Криза

ПРОЛОГ

8 септември 2005 г.

Есента е чудесен сезон, макар често да я използват като метафора за наближаваща смърт. Никъде обаче тя не е толкова прелестна и с такова буйно разнообразие от цветове, както в североизточните щати. Дори в ранния септември топлите, натежали от влага мъгливи дни на лятото в Нова Англия се заменят постепенно от кристален, чист и сух въздух и лазурносиньо небе. Така беше и на осми септември 2005-а година. Ни едно облаче не помрачаваше прозрачното небе от Мейн до Ню Джърси, а температурата из павирания лабиринт на търговските улици на Бостън и бетонните криволици на Ню Йорк беше приятна.

Към края на деня двама лекари едновременно и неохотно посегнаха към звънящите си клетъчни телефони в тези два града. Никой от тях не се зарадва на обаждането. Всеки се страхуваше, че мелодичният звън може да известява за криза, която изисква професионалното им внимание и присъствие. Ненавременно прекъсване в момент, когато и двамата очакваха интересно прекарване на вечерта.

За съжаление, лекарската им интуиция се оказа вярна, тъй като и двете позвънявания бяха свързани с отдаване на дължимото на тъжната метафорика на есента. Обаждането в Бостън се отнасяше до смъртта на човек с остра болка в гърдите, необяснима слабост и затруднено дишане, докато в Ню Йорк ставаше дума за съвършено ясен и недвусмислен смъртен случай. И двете ситуации бяха спешни и изискваха лекарско присъствие, което означаваше отлагане на личните планове за вечерта. Това, което лекарите не знаеха, беше че едното обаждане ще предизвика поредица от събития, засягащи и двамата, ще ги въвлече в риск и ще ги превърне в жестоки врагове, а другото ще рефлектира по необикновен начин върху първото.

Бостън, Масачузетс

7:10 вечерта

Д-р Крейг Бауман отпусна ръцете си за миг, за да облекчи напрегнатите си и болезнени мускули. Беше застанал срещу огледалото, закрепено от вътрешната страна на вратата на гардероба и се бореше с официалната си черна папийонка. Бе обличал смокинг най-много пет-шест пъти в живота си: първия път на бала при завършване на гимназията и последния — когато се беше оженил; и във всичките предишни случаи смокингът бе взет под наем и малко демоде. Но сега, в новото си превъплъщение, той искаше нещо истинско. Беше си купил чисто нов смокинг и нямаше да се примири с някаква фалшива вратовръзка. Бедата беше, че наистина не знаеше как да я върже, а се бе смутил да попита продавача. Тогава не се притесняваше кой знае колко, защото предполагаше, че е като връзване на обувки.

Опитът обаче показа, че е много по-различно и той се бореше да се справи с проклетото нещо най-малко от десет минути. За щастие Лиона, новата му секретарка и деловодителка в същото време, и дори нова приятелка, се занимаваше с грима си в банята. В най-лошия случай щеше да се наложи да я попита дали тя не знае как да го направи. Не се бяха срещали на обществено място толкова дълго и Крейг предпочиташе да поддържа очевидната й вяра в неговата изисканост, опасявайки се, че в противен случай подмятанията й никога няма да имат край. Лиона притежаваше онова, което административната му секретарка и медицинска сестра наричаха „уста“. Тактичността определено не беше силната й страна.

Крейг хвърли бърз поглед по посока на Лиона. Вратата към банята бе открехната и тя гримираше очите си, но всичко, което можеше да види бе страничен изглед към заобленото й двайсет и тригодишно дупе, стегнато в лъскава розова коприна. Стоеше на пръсти, наведена над мивката, за да е по-близо до огледалото. Лека усмивка прекоси лицето на Крейг, когато си представи как двамата минават между редовете в Симфоничната зала, за което всъщност бяха всичките тези приготовления и труфила. Като компенсация за безпардонността си Лиона беше красавица, особено в късата рокля, която наскоро бяха купили в „Нейман Маркъс“. Беше сигурен, че тя ще завърти доста глави и че към него ще се насочат завистливите погледи на доста четиридесет и петгодишни мъже. Крейг осъзна, че подобни чувства са по-скоро младежки, но не ги бе изпитвал от времето, когато за пръв път облече смокинг и не можеше да се нарадва.

Усмивката му помръкна, когато се запита дали сред публиката няма да се окаже някой от приятелите на семейството му. Целта му определено не беше да унижи някого или да нарани нечии чувства. Въпреки това се боеше да не срещне някои познати, тъй като той и съпругата му никога не ходеха на симфоничен концерт, нито пък неколцината им приятели, по-голямата част от които бяха претоварени с работа лекари като него самия. Предимствата на градския културен живот не бяха част от техния стил, благодарение на дългите и изнурителни часове медицинска практика.

Крейг и Алексис бяха разделени от шест месеца, така че не беше неестествено да има компания. Не смяташе възрастта за проблем. Доколкото беше с пълнолетна жена на следколежанска възраст, това не би трябвало да има значение. Освен това щеше да се случи рано или късно да го видят да излиза с гадже. В добавка към редовните посещения на Симфоничната зала той бе станал и редовен посетител на новия фитнес салон, както и на театрални постановки, балет и какви ли не още социални събития, които нормалните образовани хора не пропускат в един град от световна класа. Тъй като Алексис непрекъснато бе отказвала да го придружи в новото му амплоа още от получаването на научната му степен, сега се чувстваше оправдаван, че е съпровождан от друг човек. Нямаше намерение да се въздържа от превръщането си в личност каквато искаше да бъде. Беше започнал да членува дори в Музея за изящно изкуство и се интересуваше къде се откриват изложби, макар че никога преди не беше посещавал ни една. Беше се наложило да пожертва подобни дейности по време на тежкото, изнурително усилие да стане лекар — особено най-добрия лекар, какъвто можеше да бъде, което означаваше, че за десет години от живота си на възрастен човек бе отсъствал от болницата само за да спи. А когато завърши стажа си по вътрешна медицина и окачи лелеяната табелка с името си имаше дори по-малко време за лични дела, включително за семейството. Беше се превърнал в типичния интелектуален провинциален работохолик, който няма време за нищо друго, освен за пациентите си. Но всичко това се беше променило и разкаяния и вина, особено що се отнася до семейните въпроси, трябваше да почакат. Новият д-р Крейг Бауман беше оставил зад себе си забързания, неудовлетворителен и некултурен делничен живот. Знаеше, че някои хора може да нарекат ситуацията му криза на средната възраст, но той имаше друго име за това. Наричаше го прераждане, или още по-точно — пробуждане.

През изминалите години Крейг беше завладян — дори обсебен — от идеята да се трансформира в по-интересна, по-щастлива, изискана и по-добра личност и като резултат — в по-добър лекар. На бюрото в градския му апартамент лежаха купчина каталози от различни местни университети, включително Харвард. Имаше намерението да вземе курсове по класическа литература и древни езици: по един или два на семестър, за да навакса изгубеното време. И най-хубавото от всичко, благодарение на преместването му, да се върне към изследването си, което напълно бе изоставил при започване на лекарската си практика. Онова, което в медицинското училище смяташе за изгодна задача — да върши мръсната работа вместо професора, изследвайки натриевите пътища в мускулите и нервните клетки, се бе превърнало в съдба, когато се издигна до нивото на колега изследовател. Крейг беше дори съавтор в няколко възторжено приети научни статии, докато беше студент по медицина, а след това стажант. Сега бе отново на пейката, способен да прекара два следобеда в седмицата в лабораторията и това му харесваше. Лиона го наричаше ренесансов човек и макар да знаеше, че прозвището е пресилено, той смяташе, че след няколко години усилен труд може да е близо до това.

Произходът на метаморфозата на Крейг бе по-скоро внезапен и напълно го бе изненадал. Само година преди това и съвършено неочаквано професионалният му живот и практика се бяха променили драматично в две направления — значително покачване на заплатата, както и удовлетворение от работата. Изведнъж бе станало възможно за него наистина да практикува онзи вид медицина, който бе учил в медицинското училище, където нуждите на пациента засенчваха мистериозното господство на размера на здравните осигуровки. Изведнъж се оказа, че Крейг може да прекарва часове наред с някого, ако състоянието на пациента го изискваше. С един замах той се бе освободил от бича на намаляващите компенсации и покачващите се разходи, които го принуждаваха да вмъква все повече и повече пациенти в и без това претъпкания си работен график. За да му плащат вече нямаше нужда да се бори със застрахователните чиновници, които често се оказваха невежи в медицинско отношение. Дори бе започнал да се обажда по домовете, когато това бе в интерес на пациента, нещо немислимо преди.

Промяната приличаше на сбъднат сън. Когато предложението дойде изневиделица, той бе казал на евентуалния си благодетел, а сега партньор, че трябва да помисли. Как можа да се окаже толкова глупав, че да не се съгласи на мига? Ами ако бе пропуснал възможността да сложи ръка на големия джакпот? Всичко беше по-добро, с изключение на семейството, но корените на този проблем показваха само колко потиснат е бил той още от първия ден на предишното си работно място. В крайна сметка вината бе негова и той си го признаваше. Беше позволил нуждата от установена медицинска практика да диктува и границите на неговия живот. Но сега не се увличаше, така че може би семейните трудности щяха да се разрешат в бъдеще, за което щеше да им даде достатъчно време. Може би Алексис щеше да се убеди колко по-добър можеше да е животът им. Междувременно той бе решил да се наслаждава на подобряването на своя. За първи път, откакто се помнеше, имаше свободно време и пари в банката.

Хванал двата края на папийонката с ръце, той тъкмо се канеше да поднови опитите си да я върже, когато клетъчният му телефон иззвъня. Лицето му посърна. Погледна часовника си. Беше седем и десет. Симфоничният концерт започваше в осем и половина. Очите му се спряха върху името на човека, който го търсеше. Станхоуп.

— По дяволите! — изруга той, докато отваряше телефона и го приближаваше към ухото си.

— Д-р Бауман! — произнесе култивиран глас. — Обаждам се във връзка с Пейшънс. Зле е. Всъщност, струва ми се, че този път наистина е болна.

— Какъв според вас е проблемът, Джордан? — попита Крейг, докато обръщаше очи към банята. Лиона беше чула телефона и го гледаше. Той произнесе с устни „Станхоуп“ и тя кимна. Знаеше какво означава това и Крейг го разбра по изражението й, което показваше същия страх, какъвто изпитваше и той — че вечерта им е на път да се провали. Ако пристигнеха за концерта прекалено късно, трябваше да изчакат антракта, за да седнат, което на свой ред означаваше да се откажат от вълнението и възбудата от влизането, която и двамата очакваха с нетърпение.

— Не знам — каза Джордан. — Изглежда неестествено слаба. Дори не е в състояние да седне.

— Освен слабостта какви са другите симптоми?

— Мисля, че трябва да се обадим за линейка и да отидем в болницата. Тя е доста разтревожена и започва да ме безпокои.

— Джордан, ако вие се безпокоите, аз също се безпокоя — произнесе Крейг успокоително. — Какви са симптомите й? Имам предвид, че тази сутрин бях у вас и се занимавах с различните й обичайни оплаквания. Да не би сега да е нещо различно? — Пейшънс Станхоуп беше една от онези пет-шест пациенти, които Крейг наричаше „проблемни“, но тя бе най-зле от групата. Всеки лекар имаше такива и ги намираше в най-добрия случай за досадни, а в най-лошия — за вбесяващи. Това бяха пациентите, които упорстваха ден след ден с молби и оплаквания, които в по-голямата си част бяха психосоматични или напълно фантомни и на които рядко би помогнала някаква терапия, включително алтернативна медицина. Крейг бе опитал всичко с тези хора, но без каквато и да е полза. Те бяха напълно депресирани, недоволни, разстроени и времеядци, а сега с Интернет ставаха още по-изобретателни по отношение на мнимите си симптоми и изискваха дълги, напоителни разговори и държане на ръце. В предишната си практика, след като се увереше, че са хипохондрици без никакво съмнение, Крейг би подредил нещата така, че да ги вижда колкото се може по-рядко и то най-вече, за да ги прехвърли към практикуващата сестра или към тесен специалист, най-вече психиатър, ако успееше да ги накара да отидат. Но при сегашното състояние на нещата бе ограничен във възможността си да прибягва до такива хитрости, като се имаше предвид, че „проблемните пациенти“ бяха единствените досадници в новата му практика. Представляващи само три процента от основните му пациенти, както обяви счетоводителят, те поглъщаха повече от петнайсет процента от неговото време. Пейшънс беше най-типичният пример. Беше я преглеждал най-малко веднъж седмично през последните осем месеца предимно вечер или през нощта.

— Този път е много по-различно — каза Джордан. — Изобщо не прилича на оплакванията й от миналата вечер и сутринта.

