Крепостта на безсмъртните

3.

Все пак не е толкова тъмно, очите ми започват да свикват. Наоколо пълзят медночервени отблясъци — като че ли свети жарава от огнище. Наистина е огнище, с мех до него.

Не помръдвам, светлината играе наоколо. От мрака изплава тежка, грубо скована маса. По нея се търкалят стъкленици с двойни гърла и железни кълба, от които се носи острият дъх на горена сяра. Встрани от масата стърчи стойка за евангелие, зад нея има дървено легло, нахвърляно със слама. Върху сламата се изправя котка и се изгърбва безшумно, като призрак. Стъклените й зеници светят.

Оглеждам се, доколкото мога, в сумрака. Това наистина е килия, както ми се стори отначало. На каменния под около мен е изписан двоен кръг с някакви знаци. Прекрачвам ги. Стъпка, още една, опирам се на масата. Както и очаквах — хладно, истинско дърво. Невероятното е факт — аз съм в миналото и колкото по-бързо го приема, толкова по-добре. Помощ от никъде не мога да чакам, трябва да се оправям сам.

Тук има още някой — чувам го, преди да го видя. Той е в сянката, от другата страна на масата. Един мъж. В светлината на огнището виждам само лицето му и даже не лицето, а по-скоро — широко отворените очи. Другото е тъмно, той е с наметало.

— Не се страхувай! — казвам бързо. Искам наистина да не се страхува, да му покажа, че съм жив човек.

При звука на гласа ми котката скача и изчезва в сумрака.

Мъча се да събера мислите си и да съобразя. Станало е абсурдното. Само преди няколко часа бях в пустинята, а сега съм тук. Пясъците, оазисите — всичко е сън, целият ми минал живот е сън. А аз съм тук, в тази килия, някъде из средновековието.

Мъжът оттатък масата се изправя и протяга ръка. Наметалото му се смъква, открива восъчен, мършав лакът.

— Бой се ти, лукавий! — казва той глухо. — Заклинам те в името на еднорога и анаграмата, ти си мой!

Разбирам. Той е заклинал призраци, нещастникът. А дойдох аз, реален човек от бъдещето. Трябва внимателно да се опитам да му обясня всичко.

Кракът ми опира о столче. Сядам и по навик бъркам в джоба си. Искам да извадя цигарите и запалката, но в последния миг се сковавам — мъжът зад масата не е виждал такива неща, ще стане още по-зле. Кой е той всъщност?

— Кой си ти?

Едва сега имам време да осъзная, че той и аз говорим на някакъв език, който прилича на латински, но не е нито един от тези езици, които сега се говорят в Европа. Ясно — Сибелиус се е погрижил, както обеща.

— Питам, кой си.

Мъжът е повече изненадан, отколкото изплашен. Той заобикаля безшумно масата и се изправя пред мен.

— Защо питаш, когато знаеш, лукавий? Аз съм Лучиано, волгерът.

Това нищо не ми говори, но думата „волгер“ ми напомня нещо смътно, което съм чел или слушал някога. Лучиано? Може и да не е истинското му име, но това няма значение.

Лучиано прави две крачки към вратата и я прекръства, после се обръща към огнището, прекръства и него. Гледам и не мога да проумея какво има наум. Той се опира на евангелието и прави нов кръст, този път срещу мен. Нищо. Много се лъже, ако смята, че ще изчезна. Аз си седя на столчето. Минава ми съвсем невеселата мисъл, че горе-долу и аз така се държах със Сибелиус, с тази разлика, че стисках пистолета в джоба си. Този с кръста, аз с пистолета! Той, впрочем, е още в джоба ми, чувствах хладината му.

Мъжът, изглежда, е доволен от действията си, защото повтаря и потретя кръста.

— Сега си мой, лукавий! — казва той. — Мой си!

Тогава, без да зная защо, може би като реакция на цялото това нелепо положение, ме надува смях. Нервен, налудничав смях. Никой нищо не може да ми стори! Ничий не съм! Аз съм човек от бъдещето! Аз съм…

Смехът секва в гърлото ми.

Аз съм Мефистофел.

