Криза

18.

Бостън, Масачузетс

Четвъртък, 8 юни 2006 г.

1:15 след обед

— Списания? — погледна го приличащата на бездомница млада жена. Джак си помисли, че сигурно тежеше не повече от четиридесетина килограма, докато го отминаваше, съпроводена от половин дузина кучета от различен калибър. Беше я спрял, след като тръгна по обичайния си път през Бийкън Хил. Беше решил да си купи нещо за четене, в случай, че се наложи да чака прекалено дълго багериста.

— Ами… да видим… — Жената се замисли. — Има няколко места на „Чарлз стрийт“.

— Едно е напълно достатъчно — усмихна се Джак.

— Дрогерията на Гари на ъгъла на „Чарлз“ и „Маунд Върнан стрийт“.

— На прав път ли съм? — В този момент той се намираше на „Чарлз стрийт“ срещу парка и паркинга.

— Да, дрогерията е една пресечка по-надолу от тази страна на улицата.

Той поблагодари на жената, която се отдалечи, следвана от нетърпеливите палета.

Магазинът беше от типа „за всекиго по нещо“, натъпкан с какво ли не, но може би точно старомодната му атмосфера го правеше толкова приятен. Цялото помещение бе с размерите на секцията за шампоани в големите супермаркети и търговските центрове. Стоките, които варираха от витамини и лекарства срещу простуда до бележници, бяха натъпкани на рафтове от пода до тавана по дължината на цялата стена. В далечния край, близо до аптекарския щанд, имаше изненадващо широк подбор от списания и вестници.

Джак бе сбъркал, като се съгласи да обядва с Алексис и Крейг. Все едно да си поканен на бдение, на което се очаква да разговаряш с мъртвеца. Крейг беше бесен на системата, на Тони Фасано, на Джордан Станхоуп и най-вече на себе си. Знаеше, че е направил голям гаф, въпреки безбройните репетиции и разговорите с Рандолф предишната вечер. Когато Алексис го бе попитала защо е загубил толкова бързо контрол над емоциите си, като знае много добре, че не е в негов интерес, той бе избухнал. После потъна в обичайното си мрачно настроение.

На края на обяда Джак се измъкна с извинението, че се налага да отиде до гробището и да изчака там Пърси Галодет. Крейг подхвърли, че сигурно е по-добре да се откаже и че няма защо да се безпокои, на което Джак отвърна, че прекалено много хора вече са замесени, за да изоставя идеята.

Въоръжен с няколко списания и „Ню Йорк Таймс“, той се отправи към паркинга, качи се в изглеждащия ужасно Хюндай и продължи на запад. Имаше известни затруднения да намери маршрута, който го бе отвел в града тази сутрин, но не след дълго осъзна, че е на прав път.

Пристигна в гробището „Парк Медоу“ в два часа и паркира близо до един микробус срещу административната сграда. Вътре завари нелюбезната жена и Уолтър Стросър точно както ги бе оставил сутринта. Жената набираше нещо на компютър, а Уолтър седеше отпуснато пред бюрото си с облегнати върху шкембето си ръце. Джак се запита дали този човек някога работи, тъй като нищо по бюрото му не показваше подобно нещо. Двамата служители погледнаха към него, но жената незабавно се върна към заниманието си, без да произнесе и дума. Джак се насочи към Уолтър, който го проследи с поглед.

— Някакви вести от Пърси? — попита Джак.

— Не и откакто излезе сутринта.

— Не се ли е обадил? — настоя Джак. Помисли си с изненада, че единственото, което потвърждаваше, че Уолтър е в съзнание, е рядкото примигваме и движението на устата, когато говори.

— Не-е.

— Има ли някакъв начин да се свържа с него? Трябваше да се срещнем след два. Съгласи се да изкопаем гроба на Пейшънс Станхоуп този следобед.

— Щом е казал, че ще го направи, значи ще дойде.

