Криза

6.

Бостън, Масачузетс

Понеделник, 5 юни 2006 г.

7:35 след обед

Джак се приземи със самолета в шест и половина и се остави на тълпата да го носи напред. Предполагаше, че другите знаят накъде да се движат. Скоро се намери отстрани на терминала на „Делта“ и след пет минути автобусът се приближи. Джак се качи.

Не беше идвал в Бостън от доста време и благодарение на безкрайните реконструкции на летището не разпознаваше нищо. Докато автобусът се движеше сред различните терминали, той се запита какво ли посрещане го очаква в дома на семейство Бауман. Единственият човек, за когото беше сигурен, че ще му се зарадва, беше Алексис. Колкото до останалите, нямаше представа какво да очаква, особено от Крейг. А дори и Алексис не беше виждал повече от година, което правеше нещата по-трудни. Последния път, когато се срещнаха, беше при идването й в Ню Йорк на среща на лекарите психолози.

Той въздъхна. Никак не му се идваше в Бостън, особено след като знаеше, че шансовете му да постигне нещо, са минимални — най-много да потупа сестра си съчувствено по гърба и да й каже, че съжалява за станалото, след като вече бе разстроил достатъчно Лори. Беше убеден, че на Лори ще й мине, макар че майка й не й даваше мира от няколко седмици. Иронията беше, че от нея се очаква не само да се забавлява на сватбеното тържество, но и да го подготви. Вместо това то се бе превърнало по-скоро в бреме. Джак на няколко пъти едва си сдържа езика зад зъбите, когато се изкушаваше да й каже, че сама си е виновна. Ако зависеше от него, щяха да направят малко частно тържество само с неколцина приятели. По негово мнение очакванията от големи социални сбирки никога не се сбъдваха напълно.

Микробусът най-сетне стигна до колите под наем „Херц“ и без особени затруднения той скоро се озова зад волана на един кремав Хюндай Акцент, който с цвета си му напомняше за старовремска кутия от плодов сок. Въоръжен с твърде объркана карта на района и няколко набързо надраскани обяснения, той храбро се включи в движението и незабавно се загуби. Бостън не бе дружелюбен към посетителите с кола, както впрочем и бостънските шофьори. Като се разминаваше на косъм със задминаващите го автомобили, Джак се опитваше да намери предградието, където живее Алексис; при редките си предишни посещения винаги си уговаряха среща в града.

Потресен, но не и обезсърчен от трафика, Джак най-сетне паркира колата пред къщата на семейство Бауман в девет без петнайсет. Все още не бе мръкнало съвсем, лампите вътре вече светеха, придавайки на къщата фалшиво-уютния изглед на щастлив семеен дом. Сградата бе впечатляваща, подобна на околните къщи в Нютън и се издигаше със своите два и половина тухлени етажа и дървени капандури. Обширната затревена площ, множество храсти, дървета и цветни лехи допълваха приликата със съседните домове. До спрелия Хюндай на Джак бе паркиран един Лексъс, а освен това Джак знаеше, че в гаража стои и старото им комби.

Никой не го приветства с отворени обятия. Той изключи двигателя и за момент се запита дали просто да не обърне и да си тръгне. Но знаеше добре, че не може да го направи, така че се пресегна към задната седалка за чантата си и излезе. Отвън цареше привичният приспивен шум на щурците. Като се изключи това, кварталът изглеждаше напълно безжизнен.

Джак погледна през стъклото на входната врата. Вътре се очертаваше малко фоайе с поставка за чадъри. Зад него започваше антрето, виждаше се дори част от стълбището към втория етаж. При все това нито се виждаше, нито се чуваше някой. Джак натисна звънеца, който отекна глухо в къщата. Почти незабавно надолу по стъпалата се спусна неясна фигура, облечена в тениска, шорти и боси крака. Фигурата се оказа на светлокосо момиче с млечнобяла кожа и деликатно оформени крайници. Тя отвори вратата.

