Крепостта на безсмъртните

8.

Когато сега размислям върху събитията, които последваха, мога да открия в какво сбърках. Правих това, което смятах, че е нужно да правя, за да бъде всичко добре. А излезе лошо. Може би в това е проклятието на всички Мефистофели — даже когато искат да сторят добрина, вършат зло.

Аз не разбирам хората от този век, в това е всичко. Пришълците от бъдещето не са разбирали хората, сред които са попаднали. Опитвали са се да оправят — с най-добри чувства, разбира се! — неща, които са им били чужди. И резултатите са били печални. Легендите за сатаната се умножавали, благодарното човечество му пришило опашка, подковало го с копита и го дарило с порядъчна доза злина. А Мефистофелите (защото те не са били един, както ме увери Сибелиус) искали да помагат. Като гледам неразбориите, които аз създадох — добре са помагали — няма какво да се каже!

Най-напред се объркаха историите около изкуството на Лучиано да лекува — изкуство, на което аз го научих. Той беше умен и можеше, имаше вродено чувство за болестта и на мен ми беше приятно да му разказвам неща, които сам знаех. Но той беше така дързък и самоуверен, че настройваше всички против себе си. Даже болните, които беше вдигнал от легло, се обръщаха срещу него и гледаха повече да не го срещат.

— Това пак ти си го измислил, мъдрий! — казваше Лучиано. — Най-много да мразим онези, които най-много са ни помагали!

Аз обикновено не отговарях на горчивите му забележки, защото знаех колко е страдал, но веднъж ми прекипя.

— А ти, какво искаш? Да знаеш и да можеш, без да платиш нищо за това? Без да заслужиш поне малко омраза? Така ли, Лучиано?

Той ме загледа, помисли малко, после се засмя:

— Значи, така… както тогава при дървото, с ябълката!

Сега беше мой ред да го гледам и да съобразявам. Разбира се, онази смешна легенда за дървото на познанието и за змията! Значи и тогава е имало някой, който е живял не в своето време и се е опитвал да учи на разум човечеството. А то после струпало за свое собствено оправдание всички световни грехове на неговата глава.

Исках нещо да му отговоря, но после махнах с ръка и се засмях и аз. Интересно как ли си представяше Лучиано, че мога да се превръщам в змия.

Така вървеше. Лучиано лекуваше, както аз го бях научил. Помагаше и събираше ненавистта на вертхаймци. Тичаха, когато се нуждаеха от опитната му ръка, но се бояха от острия му език. Само страхът от граф Хесен-Нойбургски задържаше Вертхайм да не ни посочи градските врати. А и ние отдавна да си бяхме отишли, ако не беше Маргарита Реалдо. Лучиано беше луд. Луд и щастлив. И, изглежда, само в тези дни не съжаляваше, че си е продал душата. Пастор Фром изпълняваше договора съвсем добросъвестно, не можехме да се оплачем от него.

Не, работите не вървяха добре, моето чувство не можеше да ме лъже. В Тюрингия ратаите, започнаха да палят не само плевниците на замъците, а и самите замъци. Бяха пратени наемници срещу непокорните, но от солдатите не беше се върнал никой. А във Вертхайм хората станаха затворени — не ни поздравяваха. Опитах се да предупредя Лучиано, но той не желаеше да ме слуша.

— Ти можеш всичко, мъдрий! — казваше той. — Даде ми Маргарита, бъди добър да се грижиш за мен и за нея!

И аз се грижех, както можех. До нощта, в която се върна брат й. Очаквах този брат, имах мътното предчувствие, че ще се върне и че това ще е краят на щастието на Лучиано. Но не подозирах, че той ще е такъв.

Валентин се върна в една късна есенна вечер. През деня беше облачно, но вечерта задуха вятър, разгони облаците и небето стана червено и прозрачно като стъкло. Вървяхме с Лучиано из улиците и бях спокоен както никога. Той след малко щеше да види Маргарита, а аз щях да свия към избата на минхер Рогевен.

Вървяхме и говорехме, не помня какво. Есента беше вече изгорила листата на орехите из дворовете и от градините се носеше горчивата миризма на хризантеми, от която се свива сърцето. Нищо не можеше да се сравни с такива вечери. И пролетта даже. Безсмисленият майски хаос, когато всичко се надпреварва да цъфти, не ме вълнува толкова. Есента има едновременно вкуса и на младо вино, и на смърт — много по-хубава е.

Вървяхме по улицата към катедралата — една от пустите странични улици, когато от ъгъла се отдели силуетът на мъж. Той не се размина, а застана пред нас. Беше висок, едър и рус, в груби солдатски дрехи, с ботфорти, покрити с кал — така, както ги носят истинските солдати. Той скръсти ръце на гърдите си и ни загледа презрително. Беше несимпатичен, безкрайно несимпатичен и нагъл.

— Навреме идвате! — каза той. — Аз пък мислех, че още ще трябва да ви чакам, плъхове такива!

Лучиано побеля. Не от страх, а от злоба. А и мен, трябва да призная, ме хванаха дяволите. В такава спокойна вечер — и изведнъж — този натрапник! Но все пак се опитах да бъда внимателен. Обърнах се към Лучиано:

— Отстъпи, аз ще се разбера с него!