— Как така? — попита Крейг. — Можете ли да ми кажете нещо специфично? — Искаше да бъде колкото се може по-сигурен за това какво става с Пейшънс, като се насилваше да не забравя, че хипохондриците понякога наистина се разболяват. Проблемът с подобни пациенти беше, че те снижаваха индекса на съмнение. Като в приказката за лъжливото овчарче, което крещяло, че има вълк.

— Болката е на друго място.

— Окей, това е вече начало — каза той и направи знак на Лиона да побърза. Ако настоящият проблем бе това, което предполагаше, искаше да отидат заедно с Лиона да посетят болната вкъщи. — И кое й е различно на болката в момента?

— Тази сутрин бе в ректума и долната част на стомаха.

— Помня — отвърна Крейг. И как би могъл да забрави? Подуване, газове и проблеми с освобождаването на червата, описани в отвратително изтънчени подробности, представляваха обичайните оплаквания. — Къде я боли сега?

— Казва, че е в гърдите. Никога досега не се е оплаквала от болки там.

— Не е съвсем вярно, Джордан. Миналия месец имаше няколко епизода с подобни болки. За което я подложихме на изследване на стреса.

— Прав сте! Бях забравил. Не мога вече да запомня всичките й симптоми.

Както и аз, искаше му се да каже, но си сдържа езика.

— Струва ми се, че трябва да отиде в болницата — повтори Джордан. — Има известни затруднения с дишането и дори с говора. По-рано днес успя да ми каже, че има главоболие и й е лошо на стомаха.

— Гаденето е от постоянния й репертоар — подхвърли Крейг. — Както и главоболието.

— Само че този път повърна. Освен това имала чувството, че се носи из въздуха и се вцепенява.

— Е, това е вече нещо ново!

— Казвам ви, този път е напълно различно.

— Болката вътрешна и тъпа ли е, или е остра и на периоди, като спазъм?

— Не мога да кажа.

— Бихте ли я попитали? Може да се окаже важно.

— Добре, изчакайте на телефона.

Крейг го чу, че оставя слушалката. В този момент Лиона излезе от банята. Беше готова. Той си помисли, че изглежда като излязла от списание и вдигна палци възторжено. Тя се усмихна и попита:

— Какво става?

Той вдигна рамене, като продължаваше да държи клетъчния телефон до ухото си.

— Прилича на нещо, което изисква домашно посещение.

Лиона кимна, след което го погледна въпросително:

— Имаш ли затруднения с вратовръзката?

Той неохотно кимна.

— Да видим какво мога да направя — предложи тя.

Крейг вдигна брадичката си, за да й даде повече простор за действие, докато чакаше Джордан да се върне на линията.

— Казва, че болката е ужасна.

Той кимна. Това вече звучеше съвсем в стила на онази Пейшънс, която познаваше. За това нямаше помощ.

— Болката разпространява ли се към ръката или шията?

— О, боже! Не знам. Да я питам ли?

— Ако обичате.

След няколко ловки маньовъра Лиона прехвърли краищата на вратовръзката през примката и стегна възела, който бе направила. Нагласи го и отстъпи назад.

— Не е лошо, макар че не е красиво да се хваля — обяви тя.

Крейг се огледа в огледалото и трябваше да се съгласи. Беше се справила лесно.

Гласът на Джордан долетя от другия край:

— Казва, че е точно в гърдите. Докторе, възможно ли е да е сърдечна криза?

— Изключено, Джордан. Спомняте ли си, казах ви, че изследването на стреса показа леки изменения, заради което препоръчах още тестове на сърдечния й статус, макар тя да не беше съгласна.

— Наистина си спомням. Но каквито и да са сегашните й оплаквания, убеден съм, че се засилват. Дори изглежда посиняла.

— Добре, ей сега идвам. Само още един въпрос: вземала ли е някой от онези антидепресанти, които й оставих тази сутрин?

— Това важно ли е?

— Би могло да се окаже. Макар да не изглежда като лекарствена реакция, трябва да го имаме предвид. Беше ново лекарство за нея. Затова й казах да не го взема до тази вечер преди да си легне, защото може да получи замайване.

— Представа нямам дали го е взела или не. Има цял куп лекарства, предписани от д-р Коен.

Крейг кимна. Знаеше много добре, че шкафът на Пейшънс прилича на малка аптека. Д-р Етан Коен беше много по-либерален в предписването на лекарствата в сравнение с Крейг и беше първоначалният й лекар. Тъкмо д-р Коен бе този, който бе предложил на Крейг възможността да се присъедини към неговата практика, но напоследък беше партньор на Крейг по-скоро на хартия, отколкото в действителност. Човекът имаше лични здравословни проблеми, които бе изоставил, и които можеха да се превърнат в постоянни. Крейг бе наследил целия му настоящ списък с проблемни пациенти. За радост на Крейг никой от собствените му предишни проблемни пациенти не се бе прехвърлил към новата му практика.

— Слушайте, Джордан — каза той. — Сега тръгвам, но вие се опитайте да намерите малкото шишенце с хапчета, които дадох на съпругата ви тази сутрин, за да ги преброим.

— Ще направя всичко възможно.

Крейг затвори телефона си и погледна към Лиона.

— Явно наистина трябва да направя домашно посещение. Имаш ли нещо против да ме придружиш? Ако се окаже фалшива тревога, можем да отидем директно на концерта и да хванем началото. Не живеят далече от Симфоничната зала.

— Нищо против — каза Лиона жизнерадостно.

Докато намъкваше смокинга си, Крейг тръгна към кабинета си. Взе от най-горната лавица черната си чанта и я отвори. Беше подарък от майка му за завършването на медицинското училище. На времето му се виждаше нещо изключително, защото добре знаеше колко време майка му е трябвало да отделя пари настрана, без баща му да разбере, за да си го позволи. Беше огромна, старомодна лекарска чанта, изработена от черна кожа с месингова закопчалка. В предишната си практика Крейг никога не я беше използвал, тъй като никога не правеше посещения по домовете. Но през изминалата година често му се налагаше да го прави.

Напъха в нея лекарствата, които смяташе, че може да потрябват, както и принадлежности за установяване на сърдечни нарушения и биомаркери за сърдечна криза. Науката беше напреднала от времената, когато беше стажант. Някога отнемаше дни, докато се получат резултатите от лабораторията. Сега можеше да го направи в домашни условия. Апаратурата не беше перфектна, но това нямаше значение. Беше проверка на диагнозата, което беше важното. Той се протегна към горната лавица и взе портативния апарат за електрокардиограма, който подаде на Лиона.

Когато официално се раздели с Алексис, Крейг си бе намерил апартамент в Бийкън Хил в центъра на Бостън. Беше четириетажен, без асансьор, двоен, на „Ривър стрийт“, много слънчев, с тераса и изглед към Чарлз ривър и Кеймбридж. Мястото беше централно и удовлетворяваше идеално изискванията на Крейг, особено по отношение близостта на добрите ресторанти и театри. Единственото незначително неудобство беше проблемът с паркирането. Трябваше да наеме място за паркиране в един гараж на „Чарлз стрийт“, на пет минути пеша.

— Какви са шансовете да пристигнем навреме за концерта? — попита Лиона, когато вече пътуваха в новото Порше на Крейг на запад към „Стороу драйв“.

Крейг трябваше да повиши глас, за да надвика рева на двигателя.

— Джордан изглежда допуска, че може да е основателно. Точно това ме плаши. Той живее с Пейшънс и я познава по-добре от всеки друг.

— Как изобщо човек може да живее с нея? Тя е такъв трън в задника, а той изглежда изискан, фин джентълмен. — Лиона беше огледала семейство Станхоуп, когато бяха идвали в кабинета му няколко пъти.

— Предполагам, че е въпрос на облаги. Имам чувството, че тя е тази с парите, но кой знае. Личният живот на хората никога не е такъв, какъвто изглежда, включително и моя доскоро. — И той стисна ръката на Лиона.

— Не знам как имаш търпение с такива пациенти1 — произнесе тя с възхищение. — Не го казвам заради каламбура.

— Опитвам се и не мога да ги поставя между теб и мен. За щастие са малцинство. Научен съм да се грижа за болни. Хипохондриците за мен са същото като кръшкачите. Ако исках да съм психиатър, щях да уча психиатрия.

— Когато пристигнем в колата ли да те чакам?

— Както искаш — отвърна той. — Не знам колко ще се забавя. Понякога трае и час. Мисля, че е добре да влезеш с мен. Ще скучаеш толкова време сама.

— Ще ми е интересно да видя как живеят.

— Едва ли както средностатистическа двойка.

Семейство Станхоуп обитаваха масивна тухлена къща на три етажа в Джорджиански стил на доста голям залесен парцел, близо до „Честнът хил кънтри клуб“ в един шикозен район на Брайтън, Масачузетс. Крейг влезе в обиколната алея и се приближи към къщата. Познаваше пътя отлично. Джордан отвори вратата, когато изкачиха трите стъпала. Крейг носеше черната си чанта, а Лиона — апаратурата за ЕКГ.

— На втория етаж е, в спалнята си — каза бързо Джордан. Беше висок, педантичен мъж, облечен в тъмносиво сако от кадифе. Ако се бе учудил на официалното облекло на Крейг и Лиона, то не го показа. Извади малко пластмасово шишенце и го подаде на Крейг, преди да се завърти на пети.

Беше безплатна мостра на „Золофт“, която бе оставил на Пейшънс тази сутрин. Още на мига забеляза, че една от шестте таблетки липсва. Явно я беше изпила по-рано, отколкото я бе посъветвал. Пусна шишенцето в джоба си и последва Джордан.

— Ще имате ли нещо против секретарката ми да дойде заедно с мен? — попита Крейг. — Може да се наложи да ми помага. — Лиона бе демонстрирала няколко пъти в офиса желанието си да помага. Крейг бе впечатлен от нейната инициативност от самото начало, много преди да си помисли да я покани да излязат заедно. Беше приятно изненадан и от факта, че посещава вечерни курсове в Бънкър хил Къмюнити колидж с идеята да получи диплома за лаборант или медицинска сестра. Това само я правеше по-привлекателна в очите му.

— Разбира се, че не — отвърна Джордан през рамо и им махна с ръка да го последват. Той продължи да се изкачва по главното стълбище, което минаваше покрай полукръгъл прозорец над входната врата.

— Отделни спални — прошепна Лиона. — Мислех, че го има само в старите филми.

Крейг не отговори. Те бързо прекосиха покрития с килим коридор и влязоха в покоите на домакинята, тапицирани в синя коприна. Пейшънс лежеше в широкото си легло подпряна на дебели възглавници. Клепачите й бяха спуснати. Една прислужница с вид на скромна стара мома се изправи. Държеше мокра кърпа, която явно се канеше да сложи на челото на болната.

Крейг хвърли бърз поглед към Пейшънс и без да каже дума се насочи към нея, пусна чантата на леглото и хвана ръката й, за да провери пулса. После извади апарата за измерване на кръвно налягане и стетоскопа. Докато стягаше маншета около ръката й, нареди кратко на Джордан:

— Извикайте линейка!

Мъжът само леко вдигна вежди, за да покаже, че е чул, тръгна към телефона на нощното шкафче и набра 911. След това махна с ръка на прислужницата, че е свободна.

— Мили боже! — промърмори Крейг, докато разкопчаваше маншона. Дръпна възглавниците зад гърба на Пейшънс и тя се отпусна на леглото като парцалена кукла. Той свали завивките, наведе се със стетоскопа към гърдите й и кимна към Лиона да му подаде апаратурата за електрокардиограма. Чуваше как Джордан говори с оператора на 911.

— Ще се оправи ли? — попита шепнешком Лиона.

— Един господ знае — отвърна Крейг. — Посиняла е, за бога.

— Какво означава?

— Означава, че няма достатъчно кислород в кръвта й. И нямам представа дали е, защото сърцето не помпа достатъчно или защото не диша добре. Едното от двете е, а може би и двете.

Крейг се съсредоточи върху апарата за ЕКГ, докато той бълваше лентата. Имаше съвсем малки изкачвания и спадове в кривата, с широки разстояния между тях. Крейг нетърпеливо откъсна разпечатката и впери очи в нея, преди да я напъха бързо в джоба си. След това отви крайниците й.

Джордан остави слушалката.

— Линейката е на път.

Крейг само кимна, затършува из чантата си и извади дихателен апарат. Сложи маската върху носа и устата на Пейшънс и компресира. Гърдите й се надигнаха бързо.

— Ще се справиш ли с това? — обърна се Крейг към Лиона, докато продължаваше да вентилира дробовете.

— Предполагам — отвърна тя колебливо, мушна се между него и таблата на леглото и започна да му помага при обдишването.

Той й показа как да използва обтуратора, като в същото време държи главата на Пейшънс назад. След това се наведе и погледна зениците й. Бяха разширени и не реагираха. Не беше добър знак. Прислуша я със стетоскопа — сега беше добре вентилирана.

Извади от черната си чанта принадлежностите, с които да изследва за биомаркери, свързани със сърдечна криза. Отвори кутията и измъкна едно пластмасовите устройства. Използва малка спринцовка, за да изтегли известно количество кръв от главната вена, разклати я и впръска шест капки върху теста за проба. После го вдигна на светлината.

