Крепостта на безсмъртните

10.

Сибелиус пак седи зад писалището си, а аз съм в креслото. Само петролната лампа е отместена встрани. По лицето му не мръдва нито един мускул, то е сухо и безцветно, кръглите му очи като птица ме гледат, без да мигнат.

— Да-а… — проточва той неопределено. — Вие сам бяхте заедно с него. И виждате колко е трудно да преценим.

— Имам един въпрос — казах.

— Питайте!

— Какво стана с… него?

Сибелиус мълчи малко, преди да отговори. Може би размисли дали трябва да ми каже. Но решава.

— Волгерът Лучиано, лекар и еретик, бе изгорен на клада във Вертхайм на пети декември хиляда петстотин двадесет и четвърта година… по вашето летоброене. В същия ден градът въстана и отрядите от Тюрингия влязоха през градските врати. Това е.

Тъжно ми е за Лучиано и малко му завиждам. Той е бил силен. А аз ще бъда ли?

— Сега трябва вие да ми отговорите — казва Сибелиус. — Това, което искахте, аз изпълних. Желаете ли да бъдете последният опит?

— Да! — отговарям аз.

— Наистина ли? Помислете! Зависи само от вас.

— Да!

И аз ставам от креслото, а той продължава да ме гледа с кръглите си очи, които стоят като чужди на пергаментовото му лице.