Крепостта на безсмъртните

5.

Няколко стъпала надолу и вход. Така е задимено, че в първия момент с мен става нещо съвсем прозаично — започвам да кихам. След това свиквам. Димът даже е приятен. Той е от голямото огнище, на което се въртят, набодени на дълги шишове, десетина пилета. Под сводовете се носи онзи неясен, но многогласен шум, който поглъща всички останали шумове и в който човек постепенно потъва и се отпуска.

Когато димът престава да ми люти в очите, виждам, че таверната е пълна. Покрай дебелите маси са насядали вертхаймските мъже — ковачите от улицата край реката, тъкачите от двете манифактури, лозарите, коларите, селяни, дребни търговци и прекупвачи — хора, които цял ден се блъскат из Вертхайм и полята наоколо. Те говорят, смеят се, лениво отхлупват капачетата на каните си с бира и преживят пържените хлебчета с мас, които фрау Рогевен така вкусно умее да приготвя. Ратаите на минхер Рогевен плуват в дима, между гласовете, вдигат празните кани и веднага поставят на местата им пълни.

Ние с Лучиано не сме за тук. За по-отбраните готи — за коншелите, пасторите и хората, които държат парите в този град, има една стая зад огнището. Там прислужва лично фрау Рогевен, дебелата стопанка, която сега наглежда пилетата над жарта. Трябва да имаш поне хиляда дублона в злато или стока, за да се запътиш към тази стая.

Фрау Рогевен ни вижда, бърза насреща ни и се кланя. Може да нямам хилядата дублона, но имперската грамота и известното ви приятелство с ландграф Хесен-Нойбург ни отреждат място само между най-тачените гости. А и Лучиано вече е достатъчно познат в града.

В стаичката седят пет-шест души — двама от коншелите, пасторът — отец Фром, и сукнарят Мюлхоф. Коншелите познаваме едва-едва, но със сукнаря и пастора сме се срещали и друг път. Колкото отец Фром е добродушен, затънял от бира и леност, толкова Мюлхоф е зъл и завистлив. Чудя се даже дали съществува нещо, за което Мюлхоф да не може да завижда. Даже ако умреш, той ще завижда, защото ще мисли, че ти ще попаднеш в рая, а той — не.

Разменяме си обичайните приветствия, изчерпателни сведения за здравето и сядаме с Лучиано край пастора и сукнаря. Появява се мигом пълната като месечина усмивка на Фрау Рогевен и заедно с нея — две огромни кани бира.

Темата на разговора е една и не може да бъде друга — смъртта на майстор Реалдо, за която тази вечер разказва цял Вертхайм. Никой не е обичал стария, повече са се страхували от него. И сега сукнарят дава простор на злобата си, примесена богато с пожелания господ да опрости греховете на стария, който впрочем си е имал добра колекция от грехове.

— Все пак добър човек беше майсторът — казва сукнарят — и всички се надяваме, че бог му прати тиха смърт!

Последните думи са отправени не към нея, а към Лучиано. Мюлхоф тайничко се надява Лучиано да разкаже в какви страшни страдания е умрял майстор Реалдо. Съчувствието на лицето му е просто изумително — даже и за мен като сатана.

— Аз бих ви… — започва Лучиано.

Той се готви да каже нещо по-остро, но аз го изпреварвам. На мен Мюлхоф ми трябва.

— О, минхер, това е лекарска тайна! — намесвам се аз. — То е същото, както ако отец Фром би разказал някоя изповед, нали, отче?

Отец Фром ме гледа със сините си очички и кима. Той въобще не обича да говори много, а още повече в такива случаи.