Онзи стои до масата и ме гледа като своя собственост, а аз се мъча да преценя отново обстановката. За него аз съм Мефистофел. Каквото и да говоря, каквото и да правя — ще бъда сатаната и никой друг. Затова, значи, Сибелиус каза, че трябва да му предложа безсмъртие! Безсмислено е да му обяснявам, че съм човек от бъдещето — истината е за мен една, а за него — друга. Единственото, което мога да направя, то е да действам. И колкото е възможно по-бързо.

— Стига! — казвам. — Ела по-близо!

Той излиза от сянката и сега мога да го видя ясно. По-млад е от мен, с дълго бледо лице. Черна гъста коса огражда хлътналите му страни и се спуска по рамената. Стиснати тънки устни, пергаментова кожа. Но очите! На това почти прозрачно лице са вдълбани две тъмни, решителни очи. Имам особеното чувство, че някой друг е затворен в измършавялото тяло и ме гледа смело отвътре. Такъв човек може да вика сатаната и го е викал.

— Аз няма да те пусна! — казва Лучиано. — Имам условия, лукавий!

Е, това е. Сега остава само да сключим договор за продажба на душа и сме готови за някоя старинна хроника. Да чуем условията, защото и аз имам условия.

— Говори! — казвам.

— Искам да ме изведеш оттук!

— Защо?

Питам по най-глупав начин, защото още не мога да се ориентирам, но Лучиано възприема въпроса ми съвсем иначе.

— Ти ме изкушаваш, лукавий! Знаеш, че те ще дойдат тази нощ за мен!

Нямам ни най-малка представа, кои са тези „те“. Мисля си — какво ли е изпитвал Сибелиус с мен! Все пак — трябва да сме наясно с Лучиано.

— Добре — казвам. — Искам да знаеш обаче едно: не ме извика ти, а аз дойдох по собствено желание.

Не ми вярва — виждам го. Минава ми през ум нещо абсурдно. Всъщност, кое е причина и кое — следствие? Дали все пак Лучиано не ме е повикал със заклинанията си? Може би и ние, без да знаем, викаме от бъдещето неща, за които нямаме и понятие!

— Заклинам те, изведи ме оттук! — повтаря той упорито.

Няма как, трябва да направя нещо. Ставам, за да огледам килията. Лучиано не помръдва, следи всяко мое движение. Веднага разбирам — оттук няма изход. Обкованата врата е плътно зарезена отвън. Лучиано е затворник, отвън сигурно стои стража. Но защо, ако е осъден, са го оставили в килията му?

Огнището. Димът отива нагоре в много тесен комин. Трябва наистина да съм самият сатана, за да яхна метла и да излетя. А Лучиано, изглежда, точно това очаква от мен.

Гризе ме страшна нужда да запаля цигара. Поне една. Вадя табакерата, щраквам със запалката и вдъхвам с наслада. Най-после нещо реално в целия този нереален свят!

Чувам шум. Обръщам се с ръката в джоба. Лучиано ме гледа със страхопочитание. Ясно — цигарата и дима, който издишвам. Но нямам време да се занимавам с него, защото отвън скърца резето на вратата. Това са „те“! Някой се опитва да отвори.

Вадя пистолета и смъквам предпазителя. Не ми се иска да стрелям, но може би ще трябва.

Вратата стене и изведнъж се разтваря широко.

Те са трима. Най-напред се подава някакъв дребен, крив урод с късо въже в ръцете. Той има голяма глава и широко раздалечени очи, държи въжето в двете си ръце като удушвач и се хили мръсно. До него се навежда, за да влезе през вратата, висок страж със запалена борина. Отзад се крие в сянката още някой, загърнат в наметало. Лицето му е прихлупено в качулка.

Късият урод пристъпва хищно. Стражът вдига по-високо борината, за да видят Лучиано.

И виждат мен.

На върха на пистолета е стражът, с урода лесно ще се справя. Свивам пръсти на спусъка, следващият миг…

Следващият миг е рев — див животински рев. Стражът изпуска запалената борина, двамата с джуджето се сблъскват на вратата, то пада и става, тичат нагоре по някакви каменни стъпала. Третият изчезва.

С два скока съм до вратата, вдигам пушещата борина.

— Бързо!

