Криза

14.

Бостън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

3:50 след обед

Рандолф се измъкна иззад масата на защитата, подреди бележките си и се изправи на подиума. Дори когато бе ясно, че е напълно готов, той гледа Лиона достатъчно дълго, за да я принуди да отклони бързо очи.

— Госпожице Ратнър — прозвуча култивираният му глас. — Как бихте описали избора си на облекло в офиса?

Лиона се засмя неуверено.

— Като нормално, предполагам. Защо?

— Бихте ли нарекли обичайните си дрехи консервативни или непретенциозни?

— Никога не съм мислила за това.

— Намеквала ли ви е някога Марлене Ричард, която е всъщност офис мениджър, че облеклото ви е неподходящо?

За миг Лиона изглеждаше като лисица, хваната в кокошарник. Очите й се местеха от Тони към съдията, след това обратно към Рандолф.

— Беше казала нещо в този смисъл.

— Колко пъти?

— Как бих могла да знам? Няколко.

— Използвала ли е термини като „секси“ или „предизвикателен“?

— Предполагам.

— Госпожице Ратнър, вие твърдите, че д-р Бауман ви бил „хвърлил око“ преди година.

— Точно така.

— Смятате ли, че това може да има нещо общо с начина ви на обличане?

— Откъде да знам.

— Споменахте, че първоначално това ви е смутило, тъй като той е бил женен.

— Истина е.

— Но преди една година д-р Бауман е бил официално разделен със съпругата си. В брака му е имало известно напрежение. Това знаело ли се е в офиса?

— Може би.

— Възможно ли е вие да сте хвърлили око на д-р Бауман, а не обратното?

— Може би подсъзнателно. Той е добре изглеждащ мъж.

— Минавала ли ви е някога мисълта, че д-р Бауман може да е податлив към предизвикателно облекло, като се има предвид, че е живеел сам?

— Не съм се замисляла.

— Госпожице Ратнър, вие твърдите, че на осми септември 2005-а година сте живеели в бостънския апартамент на д-р Бауман.

— Там живеех.

— Как се е случило? Д-р Бауман ли ви покани да се преместите при него?

— Не точно.

— Било ли е някога преместването ви предмет на разговор, в който да сте обсъждали ползите и недостатъците от него?

— Всъщност не.

— Истината е, че сте решили да се преместите по своя инициатива. Вярно ли е?

— Ами, аз оставах там всяка нощ. Защо да се плаща наем за два апартамента?

— Не отговорихте на въпроса ми. Преместили сте се в апартамента му, без да го обсъждате с него. Така ли е?

— Не се е оплаквал — озъби се Лиона. — Получаваше си го всяка вечер.

— Въпросът е дали сте се преместили при него по своя инициатива.

— Да, инициативата беше моя. А на него му хареса.

— Ще разберем това, когато д-р Бауман отговаря — каза Рандолф, докато се консултираше с бележките си. — Госпожице Ратнър, вечерта на осми септември 2005-а година, когато господин Джордан Станхоуп се е обадил заради жена си Пейшънс, казвал ли е д-р Бауман нещо за „Нютън Мемориал Хоспитал“?

— Не, не е.

— Не е казвал, че ще е по-добре да отиде до дома на Станхоуп, вместо по болницата, тъй като жилището на семейство Станхоуп е по-близо до Симфоничната зала.

— Не. Не е казвал нищо за болницата.

— Когато с д-р Бауман пристигнахте в дома на Станхоуп вие останахте ли в колата?

— Не. Д-р Бауман ме извика да вляза с него и да му помагам.

— Разбрах, че сте носили портативно устройство за електрокардиограма.

— Точно така.

— А какво се случи, когато влязохте в спалнята на госпожа Станхоуп?

— Д-р Бауман започна да преглежда госпожа Станхоуп.

— Отнасяше ли се загрижено към нея в този момент?

— Да. Каза на господин Станхоуп веднага да извика линейка.

— Разбрах, че вие сте правили изкуствено дишане на пациентката, докато той се е занимавал с останалите неща.

— Точно така. Д-р Бауман ми показа как да го правя.

— Беше ли загрижен д-р Бауман за състоянието на пациентката?

— Много загрижен. Тя беше посиняла, а зениците й бяха огромни и не реагираха.

— Разбрах, че линейката е пристигнала бързо, за да откара госпожа Станхоуп в болницата. По какъв начин вие с д-р Бауман стигнахте до болницата?

— Аз карах неговата кола. Д-р Бауман тръгна с линейката.

— Защо е тръгнал с линейката?