— Тежко на нещастната фрау Реалдо — въздъхна Мюлхоф, — толкова млада и вече вдовица! Вие не сте оттук, минхер, и не знаете, но хората си спомнят, и то добре…

По-нататък следва какво си спомнят хората. Лучиано се оживява и го прави съвсем нескрито. Това не отбягва от взора на хитрия Мюлхоф, който за миг го изглежда любопитно и продължава да говори. Маргарита била омъжена малка, почти веднага след конфирмацията. Било преди десетина години, още докато старият Реалдо не бил грохнал. Маргарита била дъщеря на вдовица, имала само един брат, който се бил запилял някъде, и хората разказвали, че го виждали из Тюрингия като наемен солдат. Всички роднини, целият род Реалдо бил против тази сватба, но старият, упорит и зъл като бесен вълк, наложил волята си. Не, за Маргарита никой нищо лошо не можел да каже, но сега хората сигурно ще започнат да говорят…

Мюлхоф бъбри — бирата леко го е хванала. Забелязвам с края на окото си как Лучиано свива юмруци и го ритам под масата. Той се озърта и се опомня, но очите му светят гневно.

— Не съм чул нищо лошо за фрау Реалдо — казвам аз бавно, като се взирам в Мюлхоф. — И сигурно и отец Фром ще потвърди същото.

Мюлхоф се усмихва тънко.

— Ще потвърди. Тя е всеки петък при вас в изповедалнята, нали, отче?

Пастор Фром кима. А в моя ум се ражда един план. План, достоен за Мефистофел. Искат да бъда сатана? Ще имат сатана!

Мюлхоф надига каната си, говори за това и онова, връща се пак на смъртта на стария Реалдо и младата му вдовица, а аз продължавам да ритам Лучиано под масата. Ако не правя това, той просто би скочил и хванал за гушата този сукнар. Но още не му е дошло времето.

Подхващам дълбокомислен разговор с пастора на богословски теми. Не че особено ме интересуват, но това влиза в плана ми. В края на краищата го каня да почете с присъствието си моя дом. Което значи, че много скоро ще му върна посещението. Ще изтърпя няколко часа разговор с пастора. Лучиано трябва да има Маргарита, затова ще го направя. Той си продаде душата, за да ме унищожи — мен, в когото вижда въплътени болката и страданието на света. А освен болка и страдание не е имал нищо. Той трябва да притежава Маргарита.

Коншелите на масата бъбрят, одумват бургмистъра и другите коншели от ратхауза. Мюлхоф се примъква към тях, за да чуе нещо, което ще му влезе в работа, пасторът ме гледа със сините си очички и не зная какви мисли се въртят зад тях.

Допиваме си бирите и в този момент чуваме оттатък, в голямото помещение, необичаен шум и викове. Надниквам, димът отново ме удря в очите. Нищо особено. Нахълтал е един взвод от солдатите-швейцарци на херцога и са изблъскали от масите неколцина ковачи и колари, за да насядат. Затова са ругатните и виковете. Изблъсканите се разпиляват по съседните маси, мърморят още малко и отново под сводовете се понася многогласният шум на таверната. Солдатите си поръчват пиво, пържени хлебчета и една празна глинена чаша. Слагат в нея зарове и започват да ти търкалят по масата. Играят още на грошове, но всеки знае как свършват техните игри — с извадени ножове и кръвясали очи. Затова татко Рогевен тревожно се върти наоколо.

Двамата с Лучиано ставаме, леко замаяни. Вървим покрай сводовете, прескачаме протегнати нозе, поздравяваме някого, други ни поздравяват — Лучиано на мнозина е помагал. Минаваме покрай масата на солдатите и коморият им отдалеч маха на Лучиано. Този коморий живее втори живот. Една нощ му забиха кама в гърдите и никой не вярваше, че може да прескочи гроба — бяха го изповядали. Но Лучиано го вдигна. Коморият не знае, че трябва да благодари не само на Лучиано, а и на дявола. Сега хвърля заровете и маха на Лучиано да седне до него.

Щом го канят — да иде. Обидно би било да се откаже. Лучиано ме поглежда, швейцарците се разместват, за да го настанят, а аз оставам да стърча зад гърба му. За тях само Лучиано е важен, защото ръката му на магьосник няма цена. Аз съм никой — някакъв отвеян учен.

