Крепостта на безсмъртните

2.

Събудих се изведнъж, с чувството, че в стаята има някой. Отворих очи, но не помръднах. На отсрещното легло Ханс въздишаше в съня си. Нямаше никого освен нас двамата. И все пак не можех да се освободя от противното усещане, че само преди миг някой втренчено ме наблюдаваше от ъгъла. Така се събуждах някога като малък, задъхан от безпаметен страх. Не, наистина нямаше никого. Само синята луна изрязваше по стените и пода остри триъгълници.

Не можех повече да спя. Станах, извадих цигара. Ханс промърмори нещо и тежко се обърна на другата страна. Не ми се пушеше. И изобщо време беше да напущам тази проклета пустиня, иначе нервите съвсем нямаше да издържат. Пъхнах по навик пистолета в джоба и открехнах вратата.

Вън беше ясна, дълбока нощ. Под призрачната луна пустинята изглеждаше като стъклена, живееше някакъв друг живот, в друго време. Лунните нощи винаги са ме потискали. В тях човек се чувства съвсем нищожен, чужд и излишен за природата.

Погледнах надолу към нашия „форд“. Той си стоеше там, където го бяхме оставили — жалък като някое неловко насекомо, попаднало случайно на непозната планета. Ясно ми беше защо тия двамата — Сибелиус и Клод, са останали сами и защо Клод непрестанно бяга. Да съзерцаваш като натрапчиво видение пред себе си отминалите хилядолетия не е нещо много приятно.

Тръгнах бавно край постройката и когато завих зад ъгъла, забелязах, че прозорецът на библиотеката свети. Доктор Сибелиус не спеше. А може би Клод отново беше зле?

Почуках на прозореца. Отвътре се показа докторът, кимна и мина да отвори вратата.

— Заповядайте.

— Видях, че свети — казах аз. — Да не би нещо с Клод?

— А, не. Спокоен е, той спи оттатък. Моля.

Той се отдръпна и ме покани в библиотеката. Влязох. Сибелиус премести петролната лампа на писалището и седна зад него. Аз се разположих на креслото насреща и го загледах. Сега в светлината на лампата чертите на лицето му изглеждаха още по-остри и той целият беше така изсушен, че човек не знаеше каква възраст да му даде. Ханс имаше право. Сибелиус беше от тази порода учени-маниаци, без семейство, без личен живот, за които единствено важно нещо в света е някакъв надпис или глинено парче от периода Урарту, което отдавна вече никого не интересува.

А пък и аз кой знае какъв изглеждах в неговите очи. Съмнителен лекар, от тези, за които оазис като Сиди Фаюм е достатъчно далеч.

Той мълчеше, не показваше никакво желание да разговаря. В такива нощни срещи човек няма много теми за разговор.

— Сигурно сте отдавна тук, колега?

Казах го съвсем напосоки. Беше банално до смърт, но нищо по-добро не можех да измисля в момента. Той кимна. Чакаше да го запитам за работата му.

— Намерихте ли нещо интересно в римската крепост?

Доктор Сибелиус се оживи. По лицето му мина някакво подобие на любезност.

— Не е крепост и не е римска.

Разбира се, така и трябваше да се предполага. Такива като него винаги откриват неща, които после никой не признава и остатъкът от живота им минава в борба за доказване на недоказуемото.

— Възможно е — съгласих се аз. — Но бях слушал, че е строеж от римско време. Откога по-точно е постройката?

— Отпреди шестнадесет хиляди години… — той се запъна малко. — … по настоящото летоброене.

Облегнах се на креслото. Разговорите с маниаци винаги са ми били интересни. Може би защото и аз нося нещо такова в кръвта си.

— Любопитно. Значи, не е римска? Как установихте — по радиоактивния метод или с други способи?

Той продължаваше да ме гледа.

— Излишно е да установявам. Аз бях тук при строежа.

Запазих самообладание, понеже помислих за пистолета в джоба си. Ако ме нападне, бих могъл да го направя на решето. Но той си седеше спокойно и само се усмихна леко.

— Пистолетът не ви е нужен. Нямам намерение да ви нападам.

Дъхът ми спря. Не можех да оценя ясно онова, което ми каза, но инстинктивно се свих в креслото. Той четеше мисли!

Минаха няколко секунди. Сибелиус продължаваше все така спокойно да си седи зад писалището. Все пак му трябваше доста време, за да излезе оттам и да се нахвърли върху мен.

— Смятате ме за побъркан? Напразно. Вие неслучайно сте тук сега. Аз ви внуших да тръгнете по отклонението на пътя.