— Ти трябва да си вуйчо Джак?

— Така е. А ти си…? — Джак усети как пулсът му ускорява, все едно виждаше покойната си дъщеря Тамара.

— Кристина — заяви тя. След това, без да сваля изумрудения си поглед от него, се провикна през рамо: — Мамо, пристигна вуйчо Джак.

Алексис се появи в антрето. Фигурата й беше майчинска и излъчваше закрила. Беше си сложила престилка и бършеше ръцете си в карирана кърпа.

— Защо не го поканиш да влезе?

Макар и по-възрастна, Алексис изглеждаше точно така, както си я спомняше Джак в детските им години в Саут Бенд, Индиана. Никой не можеше да се усъмни, че са брат и сестра — имаха същата пясъчна коса, еднакви лешникови очи, еднакви очертания на лицето и същия загар, постоянно подвеждаш околните, че са били на слънце.

С топла усмивка Алексис се насочи към Джак и го прегърна.

— Благодаря ти, че идваш — прошепна тя в ухото му. Още в прегръдката на сестра си, той забеляза как другите две момичета слизат по стълбите. Лесно успя да ги различи, тъй като петнайсетгодишната Трейси беше с цели трийсетина сантиметра по-висока от единайсетгодишната Меган. Те неуверено пристъпваха надолу, сякаш колебаейки се на всяка стъпка. Докато приближаваха, на Джак му се стори, че по характер се различават не по-малко, отколкото по ръст. Небесносините очи на Трейси горяха с несдържана буйност, докато Меган бе привела лешниковите си очи, сякаш избягвайки погледа му. Джак преглътна. Погледът на Меган подсказваше, че е стеснителна и затворена, подобна на Лидия.

— Елате да кажете добре дошъл на вуйчо — подкани ги добродушно Алексис. Когато момичетата приближиха, Джак се изненада от височината на Трейси. Беше почти същия ръст като него, поне десетина сантиметра по-висока от майка си. Другото, което веднага се набиваше в очи, бяха нейните пиърсинги — един на ноздрата, украсен с малък диамант, и още един — сребърен пръстен на голия й пъп. Облеклото й се състоеше от неестествено опънато памучно горнище, очертаващо съвсем не момичешки бюст и завършваше с впити къси панталони. Видът и поведението й придаваха вид на натруфена чувственост, също тъй нагла, колкото втренчения й поглед.

— Това е вуйчо ви, деца — представи го Алексис.

— Как тъй никога досега не си идвал? — запита го Трейси. И двете й ръце бяха пъхнати в джобовете.

— Вярно ли е, че дъщерите ти са умрели в самолетна катастрофа? — добави Кристина почти незабавно.

— Момичета! — скара им се Алексис, като се намръщи и започна да се извинява на Джак. — Извинявай, знаеш какви са децата. Човек никога не може да е сигурен какво ще измислят.

— Нищо, нищо. За съжаление и двата въпроса са напълно смислени. — След което, вглеждайки се в очите на Трейси, той каза: — Следващите няколко дни бихме могли да поговорим и ще ви обясня защо не сме се виждали по-рано. — След което, поглеждайки към Кристина, добави: — Колкото до твоя въпрос, действително загубих две прекрасни дъщери по време на катастрофа.

— Кристина — намеси се отново Алексис. — Понеже единствено ти си приключила с домашните за днес, защо не заведеш вуйчо си Джак до стаята за гости в мазето? Трейси и Меган, веднага се връщайте горе да довършите вашите! Освен това, Джак, предполагам, че не си ял?

Джак кимна. Беше изгълтал един сандвич на летище „ЛаГуардия“, но в стомаха му вече нямаше и следа от него. Не очакваше да огладнее толкова бързо, но при все това гладът беше факт.

— Какво ще кажеш за малко спагети? Сосът е топъл и имам малко салата.

— Става.

