Не мога да се освободя от чувството за нереалност, то ме преследва навсякъде. Във всичко, което правя, има от него — като че съм призрак, пратен да смущава духовете. Всъщност аз наистина съм призрак, но не желая да го осъзная. Почти не излизам, повече стоя затворен в стаите си, защото стените около мен създават увереност. Навън съм несигурен. Каменните домове на Вертхайм, зидовете, плочниците — всичко ми изглежда като декор, който би се разклатил, ако го блъсна малко по-силно и зад който бих могъл да погледна и да видя, че няма нищо.
Хората също ме смущават. Те ходят, разговарят, смеят се или вият от мъка, но не са живи. Зад всеки от тях аз виждам бъдещето му, виждам какво ги движи и накъде отиват. И щом ги погледна с очите си на призрак, който ще се роди след векове — те избледняват, превръщат се в механизми, в някакви добавки към декора.
Само сънищата ми са други. В това е абсурдът. Там аз съм истинският, там няма хора-механизми. Там Вера се смее истински или ме лъже очарователно-наивно, моят град под Витоша блести вечер в синкавите си слънца, има болни, които чакат от мен помощ, има здрави, които ме обичат или мразят. После отивам в оазисите и даже пустинята е по-добра от Вертхайм — чуждия и омразен Вертхайм. Разправям се с Ханс и го ругая за нескончаемите му хитрини, препускам с раздрънкания „форд“, който цвили като стар боен кон, слушам над главата си пясъчните бури.
А после се събуждам и дълго лежа без сили и без мисъл.
Тежко и горко на сатаната, ако е бил сатана като мен! Ставам, влача се из стаите, надничам зад малките прозорчета, стегнати в оловни рамки. Долу фрау Марта шуми тихо, живее си някакъв свой живот и сигурно отдавна би ме напуснала, ако не беше богатата заплата. Тя се бои неизказано от мен, виждам страха в очите й. Не мога да й обясня, че не трябва да се страхува, защото аз съм само един нещастен призрак — нищо друго.
Но и фрау Марта, и Тине бъчварят, и фрау Елза, и пастор Фром, и даже онзи подлец Мюлхоф си живеят в своето време и са щастливи посвоему.
Понякога, когато си мисля за тяхното време, се развеселявам и това са от малкото ми весели минути. Ходя из стаите и се смея на глас. Та това е времето на хуманизма! На големите човешки идеи, на проблясъците на духа, на Еразъм и Рабле, за които сме чели по учебниците си!
Хуманизъм? Аз много съм идеализирал това време. Насилие, робство на духа, мрак и безсмислена жестокост — не мога вече да уважавам това време на хуманизма. Някъде по килиите се крие Еразъм. Той вече е написал своята „Възхвала на глупостта“ и сега се проклина за моментната си смелост. А Франсоа Рабле е още монах-францисканец и учи премъдростите на писанието в манастира Фонтене льо Конт. Седи, трупа омраза и не знае, че като напише „Гаргантюа и Пантагрюел“, му предстои да изкарва хляба си под чуждо име с лекарския скалпел, защото просветеният монарх Франсоа I ще го погне из цяла Франция.
Кого да уважавам? Ландграф Хесен-Нойбургски, който се разтрепера като лист, когато му пророкувах някои нещица? Та той искаше веднага да ме прати на ешафода и се усмири само когато го заплаших, че е омагьосан да умре в страшни мъки един час след мен. Повярва глупакът, и не можеше да не повярва! После станахме приятели и побърза да ме отправи с грамотата си, която сега ми отваря всички врати. Повече бих уважавал фрау Елза — тя е видяла и патила жена. Знае всичко, което трябва да се знае, за да можеш да се промъкнеш в този лабиринт от безправие и жестокост, и е добра към жените в своето заведение, колкото може да бъде добра.
Не мога да уважавам никого, защото никой не ми е равен.
