замъците и се събирали по горите.

Наострям уши. Тюрингия не е толкова далеч, само на три дни конски ход и пасторът със сините очички съвсем не подозира какво ще излезе от това палене на плевните. Сега сме 1524-та година и на мен ми е добре известно какво ще следва в близките десетина години. Най-малкото — трябва да потърсим с Лучиано някое по-спокойно местенце. Само да приключим тази история е Маргарита Реалдо и веднага се махаме!

— Лоши времена идват, мъдри синко — казва пасторът. — Неверниците се въоръжават, света искат да променят. И знамения има всякакви!

За знаменията и аз съм чувал. Опашата звезда. Пророци. Вълк, който обикалял из горите и говорел с човешки глас.

А войната си е война. Тя ще започне и без знамения и ще бъде дълга и кървава, такава, че наистина и на вълците ще им се доще да проговорят с човешки глас и да кажат на хората някои истини.

Размишляваме още за Тюрингия, за господарите и ратаите и ставам да си вървя. Разделяме се и на вратата пасторът казва:

— Нека бъде с теб и с твоя приятел божията милост, мъдри синко! И нека тя никога не ви напуска!

Това звучи почти като предупреждение.

Вървя по плочника и обмислям казаното. Имаше наистина нещо в думите на пастора. Иска да предпази, но от какво? Не от Маргарита, защото за нея той даде съгласието си. Значи — за друго.

Предупреждение имаше и със заровете в таверната. Там беше Сибелиус, историята беше в неговия стил. Но какво искаше да ни каже? Може би Лучиано все пак по-добре знае?

Да. Знае и крие от мен!

Вървя по тесните криви улички, натиснати от зидове и къщи. Над бръснарницата виси легенчето на бръснаря. Дървен чук над вратата на бъчваря. Децата на Тине играят по камъните.

Играйте, деца! Играйте, но отстъпете, защото не знаете кой минава покрай вас! Минава един немного щастлив човек, който е вън от своето време. Той ще ви види да растете, да се жените, да раждате, да гледате внуци. Ще ви вижда по пазарищата, в затворите, в катедралите — навсякъде. Ще ви вижда, когато се измъчвате един друг и когато послушно лягате в ковчезите, ще ви вижда и тогава, когато и споменът за вас ще е забравен — във вашите внуци и правнуци. Отстъпете, деца!

Интересно, как ли ще изглежда Вертхайм след сто години, след двеста? Тези къщи ще се съборят и безкрайно търпеливото човешко племе ще построи други. После ще се съборят и те. Но аз ще бъда. Все така немного щастлив и немного нещастен. Ще виждам как се мени всичко. Планините ще обрасват с гори, горите ще умират. Но аз ще бъда. Камъните ще се разсипват в пясък и вятърът ще го разнася по четирите краища на света. Но аз ще бъда.

Не е лесно да си безсмъртен, това вече разбирам.