— Положителен е — каза той след малко и напъха всичко обратно в чантата.

— Кое е положително? — попита Джордан.

— Кръвта й е положителна за миоглобин и тропонин. На обикновен език това означава, че има сърдечен пристъп. — Той се увери със стетоскопа си, че Лиона се справя добре с кислородния апарат.

— Значи първоначалното ви впечатление е било правилно — обади се Джордан.

— Едва ли. Боя се, че положението е много лошо.

— Опитах се да ви съобщя колкото се може повече подробности по телефона — каза мъжът високомерно. — Но тогава сметнах, че е сърдечна криза.

— По-зле е, отколкото ми го описахте — поклати глава Крейг, докато вадеше епинефрин и атропин, заедно с малко шишенце интравенозна течност.

— Моля да ме извините. Бях пределно ясен, когато ви казах, че състоянието й прогресивно се влошава.

— Съобщихте ми, че има затруднения с дишането. Всъщност тя едва дишаше, когато пристигнахме. Трябваше да ми го кажете. Освен това споменахте, че е леко посиняла, а я заварвам напълно синя. — Крейг сръчно започна интравенозно преливане. Прикрепи иглата и вкара епинефрина и атропина. Прикачи малка система с бутилка към абажура с кукичка, която бе взел за целта.

— Направих всичко, за да ви осведомя колкото се може по-добре, докторе.

— Оценявам го — отвърна Крейг и вдигна ръце в помирителен жест. — Съжалявам. Не исках да ви критикувам. Просто се безпокоя за съпругата ви. Сега трябва да я откараме колкото се може по-бързо в болницата. Трябва да я вентилират с кислород и да й поставят сърдечен пейсмейкър.

Звукът на приближаващата се линейка можеше да се чуе от далеч. Джордан слезе по стълбите, за да заведе санитарите право в стаята на Пейшънс.

— Ще издържи ли? — попита Лиона, като не преставаше да изпомпва въздух в дробовете на болната. — Изглежда ми много посиняла.

— Ти свърши отлична работа — похвали я Крейг. — Но не съм оптимист; зениците й не се свиват и тя е прекалено вяла. Но ще знаем повече, когато я откараме в „Нютън Мемориал“ и й направят кръвни изследвания и я сложат на респиратор. Имаш ли нещо против да шофираш моята кола? Искам да ги придружа с линейката в случай на сърдечна блокада. Може да се наложи да й направя сърдечен масаж по пътя.

Парамедиците действаха енергично. Бяха мъж и жена, които явно работеха заедно от доста време, защото се разбираха от едно движение. Незабавно сложиха Пейшънс върху носилка, смъкнаха я по стълбите и я вкараха в линейката. Няколко минути след пристигането си вече тръгваха обратно. Включиха сирената, жената седна на волана, а мъжът телефонира в болницата да уведоми за случая.

Сърцето на Пейшънс все още биеше, но едва-едва, когато пристигнаха. На рампата ги очакваше една кардиоложка, която Крейг добре познаваше. Уведоми я за резултатите от изследването за биомаркери, което потвърждаваше диагнозата за инфаркт на миокарда или сърдечна криза.

Както се очакваше, Пейшънс бе сложена на респиратор със сто процента кислород, след което — на външен пейсмейкър. За съжаление бързо бе установено, че има електрическа активност без пулс, което означаваше, че пейсмейкърът създава изображение на електрокардиограмата, но сърцето не бие. Един от стажантите се наведе над носилката и започна сърдечен масаж. Кръвното налягане се понижи, макар картината на газовете в кръвта да не бе лоша, но киселинното ниво се намираше на границата с най-високото, което кардиолозите някога бяха виждали.

Крейг и кардиоложката се спогледаха. Състоянието на болната беше много лошо, още когато я пренасяха в линейката.

След няколко часа усилия да накарат сърцето да заработи, кардиоложката дръпна Крейг настрана. Той беше все още в официалния си костюм, с вратовръзка. Кръвта беше опръскала дясната му ръка, а сакото на смокинга му висеше на една свободна окачалка за системи до стената.

— Предполагам, че става дума за сериозни увреждания на сърдечния мускул — въздъхна жената. — Положението можеше да е различно, ако бяхме започнали по-рано. От описанията ви на развитието на случая стигам до извода, че имаме масиран първоначален инфаркт.

Крейг кимна и погледна към екипа, който продължаваше да прави опити за възстановяване дейността на сърцето и белите дробове на Пейшънс. Странно, но цветът на лицето й се бе възвърнал почти до нормалния от кислорода и гръдния масаж.

— Страдала ли е от сърдечносъдово заболяване?

— Тестът за изследване на стреса, който й направихме преди няколко месеца, не беше много ясен — отвърна Крейг. — Можеше да се допусне наличието на безобиден проблем, но тя отказа всякакви по-нататъшни изследвания.

— За нейно съжаление — поклати глава кардиоложката. — Зениците й така и не се свиха, което предполага мозъчно нарушение. Като имате това предвид, каква според вас трябва да е следващата стъпка?

Крейг си пое въздух дълбоко и издиша. Изглеждаше обезкуражен.

— Може би трябва да спрем.

Тя кимна и стисна успокояващо рамото му, след което се обърна към леглото с болната и медицинския екип, за да им каже да спрат.

Крейг откачи сакото на смокинга си и се приближи към бюрото, за да подпише документите, които потвърждаваха смъртта на пациентката вследствие на сърдечна блокада и последвал инфаркт на миокарда. След това излезе в чакалнята на спешното отделение. Лиона седеше между болните, които чакаха реда си със семействата си, и прелистваше старо списание. В официалното си облекло приличаше на скъпоценна перла сред безличен пясък. Когато се приближи към нея, тя вдигна очи. В погледа му прочете всичко.

— Нямаше ли късмет?

Крейг поклати глава и огледа чакалнята.

— Къде е Джордан Станхоуп?

— Излезе преди час.

— Сериозно? Защо? Какво каза?

— Че предпочита да си е вкъщи, където ще изчака обаждането ти. Каза също, че болниците му действали депресиращо.

Крейг се изсмя късо.

— Съвсем в стила му. Винаги ми съм го възприемал като странна птица.

Лиона остави настрана списанието и го последва навън. Прииска му се да каже нещо философско за смисъла на живота, но промени намерението си. Не смяташе, че тя ще разбере, а се притесняваше, че сега ще е в състояние да й обясни. И двамата не проговориха, докато стигнаха до колата.

— Искаш ли аз да шофирам? — попита Лиона.

Крейг поклати глава, отвори вратата към пасажерското място за Лиона, след това заобиколи и се качи зад волана. Не бързаше да запали двигателя.

— Очевидно пропуснахме концерта — каза той, взирайки се през предното стъкло.

— Меко казано. Минава десет. Какво ще правим?

Той нямаше представа. Знаеше, че трябва да телефонира на Джордан Станхоуп, но не изпитваше никакво желание за това.

— Сигурно най-трудното нещо за един лекар е да загуби пациент — каза Лиона.

— Понякога най-трудното се оказва разправията с оцелелите — въздъхна Крейг, без да предполага колко пророчески ще излезе коментарът му.

Ню Йорк, Ню Йорк

7:10 вечерта

Д-р Джак Степълтън седеше в тесния си офис на петия етаж на Патологическия център от повече време, отколкото му се искаше да си признае. Колегата му, д-р Чет Макгавърн, бе излязъл след четири, за да отиде на тренировка в изискания си фитнес клуб в Мидтаун. Както често се случваше, той приканваше Джак да го придружи с пламенни истории за най-новото дамско попълнение в групата, чиито екипи не оставяли много за въображението, но Джак възразяваше както обикновено, че предпочита да е участник, а не наблюдател, когато става дума за спорт. Не можеше да повярва, че Чет продължава да се смее на неговия, станал вече изтъркан, отговор.

В пет часа д-р Лори Монтгомъри, колежка и приятелка на Джак, провря глава, за да каже, че се прибира да си вземе душ и да се приготви за романтичната среща, която той бе организирал за двамата тази вечер в любимия им нюйоркски ресторант „Елиъс“, където бяха прекарали безброй незабравими мигове през годините. Беше предположила, че той ще се прибере заедно с нея да се освежи, но той отказа с обяснението, че е затрупан с работа и че ще я чака в ресторанта в осем. За разлика от Чет тя не се опита да го склони. От нейна гледна точка беше такова рядко събитие Джак да прояви подобна изобретателност в една делнична вечер, че беше готова да застане на глава, само и само да насърчи подобно поведение. Обичайните му вечерни планове включваха препускане с велосипеда до вкъщи, бърза салата в някой от ресторантите на „Кълъмбъс авеню“ към девет, последвани скоро от нямо рухване в леглото.

Въпреки всичко Джак нямаше кой знае колко работа и по-скоро се ровеше наоколо и си търсеше занимание, особено през изминалия час. Дори преди да седне на бюрото си, бе достатъчно в течение на текущите аутопсии. Причината да се насилва да работи специално този следобед, беше че искаше да държи съзнанието си заето в напразен опит да контролира тревогата по отношение на тайните си планове за вечерта. Потъването в работа или в изнурителна тренировка бе неговата утеха и избавление в продължение на четиринайсет години, така че той нямаше да се поддаде на уловката сега. За съжаление работата не поддържаше интереса му, особено след като свърши належащите задачи. Мислите му се отплеснаха към забранени територии, което започна да го тормози дали няма някакви задни мисли по отношение на плановете за вечерта. Точно в този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той погледна часовника си. Оставаше по-малко от час до важния ден. Усети, че пулсът му се ускорява. Телефонен звън по това време бе злокобен знак. Тъй като шансовете това да е Лори бяха нулеви, то шансовете да е някой, който ще разбие на пух и прах разписанието за вечерта, се увеличаваха.

Той откопча телефона от колана си и погледна дисплея. Точно както се боеше, обаждаше се Алън Айзенбърг. Алън бе един от стажантите патолози, на когото плащаха да поема след работно време рутинни проблеми, които дежурните съдебни следователи смятаха, че изискват лекарско внимание. Ако проблемът беше извън компетентността на стажанта, тогава се уведомяваше съдебният патолог на повикване. Тази вечер това бе Джак.

— Съжалявам, че ви безпокоя, д-р Степълтън — каза Алън с дрезгав и стържещ глас.

— Какъв е проблемът?

— Самоубийство, сър.

— Окей, тогава какъв е въпросът? Какво, не знаете как да се справите ли? — Джак не познаваше много добре Алън, но за сметка на това познаваше Стив Мериът, съдебният следовател от вечерната смяна, който беше достатъчно опитен.

— Сложен случай, сър. Починалата е съпругата или любовницата на ирански дипломат. Той крещи на всички и заплашва да се обади в иранското посолство. Господин Мериът ме извика за подкрепление, но чувствам, че не мога да се справя сам.

Джак не отговори. Беше неизбежно. Трябваше да отиде на сцената на местопрестъплението. Такива случаи неизменно водеха до политически усложнения — тази част от работата му, която Джак ненавиждаше. Нямаше представа дали ще е в състояние да направи посещение на мястото и да успее да пристигне в ресторанта за осем часа, което само засили безпокойството му.

— Там ли сте още, д-р Степълтън?

— Последния път, като погледнах бях там — сопна му се Джак.

— Помислих, че може би са ни прекъснали — каза Алън. — Няма значение, мястото е апартамент 54 в Кулите на Обединените нации на Четиридесет и седма улица.

— Тялото местено ли е? — Джак облече сакото си от рипсено кадифе, несъзнателно поглаждайки четвъртития предмет в десния си джоб.

— Не и от мен и съдебните следователи.

— А полицията? — Джак излезе от офиса си и тръгна към асансьорите. Коридорът беше пуст.

— Не вярвам да са го местили, но не съм питал.

— А съпругът или любовникът?

— Ще трябва да попитате полицаите. Дежурният детектив е до мен, иска да говори с вас.

— Дайте ми го!

— Здрасти, приятел! — произнесе един висок глас, което принуди Джак да отдалечи телефона от ухото си. — Донасяй си задника по-скоро!

Джак разпозна в сухия глас детектив лейтенант Лу Солдано, негов приятел от десет години. Познаваше го от времето, когато се запозна с Лори. Всъщност точно тя ги бе запознала.

— Би трябвало да се досетя, че ти стоиш зад това! — простена Джак. — Надявам се помниш, че тази вечер в осем трябва да сме в „Елиъс“.

— Хей, не съм измислил аз тази глупост. Като ще стане — става.

— Какво правиш ти на местопрестъпление на самоубийство? Да не би вие, полицаите, да се съмнявате, че е такова?

— По дяволите, не! Съвсем явно самоубийство, с рана от огнестрелно оръжие в дясното слепоочие. Присъствието ми се дължи на специална молба от моя любим капитан, тъй като познава добре включените екипи и евентуалните бъркотии, които са в състояние да забъркат. Идваш ли или не?