Това, изглежда, бе сметнато за страх, защото онзи стана още по-нагъл и наду устни:

— Страхливец! Я ела по-насам да те разгледам, преди да измъкна мръсната ти душа!

Не виждах как ще изпълни заканата си, но очевидно беше намислил да го стори. Лучиано изсъска:

— Ти… кой си? — и бръкна под наметалото си.

Онзи се изсмя дрезгаво.

— Мигар за първи път чуваш моето име, а? Моята развратница сестра не ти ли го е казвала?

Сега ми стана ясно всичко. Това беше Валентин, братът. Кошмарната легенда щеше да се изпълни. Лучиано трябваше да го убие, за да могат поколенията да окървавят любовта на Маргарита, да превърнат този първобитен тип в герой и нещастна жертва на сатаната!

Лучиано измъкна ръката си изпод наметалото. И тогава видях кинжала — двуострия кинжал, който Сибелиус ми беше показал. Острието светеше — хищно и зло.

Онзи отстъпи само една крачка и със замах издърпа шпагата си. За миг всички замръзнахме така. Един миг, който трая цяла вечност и в който аз като на филм виждах какво ще стане по-нататък.

— Ти ще умреш пръв! — извика Валентин към Лучиано и се хвърли напред.

Лучиано ловко се изви и шпагата прониза въздуха само на сантиметри от него. Двубоят беше абсолютно неравен. Шпага срещу кинжал. Опитен солдат, виртуоз в изкуството да убива — срещу лекар, опитен само в изкуството да съживява. Жертва, безгласна жертва трябваше да бъде по-умният, по-добрият, по-чувствителният — волгерът Лучиано. А после щеше да дойде и моят ред, но за това в момента съвсем не ме беше грижа. Лучиано не трябваше да умре.

Измъкнах от жустокора си пистолета и снех предпазителя. Валентин се обърна към мен. Лицето му, диво и зло, сега беше разкривено от ужасна усмивка — той се наслаждаваше на безизходното ни положение, на това, че можеше да си играе с нас, да ни убие и да бъде чист в очите на целия подъл Вертхайм.

Вдигна пак шпагата си и бавно, жестоко я насочи към гърлото на Лучиано. Искаше да го прободе в гърлото, за да се радва на мъките му. И щеше да го стори.

Тогава натиснах спусъка. Не желаех да го убия, макар че всичко в мен кипеше от ненавист. Действително не желаех да го убия.

Чу се сух изстрел, като че някой пречупи дърво. Онзи изтърва шпагата и загледа наоколо с глупаво учудване — не знаеше какво е станало. А и аз не зная къде го бях ранил. Може би в ръката или в рамото. Но той се наведе за шпагата си и в този миг блесна кинжалът на Лучиано. Блесна и потъна.

После стана тихо. Валентин лежеше на плочника, някой отнякъде викаше, трополеха стъпки.

Ние побягнахме. Тичахме като безпаметни из кривите улици, излязохме вън от града, изкачихме височината над Вертхайм и спряхме. Долу беше градът — като че изрязани от цветно дърво малки къщички в светлината на изгряващата луна. Миришеше на бор и на гнили листа. И аз пак имах чувството, че това съм го преживял, че то е ставало някога и някъде, но може би тогава аз още не съм било роден и Лучиано не е бил до мен и светът е бил здрав и не толкова тъжен.

Седяхме и мълчахме. После Лучиано каза:

— Аз слизам долу. Трябва да я видя. Само веднъж още, мъдрий, но трябва да я видя! Разбираш ли, ти, който никога не си обичал!

Разбирах. Не можех да му кажа, че и аз съм човек като него, че и аз съм обичал. Силно като него. И напразно. Той беше тук, Маргарита беше долу и той искаше да я види и имаше право да я види, защото беше жив. А аз, сатаната, господарят на злото, бях само един умрял човек и щях да живея след столетия.

Не можех да го спра. И не беше справедливо да го спирам. Той стана и тогава видяхме и двамата, че хоризонтът светлее. Не на запад, където слънцето беше залязло, а на север. Тъмно, червеникаво зарево.

— Идат! — каза Лучиано глухо. — Идат моите братя! Идат прокълнатите, отритнатите, нищите, отчаяните и вярващите мои братя! Виж добре това, мъдрий! И ме чакай, аз ще се върна скоро!

След това тръгна надолу по пътечката, а аз седях, вдъхвах миризмата на бор и влажна земя и гледах червения хоризонт.

Лучиано не се върна нито тази нощ, нито следващата. Аз слязох във Вертхайм и разбрах истината. Тя беше много жестока, такава истина, каквато може да ти поднесе само животът. Маргарита Реалдо беше предала Лучиано. Бяха го хванали и го бяха затворили в подземията на ратхауза.

Мен никой не ме преследваше. Имперската грамота ме пазеше.

Върнах се у дома си, фрау Марта ме посрещна както обикновено, както обикновено сложи трапезата и ми наля вино. Аз вечерях и отидох у пастор Фром.