— Има ли клетъчен телефон? Пропуснах да го попитам.

— Не-е. Свързваме се с него по електронната поща. След това идва в офиса.

Джак сложи една от визитните си картички на бюрото пред Уолтър.

— Ако успеете да се свържете с него и да разберете кога има намерение да се заеме с Пейшънс Станхоуп, ще съм ви много задължен. Можете да ми звъннете на клетъчния. Междувременно смятам да отида до гроба, ако ми кажете къде се намира.

— Гертруд, покажете на доктора парцела с гроба на Станхоуп върху картата.

Столът изскърца и навъсената особа посочи с артритните си пръсти към въпросния парцел.

— Най-хубавият изглед към парка — отбеляза Уолтър.

— Ще изчакам там — каза Джак и излезе.

— Докторе! — извика дебелият мъж. — Понеже предстои гробът да бъде отворен, има документи във връзка с таксата, които трябва да бъдат уредени, преди да започне разкопаването.

След като се раздели със значителен брой двайсетдоларови банкноти от дебелата пачка в джоба си, Джак се върна при колата и подкара към хълма. Намери малък вход с едно дърво, разперило клони над дървената пейка. Остави там колата и продължи към мястото, където трябваше да е гробът на Станхоуп. Откри го на самия връх на хълма. Там стояха три еднакви, съвсем обикновени гранитни паметни плочи. Намери този на Пейшънс и погледна гравирания надпис.

След малко се върна до колата, взе списанията и вестника и се настани на пейката. Времето се беше промените рязко от сутринта. Силното слънце печеше жестоко, сякаш да напомни на всички, че лятото чака зад ъгъла. Той си помисли с благодарност за сянката и очите му с облекчение се спряха на тъмнозелените листа на бръшляна, който обвиваше ствола на дървото.

Въздъхна и погледна нетърпеливо часовника си. Не можеше да повярва, че след по-малко от двадесет и четири часа трябваше да се ожени. Щеше да стане, призна пред себе си той, освен ако не се случеше нещо непредвидено, така че да не може да стигне навреме. Тази мисъл прекоси няколко пъти съзнанието му, докато една сърдита синя сойка го сгълча от близкия храст. Той тръсна глава и се отказа от идеята да не отиде навреме в църквата. Нямаше начин да се случи. Но това бе един неприятен начин да му напомни, че трябва да се обади на Лори. Но като се сети, че няма представа кога ще бъде извадено тялото на Пейшънс Станхоуп, отново го отложи.

Не си спомняше откога не е стоял така сам, без да прави нищо. Беше свикнал да е вечно зает, да работи или да тича до пълна изнемога на баскетболното игрище. Това беше единственият начин да държи демоните далеч от себе си. Лори бе тази, която го убеждаваше да се откаже от старите привички, но само когато бяха заедно. Сега беше различно, тъй като беше сам. Все пак не се налагаше да живее с миналото и с онова, което е било. Трябваше да мисли за онова, което предстои, освен…

Той отхвърли идеята за втори път. Взе вестника и го разтвори. Беше му приятно да стои сам на слънце, да чете новините разсеяно, слушайки веселия хор на птичките около себе си. Фактът, че седи насред гробище не го смущаваше ни най-малко. Дори прибавяше лека, иронична нотка на удоволствие.

След като прелисти няколко пъти шумолящите страници, Джак се обърна към списанията. Прочете няколко страници, но интересът му започна да спада, особено когато сянката се премести и той се оказа под преките лъчи на силното слънце. Погледна часовника си и изруга. Четири без петнайсет. Той се изправи, протегна се, след което събра пръснатите по пейката списания, заедно с вестника. По един или друг начин трябваше да открие Пърси и да го докара тук за отрицателно време. Знаейки, че последният самолет за Ню Йорк излита някъде около девет, той предположи, че няма да успее за него. Не че не можеше да подкара взетата под наем кола към Ню Йорк, което нямаше да е толкова вълнуващо по голям брой причини… Но все пак се налагаше да остане в Бостън още една нощ. Хрумна му идеята да се настани в хотел, както първоначално бе възнамерявал. Не му се връщаше пак в къщата на Бауман сега, когато сестра му и децата ги нямаше. Колкото и да съжаляваше Крейг за постигналите го беди, по време на съвместния им обяд се бе наситил на паниката му и мрачното му настроение.