Лоша шега. Не може да бъде друго освен лоша шега!

— Не се шегувам. Спомняте ли си, както говорихте с вашия шофьор? Той ви предупреди: „Хер доктор, не съм минавал оттук. Ей-богу, не знаех, че има пряк път за Бахир!“ А вие отговорихте: „Ханс, чакай да погледна картата!“ Погледнахте. После помислихте малко и казахте: „Карай, Ханс, ще излезем!“ И излязохте. Така трябваше.

Седях оглушен. Разумът ми отказваше да го приеме, но съзнавах, че е станало нещо страшно, от тези неща, които се случват на човека веднъж в живота, но след които той не е вече същият.

Сибелиус се усмихна криво.

— Не се страхувайте! Казах — нищо не ви заплашва.

Тогава видях очите му. Не бяха очи. Там имаше спокоен, мастиленочерен мрак, в който трептяха светлини. Аз пак се почувствах нищожен, сам и излишен както преди малко вън, в пустинята, под лунната светлина. Но от това чувство ми стана по-добре. В края на краищата, който и да беше той — маниак и телепат — с него можеше да се разговаря.

— Така — каза той. — Виждате, че няма нищо страшно. Аз седя тук, вие — там и така ще бъде до края.

До края, на какво? Опитвах се да дойда на себе си. Ако цялата тази измислица беше вярна, значи аз неслучайно бях тук, както той твърдеше. Но защо? За какво му бях нужен?

— Не ме разбирайте криво! Вие не сте ми нужен. Аз само желая да ви направя едно предложение. Ако не го приемете, просто ще отидете да спите и ще забравите нашия разговор. Утре ще се разделим и повече никога няма да се срещнем.

Мълчах. Той седеше срещу мен, аз бях на креслото и много добре чувствах, че съм на креслото, а не някъде другаде. Предложение? Какво предложение трябваше да бъде то, за да ме доведе тук през пустинята?

— Искам да ви предложа безсмъртие.

Разбира се. Иска да ме хипнотизира и да ме убие. Трябва да кажа нещо, трябва непременно да кажа нещо, да го залъжа и да се измъкна.

Сибелиус се подпря на писалището и сви презрително устни:

— Можете веднага да си отидете. Вие, хората, се плашите от безсмъртието както от смъртта!

Като че съзнанието ми беше изтрито, не можех да намеря нито една дума. Маниак.

— Запитайте нещо най-после! — каза той с нотка на досада. — И вече ви обясних, че не съм маниак. Съжалявам, излъгал съм се във вас. Приемате или не? Ако не желаете безсмъртие — лека нощ! Утре животът ще потече пак за вас и спокойно ще си умрете след тридесет-четиридесет години. Това ли искате?

Странно, но неговият презрителен тон ме успокои повече, отколкото всичко друго. Опитвах се да събера мислите си. Той говореше абсурдни неща, но наоколо всичко беше реално — и петролната лампа, чиято жълта светлина се плъзгаше по старото писалище, и самото писалище, зад което седеше той и се усмихваше иронично, и самият той, защото чувах гласа му.

— Кой сте вие, Огюст Сибелиус?

— Това вече е разумно! — каза той доволен. — Предположете, че съм… както вие ни наричате „същество от извънземен произход“.

— Вие сте човек.

— Да. Водя се по вашата теория, че всички разумни същества в Космоса трябвало да ви приличат. Отначало смятахте планетата си за център на Вселената, после своето слънце, а сега — себе си. Как да вляза в контакт с вас?

Той беше безупречно прав, не можех да отрека. Но безсмъртието беше детинска измислица, тиха радост.

— Знаете ли, вие все пак ми се нравите — установи той. — Другите на ваше място направо се съгласяваха с безсмъртието. И нещо повече — той се изсмя късо — … не само се съгласяваха, молеха ме. А вие се съмнявате. Добре! Представете си, че съществува цивилизация, която стои много по-високо от вашата. Цивилизация, за която нямате и понятие. Можете да допуснете това, нали?

— Да.

— Е, и тази цивилизация владее почти всички процеси в живата материя. И генетичния код… да се изразя с това ваше понятие… разбирате ли ме?

— Да.

— Тази цивилизация стига до управляване на безсмъртието. Как мислите, какво трябва да направи?

Не знаех. Знаех само едно — че като във водовъртеж все повече потъвам някъде, в нещо, което не е реално и не може да бъде.

— Тази цивилизация не може да си позволи игра с безсмъртието, защото това означава катастрофа за цялата жива вселена. Представяте ли си безсмъртието в ръцете на страха, на подлостта и на злото?