Гостната в мазето не беше нищо особено. Два високи прозореца събираха като в кладенец светлината, която падаше отгоре. Въздухът излъчваше влага и студенина. От друга страна обаче, стаята бе мебелирана с вкус в различни отсенки на зеленото. Имаше голямо легло, бюро, люлеещ се стол с лампа за четене, както и телевизор. Имаше и баня.

Докато Джак разполагаше дрехите си в гардероба, Кристина се хвърли в люлеещото се кресло и с разперени крака оглеждаше вуйчо си критично.

— Изглеждаш по-слаб от баща ми.

— Това добре ли е? — запита Джак, докато вадеше маратонките си от куфара и пренасяше принадлежностите си за бръснене в банята. Допадна му широката душ кабина, която намери вместо очакваната вана.

— На колко години са катастрофирали дъщерите ти?

Макар че би могло да се очаква, че Кристина ще се върне към чувствителната тема след неадекватния му отговор, все пак такъв прям личен въпрос веднага го върна към спомена за последната раздяла с жена му и децата им преди години в Чикаго. Бяха изминали петнайсет години от деня, когато заведе семейството си на летището, очаквайки полета към Шампейн, докато група циклони си проправяха път през огромните равнини на Средния Запад. Изминалите години не намалиха с нищо болката от тази последна раздяла. Сякаш е било вчера — той виждаше как Мерилин, Тамара и Лидия се отправят към изхода за самолета и само Мерилин се обръща да махне. Тамара и Лидия с детския си ентусиазъм вече бяха изчезнали. Както по-късно същата вечер Джак бе научил, само петнайсет минути след излитането малкият самолет се бе забил с пълна скорост в черната земя на прерията, ударен от мълния и подхванат от силна въздушна струя. Всички на борда бяха загинали само за едно мигване на окото.

— Добре ли си, вуйчо Джак? — попита Кристина. За известно време Джак бе останал неподвижен, сякаш замръзнал.

— Добре съм — отвърна той с видимо облекчение. Съзнанието му бе възкресило онзи момент от живота му, за който той всячески избягваше да мисли, а ето че епизодът бе завършил, без да предизвика онова вътрешно чувство за напрегнатост. Не усети стомахът му да се свива, сърцето му си беше на място. Беше тъжна история, но се чувстваше достатъчно дистанциран, сякаш се отнасяше до някого другиго. Може би Алексис беше права, когато му каза по телефона, че е скърбил достатъчно и че е време да продължи.

— На колко години бяха?

— На колкото сте вие с Меган.

— Това е ужасно.

— Така е — съгласи се той.

Когато се върна в дневната, Алексис го сложи да седне край семейната маса, докато свари спагетите. Момичетата бяха на втория етаж и се приготвяха да си лягат. На другия ден ги чакаше училище. Очите на Джак обходиха стаята. Беше скъпо обзаведена, но уютна и пасваше на външния изглед на къщата. Стените бяха светложълти. Мек, удобен диван, тапициран със светлозелена дамаска на цветя, покрит с възглавници, гледаше към камината, заобиколен от най-широкоекранния плосък телевизор, който Джак някога бе виждал. Завесите бяха същите като дамаската и рамкираха еркерния прозорец, обърнат към терасата. Навън се виждаше плувен басейн, отвъд който се простираше морава, която изглеждаше като остъклена в мрака.

— Красива къща — произнесе Джак. В неговото съзнание тя беше много повече от красива. Сравнена с мястото, където той бе живял през последните десет години, това си беше олицетворението на лукса.

— Крейг се грижеше чудесно за нас, както ти казах по телефона — каза Алексис, докато отцеждаше спагетите.

— Къде е той сега? — попита Джак. До този момент никой не бе споменавал името му. Джак предположи, че е някъде навън, може би са го извикали за спешно посещение или се съветваше с адвоката си.

— Спи горе, в стаята за гости — отвърна Алексис. — Както ти намекнах, не спим заедно.

— Помислих, че са го извикали на посещение по спешност.