Вестникът и списанията прелетяха през липсващото стъкло на Хюндая и се приземиха с плясък на пасажерската седалка. Беше на няколко крачки от колата, когато до слуха му достигна грохотът на багера. Той засенчи очите си с ръка и впери очи между дърветата. Пърси се носеше по криволичещия път с боядисаната си в жълто машина. Джак побърза да телефонира на Харолд Лангли.

— Почти четири е — оплака се Харолд, когато Джак му каза, че ексхумацията ще започне всеки момент.

— Това е всичко, което мога да направя. Дори се наложи да го подкупвам. — Той не спомена, че вече бе дал подкуп на Уолтър Стросър.

— Добре — рече примирено Харолд. — Идвам до половин час. Ако малко закъснея, не отваряйте гроба! Повтарям ви още веднъж, че не бива да вдигате капака, ако аз не присъствам, за да видя какво става. Трябва да идентифицирам ковчега и да удостоверя, че се е намирал в индивидуална гробница.

— Разбирам — увери го Джак.

Преди Пърси да пристигне, дойде пикапът на „Парк Медоу“. Енрике и Цезар скочиха и разтовариха оборудването, след което чевръсто и без много приказки оградиха мястото около гроба. После разгънаха брезент като онзи, който Джак сутринта бе видял, изрязаха и махнаха чимовете трева и ги наредиха по дължина покрай брезента.

При идването на Пърси всичко беше готово и той дори не излезе от кабинката, докато не позиционира земекопната машина на мястото, което си бе избрал. Едва след това се наведе през прозорчето.

— Съжалявам, че закъснях.

Джак само му махна с ръка. Нямаше желание за разговори. Всичко, което искаше, беше да извадят проклетия ковчег.

След малко работата започна. Багерът захапа дълбоко земята, кранът се вдигна и изсипа върху брезента първата купчинка рохкава пръст.

Пърси показа, че наистина си разбира от работата и не след дълго започна да се оформя ров със стръмни перпендикулярни стени. Беше на четири стъпки дълбочина, когато дойде Харолд Лангли с катафалката на погребалния дом. Той направи троен завой и спря отстрани до изкопа.

— Близо сте — провикна се той към Пърси. — Така че внимавайте!

Не беше ясно дали Пърси го е чул или не, но продължи да копае. Не след дълго се чу кух звук от удар, когато зъбците на кофата срещнаха бетонния таван на гробницата само на стъпка под дъното на ямата.

Харолд се ядоса.

— Казах ви да внимавате! — извика той, френетично размахвайки ръце, докато се опитваше да накара Пърси да извади крана.

Джак се усмихна. Извън привичното обкръжение на погребалния дом Харолд изглеждаше съвсем не на място под яркото слънце в мрачния си, черен костюм. Кичурите, боядисана в тъмно коса, грижливо вчесани и напомадени на плешивото му теме, стърчаха отстрани на главата му нелепо.

Пърси продължаваше да не обръща внимание на бесните му жестикулации и да копае, предизвиквайки стържещ, пронизващ шум при всяко минаване на зъбците на кофата по бетона.

Отчаян, Харолд се втурна към кабината и започна да блъска по стъклото. Едва тогава грохотът на двигателя утихна. Пърси отвори вратата и погледна към побеснелия погребален директор с невинно въпросително изражение.

— Вие… Не виждате ли, че ще счупите капака на ковчега! — извика Харолд, не можейки да намери достатъчно груба дума, за да изрази възмущението си.