— Тръгвам. Тялото местено ли е?

— Във всеки случай не и от нас.

— Кой крещи там около теб?

— Дипломатът. Съпруг или любовник, не знам. Трябва да разберем. Малко нахален е, но е силен и ме кара да оценявам сдържаната му мъка. Развика ни се от момента, в който пристигнахме, действа ни като началник, прави се на Наполеон.

— Какъв му е проблемът? — попита Джак.

— Иска да покрием голата му жена или любовница и направо е побеснял, защото настояваме нищо да не се пипа и мести, докато вие не разрешите.

— Почакай! — прекъсна го Джак. — Казваш ми, че жената е гола?

— Гола както майка я е родила. И сякаш това не стига, ами е без каквото и да е окосмяване на пубиса. Обръсната е като билярдна топка, което…

— Лу — прекъсна го за втори път Джак. — Не е било самоубийство.

— Моля? — попита невярващо лейтенантът. — Опитваш се да ми кажеш, че не става дума за самоубийство, без дори да си видял местопрестъплението.

— Ще видя местопрестъплението, но да, казвам ти, че не е самоубийство. Имаше ли някаква бележка?

— Предполагаема, но е на фарси2. Така че нямам представа какво пише. Дипломатът казва, че е предсмъртно писмо.

— Не е било самоубийство — повтори Джак. В този момент асансьорът пристигна. Той се качи, но не бързаше да затвори, за да не загуби връзка с Лу. — Обзалагам се на петарка. Никога не съм чувал жена да извърши самоубийство гола. Просто не се случва.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Жените самоубийци не искат да бъдат намерени по такъв начин. По-добре съгласувай нещата и нека твоите хора да дойдат на място. Освен това няма защо да ти казвам, че сдържаният дипломат съпруг или какъвто и да е там, е заподозрян номер едно. Не му позволявай да изчезне в иранското посолство, защото няма да го видиш вече.

Джак пусна вратата да се затвори, докато прекъсваше разговора. Надяваше се нарушаването на плановете за вечерта да не крие по-дълбок смисъл. Истинският кошмар на Джак беше страхът, че смъртта дебне хората, които той обича, правейки го съучастник. Той погледна часовника си. Беше седем и двайсет.

— По дяволите! — изруга той гласно и блъсна няколко пъти вратата на асансьора с длан. Може би трябваше да премисли идеята.

С бързина, родена от повтарянето, Джак измъкна планинския си бегач от района на моргата, където бяха складирани ковчезите за бездомници, отключи го, сложи си каската и го подкара към товарната рампа срещу 30-та улица. Между вановете на погребалните агенции той се метна на седалката и излезе на улицата. Стигна до ъгъла и зави към Първо авеню.

Със сядането на велосипеда тревогата му се стопи. Натисна педалите и велосипедът се понесе напред, като бързо набираше скорост. Пиковите часове на трафика бяха отминали и колите, такситата, автобусите и камионите се движеха с прилична скорост. Джак не бе в състояние да поддържа това темпо, но беше близо до него. След като достигна обичайната си средна скорост, той се облегна на седалката и превключи на по-висока. От ежедневното каране на колело и баскетболните тренировки бе в страхотна форма.

Вечерта беше прекрасна, над града се разстилаше златен ореол. Отделни небостъргачи стърчаха дръзко срещу синьото небе, чиито нюанси ставаха все по-тъмни с всяка изминала минута. Джак прелетя покрай Нюйоркския университетски медицински център отдясно и малко по-нататък на север остави зад гърба си Генералния съвет на Обединените нации. Всеки път, когато можеше, отиваше наляво, така че да може да завие към 47-а улица, която беше еднопосочна и водеше на изток.

Кулите на Обединените нации бяха на няколко преки от Първо авеню. Облицована в стъкло и мрамор, сградата се извисяваше с впечатляващите си шестдесет и няколко етажа към вечерното небе. Директно срещу навеса, който се простираше от входовете до улицата, имаше няколко полицейски коли със запалени фарове. Закоравелият нюйоркчанин минаваше покрай тях, без дори да ги погледне. Имаше също едно очукано Шеви Малибу, успоредно паркирано на полицейските коли. Джак разпозна в него колата на Лу. Срещу нея бе спрян ван на моргата на Националното здравно обслужване.

Докато заключваше велосипеда си към един забранителен знак за паркиране, Джак усети, че безпокойството му се връща. Карането бе прекалено кратко, за да има дълготраен ефект. Междувременно часовникът му показваше седем и половина. Той показа значката си на медицински следовател на униформения портиер и бе изпратен на петдесет и четвъртия етаж.

Горе в апартамент 54 J, нещата се успокояваха постепенно. Когато Джак влезе, Лу Солдано, Алън Айзенбърг, Стив Мериът и група униформени седяха край всекидневната, като в чакалня пред лекарски кабинет.

— Какво става? — попита Джак. Цареше тишина. Нямаше ги дори обичайните разговори.

— Чакаме теб и криминолозите — отвърна Лу. Останалите продължиха да мълчат. Вместо омачканата си служебна униформа, Лу бе облякъл грижливо изгладена риза, закопчана догоре, нова вратовръзка в приглушени цветове и хубаво, макар и не особено подходящо, спортно карирано сако, което изглеждаше твърде малко върху здравата му, набита фигура. Лу беше детектив на повикване, работил в отдел „Организирана престъпност“ шест години, преди да се премести в „Убийства“, където бе навъртял повече от десетилетие и сега той надзираваше работата.

— Трябва да призная, че изглеждаш доста елегантен — направи коментар Джак. Дори ниско подстриганата коса на лейтенанта беше сресана, а вечната еднодневна брада не се виждаше.

— Това е възможно най-доброто, което мога да постигна — отвърна Лу, вдигна ръце и стегна бицепсите си за ефект. — Заради вечерното ти празненство се измъкнах незабелязано до вкъщи и се преоблякох. По какъв случай е, впрочем?

— Къде е дипломатът? — попита Джак, игнорирайки въпроса му. Той надникна в кухнята и в съседната стая, използвана за трапезария. С изключение на всекидневната, апартаментът изглеждаше празен.

— Избягал е — каза Лу. — Разбушува се тук, след като приключих разговора с теб и започна да ни заплашва с преки последствия.

— Не биваше да му позволявате да тръгва — каза Джак.

— Какво трябваше да направя? Нямах съдебна заповед за задържане.

— Не можа ли да го задържиш за разпит поне докато пристигна?

— Виж, капитанът ме изпрати тук да поддържам нещата прости и ясни, а не да преча на успеха на работата. А задържането на човек от такъв ранг може да ни навреди сериозно.

— Окей — кимна Джак. — Това е твой проблем, не мой. Да видим тялото.

Лу посочи към отворената врата на спалнята.

— Знаеш ли вече самоличността на жената? — попита го Джак.

— Още не. Домоуправителят казва, че била тук от по-малко от месец и не говорела добре английски.

Джак огледа сцената, преди да пристъпи към тялото. Носеше се лек мирис на месарски магазин. Обзавеждането предполагаше дизайнерска намеса. Стените и килимът бяха напълно черни; таванът — огледален, а завесите, украшенията и мебелите — чисто бели, включително спалното бельо. Както Лу бе обяснил, трупът бе напълно гол, проснат по гръб напречно на леглото, а краката висяха отляво. Въпреки че цветът на кожата й бе тъмен приживе, жената изглеждаше бледа на фона на чаршафите, с изключение на лекото натъртване на лицето и насиненото око. Ръцете й бяха изкривени настрани, с вдигнати нагоре длани. В дясната й ръка се виждаше автоматичен пистолет с показалец върху спусъка. Главата бе обърната леко наляво. Очите бяха отворени. Високо на дясното слепоочие се виждаше входната огнестрелна рана. Под главата на белия чаршаф тъмнееше кърваво петно, а отляво се виждаха кървави пръсти и тъкан.

— Някои типове от Средния Изток могат да бъдат много брутални с жените си — каза Джак.

— И аз съм го чувал — кимна Лу. — Дали натъртването и насиненото око са причинени от куршума?

— Съмнявам се. — Джак се обърна към Стив и Алън. — Разполагаме ли с наши снимки на тялото?

— Да, направихме. — Стив Мериът се провикна през отворената врата.

Джак надяна чифт гумени ръкавици и внимателно отстрани от раната тъмната, почти черна коса на жената. Мястото имаше отчетлива звездообразна форма, което показваше, че дулото е било в контакт с жертвата при произвеждането на изстрела.

Джак обърна главата настрани, за да види изходната рана. Намираше се ниско долу под лявото ухо. Той се изправи.

— Ами, това е повече от доказателство — произнесе той.

— Доказателство за какво? — погледна го Лу.

— Че не е било самоубийство. Куршумът е минал отгоре надолу. Хората не се самоубиват по този начин. — Джак изобрази въображаем пистолет с дясната си ръка и допря върха на показалеца до слепоочието си. Равнината, в която се намираше пръстът му, бе успоредна на пода. — Когато хората се застрелват, следата от куршума е в повечето случаи хоризонтална или съвсем леко насочена нагоре. Тук става дума за убийство, нагласено да изглежда като самоубийство.

— Благодаря много — измърмори Лу. — Надявах се изводите ти за това, че е гола, да се окажат погрешни.

— Съжалявам.

— Някаква идея от колко време е мъртва?

— Все още не, но би могло да се каже, че не е отдавна. Някой чул ли е изстрел? Това би могло да ни каже по-точно.

— За съжаление, не — поклати глава Лу.

— Лейтенант! — извика от вратата един униформен полицай. — Криминолозите пристигнаха.

— Кажи им да си донесат задниците тук — отвърна Лу през рамо. След това се обърна към Джак: — Какво, свърши ли?

— Свърших. Утре ще имам повече информация за теб. И за да съм сигурен, аз ще се заема с аутопсията.

— В такъв случай ще се опитам да дойда. — През изминалите години лейтенантът бе разбрал, че може да се събере доста информация от жертвите на убийства по време на аутопсия.

— Тогава всичко е наред — отвърна Джак, докато си сваляше ръкавиците. — Тръгвам. — Той погледна часовника си. Разполагаше с още малко време, но със сигурност щеше да закъснее. Стрелките показваха седем и петдесет и две. Щеше да му отнеме повече от осем минути, за да отиде до ресторанта. Той погледна Лу, който се бе навел да изследва малко скъсване на чаршафа, на седемдесетина сантиметра от тялото по посока таблата на спалнята. — Какво правиш?

— Какво мислиш за това? Смяташ ли, че куршумът може да е пробил матраците?

Джак се наведе да огледа широката сантиметър дупка и кимна.

— Така смятам. Има малко кръв по краищата.

Лу се изправи, когато криминолозите влязоха с оборудването си и им каза да вземат куршума.

— Ще успееш ли да си тръгнеш оттук в някакво прилично време? — поинтересува се Джак.

Лу вдигна рамене.

— Не виждам причина да не изляза с теб. След като дипломатът си тръгна, няма защо да вися тук. Изнасям се с теб.

— Отивам да си взема колелото — каза Джак.

— Сложи го в колата ми. Аз ще стигна по-бързо. Освен това съм по-сигурен, отколкото този твой велосипед. Не мога да повярвам, че Лори ти позволява да обикаляш с това нещо из града, при условие че и двамата виждате толкова премазани куриери.

— Аз внимавам — каза Джак.

— Знам те аз колко внимаваш — отвърна Лу. — Сякаш не съм те виждал как препускаш по улиците.

Джак се замисли как да постъпи. Искаше му се да се качи на колелото, за да поуспокои малко емоциите си, както и заради факта, че не можеше да понася мириса на огромното количество цигари, изпушени в Шевито на Лу, но трябваше да признае, че с колата ще пристигнат по-бързо, а времето го притискаше.

— Добре — кимна той неохотно.

— Боже мой, проблясък на здрав разум. — Лу извади ключовете и ги подаде на Джак. — Докато се оправяш с колелото, аз ще разменя две думи с момчетата, за да съм сигурен, че се справят.

Десет минути по-късно Лу караше на север по Парк авеню, което според него бе най-прекият път към целта. Велосипедът лежеше на задната седалка, двете му колела бяха откачени. Джак бе настоял и четирите стъкла на прозорците да се отворят, в резултат на което в колата се гонеха ветрове и не миришеше на дим, въпреки препълнените пепелници.

— Виждаш ми се нещо напрегнат — обади се Лу, докато минаваха край Гранд Сентръл стейшън по издигнатото платно.

— Тревожа се да не закъснеем.

— В най-лошия случай ще сме закъснели с петнайсет минути. Според мен това изобщо не е закъснение.

Джак погледна през прозореца. Лу беше прав. Петнайсетте минути бяха допустимият толеранс, макар това да не го успокояваше.

— Е, какъв е случаят? Така и не каза.

— Трябва ли непременно да има случай? — отвърна Джак.