— Не, няма такива ангажименти тази седмица. Наел е човек, който да го замества, докато тече делото. Така препоръча адвокатът му. Според мен е правилно. И без това в момента е прекалено претрупан.

— Изненадан съм, че е могъл да заспи. Ако бях аз, щях да съм на крака и да обикалям къщата.

— Е, с малка помощ — призна тя и сложи спагетите и салатата на масата пред Джак. — Днешният ден беше тежък с откриването на процеса и беше обяснимо да е депресиран. Боя се, че си е предписал приспивателни таблетки, за да се справи с безсънието. Както и малко алкохол: скоч, за да сме точни, но не в количества, които да притесняват. Поне не и до момента.

Джак кимна, но не каза нищо.

— Какво ще пиеш? Аз ще си налея чаша вино.

— Малко вино ще е добре — каза той. За депресията знаеше повече, отколкото му се искаше да признае. След разбиването на онзи проклет самолет се беше борил с нея години наред.

Алексис донесе отворена бутилка вино и две чаши.

— Крейг знае ли, че пристигам? — попита Джак. Това беше въпрос, който би трябвало да зададе, преди да се съгласи да дойде.

— Разбира се, че знае — отвърна сестра му, докато наливаше виното. — Всъщност, обсъдих идеята с него, преди да ти телефонирам.

— И той се съгласи?

— Изрази съмнение за ползата от идването ти, но остави на мен да взема решението и каза нещо, което ме изненада. Каза, че мислел, че не го харесваш. Не си казвал никога подобно нещо, нали?

— Разбира се, че не. — Когато започна да яде се запита докъде ли ще стигне разговорът. Истината беше, че откак Алексис и Крейг се бяха оженили, винаги бе смятал Крейг за неподходящ за сестра си. Но никога не бе казвал нищо, главно защото смяташе — без да знае по какви причини, — че в повечето случаи бракът с лекар си е чист риск. И едва напоследък, след трудните години на възстановяване, си бе дал сметка, че може да обясни по-раншната си реакция, а именно — че целият процес на лекарско обучение или селектира нарцистични личности, или създава такива, а понякога прави и двете. Според Джак Крейг беше типичният пример в това отношение. Неговата всеотдайна посветеност на медицината почти гарантираше, че личните му отношения ще бъдат незадълбочени, своего рода психологическо неутрализиране.

— Уверих го, че не изпитваш подобно нещо — продължи Алексис, — и че дори му се възхищаваш, както веднъж ми беше споменал. Правилно си спомням, нали?

— Бях споменал, че му се възхищавам като лекар — съгласи се Джак, усещайки, че е леко уклончив.

— Беше ми казал, че завиждаш на неговите постижения. Нещо от този род, нали?

— Без съмнение. Винаги съм се възхищавал на способността му да прави истински, подходящи за публикуване научни изследвания, докато в същото време върти голяма и успешна клинична практика. Това е романтичната мечта на много лекари, които дори не я приближават на микрон. Аз навремето направих подобен опит, когато бях офталмолог, но погледнато ретроспективно, моите тъй наречени изследвания бяха несериозна работа.

— Не мога да си представя, че е истина, като знам какво правя за теб.

— Остави това, да се върнем на темата: как се чувства Крейг, като знае, че съм тук? Ти не ми отговори.

Алексис отпи глътка вино. Явно беше, че обмисля отговора и дългата пауза, която направи, го накара да се почувства неловко. Все пак той беше гост в къщата на този човек.

— Предполагам, че не съм ти отговорила съзнателно — призна тя. — Той се притесняваше да моли за помощ, както ти правилно предположи, когато говорихме по телефона. Да зависи от някого за него е признак за слабост, а цялата тази история го кара да се чувства тотално зависим.

— Кой знае защо имам чувството, че не той е този, който моли за помощ — каза Джак. Беше приключил със спагетите и сега се ориентира към салатата.

Алексис остави чашата си.