— Каза, че ако състоянието на госпожа Станхоуп се влоши иска да е там.

— Не сте го видели веднага, а много по-късно, след като госпожа Станхоуп е починала. Така ли е?

— Да. Той беше в спешното отделение. Беше целият опръскан с кръв.

— Беше ли обезсърчен от това, че негова пациентка е починала?

— Изглеждаше доста отчаян.

— Значи д-р Бауман е направил големи усилия, за да спаси пациентката?

— Да.

— И е паднал духом, когато всичките му усилия са се оказали безуспешни?

— Предполагам, че е бил депресиран, но не остана дълго в това настроение. Всъщност, завършихме с една дяволски хубава петъчна вечер в апартамента.

— Госпожице Ратнър, позволете ми да ви задам един личен въпрос. Правите ми впечатление на много жизнена млада жена. Изричали ли сте някога неща, които в действителност не сте мислили, когато сте били ядосана, може би, за да подчертаете чувствата си?

— Всеки го прави — призна Лиона с усмивка.

— В нощта, когато д-р Бауман е получил призовката, беше ли той разстроен?

— Много. Никога не съм го виждала толкова разстроен.

— А ядосан?

— И ядосан, да.

— При тези обстоятелства смятате ли, че е съществувала възможност той, цитирам: „да избълва“ неподходящи коментари за Пейшънс Станхоуп, особено, като се имат предвид енергичните му усилия да я спаси в онази злощастна вечер, както и всичките му ежеседмични посещения, които е правил в продължение на година преди нейната смърт?

Рандолф направи пауза, изчаквайки отговора на Лиона.

— Свидетелката да отговори на въпроса — каза съдия Дейвидсън, след като изчака известно време.

— Какъв беше въпросът? — попита Лиона объркано. — Не го разбрах.

— Повторете въпроса — нареди съдията.

— Това, за което говоря е, че коментарите на д-р Бауман за Пейшънс Станхоуп в онази вечер са били в резултат на възбудата му, докато истинските му чувства към пациентката са демонстрирани при многократните му посещения в продължение на повече от година в дома й, както и при усърдните му усилия да я спаси в нощта на смъртта й. Питам, госпожице Ратнър, това звучи ли ви правдоподобно?

— Може би. Не знам. Може би трябва да питате него.

— Смятам да го направя — кимна Рандолф. — Но първо искам да ви попитам дали продължавате да живеете в наетия от д-р Бауман апартамент в Бостън.

Джак се наведе към Алексис и прошепна:

— Рандолф се отклонява с някои от въпросите и твърденията, което би трябвало да накара Тони Фасано да повдигне възражение. До този момент Фасано винаги е действал бързо. Питам се какво става сега.

— Може би е свързано с онова, което си говореха съдията и адвокатите по-рано при показанията на Лиона. Винаги има взаимни отстъпки и компромиси от двете страни за по-голяма безпристрастност.

— Възможно е — съгласи се Джак. — Но каквато и да е причината, Рандолф се представи добре. — Джак се заслуша в отговорите на Лиона, когато адвокатът я запита за чувствата й след започването на процеса за лекарска небрежност и връщането на Крейг при семейството му. Беше му ясно какво прави Рандолф; разгръщаше защитата върху сценария за „отхвърлената любовница“, което трябваше да накара предишните показания да звучат прекалено подозрително — изоставената любовница си отмъщава от злоба.

Джак отново се наведе към Алексис:

— Ще те попитам нещо, но бъди искрена. Ще имаш ли нещо против да се измъкна? Иска ми се да поиграя малко баскетбол. Но ако искаш да остана, ще го направя. Имам чувството, че най-лошото отмина. Както е тръгнало, най-многото, което може да стане, е тази жена да се изложи още повече.

— Моля те — погледна го сестра му. Отивай да тренираш! Оценявам, че си тук, но сега наистина се чувствам по-добре. Иди и се забавлявай. Съдията всеки момент ще закрие заседанието. Винаги го прави около четири.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я Джак.

— Напълно. Ще вечерям рано с децата, но ще ти оставя нещичко да се подкрепиш, когато се върнеш. Потренирай, но се пази. Крейг всеки път се връща с контузии. Взе ли си ключа?

— Тук е — усмихна се Джак и я прегърна бързо.

Той стана, и като се извиняваше на хората, покрай които минаваше, бързо се добра до вратата. Преди да излезе, хвърли поглед към стола на Фасано и се изненада. Адвокатът не беше на обичайното си място. Очите на Джак се преместиха към ложата на наблюдателите, търсейки познатия силует. Франко също го нямаше.