— Добре тогава. — Лу хвърли бърз поглед по посока на Джак. Приятелят му не се държеше както обичайно, но Лу го остави. Нещо ставаше, но той не искаше да го притиска.

Паркираха на непредвидено за паркиране място, близо до входа на ресторанта. Лу остави на таблото картата си за управление на полицейска кола.

— Да не мислиш, че така е безопасно? — изгледа го Джак — Не искам паяка да ми отнесе колелото заедно с трошката ти.

— Никой няма да посмее да ми пипне колата! — успокои го Лу.

Двамата се насочиха към ресторанта. Мястото беше препълнено, особено около бара до входната врата.

Джак се вмъкна странишком и се огледа за управителката на залата, любезна, стройна жена с мила усмивка. Преди да е успял да я открие, някой го потупа настойчиво по рамото. Когато се обърна, се оказа, че гледа право в синьозелените очи на Лори. Погледът му мигновено установи, че тя е приела твърде сериозно идеята за „освежаване“. Разкошната й кестенява коса не беше стегната във всекидневната френска плитка и се разстилаше по раменете й. Беше облякла една от любимите си дрехи: бяла блуза във викториански стил с висока яка и жабо и златистокафяво кадифено сако. В полумрака на ресторанта кожата й блестеше като огряна отвътре.

На Джак му се видя страхотна, но имаше един проблем. Вместо топлото, меко изражение, каквото очакваше, тя приличаше по-скоро на кехлибар и лед. Лори понякога се опитваше да прикрие емоциите си. Джак разбра, че нещо не е наред.

Извини се за закъснението и й разказа, че са го извикали на местопрестъпление, където е срещнал Лу. Той направи знак на лейтенанта да се приближи и двамата с Лори размениха по една приятелска целувка по бузата. Лори махна с ръка към Уорън Уилсън и дългогодишната му приятелка, Натали Адамс. Уорън бе всяващ страх мускулест афроамериканец, с когото Джак играеше баскетбол почти всяка нощ и с когото се бе сприятелил.

След размяната на поздрави Джак се отправи да търси управителката и докато си проправяше път между масите, усети, че Лори върви след него.

Той спря в неутралната зона, разделяща ресторанта и седящите около бара, и се обърна към Лори, за да види дали изражението й се е променило след извинението му, че е закъснял.

— Не си закъснял — каза тя, сякаш прочела мислите му. Въпреки оправдателния коментар, тонът говореше друго. — Ние пристигнахме само няколко минути преди теб и Лу. Почти едновременно с вас.

Джак се вгледа изпитателно в лицето й. От линията на челюстта и стиснатите устни беше ясно, че все още е раздразнена, но той нямаше представа какво я беше вбесило.

— Виждаш ми се ядосана. Има ли нещо, което трябва да знам?

— Очаквах романтична вечеря — отвърна Лори. Тонът й не беше толкова тъжен, колкото гневен. — Не ми каза, че каниш цяла орда.

— Уорън, Натали и Лу едва ли могат да се нарекат орда — възрази Джак. — Те са най-добрите ни приятели.

— Можеше поне да ме предупредиш — сопна му се тя. Раздразнението й отново изби. — Явно съм очаквала повече от вечерта, отколкото си имал предвид.

Джак се опита да овладее емоциите си. След безпокойството и раздвоението, с които бе очаквал вечерта, се почувства неподготвен за негативизма й. Погълнат до такава степен в себе си, очевидно, без да иска бе наранил чувствата на Лори. Изобщо не му бе хрумнало, че тя може да очаква вечеря само за двама.

— Не ме гледай! — сопна му се тя. — Трябваше да ми споменеш какво си замислил. Знаеш, че по принцип нямам нищо против да излизаме с Уорън и Лу.

Джак отклони очи и стисна зъби да не избухне. Знаеше, че ако се изпусне, вечерта щеше да е неспасяема. Той си пое дълбоко дъх, реши да преглътне и впери очи в Лори.

— Съжалявам — каза той с цялото чувство, което можа да вложи. — Не се сетих, че може да приемеш като обида идването си на вечерно парти. Не трябваше да съм толкова потаен. Да си призная, поканих другите за подкрепа.

Лори вдигна вежди явно объркана.

— Каква подкрепа? Не разбирам.

— В момента ще ми бъде трудно да ти обясня — каза Джак. — Ще ми дадеш ли половин час да успокоя топката?

— Разбира се. Но не разбирам какво имаш предвид под „подкрепа“. Така или иначе вече приех извинението ти.

— Благодаря. — Джак издиша силно и насочи поглед към вътрешността на ресторанта. — Къде е управителят на салона и къде се намира масата ни?

Изминаха още двайсет минути, преди групата да се настани. Междувременно Лори явно бе забравила за обидата си и се смееше и разговаряше оживено, макар Джак да забеляза, че тя избягва да среща погледа му. Беше седнала непосредствено до него, така че можеше да вижда единствено изваяния й профил.

За облекчение и на двамата пред масата застана същият мустакат келнер, който ги бе обслужвал най-често при предишните им посещения. Последното им идване тук бе миналата година и бе отбелязало упадъка в техните отношения, когато се бяха разделили в продължение на месеци. Тогава Лори му бе съобщила, че е бременна, а той бе попитал безцеремонно кой е бащата. Макар в последствие двамата да бяха уредили отношенията си, бременността се оказа извънматочна и се наложи скоро да бъде прекратена, за да спасят живота на Лори.

Изглежда по собствена инициатива келнерът подреди тесни чаши с високи столчета и отвори бутилка шампанско. Групата нададе одобрителен възглас при измъкването на тапата и пенливата течност бързо бе разпределена по чашите.

— Наздраве, човече — каза Уорън и вдигна шампанското си. — За приятелството!

Всички го последваха, с изключение на Джак, който вдигна ръка.

— Ако не възразявате, искам да кажа няколко думи. Сигурно всички се питате защо съм ви поканил тази вечер, особено Лори. Фактът е, че имах нужда от подкрепата ви, за да направя нещо, което възнамерявам от известно време, но все не събирам смелост. С това наум искам да вдигна тост, който е до голяма степен егоистичен.

Той пъхна ръката си в джоба на сакото и след миг извади малка квадратна кутийка, направена от характерна лъскава синя като яйце на червеношийка хартия и превързана със сребърна панделка. Сложи я на масата пред Лори и след това вдигна чашата си.

— Искам да вдигна тост за Лори и мен.

— Това е добре — произнесе Лу щастливо, като наблягаше на думите. — За вас, приятели! — Той вдигна чаша. Останалите направиха същото, с изключение на Лори.

— За вас двамата! — повтори Уорън.

— За вас! — усмихна се Натали.

Всички отпиха без Лори, която бе вперила очи в кутийката пред себе си. Смяташе, че разбираше какво се случва, но не можеше да повярва и се бореше с напиращите да избият навън емоции.

— Няма ли да се присъединиш към тоста? — попита я Джак. Неподвижността й го накара да си помисли, че не е предизвикал очакваната реакции у нея. Запита се какво щеше да каже и да направи, ако тя му откаже.

Лори с усилие откъсна очи от грижливо опакованата кутийка и ги впери в Джак. Страхуваше се дали в кутийката наистина е онова, което си мислеше. Беше се заблуждавала толкова пъти преди. Добре знаеше за психологическите прегради пред Джак, които бяха оставили в душата му дълбока травма още преди да се запознаят и почти се бе примирила, че той никога няма да я преодолее.

— Хайде, отвори я! — настоя Лу. — Какво, по дяволите, има вътре?

— Хайде, Лори — обади се и Уорън.

— Трябва ли да я отворя сега? — попита тя. Очите й продължаваха да гледат Джак.

— Това беше идеята — отвърна той. — Разбира се, ако предпочиташ, може да изчакаш още няколко години. Не смятам да те притискам.

Тя се усмихна. Понякога сарказмът на Джак я развеселяваше. С треперещи пръсти развърза първата връзка и свали опаковката. Всички, с изключение на Джак, се наведоха напред с любопитство. Кутийката бе обвита с черно, набръчкано кадифе. Опасявайки се, че Джак може би й погажда добре обмислена лоша шега, тя рязко я отвори. Срещу нея блестеше прекрасен диамант от „Тифани“. Той искреше, сякаш огрян от вътрешна светлина.

Лори обърна кутийката, така че и останалите да го видят, и стисна очи, за да задържи сълзите. Двамата с Джак се срещаха повече от десетилетие и се събираха и разделяха от години. Беше й се искало да се оженят и бе убедена, че и той се чувства по подобен начин.

Чу се охкане и ахкане.

— Е? — погледна я Джак въпросително.

Тя се опита да се съвземе и побърза да изтрие крадешком ъгълчетата на очите си. За миг изпита непреодолимо желание да обърне масата и да се престори, че не разбира за какво става дума. Беше нещо, което Джак бе изиграл много добре. След всичките тези години й се искаше той да й каже какво означава годежният пръстен.

— Какво „е“? — попита тя.

— Това е годежен пръстен! — произнесе той с къс, смутен смях.

— Знам какво е. Но какво означава? — Беше доволна. Притискането на Джак й помагаше да възстанови емоционалното си равновесие. Лека усмивка се появи в ъгълчетата на устните й, когато забеляза смущението му.

— Бъди по-конкретен, дявол да те вземе! — излая Лу към Джак. — Задай въпроса!

Джак осъзна какво бе направила Лори и се ухили.

— Добре, добре — успокои той Лу. — Лори, любов моя, въпреки страха ми, че онези, които обичам и са ми скъпи, ги сполетява беда и че това би могло да застигне и теб, ще се омъжиш ли за мен?

— Това е повече, отколкото съм очаквал! — каза Лу и вдигна чашата си. — Предлагам да пием за предложението на Джак.

Този път всички пиха.

— Е? — повтори Джак и се обърна отново към Лори.

Тя помълча за миг, преди да отвърне:

— Знам за страховете ти и разбирам причината. Но не ги споделям. Но дори и да беше така, изцяло поемам риска, независимо дали е реален или въображаем. Ако ми се случи нещо, то ще е напълно по моя вина. Така че, да, искам да се оженя за теб.

Двамата си размениха целувки, след това Лори взе пръстена от кутийката, сложи си го и протегна ръка.

— Стои идеално, прелестен е!

— Взех един от пръстените ти, за да съм сигурен за размера — усмихна се Джак.

— Не е най-едрият камък на света — обади се Лу. — Не върви ли с лупа?

Джак запрати салфетката си към него, но той успя да я улови, преди да се е залепила за лицето му.

— Най-добрите ти приятели са винаги откровени — засмя се лейтенантът и я върна обратно.

— Пасва ми съвсем точно. Не обичам бижутата да са пищни.

— Е, желанието ти се изпълни — добави Лу. — Никой не би нарекъл пръстена пищен.

— И кога ще е големият ден? — поинтересува се Натали.

Джак погледна към Лори.

— Всъщност, изобщо не сме говорили, но смятам да оставя на Лори да го реши.

— Наистина ли? — попита Лори.

— Наистина.

— Тогава ми се иска да поговоря с мама за определянето на датата. Много пъти преди ми е казвали, че й се иска когато се венчавам да е в църквата на „Ривърсайд“. Знам, че там е искала самата тя да се ожени, но не е станало. Ако Джак не възразява, ще поговоря с нея за датата и мястото.

— За мен е идеално — каза Джак. — Впрочем къде е келнерът? Искам още шампанско.

Бостън, Масачузетс

(един месец по-късно)

9 октомври 2005 г.

4:45 след обед

Беше страхотна тренировка. Крейг Бауман беше използвал помещението за вдигане на тежести в продължение на половин час. След това бе участвал в серия от няколко състезателни баскетболни мача по тройки. За негов късмет бе успял да влезе в отбор с двама талантливи играча. За повече от час той и съотборниците му не бяха загубили и напуснаха игрището единствено от изтощение. След баскетбола Крейг се поглези с масаж, последван от сауна и душ.

Сега, докато стоеше срещу огледалото във ВИП секцията на съблекалнята на спортния клуб и се разглеждаше критично, трябваше да признае, че изглежда по-добре, отколкото преди години. Беше загубил единадесет килограма от теглото си и три сантиметра от талията, откакто бе започнал да посещава салона преди шест месеца. Може би дори по-видимо бе изчезването на отпуснатите, с жълтеникав цвят бузи. На тяхно място сега кожата му блестеше розова. За да изглежда по-модерен, беше оставил пепеляворусата си коса да поизрасте малко и я бе оформил в един салон, така че сега я сресваше назад с четка, вместо да я разделя на път, както правеше преди. Според него цялостната промяна беше толкова забележима, че ако сам се бе видял преди година, нямаше да се познае. Със сигурност не беше вече тантурестият, скучен доктор.