— Прав си — кимна тя с неохота. — Аз искам помощ вместо него. Не мога да кажа, че е щастлив, че си тук, тъй като е объркан. Но аз съм във възторг от идването ти. — Тя се пресегна през масата и улови ръката му. — Благодаря ти, Джак. Липсваше ми. Знам, че не беше най-подходящото време да пътуваш, което го прави още по-специално за мен. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.

Внезапна вълна от емоции го заля и той усети, че лицето му пламва. В същото време въздържаната му природа го възпираше да излее чувствата си. Той дръпна ръката си, отпи голяма глътка вино и мина на друга тема.

— Е, разкажи ми за откриването на процеса.

— Все същият хитрец си, както едно време! — Ъгълчетата на устните й се вдигнаха нагоре в усмивка. — Впечатляващ обратен завой от емоционално заредено поле. Допускаш ли, че не забелязах?

— Все забравям, че си психолог — разсмя се той. — Беше инстинктивна реакция за самозапазване.

— Поне си призна. Както и да е, колкото до процеса — започна с изказванията на адвокатите на двете страни и показанията на първите свидетели.

— Кой беше първият свидетел? — Джак беше омел салатата и взе чашата с вино.

— Счетоводителят на Крейг. Както Рандолф Бингъм обясни по-късно, причината, поради която бил включен, била единствено, за да се докаже, че Крейг е имал дълг към починалата, което било лесно, тъй като е плащала договорна такса и Крейг я е посещавал редовно.

— Какво разбираш под „договорна такса“? — попита Джак изненадано.

— Крейг напусна предишната си амбулаторна практика и от две години работи като домашен лекар.

— Сериозно? — Джак нямаше представа. — Защо? Мислех, че практиката му процъфтява и че тази работа му харесва.

— Ще ти кажа главната причина, дори той да не я казва — каза Алексис и придърпа стола си по-близо към масата, сякаш се готвеше да разкрие тайна. — През последните години Крейг усещаше, че прогресивно губи контрол над решенията за лечението на пациентите. Сигурна съм, че разбираш за какво говоря — все повече и повече усложнения от здравно-осигурителните компании и различни здравни планове с орязани разходи, все по-силна намеса в отношенията между лекар и пациент, като казват на лекарите какво могат и какво не могат да правят. За човек като Крейг това е бил един непрекъснат кошмар.

— Ако го попитам каква е причината за промяната, какво би ми отговорил? — попита Джак. Той беше смаян. Беше чувал за обслужваща медицина, но мислеше, че става въпрос за малка, незначителна група или по-скоро за пореден моден каприз в системата. Никога не беше говорил с лекар, практикуващ в подобно сдружение.

— Не би признал, че някога е направил компромис по отношение лечението на пациент поради външно влияние, но би измамил себе си. За да поддържа практиката си платежоспособна, се налагаше да приема все повече пациенти всеки божи ден. Причината да завие към обслужващата медицина е, че това ще му осигури възможността да практикува медицина по начина, по който я е учил в университета, че ще отделя на всеки пациент толкова време, колкото му е нужно.

— Е, то е същото.

— Не, има тънка разлика, въпреки че той отчасти я осъзнава. Разликата е между негативния тласък и позитивното теглене напред. Той наблягаше на пациента.

— Видът на практиката му има ли някакво отношение към делото за лекарска небрежност?

— Да, поне според адвоката на ищеца, който — трябва да призная — се представи по-добре от очакваното.

— Какво имаш предвид?

— Когато го погледнеш, ако дойдеш в съда, не би допуснал, че може да е ефективен. Как да кажа: той е съчетание от безвкусния адвокат, който води дела за обезщетение и адвоката на мафията, на половината от годините на защитника на Крейг. Но осъществи изненадващо ефективна връзка със съдебните заседатели.

— Как би могъл видът на медицинската практика на Крейг да играе роля в делото? Каза ли го адвокатът на ищеца във встъпителната си реч?

— Категорично и много въздействащо. Цялата концепция на т.нар. обслужваща медицина е базирана на удовлетворяването на нуждите на пациента, както ни обслужва портиерът в хотел.