Може би — само Лучиано. Той е избухлив, честен, смел, злобен и еднопосочен като меч. Неговата съвсем безразсъдна обич към суетната Маргарита го прави по̀ човек, иначе той би бил каменен идол. Когато го сравнявам с другите, в душата ми, която иначе така е загрубяла, се промъква мъничко гордост. Това е той — възпитаникът на богомилите! Потомък на хората, които подпалиха въшливата черга на средновековна Европа и сами изгоряха на кладите. Искам да му подам ръка, да го науча на нещо, което не знае, но не мога — той върви по своя път и може би аз само ще му преча.
Защото той върви по своя път и ме мрази. Мрази ли ме? Не зная, но положително има моменти, когато ме мрази. Той не може да примири съвестта си с мен и страда.
Зная кога страда най-много. Когато на Пазарния площад вдигнат ешафод и изкарват железните клетки с осъдени. Той, безсмъртният, е винаги там и гледа със свити юмруци и стиснати зъби.
И аз ходя там. Площадът винаги така се пълни, че просто няма къде да се провреш. Такова представление невинаги се случва, а пък и хората на ландграфа оглеждат — кой не е дошел. Тълпата се натиска отвсякъде, долу край катедралата евреите-продавачи нареждат своите масички с пиперени сладки, игли, конски гребени, мъниста и обеци, децата надуват свирки или плачат за свирки. Вървят монаси, препасани с въжета, и никой не знае какво мислят под прихлупените качулки. Празник.
И аз се пъхам из тълпата и слушам хората. Те много говорят, но не за това, за което са дошли. Можеш да чуеш последната история как епископските стражи едва не заловили лудия Николаус при вдовицата на Оле и как се измъкнал през зимника. Май не е много луд, тази Николаус! Или как минхер Шванцер продал изгодно сукното, макар че цените тази година са ниски, защото няма война… Говори си тълпата. А около ешафода стоят швейцарците. Едри, високи мъже с тъмен поглед. Странен народ са тези швейцарци — наемници на ландграфа. Сядат по таверните и пият, но не се напиват — страхуват се. Знаят, че никой не ги обича. Мълчат и пият, после се бият помежду си.
Последния път видях на площада Лучиано. Стоеше облегнат на зида на катедралата. Видя ме и той и очите му светнаха от злост.
— Дошел си, а — процеди той, — да вземеш душите на… онези? — и кимна към ешафода.
— Успокой се! — казах аз примирително. — Те нямат души. И аз съм дошел като другите и… като теб.
Но той не се успокояваше.
— Лъжеш! Защо са тук всички тия? А?
— Много просто. Искат да почувстват радостта, че живеят. Къде другаде, ако не тук, и кога, ако не сега?
Той помълча, после каза:
— Ти си прав както винаги, мъдрий. Как иначе ще живеят тези, които сега тук се тъпчат и източват шии, за да виждат по-добре? Нали довечера ще се върнат във вонящите си дупки? Нали трябва да са доволни, че все пак живеят, макар и в дрипи, и да заспят спокойно, защото има и по-лошо? Ти си прав.
— Я по-тихо! — казах аз и се огледах. Стори ми се, че един продавач на просени питки много се ослушва и все се навира към нас. Но Лучиано въобще не ме слушаше:
— Това е! Всички искат да са вечни. Затова идват тук, подлеците!
— А ти да не си по-добър? — запитах аз. — Въртиш се около… хм, тази, около която се въртиш, и не можеш без нея. То е същото. Искаш да си вечен! Само че не го разбираш.
Той ме погледна така, че ако можеше да ме убие с поглед — би ме убил. Но призрак не се убива.
— Ти да не мислиш, че те обвинявам в нещо? — подхванах аз, когато разумът му се върна. — Ни най-малко. И напразно си създаваш угризения!
Той искаше нещо да отговори, но тогава изведоха смъртните и тълпата така зарева и така се залюля, че го изблъскаха някъде и го изгубих. Положително беше побеснял, но после щеше да размисли.
А когато един безсмъртен размисля, винаги е от полза.