Играят наистина на грошове. Получили са солдатската си заплата в сребърни талери, но още не бързат да ги разменят. По-скоро засега опитват бирата в каните.

Залагат и хвърлят поред. Костените зарове тракат по масата, въртят се и спират. Някой печели, някой губи, но ядове още няма. Грошовете се местят спокойно покрай каните.

Лучиано е последен, той въобще не е играч. Той така несръчно раздрусва заровете в чашата, че разсмива всички. И сам той добродушно се смее, но докато го гледам, ме завладява особено напрежение. Няма от какво да се тревожа, но чувството расте и аз го познавам — това е страхът от предстояща опасност. Оглеждам се крадешком наоколо. Няма откъде да се появи. Майсторите и подмайсторите от Вертхайм си пият спокойно бирите, гълчавата в таверната е както обикновено, а тук около масата са солдатите. Те са приятели на Лучиано и никой не би посмял и с пръст да ни бутне.

Лучиано вади един сребърен талер, слага го пред себе си и хвърля. Заровете подскачат весело и спират. Три кръста. Пълна печалба. Солдатите избутват грошовете си и беззлобно ругаят — така е било винаги, щастието идва при най-неопитния. Лучиано трябва да хвърля пак, трите кръста му дават право на това.

Той се смее — печалбата и парите не го интересуват, но, разбира се, му е приятно. Раздрусва чашата и я захлупва, после я вдига.

Наново трите кръста.

Дъхът ми спира, аз вече зная откъде идва страхът ми. Солдатите се взират в заровете и мълчат удивени. Някой казва нещо полугласно, но пак млъква. Лучиано също се чуди, после ме поглежда подозрително през рамо.

— Да си вървим! — казвам с чужд глас.

Но така не може. Той трябва да хвърля, докато предаде чашата на следващия. Върти я, заровете в нея тракат, десетки очи като омагьосани следят ръцете му.

Аз съм сигурен, моят страх не ме лъже — наново са трите кръста. Старая се да не мисля за тях, даже не ги гледам. Наоколо се спуска гробно мълчание. От съседните маси надигат глави. Никой не е свикнал да вижда мълчаливи солдати. Какво става?

Лучиано се опира с две ръце на масата и се изправя. Като по даден знак тежко се изправят и другите. Искам да го хвана за рамото и да го измъкна, но разбирам, че ще е безсмислено. Той трябва да играе.

Лучиано даже не разклаща сега чашата. Само поставя заровете в нея и я обръща.

Трите кръста.

Една кана пада от масата и начупва тишината на късове. Тогава Лучиано побеснява. Сграбчва хищно заровете, натиква ги в чашата, хвърля. Аз не гледам, зная какво има там, на масата.

В очите на солдатите удивлението се сменя с ненавист, после със страх. Те мълчаливо отстъпват, някой посяга към ножа си. Кръгът около нас се разтваря.

Лучиано е бял като мъртвец. Той вдига чашата и с всички сили я удря в пръстения под. Но тя не се счупва, дрънва глухо и се изтъркулва някъде. Той посяга към заровете, ръцете му треперят, заровете се плъзват като живи и пропадат под масата. Светлината на лоеничетата гори в среброто.

Той се обръща и тръгва. Кръгът около нас се разкъсва, ние крачим към вратата. Аз вървя като механизъм, нагласен да върви, без нито една мисъл в главата. Само искам да стигна по-бързо вратата, да излезем навън, нищо друго.

Вървя и виждам един от солдатите. Той стои по-встрани и ме гледа без страх, но и без съчувствие — така, както ме гледаше онзи — Сибелиус. Същото изсушено лице без бръчки и без възраст, същите дълбоки, пронизващи очи. Защо не съм го виждал досега?

Но аз нямам време да мисля кой е този солдат. Крача с чувството, че ще забият нож в гърба ми. Излизаме и чувам как в тишината някой казва глухо:

— На този… дяволът държи ръката! Самият дявол!