Той не изчака да отговоря. Нямаше какво да отговоря.

— Ние решихме да извършим опит. Да предложим безсмъртието на вас, хората, като същества с по-нисък… — той се запъна малко — … с по-нисък коефициент на развитие. Легендите за Метусалем хилядагодишния и за вечно младия Фауст са се раждали там… — той посочи с ръка навън, може би към старите развалини. — И съвсем не са легенди!

Всичко беше рожба на болно въображение. И „извънземните същества“, и другите цивилизации, и това безсмъртие. Но беше безсмислено да споря с него. Трябваше да поговоря още малко, да го успокоя и да намеря повод да изляза. Той беше само телепат. Един маниак, който е живял тук в пясъците и окончателно се е побъркал. Телепат и маниак, който си е въобразил, че е бог и който…

Не успях да довърша мисълта. Той изчезна.

Лампата продължаваше да разлива спокойната си жълта светлина по писалището, като че беше стояла вечно там, на това място. И като че ли още виждах част от Сибелиус — ръцете му, облегнати на ръба на писалището, и черната сянка на стената зад него. Но него го нямаше.

Това беше абсурдно, нелепо, толкова нереално, че аз въобще отказвах да го възприема. Седях в креслото е широко отворени очи и не се страхувах, а мислех нещо съвсем дребно и странично — че писалището е одраскано в единия ъгъл и че би трябвало да го оправят малко, защото така изглежда съвсем старо и то може би не е писалище, а нещо друго, което не зная и не мога да зная…

Той се появи пак. Изведнъж, както изчезна.

— Извинете — каза той. — Това не зависеше от мен. Съжалявам, ако съм ви смутил.

Не бях смутен, просто бях изваден от релсите. Ако у мен започваше лудостта, тя сигурно започваше по този начин — с халюцинации.

— Съжалявам — повтори той загрижено. — Това трябваше да стане, но не успях да ви предупредя. Ако ви е зле, можем да прекъснем разговора.

Не се страхувах. Човешките нерви имат свой предел и когато той бъде минат, всичко става безразлично. Седях и просто го гледах. Там, в облика на рус, избелял от пустинното слънце човек, седеше нещо, което не можех да осмисля — фасада на човек. Двойник, пратен отнякъде. Той съвсем не беше луд. С един луд аз бих могъл да се оправя — чувствах тежината на пистолета в джоба си. Но за това нещо с фасада на човек моите куршуми щяха да бъдат смешни.

— Защо мислите така? — каза той. — Вярно е, че не мога да се покажа в истинския си вид. Вие не бихте го понесли. Но аз няма да ви сторя зло. И защо смятате, че безсмъртието е невъзможно? Вие самите рано или късно ще стигнете до него и тогава ще имате същите проблеми като нас.

Той говореше съвсем разумно и аз малко по малко се съвземах. Усещах хладната кожа на креслото под пръстите си, облегалото зад гърба си, твърдия под. Живеех и бях невредим, поне засега. И ми предлагаше нещо, което беше невероятно, но не бях ли видял вече достатъчно невероятни неща?

— Това е изключителен случай за вас — добави той.

Мълчах. Много изключителни случаи бях пропускал.

— Да. Но сега е единственият шанс в единствения ви живот. И вие сте единственият между милиардите хора, от които избирам. Мислете!

Още го отричах с разума си, но вече чувствах, че това за безсмъртието беше вярно. Не можех да мисля. Като че тук, на креслото, седеше друг човек, който слушаше равния глас на онзи зад писалището, а истинският Владимир Деянов спеше оттатък и сънуваше. Единият можеше лесно да се съгласи — този, който беше тук. Той и бездруго беше захвърлил всичко, което беше смятал за ценно, и дали щеше да приеме или не — нямаше никакво значение. Той беше свободен да избира. Но другият, който спеше оттатък, беше сам и нещастен. Толкова сам, че можеше да потъне в своите сънища и да не се събуди вече, ако бъде изоставен.

— Разбирам — каза Сибелиус. — Смятате, че сте моя жертва. Грешите. Това е споразумение. Вие печелите безсмъртието, а ние — наблюденията. Това не е жертва.

Той го казваше и беше истина, но аз се чувствах зле. Като животно за опит, плъх, комуто показват някаква невероятно желана примамка и който знае, че няма избор — примамката е такава, че рано или късно ще я вземе.

Сибелиус поклати глава.

— Напразно се измъчвате. Другите не мислеха като вас.