В последно време посещаваше салона три пъти седмично: понеделник, сряда и петък. От трите дни петъкът беше най-добрият, защото беше най-малко натоварен и пред него се простираха психологическите стимули на уикенда с всичките му обещания. Като постоянна политика той бе решил да затваря кабинета си на обяд в петък и да получава обажданията на клетъчния си телефон. Така и Лиона можеше да идва с него на тренировки. Като подарък за нея, а така също и за себе си, беше взел още една карта.

Няколко седмици преди това Лиона се беше преместила при него в апартамента му в Бийкън Хил. Бе решила, че е абсурдно да плаща за апартамент в Съмървил, където прекарваше с него всяка нощ. Крейг отначало се бе намусил, тъй като не бяха го обсъдили и му бе представено като свършен факт. Изглеждаше му като принуда точно когато се наслаждаваше на новата си свобода. Но след няколко дни свикна. Бе забравил силата на еротизма. Освен това разсъди, че съвместното съжителство може да се анулира също толкова лесно, както бе започнало.

Последното, което Крейг трябваше да направи, бе да облече новото си сако от „Бриони“. След като разкърши няколко пъти рамене, той отново се погледна в огледалото. Завъртя глава, за да се погледне под различен ъгъл и му хрумна забавната идея да учи актьорско майсторство вместо изкуство. Мисълта предизвика усмивка на лицето му. Знаеше, че въображението му работи, така че това не бе чак толкова абсурдно. Така както се нареждаха нещата, имаше чувството, че светът му е до колене.

Когато се облече напълно, Крейг провери телефона си за съобщения. Такива нямаше. Планираше да се прибере направо в къщи, да се отпусне с чаша вино и най-новия брой на „Ню Ингланд джърнал ъв Медисин“ за около час, след това да отиде в Музея за изящно изкуство да разгледа последната изложба и най-накрая да отиде на вечеря в един нов, модерен ресторант в Бек бей.

Като си подсвиркваше, той напусна съблекалнята и влезе в главното фоайе на клуба. Отляво беше рецепцията, а отдясно един коридор минаваше край редицата асансьори, където се намираха барът и ресторантът. Носеше се тиха музика. Въпреки че спортните уреди в залата не бяха натоварени в петъчния следобед, щастливият час на бара бе настъпил и набираше скорост.

Крейг погледна часовника си. Беше го пресметнал идеално. Оставаха петнайсет минути до пет: точното време да се срещнат с Лиона. Макар да идваха и да си тръгваха заедно оттук, всеки се занимаваше самостоятелно. Лиона тренираше на степера, занимаваше се с Пилатес и йога, неща, които изобщо не го интересуваха.

Бърз поглед към диваните за сядане го убеди, че Лиона още не е излязла от дамската съблекалня. Не се изненада. Не се бяха уговорили за точен час, пък и точността не беше от силните й страни. Той седна така, че да вижда върволицата от привлекателни хора, които влизаха и излизаха. Преди шест месеца при подобни обстоятелства щеше да се чувства повече от странно. Но сега бе напълно спокоен и тъкмо се отпусна удобно, когато видя Лиона да застава на вратата на дамската съблекалня.

Хвърли й един критичен поглед, с какъвто бе огледал и себе си само преди няколко минути. Тренировката се бе отразила отлично и на нея, макар че благодарение на младостта си тя бе гъвкава, с розови бузи и чудесна фигура поначало. Когато се приближи към него, си помисли, че е не само привлекателна, но и жизнерадостна и непокорна. Главният й недостатък според него бяха масачузетският й акцент и словоред. Особено дразнеше склонността й да произнася кратко, рязко „а“ на края на всяка дума, която завършваше на „ър“. Вземайки присърце всичко, свързано с нея, Крейг се беше опитал да й обърне внимание върху това с надеждата да го промени, но тя бе реагирала сърдито и с жлъч, обвинявайки го, че се държи като снобите от Айви лигата. И Крейг мъдро се бе предал. С времето ухото му привикна до известна степен, а през страстните нощи малко го бе грижа за акцента й.

— Как мина тренировката ти? — попита я той, докато ставаше.

— Страхотно — отвърна Лиона. — По-добре от обикновено.

Крейг трепна. Акцентът в „страхотно“ падаше върху първата сричка вместо върху втората, а „по-добре“ излезе напълно размазано. Докато се движеха към асансьора той устоя на изкушението да й направи забележка. Докато тя продължаваше да разказва за тренировката и причините да тренира и Пилатес, и йога, той със задоволство размишляваше за предстоящата вечер и какъв прекрасен ден бе имал. Тази сутрин в офиса си беше прегледал дванайсет пациента: не прекалено много, но не и малко. Не се налагаше да тича от една стая за прегледи в друга, нещо обичайно на старото му работно място.

В течение на месеците той и Марлин, главната му секретарка и администраторка, бяха направили разписание на пациентите в зависимост от техните нужди, базирано на диагнозите и индивидуалните особености. Най-кратките посещения траеха петнайсет минути за бърз контролен преглед на вежливи и информирани пациенти, а най-дългите — час и половина. Те бяха предимно за нови пациенти с известни и познати медицински проблеми. За здравите нови пациенти бяха предвидени четиридесет и пет минути до час, в зависимост от възрастта и сериозността на оплакването. Ако възникнеше непредвиден проблем в течение на деня и се наложеше да бъде прегледан пациент, невключен в разписанието, или пък Крейг трябваше да отиде в болницата, което не се бе случило този ден, Марлен се обаждаше на следващите в графика, да си запишат, ако е възможно нови, удобни за тях часове.

В резултат пред кабинета му рядко се случваше да чакат много хора и той да се безпокои, че закъснява и да се опитва вечно да наваксва. Това беше цивилизован начин да се практикува медицина и по-полезен за всички. Макар че в последно време Крейг обичаше да е в офиса си. Това беше медицината, която си беше представял, когато мечтаеше да стане лекар. Единственото малко неудобство в тази почти перфектна ситуация беше, че не може да държи в тайна отношенията си с Лиона. Подозренията бяха силни и нещата се влошаваха от младостта и своенравието на Лиона. В резултат на това Крейг трябваше да понася скритото неодобрение на Марлин и медицинската си сестра Дарлин, както и да усеща обидното и пасивно агресивното им поведение към Лиона.

— Ама ти изобщо не ме слушаш! — обидено произнесе Лиона и се наведе напред да го погледне. Двамата бяха застанали срещу вратите на асансьора, докато се спускаха надолу към гаража.

— Разбира се, че те слушам — излъга Крейг. Той се усмихна, но не успя да смекчи лошото й настроение.

Вратите на асансьора се плъзнаха настрани и тя излезе с предизвикателно вдигната глава, докато той я следваше няколко крачки назад. Люлеещите се между две крайности емоции бяха характерна нейна черта, която Крейг никак не харесваше, но обикновено отминаваха тъй бързо, както се и появяваха, когато той просто ги игнорираше. Ако се бе изпуснал няколко минути по-рано във фоайето и й бе обърнал внимание върху акцента, тогава би било друго. Единственият коментар, който бе направил преди време по този повод, бе предизвикал двудневно цупене.

Той подаде талона си за паркиране на един от обслужващите.

— Червеното Порше пристига веднага, д-р Бауман — каза мъжът и докосна с пръсти шапката си в знак на поздрав, след което изтича с ключовете.

Крейг се усмихна вътрешно. Гордееше се, че има най-секси колата в гаража, противоположност на Волвото комби, което бе притежавал в предишния си живот. Представи си как всичките тези чакащи колите си хора наоколо щяха да се впечатлят като я видят. Обслужващите гаража във всеки случай се впечатляваха, за което свидетелстваше фактът, че винаги паркираха колата му близо до будката.

— Ако изглеждам малко сдържан — прошепна Крейг на Лиона, — то е защото нямам търпение за вечерта: за цялата вечер. — Той й намигна неприлично.

Тя му отвърна с леко повдигане на едната вежда, с което показваше, че само отчасти му е простила.

В момента, в който до слуха на Крейг достигнаха воят и ревът на току-що запаления някъде наблизо двигател на колата му, той чу, че някой вика името му. Това, което го учуди, бе произнасянето на първата буква от презимето му — „М“. Малцина го знаеха, а още по-малко от тях подозираха, че е „Мейсън“, моминското име на майка му. Той се обърна, очаквайки да види пациент, колега или стар с съученик. Вместо това видя да се приближава непознат. Мъжът беше красив афроамериканец, който се движеше бързо, с интелигентно излъчване и приблизително на възрастта на Крейг. За миг Крейг си помисли, че може да е съотборник от баскетболния маратон по тройки, който иска да се изфука още веднъж за следобедната победа.

— Д-р Крейг М. Бауман? — произнесе мъжът отново, докато се приближаваше към него.

— Да? — кимна Крейг с въпросително изражение. Все още се опитваше да идентифицира мъжа. Не беше съиграч от баскетбола. Нито пък пациент или съученик. Опита да го свърже с болницата, но не можа.

Мъжът му подаде голям запечатан плик. Крейг го погледна. Върху него беше напечатано името му, заедно с първата буква от презимето. Преди да е успял да отговори, непознатият се обърна на пети и успя да хване асансьора, с който бе пристигнал, преди вратите да се затворят. Беше си тръгнал. Процедурата бе траяла само няколко секунди.

— Какво ти даде? — поинтересува се Лиона.

— Нямам никаква представа — поклати глава той. Погледна към плика и усети първия намек за неприятност. В горния ъгъл бе напечатано: Върховен съд, област Съфок, Масачузетс.

— Е? — настоя Лиона. — Няма ли да го отвориш?

— Не съм сигурен, че искам — каза Крейг, макар да знаеше, че трябва да го направи рано или късно. Очите му обходиха хората наоколо, които чакаха колите си. Някои от тях го гледаха с любопитство, след като бяха присъствали на срещата.

Когато прислужникът от гаража докара Поршето и излезе, държейки вратата към шофьорското място отворена, Крейг решително разкъса плика. Усети, че пулса му се ускорява, докато бърка вътре. Измъкна снопче оръфани листи, захванати с телче.

— Е? — повтори Лиона разтревожено. Можеше да види как предизвиканата от тренировките руменина постепенно избледнява.

Той вдигна очи и ги прикова в нея. Те изразяваха напрегнатост, каквато никога не бе виждала преди. Не можеше да прецени дали се дължи на объркване или неверие, но определено бе шок. В продължение на няколко мига Крейг изглеждаше парализиран. Дори не дишаше.

— Хей? — извика Лиона въпросително. — Има ли някой? — Тя махна с ръка пред станалото му като мрамор лице. Един поглед, хвърлен крадешком, я убеди, че са станали център на внимание.

Сякаш се съвземаше след епилептична криза, зениците на Крейг се свиха и цветът рязко се възвърна на лицето му. Ръцете му започнаха да мачкат хартията, преди разумът му да се намеси и той да спре.

— Връчи ми призовка — прошепна дрезгаво той. — Копелето ме съди! — Той оправи листите и бързо ги прелисти.

— Кой те съди?

— Станхоуп! Джордан Станхоуп!

— За какво?

— За неправилно лечение и смърт поради лекарска грешка. Безобразие!

— По отношение на Пейшънс Станхоуп?

— Че на кого другиго? — процеди той през стиснати зъби.

— Хей, аз не съм ти враг. — Лиона вдигна ръце в имитация на отбрана.

— Не мога да повярвам! Това е възмутително! — Той отново запрелиства страниците, сякаш се надяваше да е прочел погрешно.

Лиона се огледа. Един служител от гаража бе отворил вратата откъм нейната страна, а първият продължаваше да чака Крейг. Тя прошепна на Крейг:

— Какво смяташ да правиш? Не можем да стоим тук вечно. — Последната сричка отново беше сдъвкана.

— Млъкни! — излая той. Акцентът й отново остърга опънатите му нерви.

— Не смей да ми говориш по този начин! — предупреди го тя.

Сякаш събудил се за втори път и внезапно осъзнал, че всички очи са вперени в тях, Крейг й се извини тихо и добави:

— Имам нужда от едно питие.

— Окей — съгласи се тя, все още кисела. — Къде? Тук или вкъщи?

— Тук! — сопна се той, после тръгна към асансьора.

С извинителна усмивка и кимване за помощта на служителите от гаража, тя го последва. Когато го настигна, той натискаше копчето на асансьора отново и отново.

— Трябва да се успокоиш — каза му тя. Обърна се назад към групата. Хората бързо отвърнаха очи и се престориха, че не се интересуват от тях.

— Лесно ти е да кажеш, че трябва да се успокоя — озъби се той. — Не съдят теб. Да получиш такова нещо на обществено място е дяволско унижение, не разбираш ли?

Лиона не се опита да поднови разговора, докато седяха край малка, висока маса на доволно разстояние от веселата тълпа. Столовете бяха с ниски облегалки, съобразени с височината на масата. Крейг си бе поръчал двоен скоч, което трудно можеше да се нарече обичайно за него. Обикновено пиеше умерено, от страх, че може да го потърсят служебно във всяко време. Лиона си беше взела чаша бяло вино. От начина, по който разклащаше чашата си, тя можеше да каже, че настроението му отново се бе променило. Първоначалното възмутено неверие се бе трансформирало в гняв, а сега в тревога, и всичко това в рамките на петнайсет минути — откак бе получил призовката и жалбата.