— Схващам асоциацията.

— Като става въпрос за това, всеки пациент има достъп до лекаря чрез клетъчен телефон или електронна поща, така че да може да контактува с лекаря си непрекъснато и да бъде прегледан, ако е необходимо.

— Звучи като покана за злоупотреба от страна на пациента.

— Предполагам с някои пациенти. Но не това притесняваше Крейг. Всъщност, изглежда това му харесваше, защото започна да прави домашни посещения извън работно време. Струва ми се, че за него това беше малко ретро и имаше носталгичен привкус.

— Домашни посещения? — вдигна вежди Джак. — Домашните посещения обикновено са чиста загуба на време. В наше време лекарите са толкова ограничени в онова, което могат да правят.

— Въпреки това на някои пациенти им харесва, включително на починалата. Крейг често ходеше при нея след работа. Всъщност, беше я преглеждал сутринта в същия ден, за който го обвиняват, че е допуснал небрежност. Същата вечер положението й се влошило и Крейг отишъл на домашна визитация.

— Струва ми се, че трудно може да бъде обвинен дотук.

— Всеки би го приел така, но според адвоката на ищеца Крейг е направил визитация в дома й, вместо да я изпрати в болницата, което е било неправилното в случая, тъй като е забавило поставянето на диагноза и спешното лечение на сърдечната криза.

— Направо е абсурдно! — възмути се Джак.

— Не и когато го чуеш от устата на адвоката на ищеца при встъпителната му реч. Сам разбираш, около цялата история има и други обстоятелства, които са важни. Станало е, когато аз и Крейг бяхме официално разделени. По онова време той живееше в апартамент в Бостън с една от неговите секретарки, Лиона.

— Господи боже! — възкликна Джак. — Дори не мога да преброя колко истории съм чувал за женени лекари, които поддържат връзка със собствените си секретарки. Макар, че в наши дни повечето мъже се стараят да не се срещат с подчинените си. Това си е като сам да молиш за юридически неприятности.

— Имам чувството, че си твърде великодушен към мъжете, преживяващи криза на средната възраст, оказали се заключени в реалност, която не оправдава романтичните им очаквания. Мисля, че Крейг попада в същата група, макар че не двайсет и тригодишното тяло на Лиона е било първоначалното изкушение. По ирония на съдбата тази роля е изиграло преминаването му към домашна практика, която му осигурява нещо, което никога преди не е имал: свободно време. Свободното време е опасно нещо за човек, прекарал половината си живот във всеотдайна работа като Крейг. То е като да се събудиш един ден, да се огледаш в огледалото и да не харесаш онова, което виждаш. Откъде иначе този вманиачен интерес към културата? Искаше да навакса пропуснатото време и за една нощ да придобие образа на изискана личност. Но не му беше достатъчно да го прави само като хоби. Точно както и в медицината, той искаше да постигне стопроцентов успех и настояваше да го съпътствам. Но очевидно не бе възможно да го направя с тази моя работа и отговорността към децата. Затова се изнесе, доколкото знам. Лиона дойде по-късно, когато той осъзна, че е самотен.

— Ако се опитваш да ме накараш да го съжалявам, няма да стане.

— Просто искам да знаеш срещу какво се изправяш. Адвокатът на ищеца знае, че Крейг и Лиона са имали билети за симфоничния концерт в същата вечер, когато е починала съпругата на ищеца. Той каза, че свидетелите ще потвърдят, че Крейг е направил домашно посещение, макар да е подозирал сърдечен удар. Ако е установял, че действително се касае за удар, той не би могъл да стигне навреме за концерта. Симфоничната зала е по-близко до къщата на ищеца, отколкото до „Нютън Мемориал Хоспитал“.

— Нека да позная — Лиона е определена за свидетел.

— Разбира се! Сега тя е отблъснатата любовница. И за да станат нещата още по-лоши, продължава да работи в офиса на Крейг, а той не може да я изхвърли, защото се страхува от друго дело.