На Лучиано това му трябва, защото той непрестанно е готов да се забърка в някаква история, от която после го вадя с голям труд.
Както беше историята с минхер Петрус — един от коншелите в ратхауза. Не мога да си спомня без яд тази история.
Минхер Петрус се беше залежал, целият изкривен, без да може да мръдне. Изредиха се всички малко-много знаещи, пускаха му кръв, гряха го на пясък — нищо не помогна. Само за Лучиано не пожела да прати — боеше се сигурно, че ще му вземе много скъпо. Което е право. Лучиано наистина не прощаваше на такива скъперници като него.
Един неделен ден Лучиано дойде при мен. Видя ми се развеселен. Тъмните му очи се смееха на бледото лице.
— Какво има? — попитах аз. — Щом си весел — не е на добре, пак нещо си намислил!
— Вярно е, мъдрий! Намислил съм да излекувам Петрус кривия.
— Откога такива намерения?
— От днес, мъдрий. Днес след литургия викарият излезе пред притвора и обяви, че благочестивият раб божи Петрус ще даде сто дублона на онзи, който с божия помощ го вдигне на крака и го излекува от тежката болест. Представяш ли си, ако го излекувам и трябва да даде сто дублона? Той ще се простре отново и ще умре!
— Това си го избий от главата! — казах аз. — Петрус да ти даде сто дублона! Няма да го бъде.
— Не ми е до парите — каза Лучиано, — а до това да го накарам да плаща! Петрус друго не заслужава — един по един да брои дублоните!
— Няма да го бъде! — повторих аз.
Но Лучиано не ме послуша. Отишел и — какво е правил! — но на втория ден вдигна Петрус кривия. На края на седмицата Петрус отиде на литургия.
Вечерта Лучиано пратил слугата си за парите. Но Петрус не само че не дал нищо, ами и казал да набият слугата!
— Твоят господар — казал Петрус — е слуга на дявола! Обещанието беше да дам сто дублона, ако някой ме излекува с божия помощ, а той нито веднъж не спомена светото име господне! Значи, твоят господар нарочно ми и е пратил тази болест, за да вземе от мен сто дублона!
И набили слугата.
Чух само виковете по уличката и пратих фрау Марта да разбере какво става. Тя се върна на минутата и ми разказа. Битият отишел при господаря си Лучиано и какво ще стане — никой не знае.
Изхвърчах като вятър и през цялото време, докато тичах към Лучиано, бях със свито сърце. Ясно беше — предизвикваха го, за да му отмъстят, че беше правил добро.
Срещнах го на прага. Беше наметнал пелерината си накриво, под нея се подаваше ефесът на шпагата му. По лицето му нямаше капка кръв.
— Спри се! — казах аз. — Заповядвам ти да спреш!
В отговор той само измъкна шпагата си. Щеше да ме прободе.
— Махай се! — зарева той. — Махай се, черна сило! Дошло е време всеки да получи своето!
— Не е дошло още! — пресякох го аз. — А ти си един глупак и нищо друго! Кому оставяш Маргарита? На старците от ратхауза?
Това го отрезви. Той още държеше острието пред гърдите ми, но ръката му затрепера.
Аз ритнах ефеса и шпагата се изтърколи по плочите.
— Прибирай се! — заревах този път аз. — Не виждаш ли, че те това чакат, а ти се навираш в ръцете им! Назад!
И тъй като той още стоеше като пън на вратата, наложи се да пусна в ход пестниците си, за да го изблъскам. Вкарах го вътре.
— Слушай! — казах аз запъхтян. — Повярвай ми, няма да мине и седмица и ти ще бъдеш отмъстен! Вярваш ли ми? Кога съм те лъгал?
Той стоеше и ме гледаше, но вече не тръгна. Мислеше за отмъщението, което му обещах.
А то дойде много просто. Точно след седмица Петрус отново се строполи на легло — този път още по-зле, отколкото преди. И всички обвиниха него, а не Лучиано. Никой не знаеше, че такава е болестта.
Така — в зло и добро — вървяха нашите дни.