— Никога не съм те виждала толкова разстроен. Въпреки, че не знаеше какво точно да каже, младата жена усещаше, че се налага да каже нещо. Тишината я караше да се чувства неловко.

— Разбира се, че ще съм разстроен — сопна се той. Вдигна чашата си, но ръката му трепереше толкова силно, че кубчетата лед се разлюляха и мелодично издрънчаха в стените на чашата и скочът се разплиска. — По дяволите! — изруга през зъби. — Не мога да повярвам, че този странен кучи син Станхоуп би ми причинил това след всичкото време и усилия, които пропилях за хипохондричната му досадна съпруга, която му служи само за оправдание. Ненавиждах тази жена.

— Мисля, че трябва да говориш за това, като те гледам колко си разстроен.

— Истината е, че Пейшънс Станхоуп ме докарваше до лудост с отвратителните си непрекъснати разкази за всяко движение, направено от червата й и това беше връх на картинното описание на зеленикаво-жълтата слуз, която отхрачваше всеки ден и запазваше, за да ми я покаже. Беше направо покъртително. Докарваше всекиго до лудост, включително Джордан и даже себе си, за бога!

Лиона кимна. Макар психологията да не беше силната й страна, тя чувстваше, че е важно да позволи на Крейг да се оплаче.

— Не мога да ти опиша колко пъти през последната година се е налагало да ходя след работа или дори посред нощ в тази тяхна огромна къща, за да й държа ръката или да се грижа за нея. И за какво? Рядко изпълняваше това, което й предложех, включително да спре пушенето. Пушеше като комин, не й пукаше какво съм й казал.

— Сериозно? — не се сдържа Лиона. — Храчела е слуз и е продължавала да пуши?

— Не си ли спомняш как вонеше спалнята й на цигари?

— Всъщност не — поклати глава тя. — Толкова бях погълната от ситуацията, че не съм обърнала внимание.

— Пушеше, сякаш утре не е ден, една цигара след друга, опразваше по няколко пакета дневно. И това е само една част. Казвам ти, беше олицетворение на всички неспазващи лекарските препоръки пациенти, особено по отношение на лекарствата. Искаше рецепти и в зависимост от моментната си прищявка пиеше или не пиеше медикаментите.

— Имаш ли представа защо не е спазвала препоръките?

— Може би просто, защото й е харесвало да е болна. Така имаше с какво да се занимава. Губеше моето време, това на съпруга си, дори своето собствено. Смъртта й беше дар за всички. Това не беше живот.

Крейг се бе успокоил достатъчно, за да отпие от скоча си, без да го разлее.

— Спомням си няколкото пъти, когато съм контактувала с нея в офиса, не изглеждаше добър човек — произнесе Лиона умиротворително.

— Това е най-сдържаното изказване на годината — промърмори Крейг. — Беше пълна кучка с доста наследени пари, искам да кажа, че е очаквала да й държа ръката и да слушам вечните й оплаквания за това, че й се гади. Минах през четири години в колежа, четири години в медицинското училище, пет години специализация, през Комисията за сертификация и писането на куп научни статии и единственото, което тя искаше, бе да й държа ръката. Така беше, и ако издържах петнайсет минути, тя искаше трийсет, ако й отделях трийсет — настояваше за четирийсет и пет, а ако откажех, ставаше навъсена и враждебна.

— Може би е била самотна — предположи Лиона.

— Ти на коя страна си? — ядосано я погледна Крейг. Той остави с трясък чашата си върху масата и ледените кубчета издрънчаха. — Беше истински трън в задника.

— Човече, успокой се най-сетне! — настоя Лиона. Тя се огледа притеснено, но с облекчение установи, че никой не им обръща внимание.

— Само не ми играй адвокат на дявола — изръмжа Крейг. — Не съм в настроение.

— Просто се опитвам да те успокоя.

— И как предлагаш да стане? Това е нещастие! Цял живот съм се старал да бъда най-добрият лекар. По дяволите, продължавам да го правя. А сега това! — Той ядосано удари с плика по масата.

— Обади се на застрахователя, нали затова плащаш застраховка лекарска грешка?

Крейг я погледна с раздразнение.

— Ти май не разбираш. Този нещастник Станхоуп публично ме опозори, като ме призова в съда. Процесът е проблемът. Лошо е, без значение какво ще се случи там. Аз съм безсилен, жертва съм. И ако ти дойдеш в съдебната зала, кой знае как ще се развият нещата. Няма никакви гаранции, дори в моята ситуация, аз, който никога не съм отказвал на пациентите си, особено на Пейшънс Станхоуп, която ми звънеше и посред нощ. И накрая да ме извикат на съд! Това е лоша шега. Чиновниците, водопроводчиците и пенсионираните учители представа си нямат какво е да бъдеш лекар като мен, да те вдигат нощем, за да държиш ръката на една хипохондричка. Исусе Христе!

— Не можеш ли да им кажеш? Напиши го в показанията си.

Той завъртя очи раздразнен. Имаше случаи, когато Лиона направо го вбесяваше. Това беше недостатъкът да си с толкова млада и наивна жена.

— Защо Станхоуп е решил, че става дума за лекарска грешка? — попита Лиона.

Крейг плъзна очи по нормалните, красиви хора около бара, които очевидно се забавляваха на шегите си. Сравнението го накара да се почувства още по-зле. Може би идването тук беше лоша идея. Мина му през ума, че може би това, да бъде един от тях, благодарение на културните си постижения, наистина не е по силите му. Медицината и текущите й проблеми, включително бъркотията с лекарските грешки, го бяха затворили в капан.

— Каква лекарска грешка се предполага, че е имало? — повтори Лиона въпроса си.

Крейг разпери ръце.

— Слушай, умнице! В жалбата се говори, че не съм използвал умения и не ме е било грижа, докато съм поставял диагноза и съм назначавал лечение, което един разумен и компетентен лекар не би назначил при същите обстоятелства… дрън-дрън-дрън. Пълни глупости! Казано с две думи — лош изход, Пейшънс Станхоуп почина. Един личен адвокат по лекарски грешки ще използва точно това и ще прояви кой знае какво творчество. Тези типове винаги откриват нещо, за което някой шибан съдебен лекар ще каже, че е можело да се направи по друг начин.

— Умница! — сопна му се Лиона. — Не се дръж снизходително с мен, разбра ли!

— Съжалявам. — Крейг си пое дълбоко въздух. — Явно не съм на себе си.

— Какво е „съдебен лекар“?

— Лекар, който се наема и трябва да бъде — цитирам: експерт, който ще каже онова, което ищецът ще поиска от него да каже. Обикновено трудно се намират лекари, които да свидетелстват срещу лекари, но не е невъзможно. Съществуват некомпетентни колеги, които си изкарват прехраната като го правят.

— Ужасно е.

— Това е най-малкото. — Крейг поклати глава мрачно. — Такова голямо двуличие — да ме съди този скапаняк Джордан Станхоуп, който дори не остана в болницата, докато се мъчех да спася живота на неговата съпруга. По дяволите, не един път е споделял пред мен, че жена му е безнадеждна хипохондричка и че вече не помни всичките й симптоми. Дори ми се извини, когато тя бе настоявала да отида у тях в три през нощта, тъй като мислела, че умира. Това наистина се е случвало не един път. Обикновено ме викаха вечер, принуждавайки ме да прекъсвам онова, с което се занимавах в момента. Но дори тогава Джордан винаги ми благодареше, тъй като знаеше, че полагам усилия за нещо, за което няма никаква причина. Тази жена беше истинско бедствие. За всички е добре, че се отърваха от нея, включително и за съпруга й, а той ме съди и иска обезщетение за пет милиона долара за загуба на консорциум. Ама че жестока шега! — Той отново мрачно поклати глава.

— Какво е консорциум?

— Онова, което човек получава от един брак: компания, привързаност, подпомагане и секс.

— Не мисля, че са правили много секс. Ами че те имаха отделни спални!

— Сигурно имаш право. Не мога да си представя, че той е искал, и дори че е бил в състояние да прави секс с тази отвратителна вещица.

— Смяташ ли, че причината да те съди може да има нещо общо с това, че ти го критикува онази нощ? Изглежда го е приел за обида.

Крейг кимна замислено няколко пъти. Лиона имаше право. С чаша в ръка той се измъкна от столчето си и се върна на бара да му долеят втори път. Докато чакаше сред веселата група гуляйджии, отново се замисли над думите й. Спомни си какво бе казал на Джордан, когато влезе в спалнята на Пейшънс и я видя колко зле изглежда. Коментарът се бе откъснал от устата му, защото бе стресиран и изненадан. Тогава беше сметнал, че бързото му извинение е било напълно достатъчно, но може би не е било. И ако не е било, щеше да съжалява за инцидента още повече.

С втори двоен скоч Крейг си проби път до масата и се настани на стола. Движеше се бавно, сякаш краката му тежаха по петдесет килограма. На Лиона й се стори, че в него е настъпила друга промяна. Сега изглеждаше депресиран, устата му беше отпусната, а очите — посърнали.

— Това е катастрофа — успя да произнесе той с въздишка. Впери очи в чашата си и облегна ръце на масата. — Може да е краят на всичко, и то точно когато нещата вървяха така добре.

— Как може да е краят на всичко? — попита Лиона, като се опита да звучи весело.

Той не отговори. Дори не помръдна. Изглеждаше дори сякаш е спрял да диша.

— Не трябва ли да си вземеш адвокат? — Тя се наведе да надникне в очите му.

— Би трябвало застрахователната компания да ме защитава — отвърна й той с равен глас.

— Ами действай тогава. Защо не им се обадиш?

Крейг вдигна очи и срещна нейните. Кимна няколко пъти, явно обмисляйки предложението й. Беше почти пет и половина, петък следобед, все още можеше да има някой в офиса на застрахователите. Струваше си да опита. Щеше поне да е спокоен, че е направил нещо. До голяма степен тревогата му се дължеше на чувството за безпомощност пред лицето на такава поразителна, безтелесна заплаха.

Той припряно разкопча клетъчния телефон от колана си и започна непохватно да прехвърля имената от телефонния указател вътре. Като фар в тъмна нощ името и телефонният номер на неговия застрахователен агент изскочиха пред очите му. Той натисна бутона за звънене.

Наложи се да опита няколко пъти, като накрая остави съобщение с името и номера си на спешната гласова поща, но само след четвърт час вече имаше възможността да разкаже историята си пред реален човек с авторитетен глас, който се държеше сдържано и показваше широка осведоменост. Името му беше Артър Маршал, чието звучене Крейг намери за странно успокояващо.

— Тъй като се сблъсквате за първи път с подобно нещо — каза Артър, — и понеже знаем от опит колко обезпокоително е, смятам, че е важно да разберете, че за нас всичко това е нещо съвсем обичайно. С други думи работата ни е да се занимаваме с жалби за лекарски грешки и ще обърнем нужното внимание на вашия случай. Междувременно искам да подчертая, че не бива да приемате всичко това лично.

— А как другояче? — проплака Крейг. — Делото на живота ми е под; въпрос. Това поставя всичко на риск.

— Това е обичайното чувство на всеки във вашето положение и е напълно разбираемо. Но повярвайте ми, не е каквото изглежда! Това не е отражение нито на способностите ви, нито на работата ви. Най-често става въпрос за опипване на почвата с надеждата да се удари джакпота, въпреки че адвокатът на ищеца говори обратното. Всеки, запознат с медицината, знае, че неблагоприятният изход дори когато съществуват действителни грешки, не е резултат от лекарска грешка, така че съдията ще уведоми журито, ако се отиде на съд. Но запомнете! Голямото мнозинство от такива процеси не стигат до съд, или ако стигнат, в по-голямата си част се печелят от защитата. Тук, в Масачузетс, при съществуващото законодателство исковата молба трябва да отиде пред трибунал, а от фактите, които ми представихте, тя вероятно ще бъде спряна.

Пулсът на Крейг се беше успокоил почти до нормалното.

— Постъпили сте мъдро, че сте ни се обадили веднага за този неприятен случай, д-р Бауман. Казано накратко, ще назначим вещ, опитен адвокат на делото, за което ще са ни нужни призовките и жалбата колкото е възможно по-скоро. Длъжен сте да отговорите в рамките на три дни от връчване на съдебното съобщение.

— Мога да ви изпратя този материал в понеделник.

— Идеално. Междувременно, съветвам ви да опресните паметта си за делото, и по-специално — да носите записите със себе си. Това е нещо, което трябва да бъде направено и ще ви даде чувството, че вършите нещо конструктивно, за да се защитите. От опит знаем, че е важно.

Крейг кимаше одобрително.