— Значи адвокатът на ищеца се бори да докаже, че Крейг е изложил пациентката на риск, като е залагал, че не става въпрос за удар.

— Това е същността. Казват, че не е положил стандартните медицински грижи, в смисъл на поставяне на своевременна диагноза, което е критично при сърдечна криза, както събитията показаха по-късно. Няма нужда дори да се докаже, че жената е щяла да оцелее, ако е взета в болница. Разбира се, жестоката ирония е, че твърдението е диаметрално противоположно на стила на медицинската практика на Крейг. Както ти казах, той винаги е поставял на първо място пациентите, дори пред семейството си.

Джак прокара нервно ръка през косата си.

— По-сложно е, отколкото мислех. Предполагах, че дискусията се върти около някакъв по-особен медицински въпрос. Което означава, че шансовете да помогна са още по-малки, отколкото предполагах.

— Кой знае? — произнесе Алексис фаталистично. Тя се отдалечи и взе от близката масичка един кафяв плик, пълен с документи, след което го остави шумно пред него. — Тук е копие от процеса. Съдържа всичко — от въпросите до клетвените показания към медицинските протоколи. Не е включен единствено преписът от днешното заседание, но аз ти преразказах вече как мина. Има дори няколко от последните научни статии на Крейг, които той предложи да включа. Не знам защо: може би за имидж, представял си е, че ще те впечатли.

— Може би ще се впечатля, ако мога да ги разбера. Както и да е, изглежда, че ме чака работа.

— Не знам къде ще искаш да работиш. Имаш голям избор. Освен в стаята си долу в мазето, мога да ти покажа още няколко места.

Алексис го поведе из първия етаж на къщата. Дневната беше огромна, но изглеждаше странно необживяна, сякаш никой никога не беше минавал по дебелия килим. Джак я отхвърли. Следваше библиотеката, облицована в махагонови панели с мокър бюфет, но изглеждаше тъмна и мрачна с оскъдното си осветление. Не, благодаря! Отдолу се намираше звуковата зала с монтирани на тавана прожектори и няколко редици столове. Още по-неподходящо и лошо осветление, отколкото в библиотеката. В края на помещението имаше доста голямо студио с бюра за сестра му и зет му покрай двете срещуположни стени. Бюрото на Крейг беше спретнато, всеки молив бе подреден и с подострен като игла връх. Бюрото на сестра му тънеше в безпорядък — купчина от книги, списания и принтирани статии. Имаше няколко стола за четене и възглавници. Един прозорец, подобен на онзи в голямата стая горе, гледаше навън към цветна леха с малък фонтан. От двете страни на входната врата бяха поставени полици, които се издигаха от пода до тавана. Сред бъркотията от медицински и психологически справочници се мъдреше старомодната докторска чанта на Крейг и портативно устройство за ЕКГ. Като за работно място, най-доброто нещо в стаята бе осветлението с инсталирани дискретно в тавана крушки и индивидуални настолни лампи на всяко бюро, както и по една стояща лампа до всеки люлеещ се стол.

— Страхотно местенце — подсвирна Джак. — Но сигурна ли си, че нямаш нищо против да ме пуснеш в кабинета си? — Той включи една от стоящите лампи и помещението се обля в ярка, топла светлина.

— Разбира се, че нямам нищо против!

— Ами Крейг? Той дали ще е съгласен?

— Няма да се възпротиви. Не е такъв.

— Е, тогава ще се разположа тук. Предполагам, че работата ще ми отнеме не повече от няколко часа. — Той остави издутия кафяв плик върху масичката между двата стола за четене.

— Както се казва: чукни на дърво! Аз отивам да си легна. Трябва да будя децата за училище, утре ще стават рано. Има достатъчно напитки в кухненския хладилник, както и в мокрия бюфет, така че се обслужвай.

— Чудесно! Сядам.

Алексис плъзна поглед по високата му фигура, после се спря върху лицето му.