Джак се измъкна от залата. Това, че Франко не беше вътре, го накара да спре. Мина му мисълта какво ли ще стане, ако се сблъска с мъжа на някакво място без големи възможности за измъкване, като например подземния паркинг. Въпреки че само преди няколко години нямаше да му мисли чак толкова, предстоящата му женитба го накара да се разколебае. Вече се налагаше да се съобразява с човека до себе си, да бъде внимателен, което означаваше подготвен. Идеята да се снабди с лютив спрей, хрумнала му неотдавна, се беше провалила. Той реши да промени това.

Триетажният коридор с асансьорите гъмжеше от народ. Вратите на едната от четирите съдебни зали стояха отворени и бълваха хора. Процесът беше свършил. Някои от излизащите бърбореха, други бързаха към асансьорите, опитвайки се да преценят кой от осемте асансьора ще пристигне пръв.

Джак се присъедини към групата и се огледа предпазливо, като се питаше дали няма да се натъкне на Франко. Той се съмняваше, че има някакъв проблем в сградата на съда. По-скоро се касаеше за нещо навън.

На проверовъчния пункт на входа той спря да попита униформения гард дали знае наблизо някакъв железарски магазин. Онзи му отвърна, че имало такъв на „Чарлз стрийт“, за която Джак знаеше, че е главната улица на съседния Бийкън Хил.

Гардът го увери, че лесно ще я намери, особено ако пресече парка, което означаваше, че това е улицата, където Джак обикновено паркираше взетата си под наем кола. Въоръжен с тази информация и съвета, че трябва да се движи на запад и да мине през лабиринта на Бийкън Хил, той напусна сградата.

Отново се огледа за Франко, но не го забеляза никъде, което го накара да се ухили на параноята си. Заобиколи сградата. Улиците бяха тесни и с много извивки, към което беше привикнал в Ню Йорк. Скоро се намери на „Дърни стрийт“, която по мистериозен начин се превръщаше в „Мъртъл“. Сградите в по-голямата си част бяха скромни, тесни четириетажни тухлени къщи. За своя изненада внезапно се изравни с приятна детска площадка, пълна с хлапета и млади майки.

Тъй като нататък улицата ставаше все по-стръмна, Джак осъзна, че Бийкън Хил е не просто име, а истински хълм. Къщите започнаха да стават по-големи и по-елегантни, макар и да не изпъкваха. Отляво мина покрай един огрян от слънцето площад със здрава ограда от ковано желязо, избиваща се около редица стогодишни брястове и пътека, потънала в зелена трева. Няколко пресечки по-нататък — и той вече беше на „Чарлз стрийт“.

В сравнение със страничните улички, по които бе дошъл, „Чарлз стрийт“ приличаше на голям булевард. От двете страни се виждаха малки магазинчета. Скоро Джак намери този, който му трябваше. Далеч от съдебната зала и процеса срещу Крейг, заплахите на Франко изглеждаха малко вероятни. Но вече бе стигнал твърде далече, така че си купи лют спрей от любезния собственик с квадратна челюст, отказа предложената му торбичка и пъхна флакона в десния джоб на сакото си. Въоръжен с новата си придобивка, той измина останалия път по „Чарлз стрийт“ до кметството и отиде за колата си.

Докато се намираше в мъждиво осветения, влажен подземен гараж, той усети задоволство, че спрея е в него. Но щом седна зад волана и спря на изхода, за да плати, отново се изсмя на параноята си. Сега, като се замислеше, не би трябвало да рита онзи мъж на алеята пред къщата на Станхоуп, макар да не можеше да се отърве от мисълта, че ако не го беше направил, ситуацията бързо можеше да излезе от контрол, особено при липсата на всякакви спирачки от страна на Франко и склонността му към буйстване.

Когато се измъкна от мрачните дълбини на гаража и излезе на слънце, той реши да спре да мисли за Франко. Подкара по улицата, консултирайки се с картата, която му беше дала сестра му. Сети се за предстоящата игра на баскетбол и пулсът му се учести.

Това, което търсеше, бе Мемориал драйв и той бързо откри, че улицата се вие покрай басейна на Чарлз ривър. За съжаление, това бе в Кеймбридж, от отсрещната страна на реката. Съдейки от шофьорския си опит в Бостън, той си помисли, че сигурно няма да е съвсем лесно, тъй като имаше няколко моста. Подозренията му се оправдаха от объркващата комбинация от липса на леви завои, еднопосочни улици, зацапани пътни знаци и изключително агресивни бостънски шофьори.