Джак ги остави да изгладят недоразуменията си и се качи в колата си, за да звънне на д-р Латаша Уайли.

— Получих съобщението ви — каза тя. — Извинявам се, че не ви с отговорих. В четвъртък имаме конференция и е пълна лудница.

— Няма проблем — увери я Джак. — Обаждам ви се, защото в момента извършваме ексхумацията, за която ставаше дума. Ако всичко върви по план, в което нямам причини да се съмнявам, ще мога да се заема с аутопсията между шест и седем в погребалния дом „Лангли-Пиърсън“. Бяхте предложили помощта си. Все още ли е валидно?

— Като време е възможно най-подходящото — каза Латаша. — Така че ме имайте предвид. Ще донеса и инструменти.

— Надявам се, че не ви откъсвам от нещо по-забавно.

— Папата дойде на вечеря, но му казах, че има промени в графика.

Джак се усмихна. Латаша имаше чувство за хумор подобно на неговото.

— Ще се срещнем в погребалния дом към шест и половина — продължи младата жена. — Ако по някаква причина това не е удобно, обадете ми се!

— Звучи като план. Мога ли да ви предложа вечеря, след всичките тези забавления и игри?

— Ако не е прекалено късно. Момичетата трябва да спят достатъчно, за да са красиви.

Джак се засмя и прекъсна. Докато говореше с Латаша. Енрике и Цезар бяха изчезнали в ямата и оттам летяха нагоре пръст и ситни камъчета. Междувременно Пърси се бе заел да откача стоманения кабел от зъбците на кофата, а Харолд стоеше с ръце на хълбоците и гледаше в изкопа.

Джак въздъхна и погледна отново към телефона си. Крайно време беше да звънне на Лори. Вече знаеше, че няма да може да се възползва дори от „най-лошия сценарий“, както го бе нарекъл по телефона: да се прибере тази вечер в Ню Йорк. Развоят на събитията изискваше оставането му за още една нощ тук, което означаваше да лети в деня на сватбата си. Макар едно страхливо гласче да му нашепваше да не бърза и да се обади чак след като приключи аутопсията, той беше сигурен, че трябва да звънне сега. Но това не бе единствената главоблъсканица: трябваше да измисли какво да й каже за гонитбата и стрелбата по магистралата. След кратък размисъл реши, че ще бъде искрен. Можеше да й каже, за да я успокои, че Франко ще има нужда от два-три дена, за да се възстанови и едва ли ще е склонен да прави други глупости. В съзнанието му изникна образът на човека, с когото Франко бе дошъл на баскетболното игрище на „Мемориал драйв“, както и това, че същият този човек седеше в съдебната зала тази сутрин. Нямаше представа как този тип се вписва в цялата схема на Франко, но фактът за съществуването му внезапно го разтревожи. Той несъзнателно докосна револвера в джоба си и това сякаш му донесе известно успокоение. Имайки предвид сериозността на заплахата, свързана с племенничките му, нищо чудно да се появеше някой и да започне да оспорва ексхумацията.

Пое си дълбоко дъх и започна да набира номера на Лори. Винаги съществуваше вероятността да се свърже с гласовата й поща. За съжаление, това не се случи. Лори вдигна бързо.

— Къде си? — попита тя без всякакъв увод.

— Лошата новина е, че съм на гробището в Бостън. Добрата новина е, че не съм от неговите обитатели.

— Не е време за шеги.

— Съжалявам! Не се сдържах. На гробището съм. Гробницата ще бъде отворена всеки момент.

Настъпи неловка пауза.

— Знам, че си разстроена — каза Джак. — Направих всичко, което можах, за да ускоря процеса. Надявах се да си бъда вкъщи тази вечер. Но не стана. — Той продължи да описва сутрешните си преживелици с Франко. Разказа й всичко, което се беше случило, включително и за стрелбата.

Лори изслуша мълчаливо монолога му, докато свърши.

