Крепостта на безсмъртните

9.

Той си беше вкъщи и, изглежда, бе ме очаквал. Покани ме, като че нищо не бе станало или най-малко — че нищо не знаеше. Усмихваше се добродушно, само сините му очички не се смееха.

Говорихме за това-онова, после той каза така, между другото.

— Мисля, че нещо лошо е станало с твоя познат, мъдри синко!

Каза „познат“, а не — „приятел“ както по-рано.

— Лучиано е моят най-обичан приятел, достойни отче!

Лицето му си остана същото, като че нищо не беше чул. Не очаквах отговор, но все пак запитах:

— Защо е затворен в ратхауза, достойни отче?

Пасторът мълча дълго. Аз бръкнах в жустокора си и се постарах добре да зазвънти златото в кесията, която носех. Но отец Фром поклати глава:

— Задръж своите дублони, мъдри синко! Те сега не са нужни. Обвинението срещу твоя приятел е тежко. Помагал е на онези… от Тюрингия, които утре ще похлопат и на нашите порти.

Значи — не за смъртта на Валентин. Пасторът като че разчете мисълта ми и добави:

— Помагал е, достойни синко. Убил е пратеника на солдатите, вестоносец за граф Хесен-Нойбург. Око за око.

Никой, значи, не преследваше Лучиано заради любовта му към Маргарита и смъртта на нейния брат, заради това, което беше истина! То не застрашаваше спокойствието на вертхаймци и пред него те бяха готови да бъдат слепи и глухи. Бяха го затворили заради въстаниците, които палеха хоризонта. Щяха да съдят не друг, а волгера Лучиано, еретика. Потомъкът на прокълнатите, отритнатите, смелите и вярващите богомили, чийто дух разбунтуваше Европа. Него щяха да съдят.

Помълчах малко, после казах решително:

— Аз мисля да помогна на приятеля си, достойни отче. Не зная още как да сторя това, но ще го сторя!

Пасторът не отговори.

Станах да си вървя и тогава отец Фром каза едно име. Нищо не го принуждаваше да го каже, спокойно можеше да мълчи. Не зная защо го изрече. Изобщо онова, което ставаше зад сините очички, ми беше непонятно. Но пасторът каза името на комория на стражата. Това беше същият онзи коморий, когото Лучиано беше вдигнал от смърт. Ако в този загубен век имаше поне малко човешка благодарност — коморият щеше да помогне на Лучиано.

Пасторът ме изпрати до входа и като се загърна зиморничаво в расото си, каза:

— Защо се учудваш, синко? Аз бих желал твоят приятел да живее. Макар че той е от тези, които умират рано. Човекът е нищо, целта е всичко, мъдри синко! Другото е грях.

Чувал бях вече тези думи от амвона. Само че пасторът, който стоеше на вратата и тръпнеше от нощния хлад, не знаеше кои щяха да ги повтарят. Онези, които още не бяха родени, но които подир петдесет години щяха да извадят мечовете си в нощта на свети Вартоломей. Канониците в качулки, които палеха клади из цяла Европа в името господне. Хусарите, които щяха да разстрелват парижките комунари. Престъпниците, които щяха да вдигнат атомните гъби над невинни градове. Целта оправдавала средствата? Не! Човекът и целта му бяха едно цяло. Другото беше измама.

— Достойни отче — казах, — нека бъде спокойна нощта ви и леки сънищата!

Поклоних се и тръгнах. Луната се търкаляше по стръмните покриви — едра и кръгла. Стъпките ми ехтяха из пустите улици, нарязани от островърхи сенки и синкави светлини. Като че вървях из два града — единият, истинският Вертхайм, от камък и дърво, и другия — от безплътни светлини и сенки. Катедралата. Пазарният площад. Наблизо проскърцва капак и сигурно нечие изплашено око се мъчи да види в мрака: кой иде? Не се страхувайте, аз съм. Човекът, който идва много отдалеч.

Намерих комория в таверната. Той стана веднага, щом ме видя, и тръгна, без да каже дума. Знаеше за какво идвам.

В ратхауза той просто смъкна една запалена борина от стената и ме поведе надолу, по каменните стълби, като остави зад гърба си удивените очи на стражите.

Слизах, наведен под ниския свод, замаян от ледената миризма на влага. Коморият пристъпваше напред и паяжините от стените съскаха и бягаха от пламъка на борината. После проходът се изравняваше и свършваше в тежка обкована врата.

Коморият ми подаде борината и изтегли с две ръце резето. После посочи някъде встрани:

— Оттук има проход, който води в катедралата. Излезте бързо, преди да догори борината, защото нощният пазач ще заключи катедралата! Назад, през ратхауза, път за вас няма.

Исках да му благодаря, но той вдигна ръка:

— Всеки дълг се плаща — аз платих моя. И колкото живях — стига ми! Побързайте!

След това се обърна и се разтопи в тъмнината.

Дръпнах кованата врата, тя се открехна едва-едва, колкото да мога да се вмъкна.

Килията беше съвсем малка, без прозорче, като гроб. Лучиано седеше върху един наръч полуизгнила слама — така бледен, както в първата нощ, когато го видях. Той само се извърна към мен, но не се вдигна от сламата.

— Очаквах те вече — каза той. — Аз те чаках, мъдрий! Ти даже много се забави.

Вдигнах борината и блъснах с гръб вратата.

— Стани и побързай! Нямаме време, Лучиано!

— Защо? — учуди се той. — Аз имам цяла вечност. И една молба към теб, мъдрий!

По гърба ми, опрян на вратата, прониква хлад от студеното дърво.

— Каква е молбата ти?

— Да снемеш от мен своето проклето безсмъртие! И да ме оставиш да чакам… — той се запъна малко — … моите съдии.

— А пък аз искам да се опомниш и да престанеш да приказваш глупости! Стани да вървим! Справедливост ли чакаш? От кого?

Той даже не помръдна. Очите му блестяха.

— Ти нищо не разбираш — процеди Лучиано. — Мен ме изоставиха всички, на които помагах. Предаде ме даже жената, която обичах. И ти искаш да живея в този свят?

— А какво? Искаш да умреш в него? Това ли?

Ръката ми, която държеше борината, трепереше от напрежение и по ъглите на килията играеха лудешки сенки.

— Да! — каза Лучиано.

Тогава реших да му призная всичко. Нямахме никакво време.

— Изслушай ме добре — казах. — Аз съвсем не съм този, за когото ме вземаш, и договорът, който сключихме с теб…

— Престани! — прекъсна ме той. — Ти наистина нищо не разбираш, мъдрий? Аз не желая да живея в този свят, но мога да умра за него. Отрядите на моите братя са пред градските врати, това знаеш ли? Мен утре ще ме изведат, аз съм обречен. Но градът се готви за бунт, той е готов. Зад всяка затворена врата стоят и се вслушват хората, които чакат знак. И знаеш ли какъв е той?

Мълчах. Лучиано сви устни и каза глухо:

— Камбаните на „Санкта Ана“ ще зазвънят, когато ме извеждат. Това е знакът, мъдрий!

Борината догаряше, пламъкът вече пареше ръката ми.

— А сега си иди! — рече Лучиано спокойно. — Не зная кой си и защо си между нас, но ти не си онзи, Другият. Ти си просто един човек. Сбогом, мъдрий! И мисли за мен, когато чуеш знака!

Аз изтървах борината. И стана много тъмно.