Лучиано е до мен, той се оказва неочаквано пъргав. В ръката му блесва острие. Оглежда се. Котката! Тя се снишава край зида и се понася като бясна. Тичам след нея. Лучиано — по петите ми. Напред се блъскат и отекват о зидовете ужасените викове на онези — палачите.

Бягаме. Лучиано се задъхва — чувам го. На един завой котката изчезва. Спирам и вдигам борината. О, да! Тя е тръгнала не по дългия, прав ходник, а се е мушнала в някакъв полусъборен отвор на стената.

Дългият ходник и на мен не ми харесва. Онези ще се окопитят и все някъде ще ни посрещнат. А щом котката е минала оттук…

Навеждам се и се промъквам в дупката. Лицето ми се залива от тежкия, лютив дим на борината, но пълзя упорито. Малко по-нататък сводът се разширява. Обръщам се да видя Лучиано. Той едва диша, но идва.

Сега можем да се изправим. Вървим по прохода, който бавно се изкачва нагоре. От стените се спускат огромни паяжини и лепнат по косата ми. Този проход води някъде — иначе котката не би се вмъкнала тук.

Стъпала. Завой. И плоча над нас. Стъпалата свършват до плочата. Котката се е свила на кълбо до нея и я дращи.

По гърба ми полазват ледени тръпки. Страхувам се даже да помисля, че няма изход, че ще трябва да се връщаме.

Поднасям борината до плочата. Пламъкът едва забележимо се тегли нагоре. Там, над нас, е празно.

Подлагам гръб на плочата и се напрягам с всички сили. Студеният камък се впива в плещите ми. В главата ми нахлува кръв, сухожилията ми пращят. Лучиано се навежда до мен, подпира с рамо. Имам неясното чувство, че плочата се отмества малко… да, отмества се. Още едно усилие! Избутваме я колкото да се проврем. Котката изчезва в дупката.

Горе е тъмно. Лъхва ме на застоял въздух и някаква позната тежка миризма. Вдигам борината, за да се огледам.

Стени, и от тях — мъртвите очи на икони. Нисък, кръгъл свод. Ковани свещници със свещи. Мирише на тамян. Олтар, две колони, в дъното — дървена врата. Ние сме в малка пуста църквица. Лучиано се кръсти и ме поглежда. Не, няма да изчезна. Не ми е до кръстове сега.

Наместваме плочата в четвъртития отвор на пода. Поне засега сме в безопасност. Но едва ли задълго — трябва да бягаме. Пристъпвам към вратата предпазливо. Да, не е зарезена отвън. Можем да излезем.

Но Лучиано не ме следва, той е останал на мястото си.

— Какво има?

Лицето му е мрачно, непроницаемо, като лицата по стенописите. Отново имам чувството, че някой друг, затворен в него, ме гледа през очите му.

— Ти нарочно ме доведе тук, лукавий, нали?

— Да.

— Това е параклисът.

— Да.

Какъв параклис? Лъжа с чиста съвест. Аз съм вън от времето, от себе си, от всичко. Мога да си позволявам и това. Нали съм сатана?

— Параклисът на обречените… — казва Лучиано равно — … оттук извеждат осъдените. И ти нарочно… нали? За да ми напомниш.

Става тихо. Толкова тихо, че се чува лекото пращене на борината. Нямам какво да му кажа. И не искам. Досега имах чувството, че владея постъпките си. Вече не. Ние с него се люшкаме и въртим по вълните на слепия случай. И аз, с моята глупава самоувереност, и Лучиано, който вярва, че съм сатана…

— Аз изпълних твоето условие — казвам. — Нали искаше от мен да те изведа?

— Да, изпълни — шепне Лучиано и в шепота му има ненавист. — Това е твое творение! — Той се обръща и сочи иконите. — И това! И това! Всичко е твое дело, лукавий! Затова не се боиш от кръста!

Аз не се боя от кръста по други причини, но сега не е време да му ги обяснявам. Хвърлям борината в ъгъла. Тя припламва и гасне.

— Ела! — казвам. — Трябва да вървим!

Пристъпвам до вратата. Открехвам я. Навън е черна, непрогледна нощ. С този спътник, в тази нощ…

Лучиано приближава. Чувам стаеното му дишане. Протягам ръка и го хващам за рамото. После се промъкваме навън, към неизвестното, което чака и двама ни.