— Толкова съм ядосана, че не знам да се ядосвам ли или да ти съчувствам.

— Ако питаш за моето мнение, клоня към съчувствието.

— Джак, моля те! Престани да се шегуваш, това е сериозно.

— Когато свърша аутопсията ще съм изпуснал последния самолет за Ню Йорк. Ще остана в хотела на летището. Най-ранният полет сутрин е към шест и половина.

Лори въздъхна шумно.

— Ще отида у родителите си, за да се приготвям, така че ще пропусна пристигането ти в апартамента.

— Няма проблеми. Мисля, че ще мога да се намъкна в смокинга и без помощ.

— С Уорън ли ще дойдеш в църквата?

— Така смятам. Толкова е находчив, че винаги намира начин да се паркира.

— Добре, Джак. Ще се видим в църквата. — Тя затвори рязко.

Той въздъхна. Не се беше зарадвала, но поне й каза истината. Помисли си, че нищо в неговия живот не беше просто и ясно.

Пъхна телефона в джоба си и излезе от колата. Пърси се бе върнал в кабината на багера и беше включил двигателя. Този път към кофата с греблото бяха добавени стоманени кабели, които се спускаха в изкопа. Виждаше се, че са максимално опънати.

Джак се приближи до Харолд и погледна надолу. Кабелите бяха прикачени към куките на капака на гробницата.

— Какво става? — опита се Джак да надвика шума на двигателя.

— Опитваме се да счупим печата — отвърна му също тъй високо Харолд. — Няма да е лесно. Материалът е подобен на асфалт, така че да е водоустойчив.

Багерът изгрухтя и се напъна, след това отпусна кабелите, за да започне наново.

— Какво ще правим, ако печатът не поддаде? — попита Джак.

— Ще трябва да дойдем отново утре с работници.

Джак изруга наум.

Внезапно се чу нисък шум, пропукващ и след това кратък всмукващ звук.

— Добре, добре! — извика Харолд и направи знак на Пърси да намали.

Капакът се вдигна. Когато се залюля над ръба на ямата, Енрике и Цезар го хванаха здраво, докато Пърси го отдалечаваше. После кранът го отпусна внимателно на тревата и Пърси изскочи от кабината.

Харолд погледна в отворената гробница. Обшивката беше от блестяща като огледало неръждаема стомана. Вътре почиваше метален ковчег.

— Не е ли красив? — В гласа на Харолд се долови почти религиозно благоговение. — На фирмата „Вечен покой Хънтингтън Индъстриз“. Не съм продал много такива. Наистина те кара да затаиш дъх.

Джак се впечатли повече от това, че вътрешността беше суха като кост.

— Как ще извадим сега ковчега? — попита той.

Още не бе завършил изречението, когато Енрике и Цезар скочиха долу в гробницата, прехвърлиха широки ремъци под ковчега, след което и през четирите дръжки отстрани. Пърси отново запали двигателя, насочи крана към изкопа, така че ремъците да могат да се закрепят. Харолд отвори катафалката.

Двайсет минути по-късно ковчегът лежеше вътре.

— Веднага ли ще дойдете в погребалния дом? — обърна се Харолд към Джак.

— Веднага. Искам да извърша аутопсията незабавно. Освен това ще присъства още един съдебен патолог. Казва се Латаша Уайли.

— Много добре. — Харолд седна на шофьорската седалка в кабината на катафалката и колата се спусна надолу по хълма.

Джак плати на Пърси, намалявайки още повече пачката с двайсетдоларовите банкноти, като не забрави Енрике и Цезар. После се метна в колата си и отпраши след катафалката. Можеше да се каже, че най-после е доволен. След всичките проблеми и спънки бе изненадан, че ексхумацията стана толкова лесно. Най-вече без Фасано и Антъни, а така също и без Франко, които да развалят партито. Сега оставаше само да се направи аутопсията.