Имало е и други, той го повтори. Те са приемали и са били безсмъртни. Живели са между нас, само че ние не сме ги знаели и сме ги гледали като обикновени хора. Какво е ставало с тях? Би трябвало поне това да ми каже!

Полуусмивката, която покриваше лицето му, изведнъж падна. Очите му станаха остри, кръгли, като очи на машина.

— Вие сте прав. Само че това не е безопасно.

— Кое?

Единият Деянов живееше и питаше и той беше реалният. Другият оттатък може би сънуваше, лежеше като мъртвец в походното легло и на лицето му светеше синкавата луна. Единият беше сън на другия.

Кръглите очи продължаваха да ме гледат.

— Вие сте напълно прав — да знаете какво е ставало с другите. Но има само един начин да го разберете истински и той е — да ви върна във времето на някой безсмъртен. Искате ли? Бих могъл да го направя.

Той не беше луд. Просто бях попаднал в друг свят. От тези светове, на които здравият разум се подиграва, но на които се подиграва така жестоко, защото знае, че съществуват. Аз бях плъхът. Онзи — изсушеният от пясъка двойник с кръглите очи — само поднасяше примамката. И тази примамка беше станала още по-страшна и неизбежна, като съдба. Той ми предлагаше пълно господство над времето — минало и бъдеще. Нямаше човек, който да се откаже. И аз нямаше да откажа.

— Не е толкова сложно — добави той. — Вие, хората, също ще стигнете някога до хронореверзията. Погледнете!

Той дръпна една вратичка на писалището и извади отвътре някакъв предмет, после го сложи пред мен в светлия кръг на лампата.

— Вижте го добре.

Беше някакъв уред. Тънка тръба от сив метал, с особена матова повърхност, като кадифе. По нея нямаше нищо, но аз бях сигурен, че това е уред и че той се състои от много части — една в друга.

Изведнъж тръбата започна да се променя. Контурите й се разтопиха, тя се сви и източи. В единия край матовата повърхност се проясни, после неясните контури се избистриха и замръзнаха като парче лед. В светлината на петролната лампа заблестя острие.

Там лежеше вече нещо друго и това нещо беше двуостър кинжал. С изящна кована дръжка, обсипана с мънички рубини, които святкаха като кървави искри. Един от онези кинжали, които бях виждал в музеите и пред които бях спирал, поразен от тяхната красота и жестокост. Блестящо острие, източено на върха. Дръжка, която сама привлича ръката. Исках да отместя погледа си, но не можех. Седях като хипнотизиран. У мен се надигаше диво желание да го сграбча, да стисна зъби и да замахна.

Сибелиус мигновено го притегли към себе си.

— Убедихте се, нали? Времето може да се връща. Всеки предмет може да се превръща във време. И вие го почувствахте. Само не видяхте събитията, то е малко по-сложно.

Гледах кинжала. Той беше жив. Беше светил в мрака на подземия, беше издебвал хора, беше чувал предсмъртните им викове. Това острие беше източено от злоба и от могъщество. Сибелиус беше прав. Времето се връщаше в такива живи предмети.

— Той принадлежеше на един от безсмъртните — каза Сибелиус. — Един особен човек. А сега — решавайте!

Трябваше да реша, но не ми стигаха сили. Вече вярвах. Но да се върна в миналото, да потъна в друг, чужд и враждебен свят, сам да стана безсмъртна сянка на някой безсмъртен — за това не ми стигаха сили.

Той седеше търпеливо, а аз се презирах й мълчах. Лицето му отново придоби по-човешки черти.

— Искам да помисля — казах аз.

Той вдигна рамене и посегна да загаси лампата.

— Ясно.

Ръката му се забави за миг. Съзнавах, че това е краят. Трябваше ми още малко, още съвсем малко — той го почувства. Поех дъх, събрах всичко, което беше останало у мен, и казах глухо:

— Приемам.

Той се оживи.

— Да ви върна в миналото? Това ли?

— Да.

Сибелиус побутна кинжала.

— При него ли?

— Все едно. Нека бъде при него!

Той като че обмисляше нещо. После каза:

— Ще трябва вие да му предложите безсмъртието. Когато сметнете за нужно. Аз ще се погрижа за всичко, но ще трябва вие да го предложите.

Вдигнах рамене. Беше ми наистина все едно. Примамката беше започнала да действа. Това, че ще бъдат два плъха вместо един нямаше никакво значение.

Той се усмихна с кривата си усмивка. Стената зад него започна да се отмества.

— Минете!

Станах и пристъпих. Той продължи да се усмихва. После тръгнах бавно в мрака и не чувах стъпките си.