— По отношение на записите, д-р Бауман, трябва да ви предупредя, че не бива да ги променяте по никакъв начин. Това означава да не променяте изписана неправилно дума, явна граматическа грешка или нещо, което може да ви се стори проява на небрежност. Не променяйте никакви дати. С други думи не променяйте нищо! Разбирате ли?

— Напълно.

— Добре! От тези дела, заведени за лекарски грешки, голям брой се основават на някакви поправки на записите, дори и ако те са били съвсем незначителни. Всяко изменение води до неприятности, тъй като поставя под съмнение вашата честност и почтеност. Надявам се, че се изразявам ясно.

— Съвсем ясно. Благодаря ви, господин Маршал. Чувствам се малко по-добре.

— Наистина би трябвало, докторе. Успокойте се напълно, ще отдадем цялото си внимание на случая, тъй като всички искаме да го доведем до бърз, успешен завършек, така че да можете да се върнете към онова, което правите най-добре: да се грижите за пациентите си.

— Не искам нищо повече от това.

— Ние сме на вашите услуги, д-р Бауман. Само още едно последно нещо, за което — сигурен съм — вече сте осведомен. Недейте… Повтарям: недейте да дискутирате това с никого, освен със съпругата си и с адвоката, който ще ви назначим! Това се отнася до всичките ви колеги, познати и дори близки приятели. Важно е.

Крейг погледна виновно през масата към Лиона, осъзнавайки колко много излишни неща беше издърдорил.

— Близки приятели? — повтори въпросително Крейг. — Това означава може би да се откажеш от емоционална подкрепа.

— Осъзнаваме го, но вредата е много по-лоша.

— А каква точно е вредата? — Не беше сигурен каква част от разговора може да е чула Лиона. Тя го гледаше настойчиво.

— Понеже приятелите и колегите са лесно откриваеми. Адвокатът на ищеца може да го направи и го прави, ако това обслужва интересите му, принуждава приятели, дори колеги да свидетелстват, което често има силен ефект.

— Ще го имам предвид — кимна Крейг. — Благодаря ви за предупреждението, господин Маршал. — Пулсът му отново се беше ускорил. Ако беше честен към себе си, трябваше да си признае, че не знаеше нищо за Лиона, освен видимото — че е млада и обяснимо егоистична. Беше проявил голяма бъбривост и това усилваше тревогата му.

— И аз ви благодаря, д-р Бауман. Ще ви се обадя веднага щом получим призовките и жалбата. Опитайте се да си починете и се върнете към живота си.

— Ще се опитам — произнесе Крейг не много убедено. Знаеше, че ще живее под тъмен облак и няма да има покой, докато цялата тази бъркотия не се оправи. Това, което не знаеше, беше до каква степен този облак ще потъмнява. Междувременно, обеща си той, щеше да избягва да обръща внимание на акцента на Лиона. Беше достатъчно умен, за да знае, че онова, което бе споделил пред нея за чувствата си към Пейшънс Станхоуп, нямаше да изглежда добре в съдебната зала.

Ню Йорк сити, Ню Йорк

9 октомври 2005 г.

4:45 след обед

Джак Степълтън насочи вниманието си към сърцето и белите дробове. Пред него, пръснати на масата за аутопсии, лежаха непокритите останки на бяла петдесет и седемгодишна жена. Главата на жертвата беше подпряна на дървено трупче, а невиждащите й очи се взираха безизразно във флуоресцентните лампи, закачени на тавана. До този момент беше открил малка патология, с изключение на един доста голям, очевидно несимптоматичен маточен фиброид. Нямаше нищо, което би могло да е причина за смъртта на относително здрава жена, която беше колабирала в „Блумингдейлс“. Мигел Санчес, санитарят от вечерната смяна, който бе дошъл в три следобед, му асистираше. Докато Джак се приготви да изследва сърцето и белите дробове, Мигел миеше вътрешностите над мивката.

Само от палпирането на повърхността на дробовете опитните ръце на Джак усетиха неестествено съпротивление. Тъканта беше по-плътна от обичайното, което се връзваше с по-високото от нормалното тегло на органа. С нож, който приличаше на касапски, Джак направи многобройни срезове в дроба. И отново му се стори, че усеща много по-голямо съпротивление, отколкото би могло да се очаква. Вдигна белия дроб и огледа срязаната повърхност, която показваше органовата консистенция. Белият дроб изглеждаше по-плътен от нормалното и той беше убеден, че микроскопското изследване ще покаже фиброза. Въпросът беше… защо дробовете са фиброзни.

Като върна вниманието си отново към сърцето, Джак взе назъбен форцепс и малки ножици с тъпи върхове. Точно когато се канеше да започне работа, вратата към коридора се отвори. Той се поколеба, когато се появи една фигура и тръгна към него. Отне му миг, за да разпознае Лори, въпреки пластмасовата маска върху лицето й.

— Чудех се къде си — произнесе тя леко раздразнено. Беше облечена в цял предпазен костюм, както Джак и Мигел. Това беше заповед на д-р Калвин Уошингтън, заместник-шефа на патолозите — да обличат защитните скафандри срещу потенциални инфекциозни агенти при работа в залата за аутопсии. Човек никога не знаеше на какви микроби може да попадне, особено в моргата на такъв оживен град като Ню Йорк сити.

— Щом си се чудила къде съм, значи си ме търсила.

— Брилянтно умозаключение — каза Лори. Тя погледна към призрачно-бледата човешка черупка върху масата. — Това беше последното място, на което си помислих да те търся. Защо толкова късно аутопсираш?

— Нали ме знаеш, нямам спирачки, когато възможността да се позабавлявам чука на вратата.

— Нещо интересно? — Тя се наведе и докосна с облечената си в ръкавица ръка разрязания дроб.

— Още не, но мисля, че съм на път да направя големия удар. Сама виждаш, че дробът е фиброиден. Сигурен съм, че сърцето ще ни каже защо.

— Каква е историята?

— Жертвата плащала чифт обувки, когато припаднала.

— Много забавно.

— Сериозно, в „Блумингдейлс“. Разбира се, не знам какво е правила. Изглежда персоналът на магазина и добрият доктор самарянин, който случайно се намирал там, са се погрижили за нея веднага. Започнали да правят сърдечен масаж, който продължили и в линейката, на път към „Манхатън Дженерал“. Когато тялото пристигна тук, главният лекар на спешното ми се обади и ми разказа историята. Каза, че въпреки това, което са направили, не могли да постигнат нищо, освен няколко отделни удара на сърцето и то с пейсмейкър. Понеже бяха разочаровани от напразните усилия, надяваха се ние да можем да хвърлим някаква светлина върху случая и да се провери дали не е можело да се направи нещо друго. Направиха ми впечатление интересът и предприемчивостта им, и тъй като е добре да поощряваме подобен род поведение, му обещах да се заема веднага.

— Прилежност, достойна за похвала — каза Лори. — И разбира се, правейки аутопсията в този час на денонощието, изобщо не ти минава през ум, че ние, останалите, изглеждаме като пълни безделници.

— Ако нещо прилича на патица и кряка като патица, значи е патица!

— Окей, умнико! Няма да се състезавам с теб по остроумие. Я да видим какво си получил. Събуди интереса ми, така че давай.

Джак се наведе, бързо, но внимателно очерта главната коронарна артерия, след което започна да я отваря. Внезапно се изправи.

— Я погледни тук! — Той взе сърцето и го вдигна така, че Лори да може да го види по-лесно. Посочи с върха на форцепса.

— Боже господи! — възкликна тя. — Това е най-необичайното стеснение на главния ствол на задната низходяща артерия, което съм виждала. И изглежда вродено, а не придобито.

— Така мисля и аз и това може би обяснява защо сърцето не реагира. Внезапно, дори краткотрайно блокиране би причинило масивен сърдечен удар, включвайки части на проводящата система. Предполагам, че цялата задна страна на сърцето е засегната от инфаркта. Но всичкото това, колкото и драматично да е, не обяснява белодробните изменения.

— Защо не отвориш сърцето?

— Това възнамерявам да направя.

Като смени ножицата и форцепса със специален нож, Джак направи поредица разрези в сърдечните камери.

— Готово! — каза той и се дръпна така, че Лори да може да види.

— Увредена, негодна митрална клапа!

— Силно увредена митрална клапа. Тази жена е била ходеща бомба, готова да избухне всеки момент. Изумително е, че не е имала симптоми нито за коронарното стеснение, нито за клапите, които да я накарат да отиде при лекар. Жалко, защото и двата проблема е можело да бъдат отстранени при хирургична намеса.

— Страхът често прави хората стоици.

— Имаш право — съгласи се Джак, докато вземаше проби за микроскопско изследване. Той ги сложи в съответните шишенца с етикети. — Все още обаче не си ми казала за какво ме търсеше.

— Преди час получих някои новини. Вече имаме определена дата за сватба. Бързах да ти съобщя.

Джак спря да работи. Дори Мигел се закова неподвижен над умивалника.

— Странна обстановка за такова съобщение — прочисти гърлото си Джак.

Лори вдигна рамене.

— Тук те открих. Надявах се да им отговоря този следобед преди уикенда.

Джак хвърли бърз поглед към санитаря.

— И коя е датата?

— Девети юни, в един и трийсет. Какво мислиш?

Джак се ухили.

— Какво трябва да мисля? Мина доста, докато най-накрая се решим на тази стъпка. Мислех си, че ще е например следващия четвъртък.

Лори се разсмя. Звукът се заглушаваше от пластмасовата маска върху лицето й, която бързо се замъгли.

— Това, което казваш, е мило. Но майка ми винаги е мечтала за юнска сватба. На мен лично юни ми се вижда подходящ, защото времето ще е хубаво не само за сватбата, но и за медения месец.

— Аз съм съгласен — каза Джак и хвърли повторен поглед по посока на Мигел. Дразнеше се, че санитарят виси тук, без да мръдне, и че явно надава ухо към разговора.

— Има само един проблем. През юни се правят толкова сватби, че в църквата на „Ривърсайд“ всички съботни дни от месеца са заети. Както и да е, девети юни се пада петък. Имаш ли нещо против.

— Петък, събота — за мен няма значение. Аз съм лесен.

— Чудесно. Всъщност, аз предпочитах събота, тъй като е традиционно и е по-удобно за гостите, но няма такава възможност.

— Хей, Мигел! — извика Джак. — Кога ще свършиш с това миене? Не го превръщай в дело на живота си.

— Напълно съм готов, д-р Степълтън. Просто чакам да приключите и да погледнете тук.

— О! — възкликна Джак, леко смутен от предположението, че санитарят е подслушвал. Той се обърна към Лори: — Съжалявам, но трябва да продължа.

— Няма проблем — кимна тя и тръгна след него към умивалника.

Мигел се отдръпна.

— Има и нещо друго, което разбрах и което искам да споделя с теб.

— Давай — каза Джак, като методично започна да оглежда храносмилателната система, започвайки от хранопровода.

— Знаеш, че никога не съм се чувствала напълно удобно в твоя апартамент, главно заради мръсната сграда. — Джак живееше на четвъртия етаж в порутен блок без асансьор на 106-а улица точно срещу кварталното игрище, за чийто пълен ремонт бе платил от джоба си. Воден от упоритата вяра, че не заслужава комфорт, той живееше значително под финансовите си възможности. Присъствието на Лори обаче бе променило уравнението.

— Не искам да наранявам чувствата ти — продължи тя. — Но с наближаването на сватбата трябва да помислим за това къде ще живеем. Затова си позволих да проверя кой е собственикът, когото компанията за мениджмънт, на която плаща наем, не желаеше да разкрие. Както и да е, научих кои са собствениците и се свързах с тях, за да видя дали имат нещо интересно в продажба. И познай какво! Заинтересовани са, при условие, че бъде закупена в настоящото си състояние. Мисля, че това разкрива някои интересни възможности. Ти как мислиш?

Джак беше спрял работата си по време на нейната тирада и сега се обърна към нея.

— Сватбени планове над масата за аутопсии, а сега кроежи за уютно домашно огнище над умивалника с вътрешности. Не ти ли се струва, че това не е най-подходящото място за такива разговори?

— Разбрах тези неща преди броени минути и бързах да ти ги кажа, така че да имаш време да мислиш по въпроса.

— Страхотно — каза Джак, потискайки почти неудържимото си желание да произнесе нещо хапливо. — Мисията — изпълнена. Но какво ще кажеш да обсъдим идеята за купуването и ремонта вкъщи на чаша вино и салата от арукула в малко по-приятна обстановка?

— Чудесно. — Тя се засмя щастливо. — Ще се видим в апартамента. — След което се обърна и излезе.

Джак продължи да се взира във вратата още известно време, след като тя се беше затворила.

— Страхотно е, че ще се жените — наруши Мигел тишината.

— Благодаря. Не че е тайна, но не е и публично достояние. Надявам се да го имаш предвид, нали?

— Няма проблеми, д-р Степълтън. Но трябва да ви кажа от опит, че една женитба променя всичко.

— Колко си прав само — каза Джак. И той го знаеше добре от собствен опит.