Въпреки спънките, Джак все пак успя да се добере до Мемориал драйв, след което бързо намери откритото баскетболно игрище, което приятелят на Уорън, Дейвид Томас, му бе описал. Паркира на малка странична уличка и излезе. Сложи настрани инструментите за аутопсия, които бе взел от Наташа, извади баскетболния екип и се огледа за място, където да може да се преоблече. Като не видя нищо подходящо, той влезе отново в купето и като акробат се измъкна от дрехите си, след което нахлузи шортите, без да обръща внимание на многобройните колоездачи и бегачи по брега на реката.

Скоро вече тичаше към баскетболното игрище. Там се бяха събрали петнайсетина души. Изглеждаха малко над двайсетте. Играта всеки момент трябваше да започне.

Добре запознат със сложния спортен етикет от многогодишния си опит в подобно обкръжение в Ню Йорк, Джак се държеше равнодушно. Едва по-късно, когато започна да стреля, точността му привлече вниманието на играчите, макар никой да не казваше нищо. След петнайсет минути, чувствайки се по-свободно, той небрежно попита за Дейвид Томас. Човекът, когото попита, не му отговори, само посочи с ръка.

Джак се насочи към мъжа. Беше един от онези, които крещяха най-много. Както и бе предполагал, той се оказа афроамериканец, вероятно прехвърлил трийсет и петте, малко по-висок от Джак, но и по-тежък. Беше с гъста брада. Всъщност, имаше повече косми по лицето, отколкото на главата. Но най-отличителното в него бяха искриците в очите му; сякаш ще се разсмее всеки момент. Очевидно бе от хората, които се радват на живота.

Когато Джак го приближи и му се представи, Дейвид го прегърна, след което разтърси ръката му.

— Всеки приятел на Уорън Уилсън е и мой приятел — произнесе той ентусиазирано. — Освен това Уорън ми каза, че си играч. Какво ще кажеш да си партнираме, а?

— Разбира се — кимна Джак.

— Хей, Езоп! — извика той на един друг играч. — Не ти е вечер, приятел. Няма да играеш с нас. Джак ще играе! — И той тупна Джак по гърба, след което добави: — Този човек вечно измисля някаква история. Затова му викаме Езоп!

Очертаваше се страхотен мач: не по-лош от онези, в които бе играл в Ню Йорк. Много бързо схвана, че е извадил страхотен късмет да играе в отбор с Дейвид. За повече от два часа той, Дейвид и другите трима, които Дейвид бе избрал за вечерния мач, не претърпяха загуба. Джак вече се чувстваше изтощен. Застанал извън линията, той погледна часовника си. Минаваше седем.

— Утре вечер тук ли си? — попита го Дейвид, когато той започна да събира нещата си.

— Още не знам.

— Е, ние сме тук.

— Благодаря, че ме пуснахте да играя.

— Стига, човече, ти си го заслужи.

Джак излезе извън оградата на игрището. Чувстваше краката си като гумени. Макар тениската му да бе пропита от пот в края на мача, вятърът, който духаше откъм реката бързо я беше изсушил. Крачеше бавно, с удовлетворено тяло. В продължение на няколко часа не беше мислил за нищо друго, освен за изискванията на играта, но сега реалността отново вземаше превес. Не изгаряше от нетърпение да разговаря с Лори. Утре беше четвъртък, а дори не знаеше по кое време ще може да започне аутопсията, още по-малко пък кога ще е в състояние да я завърши и да лети обратно към Ню Йорк. Знаеше, че е разбираемо да е разстроена, но нямаше представа какво трябва да й каже.

Той се приближи до колата си и понечи да я отключи. В този момент една ръка се протегна и го стисна за рамото. Той се извърна рязко и погледът му срещна дълбоко поставените очи на Франко и не особено милото му лице. Първото, което му мина през ума беше, че проклетият лют спрей е в джоба на сакото му вътре в колата.

— С теб имаме недовършена работа — изръмжа Франко.

Бяха достатъчно близо и дъхът на чесън от устата на Франко почти го повали.

— Поправка — каза Джак, като се опитваше да се измъкне. Франко го беше притиснал към колата. — Не смятам, че някога сме имали съвместна работа, така че не може да е недовършена. — Той забеляза, че отстрани зад Франко стои друг мъж.

— Нахалник! — промърмори Франко.

— Хвани го, Антонио! — нареди Франко и отстъпи назад.

Джак се опита да се шмугне между Франко и колата. С кецовете си можеше лесно да избяга от двамата главорези, въпреки умората от баскетболния мач. Но Франко се втурна напред и успя да го хване за ризата с дясната си ръка, след което го дръпна към себе си и го халоса по устата с лявата. Антонио не закъсня и го прикова отзад. Междувременно Франко вдигна ръка и се приготви да нанесе съкрушителен удар в главата му.