— Трябва да ти кажа, братко, че наистина изглеждаш много добре. Когато те посетих в Илинойс и още работеше като офталмолог, имаше съвсем различен вид. Сякаш беше друг човек.

— Наистина бях друг човек.

— Страхувах се, че започваш да напълняваш.

— Бях напълнял.

— Сега изглеждаш стегнат, заякнал, лицето ти е със здрав тен — като на актьор в някой уестърн.

Джак се разсмя.

— Ама че описание! Откъде го изрови?

— С момичетата наскоро гледахме някои стари филми на Серджо Леоне. Бяха възложили на Трейси за курса й по филмово изкуство в училище. Сериозно, в невероятно добра форма си. Каква е тайната ти?

— Баскетбол и въртене на педали. Това ми е второто работно място.

— Може би и аз трябва да опитам — засмя се Алексис. След това добави: — Лека нощ, братле, ще се видим утре сутринта. Както можеш да предположиш, с три момичета е пълна лудница.

Крейг я загледа как слиза надолу, махва му и изчезва зад стълбите. После се обърна и отново обходи с очи стаята. Внезапна тишина се спусна като одеяло. Мястото изглеждаше толкова различно и миришеше толкова различно от привичното му обкръжение, сякаш бе на друга планета.

Малко смутен от това, че се намира в нечии чужди покои, той се отпусна в люлеещия се стол, осветен от ярката светлина на лампата. Първото нещо, което направи беше да извади клетъчния си телефон и да го включи. Имаше съобщение от Уорън с обещаните име и телефонен номер на приятеля му в Бостън. Казваше се Дейвид Томас и той побърза веднага да се свърже с него, като си мислеше, че може да има нужда от малко физически упражнения, ако следващият ден се окажеше толкова стресиращ, колкото очакваше. Уклончивостта на Алексис относно отговора на Крейг за идването на Джак бе достатъчна, за да накара когото и да било да се почувства не особено желан.

Уорън сигурно беше превъзнесъл Джак до небесата, когато бе говорил с приятеля си, защото Дейвид прозвуча ентусиазирано, когато стана дума за един мач.

— Играем всяка вечер, като започваме в пет следобед, мой човек! — беше казал Дейвид. — Докарай си задника тук и ще видим какво можеш. — Беше му обяснил къде се намира игрището на Мемориал драйв до Харвард и Джак беше обещал да се опита да е там в късния следобед.

След това звънна на Лори да й каже, че е пристигнал и се е настанил добре, както се и очаквало.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя предпазливо.

— Тепърва предстои да се срещна с Крейг Бауман. Работата е там, че той изобщо не се радва, че съм тук.

— Не е много приятно, като се има предвид в какъв момент се случва.

Джак й каза, че в делото не се засягат никакви технически медицински въпроси и е далеч по-объркано, което му дава още по-малки шансове да помогне.

— Надявам се това да означава, че ще се прибереш по-скоро — изрази надежда Лори.

— Тъкмо се каня да започна да чета папките — каза Джак. — Предполагам, че от тях ще науча повече.

— Късмет тогава!

— Благодаря, ще имам нужда.

Те приключиха разговора и той остави телефона настрана. Заслуша се за момент в шумовете на огромната къща. Беше тихо като в гробница. Взе кафявия плик и изсипа съдържанието му върху масичката отстрани. Първото, на което попадна, беше научна статия, в която Крейг беше съавтор с прочут клетъчен биолог от Харвард, публикувана в престижното „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Отнасяше се до функционирането на натриевите каналчета в клетъчните мембрани, отговарящи за нервната и мускулната способност за действие. Имаше дори някакви диаграми и електронни микрографии на подклетъчна молекулярна структура. Той погледна в раздела за използваните материали и методи. Порази го, че някому могат да хрумнат такива сложи идеи, камо ли пък да ги изучава. Като видя, че няма да е в състояние да ги разбере в момента, той остави статията и взе копие на едно от показанията. Беше на Лиона Ратнър.