Но намерението му така и не успя. Вместо това едно късо парче тръба се стовари върху рамото на Франко и го накара да извика от изненада и болка. Дясната му ръка се отпусна безволево отстрани, докато вдигаше лявата към рамото, превит на две.

Тръбата се насочи сега към Антонио.

— Пусни го, човече! — каза Дейвид. Повече от дузина баскетболисти се материализираха и направиха кръг около Джак, Антонио и Франко. Няколко държаха гумени вериги, в ръцете си един стискаше бейзболна бухалка.

Антонио пусна Джак и погледна новопристигналите.

— Момчета, не вярвам да сте от квартала — произнесе Дейвид, а гласът му вече не звучеше грубо. — Езоп, претърси ги!

Езоп пристъпи напред и бързо взе пистолета на Франко, без онзи да се съпротивлява. Вторият не беше въоръжен.

— А сега, момчета, ви съветвам да се изнесете оттук — каза Дейвид, вземайки пистолета от Езоп.

— Не си мисли, че е свършило — озъби се Франко на Джак, докато двамата с Антонио се отдалечаваха.

— Уорън ме предупреди за теб — обърна се Дейвид към Джак. — Каза ми, че имаш склонност да се забъркваш в неприятности и че е трябвало да ти спасява задника не веднъж. Извади късмет, че видяхме тези типове да се навъртат наоколо, докато играехме. Каква е работата?

— Просто недоразумение — отговори уклончиво Джак и докосна с пръсти устните си. Беше усетил соления вкус на кръв.

— Ако се нуждаеш от помощ, само ми кажи. А сега не е ли по-добре да си сложиш малко лед на устата и да вземеш това оръжие? Може да ти потрябва, ако тези типове решат да те посетят вкъщи.

Джак отказа оръжието и благодари на Дейвид и на останалите, преди да се качи в колата. Първото, което направи, беше да измъкне спрея от кутията му. След това се огледа в огледалото за обратно виждане. Дясната страна на горната му устна беше подута и леко посиняла. По брадичката му се спускаше струйка съсирена кръв.

Мили боже, промърмори той. Уорън е бил прав, като е казал, че винаги се набърква в рисковани ситуации. Той изчисти кръвта доколкото можеше с тениската си.

По обратния път към къщата на сестра си реши да каже, че се е наранил, докато е играл баскетбол, което по принцип не бе невъзможно. Проблемът беше, че Крейг и Алексис сигурно щяха да са съкрушени след днешните показания и не му се искаше да им създава допълнителни тревоги. Страхуваше се, че могат да се почувстват отговорни за неприятния инцидент, ако им кажеше истината.

Като се опитваше да действа колкото е възможно по-тихо, той използва ключа, който Алексис му беше дала, за да отключи входната врата. Възнамеряваше да слезе направо долу по стълбите и бързо да си вземе душ, преди да се присъедини към останалите. Нямаше търпение да си сложи малко лед на устната, но вече беше минало доста време от нараняването и още петнайсетина минути нямаше да са от такова значение. Той затвори тихо след себе си и спря с ръка на бравата. Шестото му чувство се обади; къщата беше прекалено тиха. Всеки друг път, когато се прибираше, се чуваше шум отвсякъде: радио, звънящ клетъчен телефон, бърборенето на момичетата или телевизора. Сега нямаше нищо такова и тишината го изпълни с лоши предчувствия. Тъй като бе видял Лексъса в алеята пред къщата, бе сигурен, че поне възрастните са си вкъщи. Внезапно го обхвана безпокойство, че нещо лошо се е случило на процеса.

Той бързо мина по коридора, който водеше към голямата стая и провря глава през вратата, очаквайки вътре да няма никой. За негова изненада цялото семейство бе там, всички седяха на дивана. Изглеждаше така, сякаш гледат телевизия, но телевизорът беше изключен.

От мястото си можеше да види лицата им. За миг остана неподвижен, втренчил поглед и с наострени уши. Никой нито помръдна, нито каза нещо. Смаян, Джак влезе вътре и се приближи. Не му се искаше да прекъсва онова, което правеха, но и не можеше просто да се оттегли, затова нерешително извика името на сестра си.

Алексис и Крейг се обърнаха едновременно. Сестра му се изправи. Лицето й изглеждаше измъчено, очите й бяха зачервени. Нещо не беше наред. Нещо никак не беше наред.